Джоджо Мойс
Корабът с булките (11)

Девета глава

Проверки на закритите палуби, галериите и оръжейните позиции бяха извършвани често и на неопределен интервал след залез-слънце. Всички жени трябваше да бъдат по леглата си след единайсет вечерта и дежурните служителки на женския корпус обикаляха, за да проверят дали някой не липсва… Това бяха най-добрите мерки, които можеха да бъдат предприети, и макар да не бяха идеални, поне действаха като пречка за неприлично поведение и прекъсваха доста интимни срещи преди логическата им развръзка.

Капитан Джон Кемпбъл Ейнсли, цитиран от Нийл Маккарт в „Корабът «Виктория»“

Седем дни

Звукът на тръбата прозвуча тенекиено по радиоуредбата и отекна в стените на палуба Б. Застаналите под нея мъже се намръщиха и един дори закри ушите си с ръце — всички имаха забавени, предпазливи движения, които свидетелстваха за осем неофициални „партита“, за които се говореше, че са били организирани през изминалите нощи. От петнайсетте, строени пред кабинета на капитана, единайсет очакваха да бъдат наказани за някакво свързано с тях провинение, докато останалите още не бяха получили наказанието си заради провинения при последното им слизане на брега. Обикновено подобни дисциплинарни въпроси биваха решавани още на следващия ден след отплаването, но заради необичайния характер на товара му и извънредния брой простъпки, поне в известен смисъл, нормалните дейности на кораба „Виктория“ още не бяха в установения си ритъм.

Командващият офицер застана точно пред едно от по-младите момчета, което бе придържано от двете страни от двама също толкова пъпчиви приятели. Командирът протегна едър и топчест пръст и повдигна брадичката на провинилия се и се намръщи, когато долови дъха му.

— Не знам какво би ти казала майка ти, слънчо, ако те види в това състояние, но мога да си представя. — Обърна се към момчетата: — Ваш приятел ли е?

— Сър.

— Как се подреди така?

Момчетата, защото двамата бяха точно такива, гледаха в обувките си.

— Не знаем, сър.

— „Шотландска мъгла“, нали? Вместо само скоч?

— Не знаем, сър.

— „Не знаем, сър“ — повтори мъжът и ги фиксира с отработен зъл поглед. — Обзалагам се, че знаете.

Хенри Никол, морски пехотинец, отстъпи назад към стената. Младежът до него мачкаше шапката си в ожулените си, разкървавени ръце. Той въздъхна, застана по-стабилно на крака заради клатенето на кораба. Вече бяха минали през най-трудната част на Големия залив, но все още трябваше да се внимава.

— Соумс, нали?

По-младият мъж кимна нещастно на командира.

— Сър.

— Защо е тук той, Никол?

— За кавги и нарушения на реда, сър. И пиянство.

— Не е в твоя стил, Соумс.

— Не, сър.

По-възрастният мъж поклати глава.

— Ти ли ще го защитаваш, Никол?

— Да, сър.

— Гледай да се наспиш после. Отново си на пост тази вечер. Изглеждаш направо скапан. — Кимна на по-младия мъж. — Соумс, лоша работа. Другия път използвай главата си, а не юмруците.

Командващият офицер бавно мина към следващия в редицата — нарушител на реда, под влияние на упойващи вещества или алкохол — и Соумс се облегна на стената.

— Всички ще си получите заслуженото — каза им той. — Днес ще ви съди капитанът, а не помощник-капитанът, и мога да ви кажа, че не е в най-доброто си настроение.

— Здраво съм загазил, нали? — простена Соумс.

При нормални обстоятелства Никол би оспорил твърдението му, би се опитал да го окуражи, да гледа позитивно. Но с ръка, все още докосваща писмото в джоба на панталона си, той нямаше нито сили, нито желание да накара някого другиго да се чувства по-добре. Беше отлагал с дни отварянето му, предполагайки и опасявайки се от съдържанието му. Сега, седем дни след напускането на Сидни, вече знаеше.

Сякаш знанието някога е направило нещата по-добри.

— Ще се оправиш — каза той.

Скъпи Хенри,

Разочарована съм, но не и изненадана, че не получих отговор от теб. Отново искам да ти кажа колко съжалявам. Никога не съм имала намерение да те нараня. Но не сме чули и думичка от теб от толкова отдавна, а аз наистина съм много привързана към Антон. Той е добър човек, мил, обръща ми голямо внимание…

Това не е критика към теб. Знам, че бяхме ужасно млади, когато се оженихме, и може би ако войната не бе почнала точно тогава… И все пак, както и двамата знаем, светът ни днес е пълен с такива „ако“…

Бе прочел първия параграф и си бе помислил с ирония колко по-лесен бе животът му, когато писмата му още се цензурираха…

Минаха почти двайсет минути, преди да им дойде редът. Спряха за миг пред вратата на кабинета на капитана, после Никол последва младежа вътре и двамата отдадоха чест. Капитан Хайфийлд седеше зад бюрото си, от едната му страна беше капитанът на пехотинците, а от другата — някакъв лейтенант, когото Никол не познаваше и който пишеше нещо в един тефтер. В продължение на няколко секунди той не даде знак, че е забелязал новодошлите в стаята. Никол побутна младежа.

— Шапката — просъска той, стиснал своята черна барета пред себе си. Соумс свали неговата.

Офицерът до капитана прочете обвинението: момчето се сбило със свой колега в помещението за почивка на моряците. Освен това пиело алкохол, далеч над дневната дажба за техниците на борда.

— Как пледирате? — попита капитан Хайфийлд, продължавайки да пише. Имаше едър и елегантен почерк, който някак контрастираше с късите му и месести пръсти.

— Виновен, сър — отвърна Соумс.

Да, виновна съм. И слаба. Но ако бъдем честни, през изминалите четири години все едно бях вдовица, така и не получих никаква вест от теб. Прекарах три от тези четири години, като лежах будна нощ след нощ и се молех за твоята безопасност, да се върнеш при нас; говорех всеки ден на децата, дори и когато се съмнявах, че изобщо си спомняш за нас. Когато се върна, ти беше като непознат.

Най-накрая капитанът вдигна очи. Изгледа младежа, после се обърна към пехотинеца.

— Никол, нали?

— Сър.

— Какво можеш да ми кажеш за характера на този млад човек?

Никол се прокашля, събра мислите си.

— С нас е от малко повече от година, сър. Добър специалист. Много стабилен, усърден работник, тих. — Той помълча. — Добър човек.

— Е, Соумс, предвид тази блестяща характеристика, какво те превърна в буйстващ идиот?

Момчето сведе глава.

— Вдигни очи, човече, когато говориш с мен.

— Сър. — Той се изчерви. — Заради моето момиче, сър. Тя… дойде да ме види в Сидни. Излизаме от известно време. Но тя… ами с един от другите от палуба Д, сър.

Когато Антон се появи и започна да ми обръща внимание, Хенри, даже не може да се каже, че е заел мястото ти. Нямаше какво да заеме.

— … и той започна да ми се подиграва… а после и останалите, хм, казваха, че не съм можел да задържа една жена, а знаете какво е в общото помещение, сър, хм, и ми беше дошло до гуша от всичко и… ами… май ми падна пердето.

— Май ти паднало пердето.

Децата много го харесват. Ти винаги ще бъдеш техният баща и те го знаят, но ще обикнат Америка и ще имат толкова много възможности, които никога не биха имали в едно заспало градче в Норфък.

— Да, сър. — Изкашля се в дланта си. — Много съжалявам, сър.

— Много съжаляваш — каза капитанът. — Е, Никол, значи, казваш, че е бил добър човек преди този инцидент?

— Да, сър.

Капитанът остави химикала си и сключи пръсти. Гласът му беше леден.

— Знаете, че не обичам сбивания на кораба ми. И още по-малко обичам, когато са свързани с употреба на алкохол. И най-вече не ми се нрави да открия, че на кораба ми има събирания без моето знание, в които е замесен алкохол.

— Сър.

— Разбираш ли? Не обичам изненадите, Соумс.

Но сега, скъпи, трябва да ти кажа нещо сериозно. Ако в писмото ми се усеща известна припряност, то е, защото нося детето на Антон и чакаме само твоето съгласие за развод, за да можем да се оженим и да отгледаме това дете заедно.

— Това е позор.

— Да, сър.

— Ти си петият, когото посрещам тук тази сутрин по обвинение, свързано с алкохол. Знаеше ли го?

Момчето не каза нищо.

— Доста изненадващо за кораб, на който се предполага, че няма друг алкохол, освен седмичната ви дажба.

— Сър.

Никол си прочисти гърлото.

Капитанът изгледа момчето изпод вежди.

— Известно ми е доброто ти поведение досега, Соумс, и можеш да се смяташ за късметлия, че имаш за застъпник толкова добър човек.

— Сър.

— Ще те оставя да ти се размине само с глоба. Но искам едно да ти е ясно — и можеш да го кажеш на всичките си приятели, както и на онези, които чакат отвън. Малко неща ми убягват на този кораб. И ако си мислите, че не ми е известно за събиранията, които се правят в час, в който нашият екипаж и дамите от товара ни трябва да са разделени не само от стени, а от цели коридори и стълби, по дяволите, значи много бъркате.

— Не съм имал предвид нищо лошо, сър.

Не съм имала намерение нещата да се обърнат така. Моля те, не карай това дете да порасне копеле, Хенри, умолявам те. Знам, че те нараних ужасно, но моля те да не причиняваш онова, което изпитваш към мен, на малкото същество.

— Не си имал нищо лошо предвид — измърмори Хайфийлд и започна да пише. — Нямал си лоши намерения. Никой от вас никога няма такива.

В стаята настана кратка тишина.

— Две лири. И дано не те видя тук повече.

— Сър.

— Наляво, ходом марш — викна лейтенантът.

Двамата отдадоха чест и напуснаха кабинета.

— Две лири, по дяволите — измърмори Соумс, докато се промъкваха покрай опашката от провинили се, преди да нахлупи баретата на главата си. — Две лири — каза той на един от приятелите си. — Проклет стар негодник е този Хайфийлд.

— Лош късмет.

Крачките на Соумс се ускориха с надигналото се в гърдите му чувство за несправедливост.

— Не знам защо изобщо тръгна да се заяжда с мен така. Дори не съм говорил с някоя от проклетите австралийски булки. И думичка не съм разменил с която и да било. Не като оня проклетник Тимс. Той си води момичета в неговата столова почти всяка вечер. Джексън ми каза.

— Най-добре да стоиш далеч от всички — каза Никол.

— Какво? — Младежът се обърна, вероятно усетил едва потиснатото напрежение в гласа на пехотинеца. — Добре ли си?

— Добре съм — каза той, като измъкна ръка от джоба си.

Моля те да ми пишеш или да изпратиш телеграма, щом можеш. Готова съм да ти оставя къщата и всичко. Поддържах я в добро състояние, доколкото ми беше по силите. Не искам да ти причинявам повече тревоги. Искам само позволението ти да си тръгна.

Твоя, Фей

— Да — повтори Никол, докато крачеше надолу по стълбите. — Добре съм.

 

 

Дисциплинарните изслушвания приключиха няколко минути след единайсет. Капитан Хайфийлд остави химикала си и направи знак на Добсън, който бе влязъл малко по-рано, и на капитана на пехотинците да седнат. Стюардът бе изпратен за чай.

— Не е никак добре, нали? — каза той, облягайки се на стола си. — Едва от седмица сме в морето и вижте какво става.

Капитанът на пехотинците не каза нищо. Неговите момчета бяха дисциплинирани и никога не пиеха на борда; явяваха се на изслушванията най-често като застъпници или когато естествените търкания между пехотинци и моряци ескалираха до размяна на удари.

— Това поражда напрежение на кораба. И алкохол. Кога за последно сме имали толкова много провинения в пияно състояние?

Двамата други мъже поклатиха глави.

— Ще организираме претърсване на шкафчетата, капитане. Да видим дали няма да можем да изчистим запасите — каза Добсън.

През прозореца зад тях се виждаше небето, което се бе избистрило до ясно и наситеносиньо, морето, което бе спокойно. Такава гледка нямаше как да не изпълни сърцето с оптимизъм. Но Хайфийлд не изпита радост от нея: кракът му туптеше вяло цяла сутрин, едно постоянно напомняне за провала му.

Постара се да не го погледне сутринта, когато се обличаше: цветът му го притесняваше. Бледоморавият оттенък не свидетелстваше за растежа на нова, здрава тъкан, а за някаква трескава борба, която се водеше отдолу под кожата. Ако Бъртрам, щатният доктор, беше на борда, непременно щеше да го помоли да го погледне. Той би разбрал. Но Бъртрам не се бе появил навреме в Сидни, сега го очакваше военен съд, а онзи проклет глупак Даксбъри бе заел мястото му.

Добсън се наведе напред, облегнал лакти на коленете си.

— Служителките от женския корпус ми споделиха, че са сигурни, че нощем има движение. Дежурната на палуба Б снощи е трябвало да прекрати определена ситуация.

— Сбиване?

Двамата седнали мъже се спогледаха, после се обърнаха към капитана.

— Не, сър. Хм… физически контакт между булка и един от специалистите.

— Физически контакт?

— Да, сър. Бил я прегърнал зад… зад прикритието на помпата за вода от трюма.

Хайфийлд подозираше, че това може да стане, бе предупредил началниците си. И все пак реалността му дойде като юмрук в лицето. Самата мисъл, докато си седеше тук, че подобни неща ставаха на борда на собствения му кораб…

— Знаех си, че ще стане така — каза той и забеляза, че другите двама са значително по-малко притеснени от самия него. Всъщност Добсън изглеждаше така, сякаш се стараеше да скрие усмивката си. — Ще се наложи да сложим на пост още пехотинци пред зоната с хангарите, пред столовата на огнярите и на моряците.

— С цялото ми уважение, сър — намеси се капитанът на пехотинците, — момчетата ми вече се въртят на седемдневни смени, освен другите си задачи. Не мога да искам от тях допълнителни дежурства. Видяхте колко изтощен вид има Никол, а и не само той.

— Нужно ли е да дежурят и пред столовите на мъжете? — обади се Добсън. — Ако пехотинците пазят булките да не излизат, а в добавка и служителките на женския корпус обикалят на проверка, това би трябвало да е достатъчно, нали така?

— Е, очевидно не е, нали? Не и щом се налага да разтърваваме опипващи се в тъмното двойки и бог знае какво още. Вижте, само една седмица е минала, откакто напуснахме пристанището. Ако оставим това да се размине безнаказано, не ми се мисли къде ще се озовем накрая. — Преследваха го видения на двойки, блудстващи в склада за брашно, на разгневени съпрузи и зачервени лица на адмирали.

— О, стига, сър. Бих казал, че е важно да гледаме в перспектива.

— Каква е тя?

— Задължително е да има известни спънки в началото, особено предвид броя на хората в екипажа, които са заедно за първи път, но това не е нещо, което можем да контролираме. Всъщност след онази история с „Непобедим“, вероятно е добър знак. Показва, че мъжете се съвземат малко.

До този момент вероятно от дипломатичност или дори стремеж да не нараняват по-дълбоко капитана си никой не бе говорил за потъналия кораб, поне не във връзка с духа на екипажа. При споменаването на името на кораба Хайфийлд стисна зъби. Може би като естествена реакция. Или по-вероятно заради човека, който го бе изрекъл.

Докато той събираше мислите си, Добсън добави лукаво:

— Ако предпочитате, капитане, бихте могли да оставите дисциплинарните въпроси на нас. Би било жалко, сър, ако заради няколко младежки простъпки, не можете да се насладите на последното си плаване.

В хапливите думи на Добсън, в отпуснатия му, уверен маниер се съдържаше всичко, което мъжете си мислеха сега за Хайфийлд, но не изричаха гласно. Някога Добсън изобщо не би посмял да му говори така. Капитанът бе толкова слисан от това едва прикрито неподчинение, че не можеше да проговори. Когато стюардът му пристигна с чая, се наложи да чака няколко секунди, преди да забележи присъствието му.

Капитанът на пехотинците, по-дипломатичен по натура, се наведе напред.

— Мисля, сър, че доста от проблемите тази седмица бяха свързани с условията при преминаването през Големия залив — каза той. — Вярвам, че както моряците, така и жените, са се възползвали от факта, че доста от надзорниците ги нямаше, за да повишат нивото на… хм… общуване. Нека да минат още няколко дни и жените няма да са толкова впечатлени, а и мъжете ще свикнат да ги виждат наоколо. Предполагам, че всичко ще се успокои.

Хайфийлд, подозрително настроен, се вгледа в капитана на пехотинците. В изражението му имаше известна прозрачност, която напълно липсваше в мъжа, седнал до него.

— Смяташ, че трябва да оставим нещата, както са?

— Да, сър, точно така.

— Съгласен съм, сър — обади се Добсън. — Най-добре да не вдигаме излишна врява на този етап.

Хайфийлд не му обърна внимание. Затвори тефтера си и се обърна към пехотинеца:

— Много добре — каза той. — Ще действаме внимателно. Но искам да знам всичко, всяка стъпка, всяко движение, което става на долните палуби след десет часа вечерта. Постреснете малко надзорниците — накарайте ги да използват ушите и очите си. И при най-малкия признак на нарушаване на благоприличието — най-малкото, подчертавам — искам да бъде наложено най-строго наказание. Няма да позволя това плаване да бъде укорено в снижаване на военноморските стандарти. Не и под моя команда.

Скъпа Дийна,

Надявам се, че ти, мама и татко сте добре. Не съм сигурна кога ще мога да изпратя това писмо, но реших да ти пиша и да ти разкажа за плаването. Всичко е ужасно вълнуващо. Често си мисля колко би ти харесало тук и колко изненадващи са условията за настаняване, предвид резервите ми.

Вече имам три прекрасни нови приятелки: Маргарет, чийто баща притежава огромно имение недалеч от Сидни; Франсис, която е страшно елегантна и е вършила възхитителни неща в професията си на медицинска сестра; и Джийн. Много по-интересни са от старата ни тайфа. Едно момиче си е донесло тук цели петнайсет чифта обувки! Толкова съм доволна, че успях да напазарувам, преди да се кача на борда. Много е приятно да имаш нови неща, нали?

Настанена съм в най-широката част от кораба, съвсем близо до онази част, която се нарича мостик, и до „морската каюта“ на капитана. Казаха, че може би ще има вечеринки с коктейли, щом стигнем до Гибралтар, тъй като е напълно възможно няколко губернатори да се качат на борда, така че това е нещо, което можем да очакваме.

Екипажът наистина се стреми да ни угажда. Всеки ден измислят нови забавления, за да ни ангажират вниманието: бродиране, танци, най-новите филми. Този следобед ще гледам „Национално кадифе“. Не вярвам още да е стигнал до Мелбърн, но непременно трябва да го гледаш, когато дойде. Момичетата, които вече са го гледали, казват, че Елизабет Тейлър е просто прелестна. Моряците са любезни и услужливи, и непрекъснато ни носят разни неща за хапване. Казвам ти, Дийна, храната е божествена. Сякаш никой дори не е и чувал за купонна система. Нищо общо със сандвичите с яйчен прах, от които се опасявахме! Можеш да кажеш на мама и татко, че няма ни най-малка причина да се тревожат.

Има и напълно оборудван фризьорски салон в далечния край на кораба. След като свърша с писмото, мисля да ида да го погледна. Може би ще предложа услугите си! Помниш ли как госпожа Джонсън все казваше, че никой не може да прави прически като мен? Ще трябва да си намеря приличен салон веднага щом стигна в Лондон. Разбира се, че ще ти разкажа всичко за Лондон. Надявам се да получа вести от Иън, преди да се срещнем, за да науча повече за плановете за малката ни ваканция там.

Както казах, надявам се писмото ми да ви завари в отлично здраве и те моля да предадеш поздравите ми на всички от старата ни компания. О, да, вашият малък рецитал вече ще е минал, когато получиш това писмо. Вярвам, че се е получил добре. Ще пиша отново, когато не съм толкова заета!

Твоя обична сестра, Ейвис

Ейвис седеше в малката столова на палубата за самолетите и се взираше през опръсканите прозорци към чайките, които прелитаха край кораба и ясносиньото небе. През изминалия половин час, в който бе писала писмото, тя почти бе убедила себе си в реалността на съчинената от нея версия на плаването. Дотолкова, че сега се чувстваше доста разочарована, че се е озовала отново в това ръждясало корито с огромни хангари и вместо да е заобиколена от коктейли и прелестни нови приятелки, наоколо й бяха очуканите носове на самолетите, тътрещите се мълчаливи младежи с омазаните си с масло гащеризони, морска вода и сол, миризмата на пържено, на масло и ръжда.

— Чаша чай, Ейвис? — Маргарет се бе привела над нея, а огромният й корем направо се облягаше на дървената маса. — Ще ида да донеса. Не се знае, може дори да успокои стомаха ти.

— Не. Благодаря. — Ейвис преглътна, после предпазливо си представи вкуса на чая. Мигновен пристъп на гадене потвърди решението й. Още й бе трудно да свикне с вездесъщите капчици самолетно гориво, които сякаш я следваха навсякъде, прилепваха по дрехите й, в ноздрите й. Нямаше значение колко парфюм си слага, постоянно имаше усещането, че мирише като механик.

— Все нещичко трябва да хапнеш.

— Само чаша вода. Може би солена бисквитка, ако имат такива.

— Горкичката ти, а? Повечето не страдат толкова.

На средата на пода имаше три локвички. Отразяваха светлината от прозорците.

— Сигурна съм, че скоро ще се оправя. — Ейвис се постара да се усмихне ведро. Много малко трудности в живота не могат да бъдат облекчени от любезна усмивка — майка й го повтаряше непрекъснато.

— Аз бях така в първите си месеци. — Маргарет потупа корема си. — Даже препечен хляб не можех да хапна. Беше наистина ужасно. Странно ми е, че не страдам от морска болест като теб и Джийн.

— Имаш ли нещо против да говорим за друго?

Маргарет се засмя.

— Разбира се. Съжалявам, Ейв. Ще ида за чай.

„Ейв.“ Ако Ейвис се чувстваше малко по-добре, непременно щеше да я поправи: нямаше нищо по-лошо от съкратено име. Но Маргарет вече бе тръгнала с тежка стъпка към масата с чая, като я остави само в компанията на Франсис, което бе още по-неловко.

През изминалите няколко дни Ейвис бе решила, че има нещо крайно смущаващо у Франсис. Някакво особено напрежение, сякаш, докато си седи мълчаливо, непрекъснато те преценява. Дори и когато се държеше мило и й носеше хапчета против повръщане, докато проверяваше дали не се е обезводнила твърде много, пак имаше някаква резервираност в поведението й, все едно че у Ейвис има нещо, с което тя не искаше твърде да се сближава. Сякаш тя самата беше много специална!

Маргарет й бе казала, че на Франсис са й отказали, когато си е предложила услугите в медицинската служба на кораба. По-егоистично настроената половина от Ейвис се питаше какво ли не е наред според флота в това момиче; другата половина си мислеше колко по-лесен би бил животът, без тя да се мотае наоколо по цял ден, без измъчените разговори и сериозното й лице. Тя погледна към другите маси с момичета, които си бъбреха, сякаш се познават от години. Вече се бяха оформили групички, тясно свързани и затворени за външни лица. Ейвис, загледана в една особено весела групичка, се бореше с желанието си да им се хареса, да покаже, че не е това странно и строго на вид момиче по свое желание. Но това, естествено, би било грубо.

— Имаш ли някакви планове за този следобед?

Франсис се бе зачела в броя на „Дейли Шип Нюз“. Вдигна рязко поглед, а изражението на лицето й бе толкова сковано, че на Ейвис й се прииска да поясни, че това не е подвеждащ въпрос все пак. Светлата й рижа коса бе стегната в строг кок. Ако беше някоя друга, Ейвис би предложила да й направи по-подходяща прическа. Щеше да е по-симпатична, ако малко освежи вида си.

— Не — отговори Франсис. После, когато последвалата тишина заплашваше да ги погълне и двете, добави: — Мислех да поседя тук известно време.

— О. Е, изглежда, времето се е оправило, нали?

— Да.

— Лекцията днес ми се стори доста скучна — продължи Ейвис. Тя се ужасяваше от прекъсването на разговора.

— О?

— Купонна система и какво ли още не. — Тя въздъхна. — Честно казано, когато стигна в Англия, смятам да готвя колкото е възможно по-малко.

Зад тях групичка момичета шумно избутаха столовете си при ставането от масата, без да прекъсват разговора си. Двете жени ги изгледаха как си тръгват.

— Довърши ли писмото си? — попита Франсис.

Ейвис собственически сложи длан върху тетрадката си, сякаш съдържанието на писмото можеше да стане видимо.

— Да. — Отговорът й бе прозвучал по-остро, отколкото бе искала. Постара се да се успокои. — До сестра ми е.

— О.

— Написах и други две сутринта. Едно до Иън и едно до стара приятелка от училище. Тя е дъщеря на семейство Маккилън, знаеш ли ги?

Франсис поклати глава.

Ейвис въздъхна.

— Много големи земевладелци. Не съм писала на Анджела, откакто напуснахме Мелбърн… Не знам кога ще мога да ги изпратя обаче. Ще ми се да знаех кога ще получа писмо от Иън. — Загледа се в ноктите си. — Надявам се да е в Цейлон. Казаха ми, че може да донесат на борда поща.

Мечтаеше си да получи дебела купчина писма от Иън, която я очаква в някой пощенски клон под жаркото тропическо слънце. Щеше да завърже писмата с червена панделка и да си ги чете тайничко едно по едно, все едно се наслаждава на кутия шоколадови бонбони.

— Доста е странно — каза тя, сякаш говореше на себе си — да изминеш толкова дълъг път, да не сте си говорили толкова отдавна. — Пръстът й чертаеше името на Иън по плика. — Понякога всичко ми се струва малко нереално. Сякаш не мога да повярвам, че съм се омъжила за този човек и сега съм на кораб посред нищото. Когато не можем да си говорим с тях, е трудно да не забравяме, че всичко е истина.

Пет седмици и четири дни от последното му писмо. Първото, което бе получила като омъжена жена.

— Опитвам се да си представя какво си мисли той сега, защото най-лошото в дългото чакане на писмата е да знаеш, че чувствата са остарели. Случката, която го е разстроила, е отдавна отминала. Залезът, който описва, отдавна го няма. Дори не знам къде е. Единственото, на което всички разчитаме, предполагам, е, че чувствата им към нас не са се променили, дори и да не сме си говорили. Предполагам, че това е изпитание на вярата ни.

Гласът й се бе снижил, бе станал замислен. Осъзна, че през изминалите няколко минути бе забравила, че й се гади. Седна малко по-изправена.

— Не мислиш ли така?

Нещо странно се случи с изражението на Франсис: сякаш лицето й се затвори, стана безизразно като маска.

— Предполагам, че е така — каза тя.

А Ейвис осъзна, че все едно й бе казала, че небето е станало зелено. Почувства се разколебана и раздразнена, сякаш нейният опит да сподели нещо лично е бил нарочно отблъснат. Доста се изкушаваше да каже нещо в този смисъл, но точно тогава Маргарет се дотътри обратно, понесла табла с чай и закуски. В нейната чаша бе пъхната фунийка ванилов сладолед, третият откакто бяха седнали тук.

— Чуйте това, момичета. Нашата Джийн много ще се зарадва. Ще има церемония по пресичането на линията. Явно някаква моряшка традиция, когато се пресича Екватора, и ще има всякакви забавления на самолетната палуба. Момчето, което сипва чая, ми го каза.

Грубостта на Франсис бе забравена.

— Ще трябва ли да се облечем специално? — Ейвис бе вдигнала ръка към косата си.

— Не знам. Нищо не знам за това — ще сложат някаква обява на дъската по-късно. Но ще бъде забавно, нали? Нещо по-различно?

— Хм. Аз няма да отида. Не и с моя стомах.

— Франсис? — Маргарет бе отхапала горния край на фунийката. Малко сладолед бе останал на върха на носа й.

— Не знам.

— О, стига — каза Маргарет. Столът изскърца в протест, когато седна тежко. — Отпусни се малко, момиче. Поживей си.

Франсис й се усмихна колебливо, показвайки дребни бели зъби. Ейвис сепнато си помисли, че тя дори можеше да бъде красива.

— Може би — отвърна Франсис.

 

 

Франсис очакваше, че ще намрази мъжа отвън. В първата нощ, когато той бе застанал на поста си, от другата страна на вратата им, тя не можа да спи заради усещането за близостта на този непознат. Докато самата тя е разсъблечена и уязвима. Както и заради факта че поне на теория, той има власт над нея. Усещаше остро всяко негово движение, всяко поместване на краката му, всяко подсмърчане или изкашляне, звука на гласа му, когато тихо поздравяваше или упътваше някого в коридора. Понякога, докато лежеше в тъмното, тя се замисляше над значението му: присъствието му подчертаваше факта, че те бяха просто товар, пратка, която трябваше да бъде доставена в безопасност от единия до другия край на света, в много случаи от бащи на съпрузи, от едни до други мъже.

Тези тежки стъпки, скованата стойка, оръжието, всичко това показваше, че те трябва да бъдат пазени, затворени, охранявани и защитени от някакви незнайни сили от долните палуби. Понякога, когато близостта на толкова много хора, толкова много непознати мъже, съчетана с изолацията им, я караше да се притеснява, тя бе доволна, че е сложен на пост точно до вратата им. Но обикновено го мразеше, задето я кара да се чувства като притежание, нечия собственост, която трябва да се пази.

Другите явно не изпадаха в подобни философски размисли. Всъщност те дори не го забелязваха; за тях, както всичко останало на борда, той бе част от нощната мебелировка, човек, когото поздравяваха с добър вечер, покрай когото измъкваха тайничко кучето или дори самите те се промъкваха, когато отиваха нощем на парти. Както тази вечер. Маргарет и Джийн се канеха да се срещнат с Денис за нова партия покер и си шепнеха заговорнически, докато си сресваха косите, оправяха си чорапите и обувките и в случая с Джийн, заемаха чужда козметика. Беше едва девет, което не бе достатъчно късно, че да се затворят по каютите според вечерния час, но вече бяха минали и двете смени за вечеря, така че бе достатъчно късно, за да бъдат запитани къде отиват, ако бъдат забелязани по коридорите.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас, Франсис?

Вече бяха ходили на няколко партита. Джийн бе останала трезва на поне едно.

Франсис поклати глава.

— Няма нужда да се държиш като монахиня. — Маргарет успя да завърже обувката си. — Сигурна съм, че мъжът ти няма да е против да се забавляваш малко в голяма компания, за бога.

— Няма да кажем на никого — каза Джийн, нацупила силно устни, докато си слагаше още червило.

Маргарет вдигна кучето в скута си, или поне каквото бе останало от него.

— Ще се побъркаш, ако прекарваш всяка вечер тук, да знаеш.

— Ще трябва да те свалят в усмирителна жилетка, когато стигнем в Плимут. — Джийн се разкикоти, почуквайки с пръст главата си. — Ще си кажат, че кенгура препускат из кратуната ти.

— Ще рискувам. — Франсис се усмихна.

— Ейвис?

— Не, благодаря. Ще си почина тази вечер. — Гаденето на Ейвис отново се бе влошило и тя лежеше, бледа и отпусната, като периодично вдигаше и оставяше книгата си.

— Ще ви бъда благодарна, ако държите кучето далеч от мен. От миризмата му ми става още по-зле.

Не бяха очаквали пехотинецът да е отвън. Предната вечер го нямаше, а никоя от тях не бе чула стъпките, които обичайно им подсказваха за пристигането му. Джийн, а после и Маргарет се заковаха на прага.

— О… ние само излизаме за малко чист въздух — каза Маргарет и побърза да затвори вратата след себе си.

— Ще се върнем в единайсет — каза Джийн.

— Или около единайсет.

Франсис, която се бе изправила да вземе нощницата си от закачалката, спря от другата страна на вратата, дочула мъжкия глас и изненадата и лекото напрежение в гласовете на жените.

— На ваше място бих избягвал Черния отряд, щом обичате чистия въздух — каза пехотинецът толкова тихо, че никой не бе сигурен точно какво е чул.

Франсис се наведе по-близо до вратата, вдигнала във въздуха нощницата.

— Столовата на огнярите. Малко е претъпкано там тази нощ — обясни той.

— О. Ясно — каза Маргарет. — Е, благодаря.

Франсис чу обувките им да потропват по стълбите, после пехотинецът тихо се изкашля. Нямаше да кажат нищо, докато не стигнат до ъгъла с противопожарния кран. Тогава, далеч от погледа му, щяха да избухнат в неистов смях, да се прегърнат здраво за миг, преди да хукнат към столовата на огнярите, хвърлили последен поглед през рамо.

Ейвис не спеше. Би било по-лесно, мислеше си Франсис, ако беше заспала. Затворени в малката каюта, двете се движеха мълчаливо една край друга. После Ейвис си легна с лице към стената, а Франсис запрелиства едно списание с надеждата, че концентрацията й поне изглежда истинска.

Рядко бяха прекарвали повече време само двете. Маргарет бе открита, пряма и дружелюбният й характер се разкриваше в честите й усмивки. Джийн бе по-трудно предсказуема, но в нея нямаше потайност: показваше всичко, което чувства, всяко малко раздразнение и всяко вълнение бе открито при нея, колкото и трудно поносимо да беше.

Но Ейвис, предполагаше Франсис, намираше нея самата за труден характер. Не само че двете нямаха нищо общо, но и личните й качества, начинът й на живот дразнеха ужасно Ейвис. Подозираше, че при други обстоятелства Ейвис би могла да се държи откровено враждебно: опитът й бе показал, че такива момичета често са надути. Те имаха нужда да гледат някого от високо, за да се уверят в собствената си значимост.

Но в каюта с размери три на два метра и половина нямаше място за подобни открити чувства. Което затваряше и двете в личния им строг свят на любезност и дипломатичност. Франсис от време на време питаше дали Ейвис се нуждае от нещо, дали гаденето е намаляло малко; Ейвис питаше дали Франсис има нещо против да остави лампата светната още малко; после и двете прекарваха остатъка от вечерта, учтиво преструвайки се, че вярват, че другата спи.

Франсис легна отново на койката си. Опита се да чете, откри, че се е вторачила в един и същи параграф и нищо не е запомнила от него. Насили се да се съсредоточи и осъзна, че вече е чела това списание. Най-накрая се взря в провисналата мрежа над нея и се загледа как помръдва.

Кучето изхленчи тихичко насън, едва помръдвайки под жилетката на Маргарет. Погледна към пода да провери дали купичката му с вода е пълна.

Далеч някъде над тях се чу тупване, последвано от приглушен смях.

Отвън пехотинецът промърмори нещо на някого, който мина оттам. Времето се проточи, сякаш се разтегляше като ластик.

Франсис въздъхна. Тихо, за да не я чуе Ейвис. Маргарет беше права. Ако прекараше още една нощ вътре, щеше да се побърка.

Той се обърна, когато отвори вратата.

— Само ще се разтъпча — каза тя.

— Строго погледнато, госпожо, не би трябвало да напускате каютата по това време.

Тя не възрази, нито се примоли, само стоеше и чакаше, докато той не й кимна да върви.

— Към столовата на огнярите?

— Не — отвърна тя и се усмихна, свела поглед към обувките си. — Не. Не е по моя вкус.

Тръгна бодро по стъпалата, като усещаше погледа му върху гърба си и се опасяваше, че може да викне след нея, че е променил решението си, че почти е дошло време за вечерния час и ще й нареди да си остане на мястото. Но той не каза нищо.

Далеч от него тя се качи по стълбите покрай залата за прожекция на филми, кимна любезно на две момичета, които, хванати за ръце, се дръпнаха до стената, за да й направят път. Бързо мина, с наведена глава, покрай каютите, покрай редиците метални сандъци, закрепени за стената с ремъци, покрай излишните вече складове за спасителни жилетки, оръжия, амуниции, покрай изписаните с боя предупреждения — „Да се пази сухо“, „Не използвай след единайсет и четиридесет и седем“, „Пушенето забранено“. Качи се по временните стълби към морските каюти на капитана, прескачайки по две стъпала наведнъж, като се навеждаше, за да не удари главата си в металните пречки.

Стигна до люка, погледна през рамо дали някой не я следи, после го отвори и излезе горе на самолетната палуба. После рязко спря и леко залитна от внезапно разкрилото се пред нея мастиленочерно море и небе.

Франсис остана там за известно време, вдишваше прохладния, свеж въздух, усещаше как бризът изпъва кожата на лицето й, наслаждаваше се на нежното люлеене на кораба. Долу боботенето на машините често я караше да се чувства, сякаш е в търбуха на някакво праисторическо чудовище, което сякаш цялото вибрираше, давеше се и стенеше ядно от усилията. Тук горе движението му бе само ниско ръмжене, сякаш създанието бе благо и покорно и я носеше сигурно напред, като митичен звяр, през големия океан.

Франсис се озърна наоколо и огледа пустата палуба, достъпът до която бе забранен по тъмно. Някои, осветени от луната, други — в сянка, силуетите на самолетите стояха наоколо като деца, събрани на площадка за игра. Имаше нещо странно привлекателно в профилите им — с вдигнати носове, сякаш подушваха въздуха. Тя тръгна бавно между тях, позволи си да погали блестящия метал и да се наслади на хладното и влажно усещане под дланта си. Накрая седна под едно тясно и аеродинамично оформено тяло. В наблюдателницата си на бетонния под, между два от закрепващите ремъци, тя обви колене с ръцете си и се загледа в милионите звезди, в безкрайната следа от бяла пяна, която чертаеше курса им по водата, в незнайната линия, където мастиленото море срещаше безкрайното черно небе. И вероятно за първи път откакто бяха отплавали, Франсис Маккензи затвори очи и с трепет, който разтърси цялото й тяло, си позволи да издиша дълбоко.

Беше седяла така почти двайсет минути, когато видя капитана. Той излезе от същата врата, която тя бе затворила след себе си, а рангът му ясно се различаваше по бялата шапка и странно изпънатата му скована стойка. Отначало тя се сви и се премести така, че да се скрие в сенките, като вече очакваше да чуе стряскащия вик: „Хей! Ти!“, който щеше да доведе до унижението й. Видя го да затваря внимателно вратата, за да не се чуе трясък. После с плахи стъпки, както вероятно и тя бе изглеждала, той пристъпи напред и започна все по-видимо да накуцва към десния борд на кораба до мястото, което не се виждаше от мостика. Спря до един от по-големите самолети, униформата му бе огряна от лунната светлина, протегна се и се подпря на едно от крилата. После, докато тя сдържаше дъха си, той се наведе и разтри крака си.

Остана там няколко минути, прехвърлил тежестта на тялото си върху единия крак, с приведени рамене, загледан в морето. После изпъна рамене и тръгна обратно към люка. Докато го стигне, накуцването му вече бе едва забележимо.

След това тя не можеше да определи точно какво в тази кратка сцена й се бе сторило толкова успокояващо — дали самото море, възможността да остане сама навън за двайсет минути, без да я хванат, или лекият намек за човечност, който се съдържаше в накуцването на капитана, напомняйки за уязвимостта на хората, за способността им да прикриват болката си, да страдат, — но докато слизаше обратно по стълбите, тя откри, че вече не усеща така болезнено чуждите погледи върху себе си, че известна част от самоувереността й се е върнала.

Обикновено не би помолила мъж за цигара. Не би си позволила да бъде въвлечена в разговор. И определено не би започнала сама такъв. Но се чувстваше много по-добре. А върху лицето му бе изписана толкова силна меланхолия.

Беше се облегнал на стената до вратата им, стиснал цигарата между палеца и показалеца си, с очи, вперени в една точка в пода право напред. Косата му бе паднала напред и раменете му бяха приведени, сякаш бе потънал в невесели мисли. Когато я забеляза, той угаси цигарата си и я пъхна в джоба си. Стори й се, че се е изчервил. След това тя си спомни колко се бе шокирала от това: дотогава той й бе приличал на автомат. Като много пехотинци. Изобщо не се бе замисляла, че зад маската може да има място за нещо толкова човешко като притеснение или дори вина.

— Моля, не се притеснявайте — каза тя. — Не и заради мен.

Той сви рамене.

— Не е редно, наистина, на пост съм.

— И все пак.

Той й бе благодарил сковано, без да срещне погледа й.

И по някаква причина, вместо да влезе в каютата си, тя бе останала там, наметната с жилетка върху раменете, и необяснимо дори за самата нея, бе попитала дали може и тя да запали.

— Не ми се влиза още вътре — обясни тя. После, засрамена, остана на мястото си, вече съжаляваща за решението си.

Той извади цигара от пакета, подаде й я безмълвно. После я запали, като ръката му за миг докосна нейната, докато закриваше пламъчето. Франсис се помъчи да не трепне, после се зачуди колко бързо може да я изпуши, без да й прилошее, и да се скрие. Той явно не бе искал компания. Тя най-добре от всички би трябвало да го разбере.

— Благодаря — каза тя. — Само ще дръпна няколко пъти.

— Не бързай.

Вече два пъти се бе уловила в необичайна за нея усмивка, инстинктивна, жест на съгласие. Неговата, в отговор, бе бегла. Стояха от двете страни на рамката на вратата, загледани в краката си, в предупредителния надпис отсреща, в пожарогасителя, докато накрая тишината стана непоносима.

Тя хвърли кос поглед към ръкава му.

— Какъв ранг имаш?

— Ефрейтор.

— Лентите сочат надолу.

— Тройният знак на пехотинците.

Тя дръпна силно от цигарата си. Вече бе изпушила почти една трета от нея.

— Мислех, че три ленти означават сержант.

— Не и ако са обърнати надолу.

— Не разбирам.

— Дава се за дълга служба. Добро поведение. — Очите му се спряха за миг на нашивките, сякаш рядко се замисляше за тях. — За разтърваване на побойници, такива неща. Предполагам, че е просто начин да наградиш някого, който не иска повишение.

Двама специалисти минаха по коридора. Когато стигнаха до Франсис, погледите им се прехвърлиха към пехотинеца, после обратно към нея. Тя изчака да отминат, стъпките им отекваха в далечината. След миг краткото увеличаване на шума и последващо заглъхване им показа отварянето и затварянето на врата на каюта.

— Защо не си искал повишение?

— Не знам. — Вероятно осъзна, че отвърна малко рязко, затова продължи: — Може би никога не съм смятал, че от мен ще стане добър сержант.

Лицето му бе замръзнало в разочарование, помисли си тя, а в очите му, макар и не враждебни, се четеше неудобство от разговора. Тя познаваше това изражение, самата тя често го носеше.

Погледът му за миг срещна нейния, после се отклони.

— Може би никога не съм искал да нося отговорност.

Тогава тя забеляза снимката. Сигурно я бе гледал, преди тя да се появи. Черно-бяла снимка, малко по-малка от мъжки портфейл, сгушена в дясната му длан между показалеца и палеца.

— Твои ли са? — попита тя и кимна към ръката му.

Той я вдигна и я погледна за първи път.

— Да.

— Момче и момиче?

— Две момчета.

Тя се извини и двамата се усмихнаха смутено.

— По-малкият има нужда от подстригване.

Подаде й снимката. Тя я взе, вдигна я към светлината и се загледа в усмихнатите личица, без да знае какво трябва да каже.

— Изглеждат мили.

— Снимката е от преди година и половина. Оттогава са пораснали още.

Тя кимна, сякаш бе споделил с нея някакъв родителски съвет.

— Ти?

— О. Не… — Върна му снимката. — Не.

Отново замълчаха.

— Липсват ли ти?

— Всеки ден. — После гласът му стана суров. — Сигурно дори не помнят как изглеждам.

Тя не знаеше какво да каже: на каквото и да се бе натъкнала, нямаше да облекчи мъката му с една цигара и няколко минути лек разговор. Внезапно усети, че разговорът й с него бе прибързано и погрешно решение. Неговата работа бе да стои пред вратата им. Нямаше избор, ако тя реши да го заговори. Не би искал да го безпокоят непрекъснато разни жени.

— Ще те оставя — тихо каза тя, после добави: — Благодаря за цигарата.

Настъпи я на пода, после се наведе да вземе фаса. Страхуваше се да го внесе в каютата — какво ще прави с него в тъмното? Но ако го пусне в джоба си, може да прогори плата. Той не бе забелязал дилемата й, но когато тя се поколеба до вратата, той се обърна.

— Дай — каза той и протегна ръка. Дланта му бе грапава, загрубяла от годините усилен труд и солена вода.

Тя поклати глава, но той настоятелно протегна ръка още по-близо. Тя остави фаса върху нея и се изчерви.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Няма нищо.

— Лека нощ.

Франсис отвори вратата и тихичко се промъкваше вътре в тъмното, когато чу гласа му. Достатъчно тих, за да се увери тя, че го е преценила правилно като човек, но и леко шеговит, за да й покаже, че не се е засегнал. Толкова дяволит, че да намекне за покана.

— Е, чие е кучето? — попита той.