Питър Мейл
Корсиканска афера (2)

Глава 2

— Рьобул за нищо на света няма да я продаде. Добре известно е от Марсилия до Ментон, че той обожава къщата си. И не му трябват пари. Désole.^[1]

Човекът, изрекъл тези думи, сви рамене и запали цигара със златна запалка.

Той стоеше заедно с Вронски на най-горната палуба на „Каспийската кралица“, която беше пристигнала в Кан за филмовия фестивал. Яхтата на Вронски беше пуснала котва близо до брега, идеално разположена с изглед към далечните проблясъци на „Кроазет“. Беше решил да се представи официално на обществото в Кан с прием на борда. Организира го компанията му за връзки с обществеността и нито една покана не беше отклонена. Беше типично събиране на обичайните екземпляри, които се срещат на събития около филмови фестивали: слаби, прекалено загорели жени, едри мъже с характерната бледност на хора, прекарали дълги часове в тъмни прожекционни зали, бъдещи второкласни звезди, журналисти и една-две високопоставени персони от фестивала, които добавят малко официалност на местния колорит. И, разбира се, мъжът в смокинг с бяло сако, който в момента водеше разговор насаме с Вронски.

Той, както бяха уверили Вронски, беше най-успелият брокер на недвижими имоти по крайбрежието, човек с множество връзки. Навремето се казваше Венсан Шварц, но по професионални съображения беше сменил това име на виконт Дьо Пертюи — измислена от него титла, която нямаше нищо общо с благороден произход, и за двайсетте години като самопровъзгласил се аристократ се беше сдобил с почти пълен монопол над пазара на луксозни крайбрежни имоти. Трябваше да признае обаче, че Вронски представлява голямо предизвикателство. До този момент бе доказал, че е мъчен и взискателен клиент, обърнал презрително гръб на имоти от Монако до Сен Тропе. Но виконтът, окрилен от мисълта за комисионата си като брокер — щедри пет процента, не се отказваше току-така. Сега за негово разочарование, което той умело прикри, клиентът му беше намерил къща, която искаше да добие сам, без никаква професионална помощ.

Подобни обстоятелства изискваха голяма деликатност от страна на виконта. Надали можеше да очаква пет процента, ако е само консултант на сделката. Трябваше да се създадат непредвидени препятствия и проблеми, които да могат да бъдат разрешени от опитен и вещ в преговорите човек като виконта. Този принцип в миналото му беше послужил при няколко случая и сега го подтикна да даде отрицателен отговор на руснака, когато го попита за Фаро.

— Откъде знаеш, че не му трябват пари? — поинтересува се Вронски. Той беше убеден, че не съществува човек, който да не може да бъде купен, стига цената да е правилната.

— Ах… — виконтът сниши глас почти до шепот. — В моята професия преди всичко са ти нужни точни сведения, колкото по-лични, толкова по-добре. — Замълча и кимна сякаш се съгласяваше със себе си. — Прекарал съм години, много години, в намиране и поддържане на източници на информация. Всъщност повечето имоти, с които се занимавам, никога не стигат до открития пазар. Една-две думи в правилните уши и готово. Осъществява се продажба, задължително при пълна дискретност. Клиентите ми предпочитат така.

— И си сигурен, че собственикът никога няма да продаде къщата?

Отново сви рамене.

— Това е мнението ми при липсата на по-подробни сведения.

— А как да се сдобием с тях?

Ето това бе въпросът, на който се надяваше виконтът.

— Естествено всякакви проучвания следва да се направят внимателно, в идеалния случай от човек, който има огромен опит в тези неща. Собствениците на важни имоти никога не карат направо, често са потайни, понякога непочтени. Нужен е някой с набито око и остър нюх, за да се стигне до истината.

Ето това бе отговорът, който Вронски очакваше.

— Някой като теб?

Виконтът скромно махна с ръка.

— За мен ще бъде чест.

И така те се споразумяха виконтът да действа като детектив на Вронски и да събере сведения за имението Фаро и собственика му. После двамата щяха да съставят план за действие. След като уредиха въпроса, те се върнаха на главната палуба. Вронски — за да играе ролята си на общителен домакин, а виконтът — за да продължи усилията си да убеди подпийнал филмов продуцент от Холивуд да си купи прелестна малка мансарда в Кан.

На сто и шейсет километра по крайбрежието протичаше друго, далеч по-малко празненство в чест на Елена и Сам, които току-що бяха пристигнали, след като бяха прекарали два дни в Париж. През следващите три седмици Фаро щеше да бъде тяхната база и Рьобул бе поканил някои от хората, с които двамата американци се бяха срещнали при предишно приключение в Марсилия: журналиста Филип Давен и червенокосата му приятелка Мими, вдъхващата респект Дафни Пъркинс, този път без униформата на медицинска сестра, която успешно беше носила, когато бе привлечена да осуети отвличане, както и оправните братя Фигатели, Фло и Жо, дошли от Корсика специално за случая.

След ритуалните прегръдки и целувки, съпровождащи новата среща, започнаха да се леят спомени. С чаша шампанско в ръка, елегантно вирнала кутре, Дафни слушаше описанието на Жо за най-скорошните събития в корсиканския подземен свят. И в някакъв момент, възползвайки се от затишие в разговора, тя попита:

— А какво се случи с онзи отвратителен човек?

Както всички присъстващи знаеха, тя имаше предвид лорд Уепинг, безскрупулния и подъл магнат, който почти бе успял да победи Рьобул в сделка, като бе организирал отвличането на Елена. Дафни се обърна към Филип.

— Сигурна съм, че следиш случая. В затвора ли е вече? Прекалено ли е да се надяваме на доживотна присъда?

— Още не е в затвора — отвърна той. — Прибягнал е към тактика, която наричаме защитата на сръбските военнопрестъпници — внезапна и неочаквана опасна за живота болест, която не позволява да бъде подложен на кръстосан разпит. Още се намира в марсилска клиника, където всячески се старае да изглежда полумъртъв. Говори се, че подкупва един от лекарите. Но накрая ще го пипнат.

Елена потрепери при спомена за събитията и Сам я успокои с прегръдка.

— Не се притеснявай, миличка. Вече никога няма да видим този тип.

Настроението бе разведрено от Мими и глуповатата усмивка на Филип.

— Виж, той ще ме направи почтена жена.

Тя се изкикоти и протегна към Елена лявата си ръка, за да покаже годежния си пръстен. Това беше сигнал за поздравления и възторжени прегръдки. Рьобул вдигна тост. Сам вдигна тост. Двамата братя Фигатели Вдигнаха тост. Стигнаха до вечерята, носейки се на вълна от шампанско.

След като всички се настаниха, Рьобул почука на чашата си с вино да призове за тишина.

— Добре дошли, приятели мои, добре дошли в Марсилия. За мен е истинско удоволствие да ви видя всички, този път при по-спокойни обстоятелства. — Огледа седящите около масата и кимна на усмихнатите лица, преди да добие сериозно изражение. — Сега по работа. Вечерята днес е непретенциозна, но могат да се намерят други варианти за всеки, който е алергичен към гъши дроб, систеронско агнешко, подправено с розмарин, пресни кози сирена и тарт „Татен“. Bon appétit!

След тези думи се появиха Клодин, икономката на Рьобул, и прислужницата му Нану от Мартиника и започнаха да сервират.

Храната беше твърде вкусна, за да се бърза, вината с нищо не й отстъпваха, както и разговорът, а и сърдечните сбогувания накрая. Когато Елена и Сам най-сетне се качиха по стълбите в апартамента на последния етаж, часът беше почти два през нощта.

Докато Елена се суетеше в гардеробната, Сам се приближи бавно до огромния прозорец с изглед към светлинните отражения, пръснати по водата на Старото пристанище. Не за пръв път се зачуди какво може да подтикне иначе здравомислещи възрастни да се натъпчат в тези малки лодки и да понасят неудобства и спорадични опасности върху надигащата се и отпускаща непредвидима гръд на морето. Приключенски дух? Желание да избягат от житейските грижи? Или просто изтънчена разновидност на мазохизма?

Разсъжденията му бяха прекъснати от появата на Елена, чиито ръце бяха отрупани със скъпи пазарски торби, със сигурност криещи още по-скъпо съдържание.

— Исках да ти покажа какво купих в Париж, докато ти се глезеше с твоя продавач на ризи в „Шарбе“.

Тя внимателно изложи на леглото колекция от бельо, достатъчна за зареждането на малък бутик: всичко беше от коприна, разбира се, имаше в черно и в много блед оттенък на лавандуловото и изглеждаха сякаш най-лекият повей на бриза ще ги отвее от леглото.

— От един страхотен малък магазин на „Рю де Сен Пер“, казва се „Сабия Роса“. Мими го нарича център за екипировка на момичета. — Тя пристъпи крачка напред и се усмихна на Сам с вирната глава. — Какво мислиш?

Сам прокара пръсти по фината коприна на нещо толкова дребно, че първоначално го взе за малка кърпичка, и поклати глава.

— Не знам. Мисля, че трябва да ги видя на теб, за да се уверя, че ти стават.

— Естествено. — Елена ги загреба от леглото и се отправи към гардеробната. Погледна през рамо и намигна. — Не мърдай оттук.