Джоджо Мойс
Корабът с булките (4)

Втора глава

Двете мъжки кенгура — само на дванайсет месеца извън торбата, — които скоро ще отлетят за Лондон… ще изядат по пет килограма и половина сено по време на пътуването. От „Кантас Емпайър Еъруейс“ вчера заявиха, че кенгурата ще прекарат във въздуха само шейсет и три часа.

„Сидни Морнинг Хералд“, 4 юли 1946 г.

Три седмици до отплаването

Скъпи Иън,

Никога няма да познаеш — отплавам! Знам, че няма да повярваш, тъй като самата аз едва го вярвам, но е истина. Татко си поприказва с един от старите си приятели в Червения кръст, който има приятели на високо ниво в Кралския флот, и много скоро получих заповед, в която се казва, че имам място на борда на следващия кораб, който отплава, макар, строго погледнато, моят случай да не е с висок приоритет.

Наложи се да кажа на останалите булки в града, че отивам в Пърт да се видя с баба си, за да не предизвикаме бунт, но вече съм тук, настанена в хотел „Уентуърт“ в Сидни, и очаквам да се кача на кораба преди тях.

Скъпи, нямам търпение да те видя. Толкова ужасно ми липсваш. Мама казва, че когато се настаним в новия си дом, тя и татко ще пристигнат веднага. Планират да използват новата услуга на „Кантас“, наречена „кенгуру“ — знаеш ли, че може да се стигне до Лондон само за шейсет и три часа полет с „Ланкастър“? Помоли ме да поискам от теб адреса на майка ти, за да може да изпрати и останалите ми неща, щом пристигна в Англия. Сигурна съм, че ще се успокоят напълно, след като се видят с родителите ти. Явно ги измъчва мисълта, че може да се озова в някоя селска хижа насред английско поле.

Е, както и да е, скъпи, захванала съм се да упражнявам подписа си и се мъча да запомня, че трябва да отговарям на обръщението „госпожо“, а и все още свиквам с гледката на брачната халка на пръста ми. Толкова е жалко, че нямахме истински меден месец, но наистина е без значение къде ще се случи, стига да бъда с теб. Сега ще свършвам, тъй като ще прекарам следобеда в Клуба на американските съпруги в Улумулу, за да науча какво ми е нужно за пътуването. На американските съпруги им обясняват какво ли не, за разлика от нас, горките британски съпруги. (Не е ли страхотно, че го казвам?) Признавам си, че ако се наложи още веднъж да чуя да пеят „Когато момче от Алабама срещне момиче от Гъндаги“, мисля, че ще ми поникнат криле и сама ще литна. Бъди внимателен, любими, и пиши, щом намериш свободна минутка.

Твоя, Ейвис

През четирите години от създаването си, Клубът на американските съпруги провеждаше сбирките си в елегантна, измазана в бяло къща в покрайнините на Кралската ботаническа градина, първоначално, за да помага на момичета, които бяха пристигнали от Пърт или Канбера, да прекарат някак безкрайните седмици, преди да им бъде разрешено да се качат на кораб, за да се срещнат с американските си съпрузи. Тук се учеха как да правят пъстрите одеяла, съшити от многобройни различни квадрати плат, да пеят американския химн, а също се предлагаше сестринска помощ на онези, които бяха бременни или кърмеха, както и на онези, които не можеха да решат дали са парализирани от страх при мисълта за пътуването, или от опасението, че никога няма да потеглят.

Напоследък клубът бе изгубил американския си характер: предходната година излизането на щатския закон за военните булки бе ускорило заминаването на дванайсетте хиляди нови австралийски съпруги, така че пъстрите одеяла бяха заменени от следобеден бридж и съвети за справяне с британската храна и военните дажби.

Много от младите съпруги, които сега го посещаваха, бяха настанени при семейства в Лейхард, Дарлингхърст или предградията. Намираха се в странно положение, докато животът им в Австралия още не бе приключил, а новият още не бе започнал, съсредоточени върху детайлите на едно бъдеще, което много малко познаваха и върху което нямаха никакъв контрол. Вероятно не бе изненадващо, че при тези сбирки на всеки две седмици имаше една-единствена тема за разговор.

— Една госпожица, която познавам от Мелбърн, е пътувала на „Куин Мери“ в първокласна каюта — казваше едно момиче с очила. Лайнерът се смяташе за светия граал на транспортните средства. В Австралия още пристигаха писма с разкази за великолепието му. — Казва, че прекарала цялото си време край басейна с коктейл в ръка. Имало вечерни танци, забавления, всичко. И си купили най-страхотните рокли, ушити в Цейлон. Единственият недостатък бил, че трябвало да дели каютата си с някаква жена и децата й. Пфу. Следи от лепкавите им пръсти имало по всичките й дрехи и трябвало да става в пет и половина сутринта, когато бебето почвало да плаче.

— Децата са божия благословия — отбеляза благо госпожа Профит, докато оглеждаше шевовете на зелената шапка върху една кафява вълнена маймунка. Днес изработваха подаръци за децата в пострадалия от бомбардировките Лондон. Едно от момичетата бе получило от английската си свекърва книга със заглавие „Полезни съвети за какво ли не“, а госпожа Профит бе написала инструкции как да направят огърлица от металните халки за пилешки бутчета, както и късо наметало за раменете за в леглото от стара камизола за следващата сбирка. — Да — каза тя, поглеждайки загрижено всички. — Ще го разберете някой ден. Децата са благословия.

— Липсата им е по-голяма благословия — измърмори тъмноокото момиче до Ейвис, като придружи забележката си с доста просташко побутване.

В друго време Ейвис не би прекарала и пет минути в подобна странна сбирка от момичета — някои от които, изглежда, се бяха озовали тук направо от някоя забутана ферма с червен прахоляк по обувките си, — нито пък би си губила часове наред, за да слуша безкрайни лекции от стари моми, които сякаш бяха се възползвали от войната като възможност да разнообразят малко невероятно скучното си ежедневие. Но вече бе стояла в Сидни цели десет дни, а единственият й познат бе приятелят на баща й, господин Бъртън, затова само Клубът на съпругите бе източникът й на социални контакти. (Още не бе сигурна как да обясни на баща си поведението на господин Бъртън. Бе се наложило да му каже поне четири пъти, че е омъжена жена, а не бе напълно убедена, че за него това имаше особено значение.)

На днешната сбирка присъстваха дванайсет други жени; единици бяха прекарали повече от седмица със съпрузите си, а преобладаващата част не бяха ги виждали близо година. Връщането на войниците у дома бе приоритет; „чакащите съпруги“, както бяха станали известни — не. Някои си бяха подали документи преди повече от година и нямаха никакъв отговор. Една от жените, измъчена от мизерните условия, се бе отказала и се бе върнала у дома. Другите бяха останали, водени от сляпа надежда, отчаяние, любов или, както беше в повечето случаи, различна смесица от трите.

Ейвис бе най-новото попълнение в групата. Като слушаше разказите им за семействата, у които бяха временно настанени да живеят, тя безмълвно благодареше на родителите си за разкоша на хотелската си стая. Щеше да е доста по-малко вълнуващо преживяване, ако беше принудена да отседне в дома на някоя навъсена стара двойка. Дори и така, вълнението намаляваше с всеки изминал ден.

— Ако госпожа Тидуърт ми каже още веднъж: „О, боже, нима още не е изпратил някой да те вземе?“, заклевам се, ще я ударя.

— Доставя й удоволствие, стара вещица. Правеше същото и с Мери Найт, когато беше настанена в дома й. Предполагам, че направо иска да получиш телеграма „не идвай“.

— Не мога да понасям вечното натякване, че после ще съжалявам.

— Не ти остава много, нали?

— Кога пристига следващият кораб?

— След около три седмици, според моите документи — обади се тъмноокото момиче. Ейвис май си спомняше, че се бе представила като Джийн, но тя изобщо не можеше да помни имена и ги забравяше моментално след запознаването. — Дано да е хубав като „Куин Мери“. Имало е дори фризьорски салон с горещ сешоар. Много искам да си направя прическа, преди Стан да ме види отново.

— Беше прекрасна жена, Кралица Мери — обади се госпожа Профит от другия край на масата. — Истинска дама.

— Получила си документи? — Едно луничаво момиче отсреща гледаше намръщено Джийн.

— Миналата седмица.

— Но ти не си с висок приоритет. Каза, че си подала документите си едва преди месец.

Настана кратко мълчание. Няколко от момичетата край масата си размениха погледи, после отново се вторачиха в бродерията си. Госпожа Профит вдигна очи; явно бе доловила внезапното охладняване в атмосферата.

— Някой иска ли още конец? — попита тя, като надничаше над очилата си.

— Е, какво, понякога ти излиза късметът — каза Джийн и се извини, преди да стане от масата.

— Как така ще се качи на кораба? — попита луничавото момиче, обръщайки се към жените, седнали от двете й страни. — Аз чакам вече петнайсет месеца, а тя ще се качи на следващия кораб. Това не може да е правилно, нали? — Гласът й бе изтънял от чувството за накърнена справедливост. Ейвис мислено си отбеляза да не споменава собствените си документи.

— Не е сама, нали? — попита друго момиче.

— Какво?

— Джийн. Очаква бебе. Знаете ли какво, американците не ти разрешават да се качиш, ако си минала четвъртия месец.

— Кой шие пингвина? — попита госпожа Профит. — Трябва да пазим черния конец за пингвина.

— Чакайте малко — обади се една червенокоса жена, докато вдяваше конеца си. — Нейният Стан замина през ноември. Каза ми, че е бил на същия кораб като моя Ърни.

— Значи не може да чака бебе.

— Или пък чака… и…

Няколко жени се ококориха, дори имаше и разменени иронични усмивки.

— Искаш ли да направиш едно малко кенгуру, скъпа Сара? — Госпожа Профит се усмихна топло на момичетата и измъкна няколко парчета светлокафяв филц от чантата си с платове. — Според мен малките кенгуру са много сладки, нали?

След няколко минути Джийн се върна на стола си и предизвикателно скръсти ръце. После усети, че явно вече не е предмет на обсъждане, и видимо се отпусна, макар че може би се зачуди на внезапното усърдие в изработването на играчки от страна на околните.

— Аз срещнах Иън, моя съпруг, на чаено парти с танци — обади се Ейвис в опит да разчупи атмосферата. — Аз бях в комитета по посрещането от страна на младите дами, а той беше вторият човек, на когото предложих чаша чай.

— Само това ли му предложи?

Беше Джийн. Трябваше да го очаква.

— От онова, което дочувам, съмнявам се, че всички споделяме твоята представа за гостоприемство — върна й го тя. Спомни си как се бе изчервила, докато наливаше чая; той беше се вторачил открито в глезените й — с които тя много се гордееше.

Старшина Иън Стюърт Радли. Двайсет и шест годишен, с цели пет години по-голям от нея, което Ейвис смяташе за напълно подходящо, висок и строен, с очи с цвета на морето, акцент на британски джентълмен и широки, нежни ръце, които я бяха накарали да потрепери първия път, когато бяха докоснали нейните, макар и да държеше маслена бисквитка. Беше я поканил на танц, нищо че на дансинга нямаше никой друг, и понеже той беше на служба, тя си бе казала, че ще изглежда подло да откаже. Какво представляваше един куикстеп или шотландски танц, след като той срещаше всеки ден смъртта?

След по-малко от четири месеца двамата бяха женени след изискана церемония в Гражданския регистър на улица „Колинс“. Баща й бе доста изненадан, бе накарал майка й да я разпитва — дискретно, по женски, разбира се — дали няма някаква причина за подобна бърза сватба, освен скорошното заминаване на младежа. Иън бе заявил на баща й, много достойно според нея, че той няма нищо против да изчака, ако такова е желанието на родителите на Ейвис, че не би направил нищо, с което да ги разстрои, но тя бе категорично решена да стане госпожа Радли. Войната бе ускорила всичко, съкратила бе значително обичайния график на подобни неща. А и тя знаеше, още от онази първа чаша чай, че на света няма друг, за когото би желала да се омъжи; няма друг, на когото би желала да дари значителното си състояние.

— Но ние не знаем нищо за него, скъпа — бе казала майка й, кършейки ръце.

— Той е идеален.

— Знаеш, че нямам това предвид.

— Какво искаш да знаеш? Сражава се, за да пази линията Бризбейн, нали? Нима защитата на страната ни, рискуването на живота на дванайсет хиляди мили от дома му, за да ни спаси от японците, не го прави достоен за ръката ми?

— Няма нужда от мелодрама, миличка — беше се обадил баща й.

Отстъпиха, естествено. Винаги го правеха. Сестра й Дийна бе побесняла.

— Моят Джони бе разквартируван у леля ми Вай — обади се друго момиче. — Струваше ми се прекрасен. Промъкнах се в стаята му на втората нощ от настаняването му и толкоз.

— Най-добре да се действа бързо — подхвърли друга жена под гръмкия смях наоколо. — Да си запазиш територията.

— Особено ако Джийн е наблизо.

Дори Джийн намери това за забавно.

— И така, кой иска да пробва да направи една от тези прелестни огърлици? — Госпожа Профит вдигна една груба на вид верига от алуминиеви намотки. — Сигурна съм, че такива се носят от най-елегантно облечените жени в Европа.

— Другата седмица ще ни покажат как да правим модни вечерни наметки от конски чулове.

— Чух това, Едуина. — Госпожа Профит внимателно остави огърлицата на масата.

— Извинете, госпожо Пи, но ако моят Джони ме види да нося подобна, няма да знае дали да ме целуне, или да провери отзад дали не съм снесла яйце.

Последва експлозия от смях, изблик на едва сдържана истерия.

Госпожа Профит въздъхна и остави ръкоделието си. Сериозно! Такова поведение можеше да се очаква с приближаването на деня на отплаване, но все пак! Работата с тези момичета беше направо изтощителна.

— Е, ти кога заминаваш?

Семейството, което бе приютило Джийн, живееше само на две преки от хотела, затова момичетата се прибираха заедно, без да бързат особено. Въпреки споделената неприязън, която изпитваха една към друга, и на двете не им се искаше да седят самички в стаите си отново.

— Ейвис? За кога са документите ти?

Ейвис се зачуди дали да каже истината. Беше почти сигурна, че Джийн, каквато си беше незряла и груба, не беше от момичетата, с които обичайно общува, особено ако онова за състоянието й беше вярно. Но пък Ейвис не бе свикнала да сдържа мнението си, а цял следобед бе полагала усилия да не сподели нищо за собствените си планове и това я бе натоварило доста.

— Като твоите. След три седмици. Как се казва? „Виктория“?

— Кофти късмет, нали? — Джийн запали цигара, закривайки я с длани от морския бриз. След малко се сети да предложи и на Ейвис. Ейвис само набърчи носле и отказа.

— Какво каза?

— Кофти късмет. Някои получават „Куин Мери“, а на нас ни се падна старото корито.

Край тях бавно мина кола и двама военни се подадоха през прозорците и подвикнаха някаква груба забележка. Джийн им се ухили и размаха цигара, докато колата не се скри зад ъгъла.

Ейвис застана пред нея.

— Извинявай, не разбирам какво имаш предвид.

— Не чу ли госпожа Профит? Онази, която е омъжена за командира?

Ейвис поклати глава. Джийн се разсмя горчиво.

— Не мисля, че ще има фризьорски салони или първокласни каюти за нас с теб, момиче. Нашата „Виктория“ е проклет самолетоносач.

Ейвис я изгледа вторачено в продължение на минута, после се усмихна. С онази усмивка, която пазеше специално за прислугата у дома, когато направят нещо извънредно глупаво.

— Мисля, че си се объркала, Джийн. Дамите не пътуват на самолетоносачи. — Стисна устни, когато димът от цигарата се понесе към нея. — Освен това няма да има къде да ни поберат всички.

— Наистина нищо не разбираш, така ли?

Ейвис се помъчи да сдържи раздразнението си от тона, с който й говореше момиче, което бе поне с пет години по-малко от нея.

— Свършили са им приличните кораби. Готови са да ни натоварят на каквото и да е, само и само да ни прехвърлят там. Сигурно са решили, че която от нас наистина иска да замине, ще е благодарна на каквото и да ни предложат.

— Сигурна ли си?

— Дори и старата госпожа Пи изглежда леко притеснена. Мисля, че се тревожи да не би нейните млади дами да пристигнат в Англия, облечени в работни гащеризони и омазани с масло. Не съвпада с представата, която иска да се създаде за цвета на Австралия.

— Самолетоносач? — Ейвис усети, че й се завива свят. Пресегна се за опора към близката стена, после приседна.

Джийн се настани удобно до нея.

— Точно така. Не си направих труда да проверя името. Просто предположих… Е, както и да е, надявам се леко да са го преустроили.

— Но къде ще спим?

— Не знам. На палубата със самолетите.

Очите на Ейвис се разшириха от ужас.

— По дяволите, Ейвис, по-доверчива си, отколкото те смятах. — Джийн се разсмя, угаси цигарата, стана и тръгна да си върви.

Може би си въобразяваше, но на Ейвис й се стори, че тонът й става все по-груб.

— Ще намерят начин да ни сместят някак. Сигурно ще е по-добре, отколкото да висим тук все пак. Ще си имаме легло и храна, а Червеният кръст ще се грижи за нас.

— Не мисля така. — Лицето на Ейвис бе намръщено. Крачеше отривисто. Ако звъннеше сега, може би щеше да успее да хване баща си, преди да тръгне за клуба.

— Какво имаш предвид?

— Няма начин да се кача на подобен кораб. Родителите ми няма да го позволят, като начало. Те си мислеха, че ще бъда на лайнер. Сещаш се, някой от онези, които бяха определени за транспортирането. Това е причината изобщо да ме пуснат да тръгна.

— Трябва да приемеш каквото ти дават в днешно време, момиче. Знаеш, че е така.

Не и за мен, наум си каза Ейвис. Вече тичаше обратно към хотела. Не и за момиче, чието семейство притежава най-голямата фабрика за радиочасти в Мелбърн.

— Ще ни дадат и униформи на инженери, в случай че се наложи да поизтъркаме нещо долу.

— Не мисля, че това е забавно, да знаеш.

— Трябва да се смеем.

„Махай се, противно момиче“, мислеше си Ейвис. „Не бих се качила на една лодка с теб, даже и за разходка в залива Сидни, даже и да е на «Куин Мери».“

— Не се тревожи, Ейвис. Сигурна съм, че ще успеят да ти пригодят една първокласна каюта в парното отделение!

Можеше да чуе неприятното хихикане на Джийн дори и от съседната улица.

— Мамо?

— Ейвис, скъпа, ти ли си? Уилфред! Ейвис е! — Чуваше как майка й вика по коридора, представи си я как сяда на креслото до телефона с персийския килим върху паркета, с вечно пълната с цветя ваза на масичката до нея. — Как си, миличка?

— Добре, мамо. Но трябва да говоря с татко.

— Не ми звучиш добре. Наред ли е всичко?

— Да.

— Иън обади ли се вече?

— Мамо, трябва да говоря с татко. — Ейвис се мъчеше да сдържи нетърпението си.

— Иначе щеше да ми кажеш, нали?

— Моята малка принцеса ли е?

— О, татко, слава богу. Има проблем.

Баща й не каза нищо.

— С транспорта.

— Говорих лично с командир Гилд. Обеща ми, че ще отплаваш със следващия…

— Не, не е това. Осигурил ми е място на кораба.

— Тогава какъв е проблемът?

Чу гласа на майка си зад гърба на баща си: „Младежът е. Десет към едно, че е младежът“.

И този на Дийна: „Да не би да й е казал да не идва?“.

— Кажи им, че няма нищо общо с Иън. Става дума за кораба.

— Не разбирам, принцесо.

— Самолетоносач е.

— Какво?

— Морийн — сопна се той. — Замълчи. Не мога да чуя и думичка от онова, което казва.

Ейвис въздъхна тихичко.

— Точно така. Самолетоносач. Очакват да отплаваме за Англия на самолетоносач.

Последва кратко мълчание.

— Искат тя да пътува на самолетоносач — обясни баща й.

— Какво? На самолет ли?

— Не, глупава жено. Един от корабите, на които пренасят самолетите.

— Боен кораб?

Ейвис направо си я представи как потръпва драматично от ужас. Дийна се бе разсмяла. Типично за нея, нали не бе простила на Ейвис, задето се омъжи първа.

— Ще трябва да ме уредиш да се кача на нещо друго — настоя Ейвис. — Говори с човека, който ми е намерил това място. Кажи му, че трябва да пътувам с друг кораб. Намери ми място на друг кораб.

— Ти нищо не си ми казвал за самолетоносач! — говореше сега майка й. — Тя не може да пътува с такъв. Не и с всички онези самолети, които непрекъснато излитат от палубата. Опасно е!

— Татко?

— Потопиха „Вайнър Брук“, нали? — не спираше майка й. — Японците може да се опитат да потопят един самолетоносач, както направиха с „Вайнър Брук“.

— Млъкни, жено.

— Какво има? Ти ли ще бъдеш единственото момиче на борда, принцесо?

— Аз ли? О, не, има близо шестстотин жени, които ще пътуват. — Ейвис се намръщи. — Просто ще бъде ужасно. Ще ни карат да спим в спални чували и няма да има никакви удобства. А и, татко, трябва само да видиш с какви момичета са ме събрали — какъв език! Направо не мога да повторя…

Майка й се намеси в разговора:

— Знаех си, Ейвис. Те просто не са от твоята класа. Наистина не мисля, че е добра идея.

— Татко? Можеш ли да го уредиш?

Баща й въздъхна тежко.

— Ами не е толкова лесно, принцесо. Наложи се да използвам доста връзки, за да те кача на борда. А и повечето от булките вече са заминали. Не съм сигурен колко още курса ще има изобщо.

— Ами тогава ще прелетя. Ще замина с „Кантас“.

— Не е толкова лесно, Ейвис.

— Не мога да замина с онзи ужасен кораб!

— Чуй ме, Ейвис, платих доста пари, за да те кача на него, разбираш ли? И харча доволно много, за да стоиш в онзи дяволски хотел, защото не ти харесват квартирните условия на флота. Не мога да платя на всичкото отгоре и за полет до проклетата Англия, само защото не ти харесват удобствата на борда на кораба.

— Но, татко…

— Миличка, много бих искал да ти помогна, наистина, но нямаш идея колко трудно беше да те уредя на този кораб.

— Но, татко! — Тя тропна с крак и момичето на рецепцията я погледна. Снижи гласа си до шепот. — Знам какво се опитвате да направите, не си мислете, че не знам защо отказвате да ми помогнете.

Майка й се намеси с категоричен тон:

— Ейвис, права си. Мисля, че този кораб е ужасна идея.

— Наистина ли? — Ейвис усети искрица надежда. Майка й разбираше колко е важно да се пътува в удобства. Знаеше, че нещата трябва да се вършат, както подобава. Какво би си помислил Иън, ако се появи с вид на трудовак?

— Да. Мисля, че трябва да се върнеш у дома още днес. Качи се на първия влак утре сутрин.

— У дома?

— Цялата история има твърде много неизвестни. Това с кораба звучи направо ужасно, не си чула и дума от Иън от кой знае колко време…

— Той плава в океана, мамо.

— … а и просто смятам, че всички знаци са против теб. Тегли чертата, скъпа, и се върни у дома.

— Какво?

— Не знаеш нищо за семейството на този младеж. Нищо. Нямаш представа дали изобщо ще има кой да те посрещне там, на пристанището. И то, при положение че този боен кораб все пак стигне до там. Ела си у дома, скъпа, и всичко ще се уреди. Много момичета си променят решението. Непрекъснато четем за такива случаи.

— Много момичета ги зарязват също така — подвикна Дийна.

— Аз съм омъжена, мамо.

— Сигурна съм, че ще можем да направим нещо по въпроса. Все пак тук почти никой не знае за това.

— Какво?

— Ами церемонията беше в съвсем тесен кръг, нали? Можем да поискаме да бъде анулирана или нещо такова.

Ейвис не вярваше на ушите си.

— Да бъде анулирана? О! И двамата сте такива лицемери! Знам какво правите. Намерихте ми място на най-прогнилия кораб, за да не искам да се кача.

— Ейвис…

— Е, много жалко. Няма да ме накарате да си променя мнението за Иън.

Рецепционистката се бе отказала да се преструва, че не подслушва, и я зяпаше слисано, навела се над плота си. Ейвис сложи ръка върху слушалката и изгледа момичето с вдигнати вежди. То се засрами и се зае да ровичка из някакви документи.

Баща й отново се обади:

— Там ли си? Ейвис? — Въздъхна тежко. — Чуй ме, ще ти преведа малко пари. Остани още малко, ако искаш. Стой в „Уентуърт“. Ще поговорим за това.

Ейвис чуваше как майка й още бърбори нещо близо до телефона. Сестра й настояваше да разбере защо тя е отседнала в най-хубавия хотел в Сидни.

— Не, татко — отсече тя. — Кажи на мама и на Дийна, че ще се кача на проклетия кораб, за да се срещна със съпруга си. Ще стигна до там сама, дори и ако това значи да плувам в море от дизел и миризливи моряци, защото го обичам. Обичам го. Няма да се обаждам повече, но можеш да й кажеш — кажи на мама, че ще й пратя телеграма от другия бряг. Когато Иън — моят съпруг — ме посрещне.