Питър Мейл
Корсиканска афера (14)

Глава 14

Беше приятна, мека корсиканска вечер. Братята Фигатели чакаха на уреченото място, пред входа на бара си в Калви, недалеч от къщата, където е роден Христофор Колумб. Преди няколко дни бяха уговорили аудиенцията с мъжа, с когото предстоеше да се срещнат, бяха успели да го постигнат единствено благодарение на малка услуга, която му бяха направили предишната година. Бяха предложили да се видят в задната стая на бара им. Но отсрещната страна, предпазлив човек, предпочиташе да избегне риска да бъде видян с тях публично. Щеше да изпрати кола да ги вземе и да ги откара на по-уединено място.

С точност, рядка за Корсика, голямо сиво рено паркира съвсем навреме. Шофьорът му на пръв поглед сякаш нямаше врат — само масивна глава, подаваща се от още по-масивни рамене. Той кимна на Фигатели да се качат в колата и потегли, без да обръща внимание на опитите им да завържат разговор. След няколко минути спря пред зацапана от времето вековна къща в старата част на града. Предната врата беше отворена от друг великан, чиито размери се подчертаваха от прилепнала тениска. Той поведе братята Фигатели по зле осветен коридор към подобна на пещера затъмнена стая с висок, сводест таван. Единственият признак на живот беше приглушената светлина на екрана на телевизора с изключен звук.

Това беше седалището на Нино Зонза, човек, който в продължение на петдесет години беше влиятелна, макар и малко позната фигура зад сцената на корсиканския подземен свят. Онези, които действително го познаваха, го ценяха високо за мрежата му от източници и за мащаба и точността на информацията, с които разполагаше. Местната легенда гласеше, че ако си одраскаш задните части в Аячо, новината ще достигне до Зонза в Калви в рамките на час.

— Влезте. Седнете.

Гласът, долетял от дъното на помещението, беше тънък, но дрезгав. Техният домакин, дребен, плешив мъж, чезнещ от годините, беше кацнал на ръба на кресло, неколкократно по-голямо, отколкото предполагаха размерите му. Надничаше към братята Фигатели през много тъмни слънчеви очила.

— Помня ви, момчета. Бяхте ми полезни. Какво искате от старец като мен?

— Радваме се да ви видим отново, мосю Зонза — подхвана Жо. — И високо ще оценим помощта ви.

Зонза наклони глава, очилата му отразяваха светлината от телевизионния екран.

— Чухме слух — продължи Жо. — Изглежда, че някакви руснаци от Ривиерата правят проучвания във връзка с определена работа, която искат да бъде свършена. Отстраняване.

— А, да. Човек все по-често чува такива слухове в последно време. — Старецът се усмихна и поклати глава. — Опасен свят е това.

Жо също се усмихна в отговор.

— Несъмнено е така. Говори се за виден марсилски бизнесмен, който е замесен по някакъв начин. И понеже имаме много приятели в Марсилия, бихме искали да знаем кой е той. — Жо разпери ръце и сви рамене. — В случай че можем да помогнем.

— Наистина — каза Зонза. — Разбирам интереса ви. Но подобни сведения — толкова деликатни, толкова тайни — не се получават лесно. И естествено — никога даром.

— Разбира се, разбира се. Но ще се радваме да…

Зонза си вдигна ръката, покрита със старчески петна.

— Ще имаме достатъчно време да обсъдим заплащането, ако се появят сведения. Нека да помисля. Ако чуя нещо, ще се погрижа да ви оставят съобщение в бара.

— Знаете ли адреса? — попита Жо.

Зонза се усмихна, с което разкри множество златни зъби.

— Знам всичко за Калви.

След като Фигатели бяха изпратени, Зонза си сипа чаша myrte и обмисли положението си. Предишната седмица Обломови му бяха отправили привлекателно предложение. Сега по всичко личеше, че Фигатели се замесват, и като корсиканец той предпочиташе да си има вземане-даване с корсиканци; разбира се, при условие че те бяха готови да се мерят с руската оферта. Но, каза си той, излишно бе да бърза с решението. Всъщност имаше шанс да омае и двете страни и да получи пари и от едните, и от другите. Интересно. Той си наля втора чаша myrte и се настани да гледа повторението на поредния епизод на „Далас“.

Докато пиеха кафе в задното помещение на бара си, братя Фигатели сравняваха впечатленията си от срещата.

— Така — подхвана Фло, — аз ли ставам подозрителен на стари години или той наистина знае много повече, отколкото ни каза?

— Със сигурност знае всичко. Ако Морис е успял да подочуе слуха в миг на трезвеност, той несъмнено е достигнал до Зонза при неговата мрежа от информатори. Колко негови хора слухтят на улицата? Десет? Петдесет? Няма начин да не знае.

Братята седяха в мълчание известно време, като се опитваха да измислят някакъв начин да убедят Зонза да им каже какво е узнал. Но, както трябваше да признаят, той не беше човек, който би реагирал добре на натиск. Заплахите бяха изключени. Парите можеше и да свършат работа, но колко?

— Ако успеем да открием кои са тези руснаци, поне ще имаме някакви варианти — заключи Жо, след което извади телефона си. — Да повикаме Морис. Може би той ще си спомни къде го е чул.

Морис влезе по обичайния си предпазлив маниер, сякаш очакваше да бъде нападнат в гръб. Дребен и тъмен, с проскубана брадичка, той се гордееше с незабележителната си външност. „Лесно е да се загубиш в тълпа, обичаше да казва, но аз почти мога да изчезна в празна стая“. И това беше самата истина. Подобно на хамелеон той умееше да се слива с обстановката — най-голямото предимство на подслушвача.

Прие чаша корсиканско уиски и погледна братята Фигатели очаквателно, вечно нащрек за изгледи за нова задача.

— Помниш ли онзи слух за двама руснаци, който си чул? — попита Фло.

Морис вдигна ръце.

— Не ме пришпорвайте. Пуснал съм си връзките, но тези неща не се обявяват във вечерните новини. Да узная името на мишената? Това ще отнеме време.

— Може би ще е по-лесно, ако знаем имената на руснаците.

— Ами… — почеса се Морис по главата. — Прав си. От дума на дума всичко ще излезе наяве. Искате ли да…

Фло се ухили.

— Онази твоя малка премия непрекъснато расте.

Морис си допи уискито и стана.

— За мен винаги е удоволствие да работим заедно, господа. Ще се свържа с вас съвсем скоро.