Питър Мейл
Корсиканска афера (17)

Глава 17

Беше първата сутрин на Вронски в Париж и въпреки че по природа не беше оптимист — никой руснак не е оптимист, не без основание, започваше да мисли, че съдбата е на негова страна.

Какво можеше да се обърка? Обломов току-що се бе обадил да каже, че заедно с братовчед си ще пътуват от Марсилия до Калви с вечерния полет. На следващата сутрин щяха да се срещнат с двамата местни мъже, наети от Зонза, и да прекарат деня в усилена подготовка. На по-следващия ден се очакваше да пристигне Рьобул и да се отправи към къщата на леля си в Спелонкато, където възнамеряваше да остане два-три дни — достатъчно време да се уреди отстраняването му. Вронски отново се запита какво може да се обърка. Запали празнична пура и си погледна часовника. Наташа беше пусната да вилнее в бутиците по „Авеню Монтен“, за които като че ли имаше ненаситен апетит. Но дори най-пристрастеният към пазаруването има нужда от храна и Вронски беше направил резервация за обяд в „Сигал Рекамис“, където готвачът правеше чудеса със суфлето. Очертаваше се превъзходен ден.

И за Сам събитията бяха приели много желан обрат. Жо Фигатели се беше обадил да каже, че с Фло са се споразумели със Зонза да заместят двамата първоначално наети главорези, и ще се срещнат с Обломови на следващия ден. Корсиканецът се разочарова, когато Сам му напомни, че двамата руснаци не може да бъдат удавени, осакатени или дори пребити, беше задължително да бъдат заловени на местопрестъплението. Така щяха да им окажат много по-голям натиск да уличат Вронски. Сам и Фигатели се уговориха за една последна среща в Калви вечерта да уточнят отново всички подробности.

В крайна сметка Сам се беше съгласил Елена да дойде в Корсика с Рьобул, но само, при условие че спазва строги предпазни мерки. Никакво мотаене сама по улиците, никакви посещения при фризьор, нито самотни утрини на плажа. С нея през цялото време трябваше да има човек.

Докато пътуваше към летището, Жо му се обади отново, за да каже, че току-що е научил, че Обломови ще пътуват със същия самолет до Калви.

— Няма как да ги пропуснеш — увери го Жо. — Зонза ни каза, че са доста едри и според него много мърляви. Каза, че приличат на мечки, които имат спешна нужда от баня.

И когато Сам пристигна на летището, моментално ги разпозна на гишето за чекиране — грамадни, размъкнати, облечени в камуфлажни дрехи. Доста противна двойка с еднакво лоши зъби, която бръщолевеше на руски. Разговорът им, приглушен и поверителен, продължи, докато самолетът излиташе. Обсъждаха достойнствата на пистолетите, ножовете, гаротите и брадвите, които, както ги бе уверил Зонза, можеше да им бъдат осигурени моментално. Разбира се, най-важното решение касаеше избора на подходящ момент, но Рьобул възнамеряваше да остане два-три дни, което щеше да им предостави достатъчно възможности да определят идеалното време.

Шест реда зад тях Сам обмисляше предстоящите няколко дни и как Рьобул ще реагира, когато бъде поставен в положение на примамка. Нямаше съмнения по отношение на готовността или смелостта му, но опасността — особено когато човек не е свикнал с нея — може да има непредвидимо въздействие дори върху най-големия куражлия. Именно тази мисъл подтикна Сам да разгледа отново идеята, над която за кратко бе разсъждавал преди два дни. Но първо трябваше да получи отговор на един ключов въпрос.

И това се случи час по-късно, отново в задното помещение на бара на Фигатели.

— Сигурни ли сте? — попита Сам. — Обломови никога не са срещали Рьобул? Дори не са го виждали?

— Не. Те разчитат на наемниците на Зонза — тоест на Фло и мен — да го посочат, когато пристигне на летището. Иначе са виждали само няколко размазани снимки от интернет и изрезки от вестници, но от тях не може да се добие представа за ръста или телосложението му. Така че нашата задача е да го посочим.

— Добре, много добре — каза Сам. — Ще ни трябват кола със затъмнени стъкла и шофьор, широкопола панамена шапка и големи слънчеви очила и сме готови. Като се върна, ще говоря с Франсис и ще го заместя.

От отсрещната страна на масата го изгледаха две озадачени физиономии. Жо се обади пръв.

— Ще го заместиш?

— Съжалявам, трябваше ви кажа. Реших да бъда Франсис за ден-два.

След още половин час подробно обсъждане тримата излязоха от бара и прекосиха града, за да стигнат до голяма бетонна сграда — сива, анонимна, с множество решетки, разположена навътре от улицата. Това беше седалището и складът на „Бенис Бизнес Съплайс“, компания, специализирана в оръжия и амуниции, от автомати до гранати. Собственикът, добродушен немец с кръгло лице на име Бени Шрьодер, ги посрещна на масивната стоманена врата.

— Добър вечер, момчета — поздрави той, като любопитно огледа Сам. — Отново ще ходите на лов, а? Влезте, влезте.

Преведе ги до кабинета си, който като нищо можеше да принадлежи на висш банков служител — дебел килим, подбрани репродукции по стените и ни помен от нещо смъртоносно.

Шрьодер им се ухили от отсрещната страна на бюрото.

— Отдавна не съм ви виждал, момчета. Какво мога да направя за вас?

— Нищо сложно — отвърна Фло. — Но ще ни трябва бързо — утре или най-късно вдругиден.

— Ще слезем в мазето и ще видите с какво разполагаме. Но първо малко шнапс. — Бени се изкиска. — Никога не работя на празен стомах.

След като си тръгнаха със стара брезентова торба с покупки, Сам внезапно спря.

— На това място има достатъчно оборудване да започнеш трета световна война. От полицията никога ли не го безпокоят?

Фло се усмихна и поклати глава.

— Те са най-големият му клиент.

На следващата сутрин точно в десет часа братя Фигатели пристигнаха в дома на Нино Зонза за първата си среща с Обломови. Беше поднесено кафе и четиримата мъже се огледаха с предпазлив интерес. Зонза започна срещата със съвета да направят разузнаване в Спелонкато преди пристигането на Рьобул. Даде им карта на селото, на която къщата на мадам Ломбар, лелята на Рьобул, беше оградена в червено. Като част от услугата им каза и за прословутите пещери на селото, където през вековете са били извършвани всевъзможни тъмни дела.

След това Зонза ги изслуша внимателно, докато обсъждаха плановете си за деня: пътуване до селото, разбира се, и щателно проучване на пътищата около Спелонкато, за да се провери дали има подходящи места за засада. Следващият въпрос беше идентифицирането на Рьобул. Фигатели казаха, че това е тяхна грижа, те ще го посочат, когато пристигне на летището. Накрая беше обсъдена още една важна тема — оръжията. Обломови бяха предпочели да не рискуват да пренасят каквото и да било заради проверката за безопасност на летището и много конкретно посочиха какво искат — пистолети, в идеалния случай с десет патрона, за предпочитане „Глок“. Фигатели, които добре си спомняха мазето на Бени Шрьодер и запаса му от пистолети „Глок“, отново ги увериха, че няма никакъв проблем. Четиримата се сбогуваха със Зонза и потеглиха. Очакваше ги натоварен ден.

Сам почти беше изгубил бройката на пътуванията си до Калви. Сега се връщаше в Марсилия за последна среща с Рьобул, в която да изложи намеренията си за следващите няколко дни. За своя изненада и удоволствие завари Елена да го чака на летището.

— Щях да взема такси — целуна я той, — но таксиметровите компании не предлагат шофьори като теб.

— Добра съм, но струвам скъпо — не остана длъжна тя. — Огромен бакшиш, плюс вечеря.

Качиха се в колата за половинчасовото пътуване до града, но вместо да потегли, Елена се облегна на шофьорската седалка и скръсти ръце.

— Никъде няма да ходим, докато не ми кажеш какво си намислил.

Сам въздъхна.

— Добре, но ще ми е нужна помощта ти, защото задачата е трудна. — Елена запали и се включи в движението от летището, докато Сам обясняваше. — Колкото повече гледам ситуацията, толкова повече се убеждавам, че няма място за аматьор оптимист. Мисля, че не бива да допускаме Франсис да се излага на опасност. Твърде много неща може да се объркат.

Елена кимна в съгласие, но не каза нищо.

— Затова искам да заема неговото място. Уредил съм всичко с Фло и Жо. Знаем какво точно ще направим, така че остава само да убедим Франсис. И ти можеш да помогнеш. — Той се пресегна и я потупа по бедрото. — Чувал съм, че си доста убедителна, когато пожелаеш.

Елена се мръщеше, докато разсъждаваше над казаното от Сам. В главата й се бореха противоречиви мисли. Разбира се, искаше Франсис да е възможно най-далеч от Обломови. Но на каква цена за Сам?

— Сигурен ли си? — попита тя. — Не може ли да направим нещо друго? Сам, искам те цял.

Останалата част от пътуването до Марсилия бе запълнена от монолога на Сам. Той разгледа възможните варианти и подробно описа какво възнамеряват да направят с братята Фигатели и как точно ще го направят. И накрая, тъкмо когато паркираха в двора на Фаро, призна, че всичко това много му харесва.

— Знаеш как е, мъжете просто искат да се забавляват.

Елена още клатеше глава, докато влизаха в къщата.

Алфонс, готвачът на Рьобул, беше настоял домакинът и неговите гости да вечерят във Фаро. Негов приятел, човек, когото Алфонс описа като много важна клечка в света на рибите, un veritable maître de poissons^[1], му беше дал първокачествени омари от Бретан, още живи и ухаещи на море. И естествено, както обясни Алфонс, трябваше да бъдат сготвени и изядени пресни. Всичко друго би било престъпление.

Седяха на терасата с по чаша сансер в ръка, когато Сам реши, че е време да започне да обработва Рьобул.

— Франсис, не ме разбирай погрешно, но мисля, че трябва да заема мястото ти в Корсика. — Той замълча, за да прецени реакцията на Рьобул, която далеч не беше обнадеждаваща. — Но преди да ми кажеш да си гледам работата, нека ти обясня защо. Не става дума за смелост или за сила на характера, нито за онази глупост, че мъжът трябва да се държи като мъж. Всичко опира до здравия разум и опита. Да кажем, че имаш теч в банята. Не се опитваш да се справиш с него сам, а викаш водопроводчик. В нашия случай Вронски е течът, а аз съм водопроводчикът. Имам дългогодишен опит с тези неща, а ти нямаш. Разполагам с двама превъзходни помощници в лицето на Фло и Жо и съм уверен, че планът ни ще проработи. Така че предлагам да отида утре в Корсика с твоя самолет. Когато сляза, Фигатели ще ме посочат като Рьобул и оттам ще се оправим. — Той замълча, за да отпие от виното си. — Освен това трябва да призная, че обичам такива малки приключения. Така че, моля те, кажи „да“ и ми пожелай успех.

Наложи се още доста дълго да убеждава Рьобул. Вече пиеха кафе, когато доводите на французина се изчерпаха и той се обърна към Елена.

— Ти какво мислиш?

Елена сви рамене.

— Според мен Сам е прав. Ще направиш на всички ни услуга, ако се съгласиш.

Рьобул се изправи, отиде при стола на Сам, наведе се и го целуна по главата.

— Благодаря ти, Сам.

Фигатели бяха прекарали седем часа с Обломови и денят им още не беше свършил, тъй като Зонза бе настоял да му докладват всекидневно.

— Е, добре ли се разбирате с новите си колеги? — поинтересува се той.

— Да. Изглеждат професионалисти и задаваха правилните въпроси — по-конкретно как ще следим движението на Рьобул. Очевидно трябва да знаем къде ще бъде, преди да планираме каквото и да било.

— Разбира се. И какво им казахте?

Както винаги, когато изричаше лъжа, лицето на Жо беше образец на искрена невинност.

— Внезапно си спомних, че моя племенница работи при мадам Ломбар като прислужница.

— Колко удобно — отбеляза Зонза.

— Нали? Така че тя може да ни каже кога напуска къщата и къде отива — каза Жо.

— Отлично.

— Утре ще изпробваме оборудването и съм сигурен, че до края на деня нашата малка прислужница ще има някакви новини.

Зонза оголи златните си зъби в нещо като усмивка.

— Дотук добре. Продължавайте в същия дух.

След като Фигатели си отидоха, Зонза си позволи няколко мига на задоволство. Вече се чувстваше доста добре, задето бе минал на другата страна. Никога не беше харесвал особено Обломови, държаха се твърде недодялано, твърде скотски. На Фигатели обаче можеше да се разчита да запомнят помощта му с благодарност. А в Корсика услугите, също като огорченията, важат много години. И накрая — финансовата част също беше доста привлекателна. Обломови вече бяха платили 50 процента от значителна по размери такса, които си оставаха за него, а Фигатели го бяха уверили, че от Рьобул ще дойдат още пари. Като цяло положението беше удовлетворително.