Джоджо Мойс
Корабът с булките (9)

Седма глава

Аз, както мнозина други, изпитвах сложна смесица от любов и омраза към „Вик“. Мразехме живота на кораба, но се гордеехме с него като бойна единица. Проклинахме го помежду си, но не понасяхме, ако някой страничен човек се изкаже пренебрежително за него… това бе кораб с късмет. Моряците са толкова суеверни.

Л. Троуман, моряк, корабът „Виктория“, „Вино, жени и война“

Две седмици по-рано

Според корабния му дневник „Виктория“ бе участвал в сражения в Северния Атлантик, в Тихия океан и последната му мисия, край Моротай, където с помощта на „корсарите“ на борда му бе помогнал за отблъскването на японците и имаше белези за доказателство. Както и много други кораби, той също бе спирал многократно през годините в доковете на Улумулу, за да ремонтират повредения му от мини корпус, да запушат дупките от куршуми и торпеда, да заличат жестоките белези от времето в океана, преди да го изпратят отново, понесъл мъжете, които също бяха позакърпени и подготвени за битка.

Капитан Джордж Хайфийлд не беше от хората с развинтено въображение, но докато крачеше по сухия док, загледан в мъглата към корпусите на „Виктория“ и съседите му, той често се улавяше, че мисли за корабите като за свои приятели. Лесно бе да си ги представиш, че изпитват някакво страдание, че имат някакъв свой характер, след като са се съюзили с теб, дали са ти най-доброто от себе си, неуморно са плавали в бурно море и са попадали под кръстосан огън. За четиридесет години служба бе имал своите фаворити: онези, които бе чувствал безапелационно свои, случайна алхимична комбинация от кораб и екипаж, в която всеки един знаеше, че с готовност би дал живота си за другия и за кораба. Тайно преглъщаше горчиви сълзи, когато ги напускаше, и не толкова тайно, когато биваха потопени. Често си мислеше, че сигурно това са изпитвали предишните поколения бойци към конете си.

— Горкичкият — прошепна той, като погледна дупката, зейнала в корпуса на самолетоносача. Толкова приличаше на „Непобедим“, стария му кораб.

Докторът му бе обяснил, че трябва да използва бастун. Хайфийлд подозираше, че бе казал на другите хора, че изобщо не бива да бъде допускан да се върне в морето.

— Тези неща заздравяват по-бавно на твоите години — бе отбелязал той, вперил поглед в синьо-лилавия белег на мястото, където металът бе разкъсал плътта до кост, в набръчканата кожа на изгореното място наоколо. — Не съм убеден, че трябва да си на крака все още, капитане.

Хайфийлд се бе самоизписал от болницата същата сутрин.

— Имам кораб, който трябва да прибера у дома — бе отвърнал той, приключвайки разговора. Нямаше никакъв шанс да се остави да го обявят за негоден за служба точно сега.

Както и всички останали, лекарят не каза нищо. Понякога на Хайфийлд му се струваше, че никой вече не знае какво да му каже. Не ги винеше: на тяхно място той вероятно би изпитвал същото.

— О, Хайфийлд. Казаха ми, че си тук някъде.

— Сър. — Спря и отдаде чест.

Адмиралът се приближи в ситния дъждец, като махна на офицера, който вървеше зад него и му носеше чадъра, да ги остави. Над тях чайките кръжаха и се спускаха, а виковете им бяха заглушени от мъглата.

— Кракът ти по-добре ли е?

— Нищо му няма, сър. Като нов е.

Видя как адмиралът свежда поглед към него. Когато видиш адмирал навън, обичаха да казват моряците, никога не знаеш дали да си излъскаш копчетата за церемониален парад, или да се приготвиш за здраво скастряне. Но Макманъс беше свестен тип, който, незнайно как, винаги знаеше какво става. Толкова много от подобните нему прекарваха времето си зад бюрата, откъдето се измъкваха само за да се качат на някой кораб точно преди да се прибере у дома, като така се окичваха с част от неговата слава. Но този адмирал беше рядка птица: винаги искаше да знае какво става на доковете, ставаше посредник при разрешаване на спорове, тестваше политическите води, поставяше под съмнение всичко, не пропускаше нищо.

Хайфийлд потисна желанието си да премести тежестта на тялото си на другия крак. Внезапно осъзна, че Макманъс сигурно знаеше и за това.

— Реших да изляза и да погледна „Виктория“ — каза той. — Не съм виждал кораба от няколко години. Откакто бях на борда му по времето на адриатическите конвои.

— Може да ти се стори леко променен — отбеляза Макманъс. — Малко е пострадал в боя.

— Мисля, че можем да кажем същото за повечето от нас. — Това бе опитът на Хайфийлд да се пошегува и Макманъс го прие с лека усмивка.

Двамата мъже закрачиха бавно по дока и неволно тръгнаха в крак.

— Значи, си изписан от болницата и готов отново да потеглиш, нали така, Хайфийлд?

— Сър.

— Ужасно е онова, което се случи. Всички ти съчувстваме, да знаеш.

Хайфийлд продължи да гледа право напред.

— Да — продължи Макманъс. — Харт щеше да стигне чак до върха. Не беше просто обикновен летец… Направо срамота, след като всички бяхте толкова близо до връщането у дома.

— Свързах се с майка му, сър, докато бях в болницата.

— Да. Добре си сторил. Най-добре да го чуе от теб.

Беше смущаващо да го хвалят за това дребно постижение. После Хайфийлд осъзна, както се случваше често, когато споменаваха младежа, че не може да говори повече.

Когато мълчанието продължи няколко минути, адмиралът спря и се обърна към него.

— Не бива да обвиняваш себе си.

— Сър.

— Чух, че си малко… потиснат от всичко. Е, всички сме страдали от подобна загуба и всички сме лежали будни, питайки се дали не е било възможно да я предотвратим. — Преценяващият му поглед обхвана лицето на Хайфийлд. — Не си имал избор. Всичко го знаят.

Хайфийлд се стегна. Беше му трудно да срещне погледа на адмирала.

— Сериозно го казвам. И ако кариерите на останалите хора в екипажа ти продължат толкова дълго, колкото твоята, те самите ще видят и по-страшни изпитания. Не се задълбавай, Хайфийлд. Такива неща се случват. — Макманъс замълча, сякаш бе потънал в мислите си, а Хайфийлд запази мълчание, заслушан в стъпките си по вече хлъзгавия док, в далечното бучене и стържене на крановете.

Почти бяха стигнали до подвижното мостче. Дори и оттук можеше да види инженерите на борда, които заменяха изкривените метални части, чуваше ударите с чук и воя на бормашините, което му подсказваше, че заварчиците са вътре в хангара. Бяха работили здраво, но една огромна овъглена цепнатина в десния борд все още личеше в гладкия сив метал. Нямаше да спечели някой конкурс за красота, но докато очите му обхождаха кораба, Хайфийлд усети как мъката от изминалите няколко седмици се стопява.

Спряха в подножието на подвижния мост и с присвити очи погледнаха нагоре в лекия дъждец. Кракът на Хайфийлд отново потрепери и той се зачуди дали не би могъл незабелязано да се придържа към парапета.

— Е, какво следва, когато се върнеш, Хайфийлд?

Той се поколеба.

— Ами ще бъда пенсиониран, сър.

— Това го знам, човече. Имам предвид, с какво ще се занимаваш? Имаш ли някакви хобита? Или някоя госпожа Хайфийлд, която си крил през всичките тези години?

— Не, сър.

— О.

На Хайфийлд му се стори, че долавя съчувствие в гласа му. Искаше да каже, че никога не бе усещал липсата на женска компания в живота си. Ако се сближиш прекалено с някоя жена, тогава никъде другаде не си щастлив. Бе видял как мъжете тъгуват за жените си, докато плават, а после се дразнят от ограниченията на женското присъствие и домашния уют, когато са на сушата. Вече не си правеше труда да им го казва: в няколкото случая, когато го бе направил, мъжете го гледаха доста озадачено.

Адмиралът се обърна отново към „Виктория“.

— Е, нищо не може да се сравни с пълното отдаване на кариерата, нали? Предполагам, че нямаше да получим най-доброто от теб, ако винаги мислеше за някоя жена някъде далеч.

— Така е, сър.

— Голфът е моята страст. Планирам да стоя на игрището от сутрин до вечер. Мисля, че и на жена ми ще й хареса така. — Той се засмя. — Свикнала е да си прави своите неща през всичките тези години, нали разбираш.

— Да — съгласи се капитан Хайфийлд, макар да не разбираше.

— Хич не е очарована от перспективата да й се мотая в краката през цялото време.

— Така е.

— Ти няма защо да се притесняваш от това, нали? Можеш да играеш голф, колкото си щеш.

— Не си падам особено по голфа, сър.

— Какво?

— Мисля, че съм по-щастлив в океана. — Едва не каза онова, което си мислеше: че не е сигурен какво ще прави. И че се чувства дискомфортно от това. Животът му през последните четири десетилетия бе планиран до минута, знаеше дни и седмици напред какво ще прави и дори, според напечатания му график за краткосрочно или дългосрочно назначение, в коя част от света ще бъде.

Някои смятаха, че е късметлия, че приключва кариерата си с края на войната: в блясъка на славата, шегуваха се те, после осъзнаваха какво са казали. „Ще отведа моите момчета у дома“, казваше си той. „Това е добър край.“ Звучеше доста убедително. Няколко пъти се налагаше да се бори с желанието си да моли адмирала да му позволи да остане.

— Да се качваме?

— Мислех да инспектирам работата. Изглежда, са много заети. — След като отново бе на борда, Хайфийлд усети частица от предишната му самоувереност да се връща, чувството за сигурност и ред, които му се бяха изплъзнали по време на престоя му в болницата, да се възстановява. Адмиралът не каза нищо, но тръгна бодро по подвижния мост с ръце, сключени на гърба.

Дъската за отбелязване бе обърната към стената. Капитанът застана на входа, обърна я и пъхна картончето с името си, за да потвърди присъствието си на борда; успокоителен жест. После заедно прекрачиха прага, като едновременно се наведоха, докато влизаха в огромния като пещера хангар.

Не всички светлини бяха запалени и на Хайфийлд му трябваха няколко минути да свикне със сумрака. Наоколо имаше доста моряци, които закрепваха огромни кашони с екипировка върху тесни лавици, вдигаха и сваляха черни кофи с инструменти за онези, които работеха над тях. В единия край трима млади бояджии подновяваха боята по тръбите. Обърнаха се да погледнат зад себе си и явно се поколебаха дали трябва да отдадат чест. Разпозна единия — младеж, който едва не бе изгубил пръста си преди няколко седмици, заплитайки го във въжетата. Момчето отдаде чест, при което се видя кожената превръзка на ръката му. Хайфийлд кимна за поздрав, доволен, че младежът отново работи. После погледна напред към огромните асансьорни шахти, които отвеждаха самолетите на палубата. Няколко мъже работеха там, един стоеше върху скеле и явно закрепваше метални подпори на равни интервали по цялото протежение на шахтата чак до палубата за излитане. Той зяпна учудено, опитвайки се да измисли възможно обяснение. И не успя.

— Хей! Ти! — Младият заварчик на скелето вдигна предпазния си шлем. Капитанът отиде до входа на шахтата. — Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

Мъжът не отговори, а по лицето му се четеше колебание.

— Какво правиш в асансьорните шахти? Да не си откачил? Знаеш ли за какво служат шахтите? Позволяват на самолетите да се качват горе и да слизат обратно. Кой, за бога, ти е казал да…

Адмиралът сложи ръка върху рамото на Хайфийлд. Минаха няколко секунди преди капитанът, чието внимание бе фокусирано изцяло в невероятната гледка пред него, да усети това.

— По този повод дойдох да поговорим.

— Проклетият глупак слага метални подпори в асансьорните шахти. Подпори за легла, за бога. Не разбираш ли какви ги вършиш, човече?

— Изпълнява моите заповеди, Хайфийлд.

— Извинете, сър?

— Става дума за „Виктория“. Имаше ново развитие, докато ти беше в болницата. Заповеди от Лондон. Това плаване няма да бъде толкова просто, колкото си мислиш.

Лицето на Хайфийлд помръкна.

— Още военнопленници ли?

— Не.

— Само не вражески военнопленници. Помните какви неприятности имахме на…

— Опасявам се, че е по-лошо, Хайфийлд. — Адмиралът въздъхна дълбоко и впери поглед в лицето на капитана. — Леглата са за жените.

Последва дълго мълчание.

— Ще заведеш своите момчета у дома. Но имаш допълнителен товар. Около шестстотин австралийски военни съпруги, които отиват при мъжете си в Старата Англия. Асансьорните шахти ще се използват за допълнителните легла.

Заварчикът поднови работата си, а оксиженът му разпръсна искри по металната рамка.

Капитан Хайфийлд се обърна към адмирала.

— Но те не могат да се качат на моя кораб.

— Войната е виновна, Хайфийлд. Налага се да се справяме с каквото имаме.

— Но те пътуват с транспортни кораби, сър. Лайнери, където могат да бъдат настанени. Не може да качите момичета и бебета, и всичко останало на самолетоносач. Това е лудост. Трябва да им го кажете.

— Не мога да кажа, че бях напълно съгласен. Но нуждата преди всичко, друже. Всички транспортни кораби вече се използват. — Той потупа рамото на капитана. — Само шест седмици. Ще минат, преди да се усетиш. А и след онази история с Харт и мината мъжете може да се поободрят. Да се поразсеят.

„Но това е последното ми плаване. Последното пътуване с моите момчета. С моя кораб.“ Хайфийлд усети в гърлото му да се надига стенание, гняв от унижението.

— Сър…

— Виж, Джордж, телефонните линии с Лондон направо са пламнали по този въпрос. Има известно политическо напрежение покрай тези съпруги. Британските момичета правят демонстрации пред Парламента, защото смятат, че са забравени. Както висшето военно командване, така и австралийското правителство много държат да няма повторение на тези събития и тук. И бездруго има доста недоволство сред австралийските мъже, задето толкова много от жените им са се омъжили извън родината си. Мисля, че всички страни смятат за най-разумно да изведат жените от страната, колкото е възможно по-скоро, и всичко да се уталожи полека.

Тонът му стана сговорчив:

— Знам, че ти е трудно, но опитай се да погледнеш на нещата от гледната точка на момичетата. Някои от тях не са виждали мъжете си повече от две години. Войната свърши и те са нетърпеливи да се съберат отново. — Забеляза скованата челюст на капитана. — Постави се на тяхно място, Джордж. Те само искат да се приберат у дома при любимите си, колкото може по-скоро и с по-малко разправии. Сигурно разбираш какво им е.

— Търсим си белята, това става с жени на борда. — Силните емоции, които изпитваше Хайфийлд накараха гласът му да прозвучи по-строго и неколцина от работещите наблизо мъже спряха и го загледаха. — Няма да го допусна! Няма да оставя някакви жени да съсипят кораба. Трябва да го разберат. Трябва да го проумеят.

Тонът на адмирала все още бе помирителен, но в него се долавяха и хапливите нотки на изчерпващо се търпение.

— Няма да има бебета или деца сред пътниците. Тази група е подбрана много внимателно. Само здрави млади жени, е, вероятно няколко бременни също.

— Ами мъжете?

— Без мъже. Е, може да има един-двама пасажери, но няма да го разберем до няколко дни преди отплаване. Още не е съставен окончателният списък. — Адмиралът замълча за миг. — О, ти имаше предвид твоите момчета. Ами те ще бъдат на различни палуби. Асансьорните шахти с каютите ще бъдат отделени. Ще има няколко жени — онези, хм, които очакват дете, настанени в единични каюти. Работата на твоите хора ще продължи както обикновено. И ще бъдат въведени всякакви предпазни мерки, за да се предотврати неподходящо общуване — нали се сещаш за какво говоря.

Капитан Хайфийлд се обърна към началника си. Извънредният характер на ситуацията бе заличил от лицето му обичайната невъзмутимост: сякаш цялото му същество отчаяно се стремеше да покаже колко погрешно е това и колко невъзможно.

— Вижте, сър, някои от моите мъже са били без… без женска компания месеци наред. Това е все едно да пъхнеш запалена клечка в кутия с фойерверки. Нали чухте за инцидентите на „Дръзки“? Всички знаем какво е станало, за бога.

— Смятам, че всички си научихме урока след „Дръзки“.

— Това е невъзможно, сър. Опасно и нелепо е и ще разруши напълно атмосферата на кораба. Знаете колко крехък е този баланс.

— Наистина не подлежи на преговори, Хайфийлд.

— Месеци ни бяха нужни да възстановим необходимото равновесие. Знаете през какво минаха хората ми. Не можете просто да качите тук цяла тайфа момичета и да си мислите, че…

— Те ще бъдат под строги разпоредби. Флотът ще издаде съответните нареждания…

— И какво разбират жените от заповеди? Когато има мъже и жени близо едни до други, винаги има неприятности.

— Това са омъжени жени, Хайфийлд. — Тонът на адмирала вече бе рязък. — Отиват си у дома при своите съпрузи. Това е целта.

— Е, с цялото ми уважение, сър, това само показва колко малко разбирате човешката природа.

Думите му увиснаха в пространството, шокирайки и двамата. Капитан Хайфийлд си пое неуверено дъх.

— Разрешете да се оттегля. Сър. — Едва изчака кимването на началника си. За първи път в своята военноморска кариера капитан Хайфийлд се завъртя кръгом и се отдалечи, ядосан на командира си.

Адмиралът остана на място и го проследи с поглед как прекосява целия хангар и се изгубва във вътрешността на кораба — като заек, който намира сигурно убежище в дупката си. В някои случаи подобно неуважение можеше да сложи край на кариерата за даден човек. Но колкото и да се въсеше и мърмореше Хайфийлд, Макманъс изпитваше голямо уважение към него. Не искаше да завърши професионалния си път в безчестие. Освен това, мислеше си адмиралът, докато кимаше на младите моряци да продължат с работата си, колкото и да обичаше жена си и дъщерите си, ако трябваше да е честен и ставаше дума за неговия кораб, той вероятно би се чувствал по същия начин.