Питър Мейл
Корсиканска афера (1)

Глава 1

Франсис Рьобул седна на слънце и огледа закуската си — чашка със зехтин екстра върджин, за който французите твърдят, че се отразява изключително благотворно на le transit intestinal^[1], последвана от купа с café créme^[2] и кроасан — невъобразимо лек сякаш се кани да отлети от чинията. Рьобул седеше на терасата, а пред него до хоризонта се простираше блещукащата шир на утринното Средиземно море.

За него животът беше хубав. Сам Левит и Елена Моралес, негови близки приятели и другари в минали приключения, по-късно през деня пристигаха от Калифорния на продължителна ваканция. Възнамеряваха да плават около Корсика, да се спуснат към Сен Тропе, за да прекарат известно време във фермата за коне на Рьобул в Камарг, както и да посетят отново някои от превъзходните марсилски ресторанти. Не се бяха виждали от година, натоварена година за всички, и имаха много да наваксват.

Рьобул остави вестника и присви очи на ослепителната светлина, отразявана от водата. Няколко лодчици следваха курса си към островите Фриул. Докато ги наблюдаваше, вниманието му привлече нещо, което се подаваше иззад носа. Постепенно стана по-голямо и по-видимо. Много по-голямо. Беше, както по-късно щеше да каже на Сам, кралицата на яхтите — поне деветдесет метра, лъскава, тъмносиня, с четири палуби, радар, задължителния хеликоптер, настанен на площадката на кърмата, и не една, а две моторни лодки „Рива“.

Вече беше пред Рьобул, на не повече от триста — четиристотин метра от брега. Намали и спря. На горната палуба се появиха множество дребни фигури, вперили поглед в Рьобул, както му се стори. През годините той беше привикнал на огледи откъм морето. Къщата му, Пале дю Фаро, построена някога за Наполеон III, беше най-голямото и най-бляскавото частно имение в Марсилия. Всякакви съдове — от малки едноместни лодки до претъпкани фериботи, бяха спирали за продължително, макар и отдалечено инспектиране на дома му. Телескопи, бинокли, камери — вече беше свикнал с тях. Сви рамене и се скри зад вестника.

На борда на яхтата Олег Вронски — Оли за приятелите и многобройните си хрантутници и Баракудата за световната бизнес преса, се обърна към Наташа, млада жена с форми на статуя, която беше определил за своя фаворитка в това пътешествие.

— Това имение си го бива — подсвирна той. — Да, бива си го.

Усмихна се и дълбокият синкав белег на бузата му се набръчка. Без него Вронски щеше да е привлекателен мъж. Макар и по-скоро нисък, той беше слаб, гъстата му прошарена коса беше подстригана късо, а очите му бяха в онзи оттенък на ледено синьото, който често се среща при хора от мразовития север.

Последната седмица беше обикалял с яхтата из Ривиерата да оглежда имоти в Кап Фера, Антиб, Кан и Сен Тропе и беше останал разочарован. Склонен бе да похарчи внушителна сума пари, петдесет милиона евро, дори повече, но не беше видял нищо, което да го накара да си извади портфейла. Разбира се, имаше някои хубави къщи, но твърде близо една до друга. Ривиерата вече беше пренаселена, това беше проблемът, а Вронски търсеше пространство и възможно най-голяма уединеност и не на последно място — не желаеше съседи руснаци. Сега на Кап Фера те бяха толкова много, че по-предприемчиви местни взимаха уроци по руски език и се учеха да харесват водката.

Вронски извади мобилния телефон от джоба си и натисна единственото копче, което го свързваше с Катя, личната му асистентка. Тя беше с него отпреди милиардите, когато не беше нищо повече от скромен милионер, и беше от малцината, на които той имаше пълно доверие.

— Кажи на Джони да дойде при мен на горната палуба, става ли? И да се подготви за кратко пътешествие. Има ли вести от Лондон?

Вронски водеше преговори за закупуване на английски футболен отбор от арабски консорциум, хора, с които далеч не беше лесно да се споразумееш, и вече губеше търпение. Донякъде окуражен от отговора на Катя, той се обърна, бутна слънчевите си очила нагоре, нагласи фокуса на бинокъла и продължи да оглежда имота на Рьобул. Нямаше никакво съмнение — разположението беше превъзходно. И ако се съдеше по онова, което вижда, около къщата имаше предостатъчно земя — несъмнено ще стигне за площадка за хеликоптер, която да не се набива на очи. Вронски почувства първите трепети на нещо, което бързо щеше да се превърне в огромна страст за притежание.

— Накъде, шефе? — попита Джони от Ямайка, като удостои шефа си с широката си усмивка с ослепително бели зъби, проблясващи на абаносовото му лице.

Когато служеше като наемник в Либия, се беше научил да управлява хеликоптер — важно умение, което прибави към боравенето с оръжия и тънкостите на ръкопашния бой. Безспорно е ценно да имаш такъв човек на разположение.

— Един кратък скок, Джони. Малко разузнаване. Ще ти трябват фотоапарат и някой, който умее да борави с него.

Вронски хвана мъжа подръка и го поведе към не толкова оживена част от палубата.

Рьобул потопи последната хапка от кроасана в кафето и вдигна очи от вестника. Яхтата още беше там. Видя две фигури на кърмата да се суетят около шасито на хеликоптера, след което се качиха вътре и перките се завъртяха. Зачуди се разсеяно накъде са се запътили и се върна към новините от деня във вида, в който бяха поднесени от „Прованс“. Защо дори след като игралният сезон отдавна бе приключил, журналистите отделяха толкова много внимание на футболистите и техните щуротии? Той въздъхна, сложи вестника настрана и взе „Файненшъл таймс“.

Шумът беше внезапен и стъписващ. Хеликоптерът летеше ниско и се беше запътил право към него. Намали скоростта, надвисна над терасата, след което направи две обиколки на къщата и градините. Докато се накланяше да обърне, Рьобул видя дългия обектив на фотоапарат да се подава от страничния прозорец. Това беше абсолютно неприемливо. Рьобул извади телефона си и набра номера на началника на марсилската полиция, негов приятел.

— Ерве, Франсис е. Извинявай за безпокойството, но ме тормози побъркан с хеликоптер. Лети ниско и прави снимки. Има ли някаква възможност да пратиш „Мираж“, за да го разкара?

Ерве се засмя.

— А какво ще кажеш за полицейски хеликоптер? Мога да пратя някое от момчетата веднага.

Но натрапилият се хеликоптер направи последно пикиране над терасата и полетя към яхтата.

— Не си прави труда — каза Рьобул. — Махна се.

— Видя ли му регистрационните обозначения?

— Не, бях твърде зает да залягам. Но се връща на яхта срещу Поант дю Фаро, която може би се е отправила към Старото пристанище. Огромна, тъмносиня, с размерите на кораб.

— Няма да е трудно да се установи на кого е. Ще проверя и ще се свържа с теб.

— Благодаря ти, Ерве. Следващия път обядът е от мен.

Вронски се надвеси над Катя, докато тя свързваше фотоапарата с компютъра, за да покаже първите снимки. Подобно на много богати и влиятелни хора, и той имаше доста повърхностни познания за тънкостите в областта на съвременните технологии.

— Ето — каза Катя, — натискай този клавиш, за да сменяш снимките.

Вронски мълчаливо се загледа в екрана, присвил съсредоточено рамене. Докато изображенията се сменяха — идеално съразмерната архитектура, безупречните градини, липсата на съседи в близост, той започна да кима. Накрая се облегна и се усмихна на Катя.

— Открий кой е собственикът на тази къща. Искам я.