Джоджо Мойс
Корабът с булките (22)

Двадесета глава

Досадата от седмици наред в морето трябва да бъде изпитана, за да бъде разбрана напълно, а чувството на безсилие и безизходица в подобно съществуване в крайна сметка е толкова съсипващо за ума, че надвишава потенциалната опасност от това да бъдеш взривен от врага… когато не се биехме с врага, ние се биехме помежду си.

Л. Троуман, „Вино, жени и война“

Два дни до Плимут

При липсата на коне и хиподрум, както и на начинаещи пилоти, които задължително се озоваваха в морето от време на време, вероятно не бе никаква изненада, че толкова ожесточено се залагаше на безукорно фризираните глави на участничките в конкурса „Кралица на «Виктория»“. Възможно е госпожа Айви Тътъл и госпожа Джанет Лейтъм да се окажат леко разочаровани, ако узнаеха, че шансовете на двете се движеха четиридесет към едно, а пък Айрийн Картър можеше и да запристъпва още по-бодро и с полюшване на бедра, ако разбереше, че залаганията за нея са пет към две. Но вече дни наред бе ясно за всички, че истинската фаворитка за титлата, за чиито руси коси повечето мъже от екипажа бяха заложили по шилинг или два, бе именно Ейвис Радли.

— Фостър казва, че има доста големи залози за нея — провикна се Плъмър, младшият огняр.

— Сигурно са големи, но дали са залози… — изреваха двамата от предишната смяна.

— Смята, че ако тя се окаже победителка, ще трябва да се раздели с половината пари, които е спечелил на залаганията в Бомбай.

Само след няколко часа щяха да влязат в прохладните и бурни води на Бискайския залив, но на близо трийсет метра под самолетната палуба, дълбоко в отделението на двигателите, температурата беше почти четиридесет градуса и ризите им залепваха по телата от пот. Тимс, гол до кръста, завъртя лъскавите дръжки на колелото, с което насочи парата към турбините на двигателя, докато Плъмър, който досега смазваше главния двигател, се зае да оглежда лагерите за прегряване, като понякога изругаваше, щом кожата му се допреше до парещ метал.

По телеграфа от мостика пристигаха заповеди да включат двигателите „на повече пара“ или „пълен напред“ в усилие да минат през бурните води колкото може по-бързо, а навсякъде около тях, заглушавайки дори неспирното бучене и ръмжене на машините, умореният стар кораб стенеше и пъшкаше в протест. Парата все излизаше през клапаните с малки изригвания; парцалите, които се опитваха да запушат процепите бяха подгизнали от врялата вода. В тези изблици „Виктория“ настояваше да покаже ясно годините си; множеството му циферблати и контролни уреди гледаха с откровеното безразличие на своенравна старица.

Плъмър приключи със затягането на една гайка, остави обратно гаечния ключ на поставката му на стената, после се обърна към Тимс.

— Значи не си заложил няколко шилинга на една от тях, така ли?

— Какво? — ядосано го изгледа Тимс.

Той беше страшен, когато беше в лошо настроение, но Плъмър, който му бе свикнал, продължи да дърдори:

— За конкурса довечера. — Шумът от двигателите беше толкова оглушителен, че използва жестове, за да подсили думите си. — Има много пари, заложени на участничките.

— Пълни глупости — незаинтересовано отсече Тимс.

— Но нямаше да е зле да ги видиш, подредени там в оскъдните им бански, нали? — Описа извивките на женско тяло във въздуха и направи сладострастна физиономия. Това придаде направо комичен вид на момчешкото му лице. — Да се настроиш още повече за госпожата.

Това, изглежда, още повече ядоса Тимс. Избърса лъсналото си от пот чело с някакъв мръсен парцал, после се пресегна да вземе един ключ от пода. Бурните води често разпиляваха инструменти по пода, където бяха опасни за глезените и пръстите на краката.

— Изобщо не разбирам защо се вълнуваш толкова — изръмжа той. — Нощна смяна си.

— Заложил съм две лири на онази госпожа Радли — отвърна Плъмър. — Две лири! Направих залога си още когато беше три към едно за нея, така че ако спечели, ще съм напред с доста парици. Ако не, ще се напия. Обещал съм на старото си мамче да заведа всички в Скарбъро. Но аз съм си оптимист по природа, нали знаеш? Вярвам, че няма да загубя.

За миг се размечта и си представи някаква сцена на горната палуба.

— Изглеждаше направо фантастично в оня бански на конкурса за най-хубави крака това момиче. Страшни крака. Мислиш ли, че е от нещо, което им дават да ядат в Австралия? Чувал съм, че половината момичета у нас страдат от рахит.

Тимс очевидно не му обръщаше никакво внимание, загледан в часовника си. Плъмър не спираше:

— Всички офицери ще го гледат. Честно ли е това, а? Още само две нощи на борда и всички офицери ще гледат момичетата по бански, докато ние сме заточени тук долу при проклетия главен двигател. Разбрах, че даже пехотинците ще се сменят на постовете си в девет, за да могат и те да видят част от конкурса. Едни правила за едни хора, други за нас. Изобщо не е справедливо, нали? Сега, след като войната свърши, е редно да разгледат всички несправедливи разпоредби в проклетия флот.

Плъмър погледна един циферблат, изруга, после погледна към Тимс, който се бе вторачил в стената.

— Добре ли си, Тимс? Нещо те тормози, май?

— Покрий ме за половин час — каза той и тръгна към изхода. — Трябва да свърша нещо.

 

 

Ако можеше да види началото на финала на „Кралица на «Виктория»“, младият Плъмър нямаше да е толкова оптимистично настроен за пътуването си до Скарбъро. Защото Ейвис Радли, въпреки че бе смятана за сигурен победител, изглеждаше странно посърнала. Или според жаргона на конните залагания, както се изрази един от моряците, много приличаше на трикрако магаре.

Застанала на импровизираната сцена заедно с останалите претендентки за титлата, с лице към полюшващите се маси, на които бе сервирана последната официална вечеря за жените, тя изглеждаше бледа и замислена, въпреки бляскавата алена коприна на роклята, с която бе облечена, и лъскавата грива на русата й коса. Докато останалите момичета се смееха и хващаха за ръце, мъчейки се да запазят равновесие на високите си токчета, а корабът потъваше и се издигаше по вълните, тя стоеше сама и леко встрани с повехнала усмивка и очи, помръкнали от незнайна тъга.

На два пъти доктор Даксбъри, водещият на програмата, бе хващал ръката й и се бе опитвал да изкопчи от нея няколко думи, свързани с плановете й за новия й живот, или я бе подканял да си припомни любимите си мигове от това пътуване. Но тя сякаш изобщо не го забелязваше, дори и когато той за трети път запя „Танцуващата Матилда“.

Сигурно сутрешното гадене я бе изтощило, отбеляза една от булките. Всички бъдещи майки изглеждаха зле в първите няколко месеца. Беше само въпрос на време. Няколко не толкова доброжелателно настроени предположиха, че може би без скъпото бельо и козметика Ейвис Радли съвсем не е красавицата, за каквато я смятаха всички. И когато човек я сравни с грейналата Айрийн Картър, разкошна в роклята си в бледо прасковено и синьо, явно безразлична към бурните води, беше трудно да се оспори истината.

Доктор Даксбъри се оттегли от сцената под разпокъсани аплодисменти. Нямаше как да аплодират постоянно една и съща песен, а и докторът вероятно бе твърде пиян, за да обърне внимание на публиката си.

Най-сетне той забеляза енергичното махане на помощник-капитана в края на сцената и след няколко опита драматично посочи към капитана, след което вдигна ръце, сякаш искаше да се оправдае, че никой не му е казал.

— Дами — започна Хайфийлд, като побърза да се изправи, преди Даксбъри отново да запее. Изчака, докато в хангара се възцари тишина. — Дами… Както знаете, това е последното ни вечерно увеселение на „Виктория“. Утре вечер ще акостираме в Плимут и ще прекарате вечерта в подреждане на вещите си и повторна проверка с помощта на служителките от женския корпус дали има кой да ви посрещне и къде да отидете. Утре сутрин ще обсъдя с вас приготовленията по-подробно на самолетната палуба, но засега бих искал да ви кажа няколко думи.

Жените, мнозина от които не можеха да си намерят място от притеснение и вълнение, го гледаха и се побутваха една друга, шепнейки си. Покрай стените стояха мъжете, с ръце зад гърбовете, обърнати право напред. Моряци, офицери, пехотинци, инженери: всички в парадна униформа в чест на случая. За някои, осъзна Хайфийлд, това щеше да е последният път, в който я обличат. Сведе поглед към своята с мисълта, че не след дълго същото ще важи и за него.

— Не мога… да се преструвам, че това е бил най-лесният товар, който някога съм транспортирал — продължи той. — Няма да се престоря и че съм бил очарован от перспективата — макар да знам, че някои от мъжете се радваха. Но мога да ви кажа следното като „пожизнен“ моряк, както сме познати във флота, това беше най-образователното плаване. Няма да ви отегчавам с дълги речи за трудностите по пътя, който сте избрали. Сигурен съм, че вече сте чули достатъчно по темата. — Той кимна към офицера от гражданската служба и чу приглушен смях. — Но ще кажа, че и вие като всички нас, вероятно ще оцените следващите дванайсет месеца като най-предизвикателните — и надяваме се, най-благотворни — в живота си. Онова, което искам да ви кажа, е следното: не сте сами.

Погледна наоколо към смълчаните и развълнувани лица. Под ярките светлини на хангарната палуба позлатените копчета на униформата му блестяха.

— Онези, които винаги са били на служба, сега ще трябва да намерят ново поприще. Тези, които са били напълно променени от преживяното във войната, ще трябва да намерят нов начин да общуват с околните. Тези, които са страдали много, ще трябва да намерят начин да простят. Завръщаме се в страна, която вероятно ще ни се стори непозната. Ние също може да се окажем странници в нея. Затова, булки, вярно е, че сте изправени пред голямо изпитание. Но искам да ви кажа, че за нас беше едновременно удоволствие и привилегия да бъдем част от пътуването ви. Гордеем се, че сте наши сънародници. И се надяваме, че когато си спомняте с радост за първите си години от живота във Великобритания, ще осъзнаете, че това не е било просто пътуването към новия ви живот, а началото му.

Малцина бяха забелязали, че по време на речта си той сякаш говореше на една жена по-специално и че когато беше казал: „Не сте сами“, може би погледът му се бе задържал върху нея по-дълго, отколкото върху всяка друга. Но това нямаше значение. Последва кратка тишина, а после жените заръкопляскаха, няколко извикаха възторжено и постепенно аплодисментите и радостните викове възпламениха цялата зала.

Капитан Хайфийлд зае мястото си, след като бе кимнал с благодарност на множеството лица пред себе си. Ръкопляскаха не само жените под него, забеляза той, като се мъчеше да сдържи широката усмивка, която напираше на лицето му. Аплодираха го и мъжете.

— Как ти се стори? — прошепна той на жената до себе си, докато гърдите му още бяха изпълнени с гордост.

— Много добре, капитане.

— Обикновено не съм много по речите — каза той, — но сметнах, че в случая е подходящо.

— Не мисля, че някой би оспорил това. Думите ви бяха… красиво подбрани.

— Момичетата престанаха ли да те зяпат вече? — Говореше, без да гледа към нея, така че от другите маси изглеждаше, сякаш благодари на стюарда за храната.

— Не — отвърна Франсис, докато бодваше от рибата. — Но няма проблем, капитане.

Нямаше нужда да добавя: „Свикнала съм“.

Капитан Хайфийлд хвърли поглед към Добсън, през два стола от него, който явно още не бе свикнал. След дългите години взиране в морето, зрението на Хайфийлд не беше остро както преди. Но дори и той можеше да различи думите, които излизаха от намръщената уста на помощник-капитана, по чието лице ясно бе изписано неодобрение.

— Прави целия кораб за посмешище — гневно мърмореше той, докато попиваше устни в ленената салфетка. — Сякаш е решил да направи всички ни за смях.

Лейтенантът, седнал до него, забеляза, че Хайфийлд ги гледа, и се изчерви.

Капитанът усети как корабът се надигна под краката му, катерейки се по поредната вълна.

— Да ви предложа едно питие, сестра Маккензи? Сигурна ли сте, че не искате нещо по-силно? — Изчака, докато вълната отмине, и тогава вдигна чаша за тост.

 

 

Само двайсет минути му трябваха. Двигателят работеше много по-добре, или поне доколкото можеше да се очаква от него. Ставаше дума за цели две лири. Проклет да е Дейви Плъмър, ако седи сам-самичък в машинното отделение, докато всеки друг на борда — от простия моряк, та чак до радиста горе — гледа как момичетата се разхождат по бански.

Освен това вече беше решил да напусне флота, след като стигнат до мъгливата Англия. Какво можеха да му направят, ако го хванат, че е напуснал мястото си без позволение? Да го накарат да плува до вкъщи ли?

Дейви Плъмър провери показанията на термометрите, които трябваше да следи, мина с мокър парцал по по-проблемните зони на тръбите, изгаси с крак цигарата си и с бърз поглед през рамо изтича през две стъпала нагоре по пътеката към изхода.

Гласуването бе приключило и Ейвис Радли бе загубила. Съдийската комисия, която се състоеше от доктор Даксбъри, две от служителките на женския корпус и свещеника, бяха съгласни, че макар много да са искали да дадат титлата на госпожа Радли — докторът бе изключително впечатлен от изпълнението й предната седмица на „Шенандоа“, — са били принудени, предвид изключително посредственото й представяне във финалната вечер, подчертаното й нежелание да се усмихне и откровено озадачаващия отговор на въпроса: „Какво искате най-много да направите, когато най-сетне пристигнете в Англия?“, на който Айрийн Картър бе отговорила: „Да се запозная с майката на съпруга си?“; Айви Тътъл: „Да събера пари за сираците от войната“, а Ейвис Радли: „Не знам“, както и предвид моменталното й изчезване веднага след това, да направят единствения избор за победител в състезанието.

Айрийн Картър носеше ръчно ушития си шарф с умилителната и просълзена от радост физиономия на млада майка. Това било, заяви тя, най-чудесното пътуване, което някога била преживяла. Имала чувството, честно казано, че си е намерила поне шестстотин нови приятелки. И се надявала, че всички ще намерят в Англия щастието, което била сигурна, че заслужават. Нямала думи да благодари подобаващо на екипажа за добротата и професионализма им. Била сигурна, че цялата зала ще се съгласи с нея, че думите на капитана били истинско вдъхновение. Но когато започна да благодари поименно на съседите си в Сидни, капитан Хайфийлд се намеси и подкани мъжете и офицерите да помогнат с преместването на масите до стените на залата, след което Кралският пехотински оркестър щеше да осигури музиката за танците. „Танци!“, весело затананика доктор Даксбъри и няколко жени побързаха да се дръпнат по-далеч от него.

Дейви Плъмър, застанал в дъното зад оркестъра, погледна с отвращение ръчно изписаната бележка, която Фостър му бе дал срещу залога му само преди два дни, смачка я и я пъхна дълбоко в джоба на работните си дрехи. Проклети жени. Колкото и прехвалени да бяха шансовете й, тази жена нямаше как да изглежда по-зле и ако я бяха облекли в брашнен чувал. Тъкмо се канеше да се върне в машинното отделение, когато забеляза две булки, застанали в ъгъла. Шепнеха си нещо, прикрили с длани лицата си.

— Не сте ли виждали работещ човек досега? — сопна се той и дръпна настрани крачолите на работния си гащеризон.

— Чудехме се дали не ти се танцува — обади се по-дребничката, русокоса девойка — и дали не е възможно да го направиш, без да ни изцапаш целите с масло.

— Дами, нямате представа какво може да направи един огняр с ръцете си.

Дейви Плъмър пристъпи напред, забравил напълно за залога си.

В края на краищата беше оптимист по природа.

 

 

Церемонията по награждаването започваше в десет без четвърт. Това даваше на Франсис петнайсет минути да изтича по тесните коридори и да донесе снимките от Австралийската обща болница, които капитан Хайфийлд бе поискал да види. Албумът й беше в големия куфар с багаж в трюма, но тя винаги държеше няколко от любимите си снимки — на първата болнична палатка, от танците в Порт Морсби, на Алфред, в една книга до леглото си. Затича леко по коридора, който водеше от хангарите към спалните помещения, като от време на време се подпираше на стената за равновесие.

Изведнъж спря.

Той стоеше пред тяхната стая и в момента вадеше цигара от пакета. Сложи я в уста, погледна косо към нея. В жестовете му личеше, че появата й не е изненада за него.

Не беше го виждала, откакто се бе появил на оръжейната кула с Тимс. Измъчваше я предположението, че я избягва нарочно оттогава, и няколко пъти се бе изкушавала да попита по-младия пехотинец защо е поел нощния пост.

Беше си го представяла безброй пъти, беше водила толкова много безмълвни разговори, че когато го видя от плът и кръв, остана зашеметена. Докато краката й я носеха към него, тя усети как я обзема обичайната сдържаност и плахо приглади полата си.

Спря до вратата, чудеше се дали да влезе. Той беше с парадната си униформа и тя изведнъж бе завладяна от спомена за нощта, в която бяха танцували, в която я бе държал в прегръдките си до същата тази тъмна униформа.

— Искаш ли? — попита той и протегна пакета към нея.

Тя взе цигара. Той й протегна пламъчето, за да не трябва да се навежда към него, докато запали. Тя усети, привела глава, че не може да откъсне очи от ръцете му.

— Видях те на масата на капитана — каза той накрая.

— Аз не те видях. — Беше го търсила с поглед. Няколко пъти.

— Не трябваше да съм там.

В гласа му имаше странна нотка. Тя дръпна от цигарата си и усети, че както и да застане, все й беше неудобно.

— Доста е необичайно за капитана да покани някоя от жените на своята маса.

Кръвта й сякаш се смрази.

— Не мога да знам — внимателно отвърна тя.

— Мисля, че не го е правил нито веднъж по време на това плаване.

— Има ли нещо, което искаш да кажеш?

Изражението му бе непроницаемо.

Тя забрави предишното си смущение.

— Може би искаш да попиташ защо точно аз, от всички на борда, съм била настанена на капитанската маса?

Той стисна челюст. За един кратък миг тя можеше да види как вероятно е изглеждал като дете.

— Просто ми беше… любопитно. Дойдох да те видя онзи ден. А после те видях… пред капитанския…

— О. Сега разбирам. Не си питал, просто си намеквал.

— Не исках да…

— Значи си дошъл да ми държиш сметка за поведението?

— Не, аз…

— И какво ще направиш, пехотинецо? Ще докладваш капитана? Или само курвата?

Думата накара и двамата да замълчат. Тя задъвка устни. Той стоеше до нея с изпънати рамене, сякаш още е на пост.

— Защо говориш така? — тихо попита той.

— Защото се уморих, пехотинецо. Уморих се всяко мое действие и стъпка да бъдат съдени от невежи хора, които ме смятат за недостойна.

— Не те съдя.

— И още как. — Тя внезапно се разгневи. — Нямам желание да продължа да обяснявам действията си. Нямам желание да се опитвам да подобря мнението на хората за мен, след като те не искат да…

— Франсис…

— И ти си същият като тях. Мислех, че си различен. Че намираш нещо друго в мен, че разбираш от какво съм направена. Само Господ знае защо! Господ знае защо съм решила да ти припиша чувства, които никога не си могъл да…

— Франсис…

— Какво?

— Съжалявам за онова, което казах. Просто те видях… и… съжалявам. Наистина. Случиха се неща, които ме направиха… — Той замълча. — Виж, дойдох да те видя, защото искам да знаеш нещо. Правил съм неща във войната… с които не се гордея. Невинаги съм постъпвал по начин, който хората — онези, които не знаят всички подробности — ще сметнат за достоен. Няма човек сред нас — дори и твоят съпруг вероятно, — който да каже, че не е така.

Тя се взираше в него изпитателно.

— Само това исках да ти кажа — довърши той.

Главата я болеше. Опря се с длан на стената, усетила подът да се издига и да спада под краката й.

— Мисля, че трябва да си вървиш — тихо каза тя. Не можеше да го погледне. Но усещаше погледа му върху себе си. — Лека нощ, пехотинецо — повтори твърдо тя.

Изчака, докато чуе как стъпките му отсечено се отдалечават към хангарите. Поклащането на кораба не се отразяваше изобщо на ритъма и тя остана заслушана в равномерното потропване, докато звукът от затворена врата не й подсказа, че вече го няма.

После затвори очи, стисна ги здраво.

 

 

В машинното отделение на главния двигател, някъде долу под палубата с хангарите, помпата за нафта, която под високо налягане впръскваше гориво в котела, се поддаде на напрежението от годините, стреса или просто проклетията на кораба, който знаеше, че му предстои да бъде освободен от служба, и се пукна. Малка резка, може би по-малко от два сантиметра, по която избиха капчици от горивото под налягане, тъмни и кипящи, като пяна по устата на пияница. След което се пръсна на хиляди частици.

Не е възможно да се видят всички горещи точки в един корабен двигател, местата, където малки зони от метала, отслабени от пукнатини или напрежение върху сглобките, достигат ужасно висока вътрешна температура. Ако не могат да бъдат засечени от многобройните измервателни уреди в машинното отделение или чрез опасното опипване през парцали, човек ги открива случайно — със сигурност, когато горивото избие по повърхността.

Незабелязан и нечут от хората, които разчитаха на него, двигателят в централното машинно отделение на „Виктория“ бумтеше енергично все напред, без да бъде наглеждан, прекалено червен, прекалено горещ. След това изпускателната тръба, само на сантиметри от пукнатата горивна помпа, просветна като злобна закана в дяволито око, възпламени се и с едно внезапно избухване реши съдбата си.

 

 

Глупак. Проклет глупак. Никол забави крачка пред склада за непромокаемите облекла. Само още една нощ, преди тя да си замине завинаги, само една нощ, в която би могъл да й каже поне отчасти колко много значи тя за него, а вместо това се бе държал като надут глупак. Като ревнив хлапак. И при това се бе показал също толкова долен като останалите надменни идиоти на това продънено старо корито. Можеше да й каже хиляди неща, да й се усмихне, да прояви малко разбиране. Тогава тя щеше да знае. Ако не друго, поне щеше да знае. Също толкова лош като останалите, го беше нарекла. Това бе най-ужасното нещо за него самия, което винаги бе подозирал.

— По дяволите — изруга той и заби юмрук в стената.

— Нещо тревожи ли те, пехотинецо?

Тимс бе препречил коридора, гащеризонът му бе омазан с масло и гориво, а нещо още по-взривоопасно грееше на лицето му.

— Какво има? — тихо попита той. — Да не би да няма кого да сплашваш вече?

Никол погледна разкървавените си кокалчета на пръстите.

— Върши си работата, Тимс. — В гърлото му се надигна жлъчка.

— Да си върша работата ли? За кого се мислиш? За командира ли?

Никол хвърли поглед през рамо към празния коридор. На палуба Г не се виждаше никой; всички, които не бяха на пост, бяха на палубата с хангарите и се забавляваха на танците. За миг се запита от колко ли време стои там Тимс.

— Твоята приятелка нещо те тормози май? Отказва ти благоволението си, така ли?

Никол си пое дълбоко дъх. Запали цигара, угаси клечката между показалеца и палеца си и я пъхна в джоба.

— Май не можеш да си начешеш крастата?

— Може да си мислиш, че си важна клечка на този кораб, Тимс, но след няколко дни ще бъдеш само поредният безработен моряк, както всички останали. Едно нищо. — Опитваше се да говори спокойно, но в гласа му се долавяше вибрирането на едва потискан гняв.

Тимс се поклати на пети, скръсти ръце пред гърдите.

— Може да не си неин тип. — Вдигна брадичка, сякаш току-що му е хрумнало нещо. — О, чакай, забравих. Всеки е неин тип, стига да има два шилинга в джоба си…

Първият удар явно не бе изненада за Тимс и той го избегна. Вторият блокира със светкавичен ъперкът. Свари Никол неподготвен и го фрасна здраво в брадичката, така че го блъсна назад в стената.

— Мислиш ли, че малката ти курва ще те сметне за красив сега, пехотинецо? — Думите му бяха като удар, пронизал бумтежа на двигателите, далечното свирене на оркестъра, безутешното дрънчене на веригите, които се удряха в страничните бордове. През бученето на кръвта в ушите му. — Може би изобщо не е смятала, че си достатъчно мъжествен за нея с тази натруфена униформа и непрекъснатото спазване на заповеди.

Усети дъха на огняря по кожата си, миризмата на гориво по дрехите му.

— Каза ли ти как й харесва, а? Каза ли ти колко й беше приятно да усети ръцете ми върху гърдите си, че иска да…

С див рев, Никол се нахвърли върху Тимс и двамата паднаха на земята. Удряше сляпо с юмруци в тялото пред него, без да е сигурен в какво точно се цели. Усети как другият изви тялото си изпод неговото и видя огромния му юмрук, преди да го улучи отново. Но вече не можеше да спре, дори и да съзнаваше, че е в смъртна опасност. Почти не усещаше ударите, които се сипеха върху него. Някаква кървава мъгла се бе спуснала над всичко, целият гняв от последните шест седмици, от последните шест години, се изливаше от него в силата на юмруците му и в ругатните, които излитаха през стиснатите му зъби. Нещо подобно — вероятно унижението му пред една жена или несправедливостите, натрупани през двайсетгодишната му служба във флота, — изглежда, мотивираше и даваше сили на Тимс, така че, понесени от вихъра на юмручните удари, никой от двамата не чу сирената, въпреки близостта на радиоточката до главите им.

— Огън! Огън! Огън! — разнесе се тревожния сигнал по уредбата. — Дежурната група за аварийни ситуации, съберете се в Базова секция две. Всички пехотинци на палубата със спасителни лодки.

Участничките в конкурса „Кралица на «Виктория»“ бяха любезно съпроводени надолу от сцената, а бляскавите им усмивки бяха изчезнали от лицата им. Айрийн Картър стискаше здраво шарфа на победителка, сякаш е спасителна жилетка. Маргарет ги зърна само за миг, когато се оказа част от множеството тела, които се движеха към вратата. Зад тях масите бяха опустели, с изоставени чинии ябълкова шарлота или плодова салата, полупълни чаши. Навсякъде наоколо се чуваха притеснени женски гласове, като някои се извисяваха в кресчендо от страх след всяко ново указание, прозвучало по уредбата. Тя сложи ръка над корема си, за да го предпази, и се опита да си пробие път към изхода от дясната страна. Беше като да се движиш срещу много силно течение.

Един глас се провикна някъде напред:

— Бързо, дами, моля ви. Онези, чиито фамилии започват с Н до Я да се съберат на сборен пункт Б, всички останали — сборен пункт А. Не спирайте, моля.

Маргарет бе успяла да се добере до периферията на тълпата, когато служителката на женския корпус я хвана за ръката.

— Насам, госпожо. — Тя протегна ръце и посочи напред, създавайки физическа бариера пред десния изход.

— Трябва да сляза за миг долу. — Маргарет изруга тихичко под нос, когато някой я бутна силно с лакът по гърба.

— Никой не може да слиза долу. Само към сборните пунктове.

Маргарет усещаше натиска от преминаващите зад нея тела, смесената миризма на няколкостотин различни марки парфюми и лосиони за коса.

— Вижте, много е важно. Трябва да взема нещо.

Жената я изгледа, сякаш е идиотка.

— Има пожар на борда — каза тя. — Невъзможно е да слезете долу. Заповед на капитана.

Маргарет повиши глас, провокирана от обзелите я тревога и отчаяние.

— Не разбирате! Аз трябва да ида там! Трябва да се уверя… да се погрижа за… моето…

Вероятно и служителката на женския корпус бе по-уплашена, отколкото искаше да си признае. Гневът й пламна мигновено. Тя наду свирката си в опит да насочи някого в дясната страна, после я извади от устата си и просъска:

— Не мислите ли, че всеки има нещо, което иска да вземе със себе си? Можете ли да си представите какъв хаос ще настане, ако позволим на всеки да иде да си търси снимките или някакво бижу? Това е пожар. Не ни е известно дали не е започнал тъкмо в женските спални. Сега, моля ви, продължете нататък или ще се наложи някой да ви пренесе.

Двама пехотинци вече заключваха люка към долната палуба. Маргарет се озърна наоколо, опитвайки се да измисли откъде другаде да слезе, а после със свито сърце тръгна напред с тълпата.

 

 

— Ейвис. — Франсис стоеше на вратата на тихото спално помещение и се взираше в неподвижната фигура на леглото пред себе си. — Ейвис? Чуваш ли ме?

Никакъв отговор. За миг Франсис си помисли, че мълчанието й е в резултат на това, че Ейвис, като повечето други булки, отказва да говори с нея. Обикновено не би настояла. Но нещо в бледото лице и замъгления поглед на другата жена я накара да попита отново.

— Махни се — бе отговорът. Прозвуча плахо, в странен контраст с грубите думи.

И тогава се чу сирената. Навън в коридора звънна алармата за пожар, пронизителна и тревожна, последвана от бързи стъпки покрай вратата.

— Пожарната команда да се събере в централното машинно отделение. Местоположение централен двигател. Всички пътници на сборните пунктове.

Франсис погледна през рамо, забравила всичко друго.

— Ейвис, това е алармата. Трябва да вървим. — Отначало помисли, че може би Ейвис не е разбрала какво означава сирената. — Ейвис — с леко раздразнение я повика тя, — това означава, че има пожар на борда. Трябва да вървим.

— Не.

— Какво?

— Няма да ходя никъде.

— Не може да останеш тук. Не мисля, че това е учебна тревога. — Звукът на алармата накара във вените на Франсис да потече чист адреналин. Осъзна, че подсъзнателно очаква да чуе експлозия. Наложи се да си напомни, че войната е свършила и да поеме няколко пъти дълбоко въздух. Всичко бе свършило. Но това не обясняваше тревожните звуци навън. Какво ли се бе случило? Заблудена мина? Не бе чула глух удар на бомба в борда на кораба, нито разтърсващата вибрация във въздуха, която беше признак на директно попадение. — Ейвис, трябва да…

— Не.

Франсис стоеше в средата на стаята и не можеше да проумее реакцията на Ейвис. Тя никога не бе участвала в битка и тялото й очевидно не изтръпваше от страх само при звука на сирената. Но сигурно разбираше какво означава.

— Би ли тръгнала с Маргарет, за бога? — Може би беше заради това, че тъкмо Франсис я молеше да тръгне.

Ейвис вдигна глава. Все едно не беше чула нищо.

— Ти си добре — каза тя с твърд глас. — Имаш съпруг, въпреки всичко. След като слезеш от този кораб, си свободна, уважавана жена. Мен ме чакат само позор и унижения.

Сега към алармата се бе присъединило и повтарящо се по уредбата съобщение: „Пожар! Пожар! Пожар!“, и на Франсис й бе трудно да си събере мислите.

— Ейвис, аз…

— Виж! — Ейвис й подаваше някакво писмо. Сякаш бе напълно глуха за тревожните викове навън, за шума от бягащи стъпки. — Погледни!

Страхът бе парализирал Франсис до степен да не може да различи думите на хартията пред очите си в първия момент. Устата й бе пресъхнала и мислите й препускаха бясно и се оплитаха постоянно. Всяка клетка в тялото й крещеше, че трябва да тръгне към вратата, към безопасността. Под погледа на Ейвис тя отново прегледа разсеяно писмото и този път различи думата „съжалявам“, което я наведе на мисълта, че тук се крие някаква лична трагедия.

— Ще го измислим после — каза тя и замаха към вратата. — Хайде, Ейвис, да вървим към сборния пункт. Помисли за бебето.

— Бебе? Бебето? — Ейвис изгледа Франсис, сякаш е някаква пълна идиотка, после се отпусна на възглавницата си с горчиво примирение. — О, просто се махай — отрони тя. Зарови лице във възглавницата и остави Франсис да стои вцепенена до вратата.

 

 

На Никол му трябваха няколко секунди, докато осъзнае, че ръцете, които го дърпат, не са на Тимс. Замахваше сляпо наоколо, стиснал юмруци, а главата му се люшкаше вяло напред и назад с всеки удар, но сега смътно осъзна, че последния път, в който бяха ударили в плът, протестният вик не беше на огняря. Залитна назад, очите му пареха, докато се опитваше да се фокусира, и постепенно видя Тимс на няколко стъпки от него с двама моряци, приведени над тялото му.

Емет го дърпаше за сакото с едната си ръка, докато с другата разтриваше слепоочието си.

— Какви ги вършиш, по дяволите, Никол? Трябва да се качиш горе — обясняваше той. — При сборния пункт. Трябва да качим булките в лодките. Господи, човече! Погледни се на какво приличаш.

Едва тогава чу алармата и се изненада, че не й беше обърнал внимание по-рано. Сигурно бученето в ушите му я бе заглушило.

— Главният двигател е, Тимс — викаше младият огняр.

— По дяволите, загазихме.

Боят бе забравен.

— Какво е станало? — Тимс вече беше на крака и се бе надвесил над младежа. Дълга драскотина разсичаше страната му. Никол, мъчейки се да остане прав, се запита дали той го е подредил така.

— Не знам.

— Какво си направил? — Огромната и окървавена ръка на Тимс се протегна и сграбчи рамото на момчето.

— Аз… аз не знам. Излязох за пет минутки, за да ида да видя момичетата. Когато се върнах, целият проклет коридор беше пълен с дим.

— Изолира ли го? Затвори ли люка?

— Не знам — имаше толкова много дим. Не можах да стигна дори до бомбения склад.

— По дяволите! — Тимс погледна Никол. — Отивам долу.

— Има ли някой друг в централното машинно?

Тимс поклати глава и потръпна.

— Не. Главният механик си беше тръгнал. Само това глупаво момче беше там.

Първите пипала на пушека стигнаха до носовете на мъжете и за миг се възцари напрегната тишина.

— Заради капитана е — обади се Тимс. — Лош късмет носи този Хайфийлд. Ще ни довърши всички.