Джоджо Мойс
Корабът с булките (10)

Осма глава

За булките имаше лекции и демонстрации по време на пътуването, които да ги подготвят за проблемите с пазаруването и готвенето заради купонната система. В последните етапи от пътуването им дажбите им бяха леко ограничени, за да няма твърде рязък преход към храната с купони.

„Дейли Мирър“, 7 август 1946 г.

Пет дни

С промяна в настроението, рязка и капризна, типично за булките на борда, морските условия се промениха драстично отвъд пристанището на Сидни. Големият Австралийски залив, казваха мъжете, със смесица от веселие и лошо предчувствие, ще покаже кои са истинските моряци.

Сякаш след като ги бе подлъгала с измамно усещане за спокойствие и сигурност, съдбата сега бе решила да им покаже колко са уязвими и колко непредвидимо е бъдещето им. Веселото синьо море потъмня, размъти се и се надигна в заплашителни вълни. Ветрове, които се бяха зародили като шепнещ бриз, се превърнаха в режещи пориви, които на свой ред прераснаха в бурни вихри, обливащи с дъжд мъжете, които, увити в непромокаеми наметала, се опитваха да закрепят самолетите по-сигурно за палубата. Под краката им корабът се издигаше и потъваше във вълните, стенейки от усилието.

Тогава пътниците, които бяха прекарали предните два дни в обикаляне по палубите като неспокоен рояк, се оттеглиха, първо един по един, а после и на големи групи, в леглата си. Онези, които останаха на крака, се придвижваха със залитане по коридорите, разтворили крака за опора и облягайки се на стените. Лекциите бяха отменени, както и планираното обучение за използването на спасителните лодки, когато стана ясно, че прекалено малко от жените изобщо могат да се задържат на крака, за да има смисъл. Служителките от женския корпус, които още можеха да вървят, правеха всичко по силите си да раздават хапчета против повръщане на нуждаещите се.

Ревът на морето, периодичното прозвучаване на корабната сирена и неспирното дрънчене на вериги и самолетни установки над тях правеше съня невъзможен. Ейвис и Джийн — нямаше как Джийн да пропусне, нали? — лежаха на леглата си, потънали в личния си свят на нещастие и пристъпи на гадене. Поне светът на Ейвис бе личен: тя можеше да каже, че знае всеки един от симптомите на Джийн — как стомахът й се бил свил на топка, как дори и коричка сух хляб я накарала да се изложи до вратата на столовата на палубата за излитане, колко ужасен бил онзи огняр, който не спирал да ги следва чак до пералното помещение и който изял сандвич със сирене и солен мармалад точно пред нея само за да й стане още по-зле. Всичко се виждало в устата му и…

— Да, да, Джийн. Представих си го — прекъсна я Ейвис и си запуши ушите.

— Значи няма да дойдете с нас за чая? — попита ги Маргарет откъм вратата. — Има пържола от консерва. — Кучето спеше на леглото, видимо необезпокоявано от лошото време.

Джийн се бе обърнала към стената. Отговорът й, може би за късмет, бе неразбираем.

— Хайде тогава, Франсис — каза Маргарет. — Явно оставаме само двете.

 

 

Маргарет Донлийви бе срещнала Джоузеф ОʼБрайън година и половина по-рано, когато брат й Кълм го бе довел у дома една вечер от бара, заедно с шест-седем други приятелчета, които се бяха превърнали в постоянно присъствие в домакинството им в месеците преди края на войната. Така братята й се стараеха да запълнят къщата, опустяла, след като майка им си бе отишла, обясни тя. Не можеха да понесат празнотата, оглушителната тишина, причинена от отсъствието на един тих човек. Нито баща й, нито братята й искаха да оставят нея и Даниъл сами, докато давеха мъката си в бара — бяха грижовни и внимателни, макар невинаги да им личеше, — затова в продължение на няколко месеца докарваха целия бар във фермата, понякога цели четиринадесет-петнадесет човека, увиснали от каросерията на пикапа, често американци, които носеха алкохол и бира, или ирландци, които пееха песни, докарвайки Мъри до сълзи на умиление. Къщата се изпълваше всяка нощ с шум от мъжете, които пееха и пиеха, а понякога към него се присъединяваше и подсмърчането на Даниъл, който се мъчеше да разбере какво става.

— Джо беше единственият, който не ме покани на среща и не ми се натрапваше — каза тя на Франсис, докато хапваше от картофеното пюре в почти празната столова. — Другите или ме смятаха за нещо като сервитьорка в бара, или се опитваха да ме прегръщат, когато братята ми не гледат. Наложи се да ударя един с лопатата, когато реши да си позволи волности в обора. — Сграбчи здраво металната си табла, която се плъзна по масата. — Не се върна повече.

Седмица след това Кълм бе хванал друг да наднича през вратата, докато тя беше в банята, и той, Нийл и Лиъм го бяха пребили почти до смърт. И повече не водеха мъже вкъщи.

Освен Джо, който идваше всеки ден, закачаше Даниъл и се шегуваше с него, даваше на баща й съвети, почерпени от опита в малкото стопанство на неговия баща в Девън, и тайничко хвърляше погледи към нея, като й подаряваше твърде малки найлонови чорапи и цигари.

— Накрая трябваше да го питам — каза Маргарет — защо не ме покани поне веднъж на среща. Отговори ми, че разчитал, че като се мотае достатъчно дълго наоколо, ще свикна да го приемам като част от мебелировката.

Двамата бяха излезли заедно на разходка за първи път точно три месеца преди Американските военновъздушни сили да пуснат бомбата над Хирошима, и няколко седмици по-късно се бяха оженили — Маргарет, облечена в сватбената рокля на майка си — в последния ден, в който Джо можеше да получи отпуск. Тя си знаеше, че двамата ще се разбират чудесно. Джо, отбеляза тя, беше като братята й. Не вземаше прекалено сериозно нито себе си, нито нея.

— Зарадва ли се за бебето?

— Когато му казах, че очаквам дете, той ме попита дали раждането ще е в сезона на агнетата. — Тя се засмя.

— Явно не е голям романтик. — Франсис се усмихна.

— Джо няма да познае романтиката, дори и да го перне през лицето — отвърна Маргарет. — Обаче аз нямам нищо против. И аз не си падам много по разни сладникави истории. Ако достатъчно дълго си живяла с четирима фермери, трудно свързваш романтиката с онзи пол, който години наред те е замерял с корички от сополи под кухненската маса. — Тя се ухили и хапна с апетит от пюрето. — Дори нямах намерение да се омъжвам. За мен бракът означаваше повече готвене и мокри чорапи. — Сведе очи към тялото си и усмивката й помръкна. — Все още се питам понякога как успях да стигна дотук.

— Съжалявам за майка ти — каза Франсис. Тя си бе сипала втора порция, забеляза Маргарет, която получаваше киселини от съвсем малко храна, заради позицията на бебето в корема й, а беше слаба като вейка. За десерт имаше пудинг, който се наричаше „Къпещата се красавица“, както сподели главният готвач с лукава усмивка, защото потреперва и има хубави извивки. — Как почина? Извинявай — побърза да добави Франсис, когато забеляза бледата кожа на Маргарет да се обагря. — Не исках да бъда… груба. Заради професията ми на сестра е.

— Не… няма нищо… — отвърна Маргарет.

Двете стиснаха мигновено масата, която бе закрепена за пода, докато се мъчеха да задържат плъзгащите се прибори за сол, пипер и чашите.

— Случи се внезапно — каза тя накрая, след като вълната отмина. — В един миг беше при нас, а след това… я нямаше.

В столовата бе почти тихо, с изключение на приглушените разговори на няколкото жени, достатъчно смели и издръжливи, че да помислят изобщо за храна, както и някой и друг трясък, когато прибор или табла станеха жертва на надигнала се вълна. Опашките от първите дни се бяха стопили и малкото момичета, които имаха някакъв апетит, се мотаеха пред масите с ястия и не бързаха с избора си.

— Бих казала, че това е добър начин да си идеш — каза Франсис. Очите й, когато ги вдигна към Маргарет, бяха ясни и уверени, яркосини. — Вероятно не е усетила нищо. — Тя замълча за миг, после добави: — Наистина. Има далеч по-лоши неща, които биха могли да й се случат.

Маргарет сигурно щеше да се замисли доста по-дълго над думите й, ако не беше кикотенето в ъгъла. През последните няколко минути го чуваха като далечен фонов шум, но сега се бе извисило и сякаш се надигаше и спадаше с ритъма на вълните навън.

Двете жени се извърнаха на столовете си и забелязаха, че дамите в ъгъла вече не бяха сами: към тях се бяха присъединили няколко мъже с работните гащеризони на инженери. Маргарет разпозна един от тях — беше разменила поздрав с него предния ден, докато той търкаше една от палубите. Мъжете се бяха събрали около жените, които, изглежда, се радваха на малко внимание от страна на силния пол.

— Джийн трябваше да е тук — разсеяно отбеляза Маргарет и се обърна към храната си.

— Мислиш ли, че трябва да им занесем нещо? Малко картофено пюре?

— Ще изстине, докато го занесем долу — отвърна Маргарет. — Освен това не ми се нрави особено идеята Джийн да го върне обратно върху леглото ми. Там и без това мирише ужасно вече.

Франсис се загледа през прозореца към водата, която се надигаше и бушуваше около тях и понякога срещаше опръсканите солени стъкла с мощен плясък.

Маргарет мислено си отбеляза колко е сдържана спътничката й, като онези, които сякаш винаги водеха вътрешен монолог, дори когато говореха за нещо друго.

— Надявам се, че Мод Гон е добре — каза тя.

Франсис се извърна, сякаш неохотно я бяха изтръгнали от някакви далечни мисли.

— Разкъсвам се между желанието си да видя, че е добре, и усещането, че не мога да издържа и минута повече в проклетата каюта. Направо ме подлудява. Особено стенанията на онези двете.

Франсис кимна едва забележимо. Това бе най-близкото, подозираше Маргарет, до открито съгласие, което би показала. Но се приведе напред, така че гласът й да се чуе въпреки шума в столовата.

— Можем да се поразходим после по палубата, ако искаш. Да я изведем малко на въздух. Може да я сложиш в онази плетена кошница и да я скрием с една жилетка.

— Здравейте, дами.

Беше инженерът. Маргарет подскочи, после погледна зад гърба му към развеселените момичета, които току-що бе оставил в ъгъла и които го следяха с погледи през рамо.

— Добър ден — отвърна тя без особен ентусиазъм.

— Тъкмо си говорехме с моите приятелчета ей там и решихме да ви споделим, дами, че тази вечер ще има малко парти за добре дошли на борда в столовата на огнярите. — Говореше с акцент и увереността на човек, който винаги получава онова, което иска.

— Много мило — отвърна Маргарет, отпивайки от чая си. — Но пред вратата ни има пазач.

— Не и тази нощ, дами — каза той. — Има известен недостиг на пазители на морала, заради времето. Ще имаме една-две нощи свобода. — Той намигна на Франсис. Сигурно намигаше на жените още от раждането си. — Само малко смях. Имаме грог, ще поиграем на карти и може да ви запознаем с някои английски обичаи.

Маргарет вдигна очи към тавана.

— Не е за нас, благодаря.

— Карти, госпожо, карти. — По лицето му се изписа шок и обида. — Не знам какво си помислихте. Боже, та нали сте омъжена жена и…

Маргарет се засмя въпреки волята си.

— Нямам нищо против една-две игри на карти — каза тя. — Какво играете?

— Джин рум. Нюмаркет. Може и някоя и друга игра на покер.

— Единствената истинска игра — сериозно заяви тя, — но аз играя само със залози.

— Такива момичета харесвам — отбеляза той.

— Сигурно ще ви обера — каза тя. — Учила съм се от най-добрите.

— Ще рискувам — каза той. — Хич не съм придирчив от кого взимам пари.

— Аха. А ще има ли място за мен? — попита тя и отмести назад стола си, за да се покаже целият й огромен корем. Чакаше да види реакцията му.

Колебанието му продължи само частица от секундата.

— Ще намерим място за теб — каза той. — Всеки приличен играч на покер е добре дошъл в столовата на огнярите.

Сякаш всеки от тях беше разпознал сродна душа в другия.

— Денис Тимс. — Той протегна ръка.

Тя я пое.

— Маргарет — Меги — ОʼБрайън.

Той кимна на Франсис, която не му беше подала своята ръка.

— Ние сме четири етажа по-надолу, почти точно под вас. Тръгнете надолу по стълбите покрай баните за офицерите, после просто следвайте шума от веселбата. — Отдаде им чест, понечи да си тръгне, после добави с театрален шепот: — Ако заседнеш някъде по стълбите, Мегс, само викни и ще взема няколко момчета да дойдем да те измъкнем.

Мисълта за няколко часа в мъжка компания определено доста ободри Маргарет. Не копнееше за флирт или внимание — за разлика от много от другите жени, — а само за простичкото мъжко присъствие, което й напомняше за дома. Въздъхна шумно: появата на Денис й бе показала какво усилие бе за нея да понася изцяло женското си обкръжение.

— Стори ми се добър човек — каза бодро тя, като се надигаше с мъка от стола си.

— Да — каза Франсис. Тя вече отнасяше таблата си към количката с мръсни чинии.

— Ще дойдеш ли с мен, Франсис?

Маргарет трябваше да подтичва, за да не изостане, докато високата и слабичка Франсис крачеше бързо по коридора, като почти не залиташе, въпреки бясното люлеене на кораба. Франсис бе стояла с извърнато от Денис лице почти през цялото време, докато той им говореше, осъзна Маргарет. Минаха още няколко минути, преди да си даде сметка, че през двата часа, прекарани заедно, Франсис не й бе казала абсолютно нищичко за себе си.

Скъпи Джордж,

Надявам се, че си добре и че кракът ти вече е оздравял. Не съм сигурна дали си получил последното ми писмо, след като толкова дълго нямам отговор от теб. Позволих си да номерирам това, за да можеш да прецениш в какъв ред са изпратени моите писма. Ние всички сме добре тук, в Тивъртън. Градината е просто прелестна и новите ми лехи се развиват чудесно. Патрик работи много, както винаги, и вече си нае ново момче, което да му помага за някои от големите клиенти. Това увеличи броя на служителите му до пет, което си е доста в тези трудни години.

Нямам търпение да получа отговор от теб, Джордж, тъй като вече няколко пъти те питам дали искаш да наемеш къщата в края на имението „Хемуърт“. Разговарях с лорд Хемуърт лично — двамата сме се срещали няколко пъти на светските приеми на съпругата му — и той каза, че ще се радва да бъдеш негов наемател, при твоята блестяща военна кариера, но трябва да получи отговор скоро, скъпи, тъй като и други хора са проявили интерес. Имаме за съседка една пенсионирана учителка, госпожа Барнс, много мила дама от Челтънъм. И вече сме уговорили една жена, която ще се грижи за дома ти, така че няма нужда да се притесняваш дали ще имаш топла вечеря!

Както съм споменавала и преди, Патрик ще се радва да те запознае с отбраното общество в Тивъртън — той самият е доста влиятелна фигура в местния ротариански клуб и може да ти осигури достъп до правилните хора. Сега, когато ще имаш повече свободно време, може би ще искаш да се запишеш в местния автомобилен клуб? Или дори да излизаш с яхта в морето? Сигурна съм, че ще искаш да продължиш да се „мотаеш около лодките“ дори в преклонните си години.

Още един пенсиониран военен и съпругата му се преместиха да живеят в околността, макар че мисля, че той е от Кралските военновъздушни сили, но поне ще има с кого да си приказвате за войната. Той е затворен човек — почти не ми продума, когато се срещнахме на пътя! — и сякаш нещо не е наред с окото му. Предполагам, че е рана от войната, но Марджъри Лейтъм се кълне, че й бил намигнал.

Трябва да свършвам вече, Джордж. Но първо да ти кажа, че сестра ни е малко по-добре. Каза да ти предам, че е благодарна за всичко, което си направил, и се надява скоро да е в състояние сама да ти пише. Понася загубата си много смело.

Моля се, както винаги, плаването ти да е безопасно.

Твоя любяща сестра, Айрис

Капитан Хайфийлд седеше в каютата си, като придържаше с една ръка кристалната чаша с вино, докато четеше писмото, чието отваряне бе отлагал от Сидни насам. Вилицата бе останала на половината път към устата му и чак когато стигна до края на писмото, той я остави и бутна настрани чинията с вече желиралата се пържола и варени картофи.

Беше доволен от промяната на времето: жените се оказаха по-лесни за контролиране, докато бяха на легло или затворени в каютите си, а и с изключение на няколко случая на тежко повръщане и контузеното момиче, което се бе натъртило лошо при падане от горното легло, в лазарета нямаше много работа. Въпреки това честичко се сещаше за доктора.

Отначало го бе отдавал на влагата, някакво ревматично схващане, причинено от внезапното спадане в налягането. Но болката в крака му ставаше все по-настоятелна и бе променила характера си, така че понякога се изостряше и даваше сигнал за злонравието си. Знаеше, че трябва да иде да се прегледа: докторът в Сидни много категорично бе настоял за това. Но той бе сигурен, че ако открият онова, което подозираше, че ще открият, ще имат основание да го лишат от последното му плаване. Ще го изпратят у дома на борда на самолет. А дори пълен с жени кораб бе за предпочитане пред никакъв.

На вратата се почука. Капитан Хайфийлд по рефлекс изпъна крака си по-навътре под масата.

— Влез.

Беше Добсън, понесъл куп документи.

— Извинете, че ви безпокоя, сър, но ви нося коригирания списък с болните. Сметнах, че ще искате да знаете, че сме останали само с три от осемте жени от женския корпус, сър.

— Всички ли са болни?

— Четири са болни, сър. Едната е на легло. Паднала по стълбите до радиостанцията и си навехнала крака.

Добсън се взираше в недокоснатата храна. Несъмнено това щеше да бъде споделено в столовата по-късно и възможните причини щяха да бъдат обсъждани подробно, помисли си Хайфийлд.

— И какво, за бога, е правила пред помещението с радиостанцията?

— Била се изгубила, сър. — Добсън лесно запази равновесие, когато подът се наклони и водните пръски закриха гледката през прозореца. — Един от инженерите намерил две момичета в склад за брашно номер две тази сутрин. Някак успели да се заключат вътре. Изглежда, болшинството от тях не могат да разчитат карта.

Виното бе загорчало в устата му. Хайфийлд издиша дълбоко.

— И какво ще правим с вечерната проверка тази нощ?

— Мислех си да възложим на някои от пехотинците, сър. Клайв и Никол са много отговорни момчета. Честно казано, не мисля, че ще имаме много неприятности с дамите, докато преминаваме през Големия залив. Бих казал, че поне половината са твърде заети да се превиват по леглата си, за да забъркат някоя каша. Столовите са почти празни.

Добсън беше прав. Хайфийлд разсеяно си пожела лошото време да се задържи през шестте седмици на плаването.

— Добре. Разпореди се. Какво е нивото на водата?

— Не е зле, сър. Успяваме да се справим засега, но трябва да отбележа, че системите на кораба са доста износени. Някои от машините, изглежда, се държат само на опърпани върви и късмет. И все пак добре е, че доста от жените са по леглата. — Той се ухили. — По-малко миене на коси и такива неща.

— Да, хм, мислех си за това. Постарай се да бъде проведена още една лекция на тема пране. Направи я задължителна. И всички, които не спазват правилата, ще бъдат под заплахата да останат без вода три дни преди да се видят със съпрузите си. Това би трябвало да свърши работа.

Добсън излезе с леко дразнещата си наперена походка. Смяташе, че може да е капитан, беше му казвал неведнъж Реник, стюардът на Хайфийлд. Хайфийлд се бе радвал на повишенията на много други мъже, служили под неговото командване, но нещо в маниера на Добсън му беше адски противно. Нещо в погледа му подсказваше, че без значение дали заради Харт, или заради наближаващото му пенсиониране, Добсън го приема вече като изпята песен; въпреки миналото му, поста му, той го смята вече за човек, с който не е необходимо да се съобразява.

— Този човек е пълен негодник — заяви Реник, който дойде да вземе чинията на капитана. Беше служил при Хайфийлд почти десет години и изразяваше мнението си със свобода, породена от дългогодишен опит.

— Такъв е, но е единственият помощник-капитан, с когото разполагам.

— Мъжете не го уважават. Няма да имате полза от него в това плаване.

— Знаеш ли какво, Реник? Точно в момента, негодник или не, Добсън е последната ми грижа.

Стюардът сви рамене. По набръчканото му шотландско лице се четеше изражение, което намекваше на капитана, че и двамата знаеха повече, отколкото искаха да споделят. Когато излезе от стаята, погледът на Хайфийлд отново се спря на писмото. Той стисна чашата с вино в другата си ръка и помете с длан листа от махагоновата маса право в коша за боклук отдолу.

 

 

Денис беше сбъркал за пехотинеца. Когато Маргарет и Франсис се върнаха в каютата си, той стоеше отвън, вдигнал ръка да почука.

— Хей! — викна Маргарет и се опита, въпреки натежалия си корем и люлеещ се под, да изтича по коридора. — Хей!

Той свали ръка и Маргарет използва момента да застане между него и вратата.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя, задъхана, подпряла с ръка корема си.

— Нося ви солени бисквити. Заповед на капитана, госпожо. Правим го за всички болни.

— Те спят — заяви Маргарет. — Най-добре да не ги безпокоим, нали така, Франсис?

Франсис погледна мъжа, после извърна лице.

— Да.

— Нашата Франсис е медицинска сестра — каза Маргарет. — Знае какво е най-добре за морска болест.

Последва кратка пауза.

— Солените бисквити помагат. — Пехотинецът стискаше кутията здраво в двете си ръце. — Да ги оставя ли на вас тогава?

— Да. Благодаря. — Маргарет пое кутията и присви очи от болка: на бебето не му бе харесало раздрусването.

Мъжът гледаше вторачено Франсис. Когато усети, че Маргарет го наблюдава, той побърза да извърне поглед.

— Няма да съм тук тази нощ — каза той. — Има доста заболели заради времето, затова ще помагам за вечерната проверка. Но имам разрешение да ви нагледам по-късно, ако предпочитате. — Говореше някак накъсано, сякаш нямаше много опит в общуването.

— Не — отвърна Маргарет. — Ще се оправим. — Усмихна му се широко. — Благодаря за предложението все пак. И не е нужно да ни наричате „госпожо“. Струва ми се твърде… официално.

— Заповед, госпожо.

— О. Заповед.

— Точно така. — Той вдигна ръка към козирката си за поздрав.

— Довиждане тогава. И благодаря за бисквитите. — Маргарет помаха с пръсти. Молеше се Мод Гон, събудена от гласа й, да не се разлае.

Когато отвориха вратата, Джийн се събуди и надигна бледото си лице изпод одеялото. Отказа бисквитите и бавно седна, разкривайки горната половина на фланелена нощница, украсена с малки розови розички по деколтето. Маргарет се сепна колко млада изглежда тя.

— Мислиш ли, че трябва да занесем нещо? — Мод Гон бе скочила в скута й и се опитваше да близне лицето й.

— Къде да го занесете?

— В столовата на огнярите. Нещо за пиене или каквото и да е.

— Аз няма да ходя — каза Франсис.

— Трябва! Не мога да ида сама!

Джийн присви очи. Имаше сенки под тях.

— Къде да отидеш? — измърмори тя.

— Има нещо като парти долу — отвърна Маргарет. — Обещаха ми игра на покер. Ще сляза, щом поразходя набързо Моди. Хайде, Франсис, не можеш да седиш тук цяла нощ. Ще ти бъде скучно.

— Наистина не си падам по подобни неща — отвърна Франсис. Но не звучеше особено убедена.

— Тогава аз ще те науча.

— Няма да ме оставите тук — заяви Джийн и прехвърли крака над ръба на леглото.

— Сигурна ли си? — попита Маргарет. — Навън е доста бурно.

— По-добре ще е, отколкото да си изповръщам червата в компанията на Госпожица Добри Маниери — отвърна тя, посочвайки с палец към спящата на отсрещното легло Ейвис. От него висеше дълъг копринен халат в бледорозово. — Идвам с вас. Няма да пропусна парти. Това ще е най-веселото нещо, което ми се е случило, откакто сме отплавали.

Маргарет считаше, че каютите на булките са тесни, но нищо не я бе подготвило за множеството мъже, които можеха да се окажат натъпкани в едно помещение за храна, почивка и свободно време, не по-голямо от салона в дома на някой от работническата класа. Първият признак беше миризмата: мускусният аромат, който й бе познат от стаите на братята й у дома, тук бе кондензиран, увеличен стократно и ги посрещна като зловонен порив още от другата страна на вратата. Беше миризмата на мъжки тела в постоянен близък контакт, измити и неизмити, на пот, на алкохол и цигари, на неизпрано бельо и неща, за които нито Франсис, нито Маргарет искаха да си помислят. Не беше чудно: четири етажа по-надолу, точно до нивото на водата, крайно невероятно бе в помещението да е влизала повече от глътка-две свеж въздух. И понеже се намираше точно над машинното отделение откъм старборда, помещението беше в почти постоянно състояние на вибрация, а шумът се носеше изпод краката им с ужасно и чудовищно постоянство.

— Мисля, че трябва да се върнем — каза Франсис. Тя едва тътреше крака през целия път и очакваше неприятности зад всеки ъгъл. Накрая Маргарет я бе хванала здраво за ръка, твърдо решена, че момичето ще се забавлява поне веднъж в живота си, каквото ще да става.

— Покрай баните на офицерите, нали така? Мислиш ли, че това са баните?

— Няма да надничам, за да проверя. — В изминалите няколко минути, откакто бяха напуснали своето спално помещение и бяха слезли по стълбите, тя си бе върнала цвета на лицето. Зад нея Франсис залитна и се опита да запази равновесие, когато корабът отново рязко се наклони.

— Тук е — каза Маргарет. — Ехо? — повика тя и почука предпазливо, макар да се съмняваше, че ще я чуят заради шума. — Денис тук ли е?

Последва съвсем кратка тишина, преди да избухнат смехове и подсвиркване. Някой извика: „Стегнете се, момчета, имаме гостенки“. И след няколко минути, в които Маргарет и Франсис се чудеха дали да не си тръгнат, а Джийн се опитваше безуспешно да надникне през малката осветена цепнатина отстрани, вратата се отвори. Денис, ухаещ приятно, с изгладена риза и стиснал в ръка бутилка с кехлибарена течност, ги покани да влязат, сякаш ги въвеждаше в бална зала.

— Дами — каза той, навел глава, докато се обръщаше към тях, — добре дошли при истинския двигател на „Виктория“.

Трийсет и двама мъже бяха разквартирувани в помещението на огнярите и макар едва половината да бяха налице, жените се озоваха в такава близост до противоположния пол, която в обичайни обстоятелства би означавала скорошно предложение за брак. Франсис прекара първия половин час притисната до единствените свободни трийсет сантиметра стена, явно твърде ужасена, за да седне, предвид присъстващите няколко полуголи мъже. Джийн се кикотеше и изчервяваше, измърморваше: „Колко дръзко!“, с възмутен тон, когато не можеше да се сети какво друго да каже, което бе доста често. Маргарет бе най-малко притеснена: положението й, както и лекотата, с която общуваше с големи компании от мъже, им позволяваше да се отнасят с нея като с почетна сестра. Само за час не само бе спечелила няколко раздавания на карти, но и бе отговорила на няколко запитвания какво е най-добре да се напише на любимата, как да се справиш с твърде властна тъща, както и коя вратовръзка да си сложиш за светско събитие. Въздухът бе натежал от цигарен дим, алкохолни пари и някоя и друга изтървана ругатня, последвана от извинение към присъстващите дами. В далечния ъгъл слаб като вейка мъж с пригладена назад червена коса тихичко свиреше на тромпет. Никой не му обръщаше внимание, което караше Маргарет да си мисли, че вероятно го прави всяка нощ.

— Искате ли питие, дами? — предложи Денис, като се наведе над тях с няколко чаши.

Бързо бяха разбрали, че той не се води от обичайните правила на кораба. Алкохол, цигари, малък заем до заплата — всичко сякаш се стичаше или оттичаше от него като вода. Франсис, която бяха склонили да седне до Маргарет, поклати глава. Тя явно бе безразлична към възхитените погледи на мъжете и бе прекарала толкова дълго време взряна в обувките си, че Маргарет се бе почувствала гузна, задето бе настоявала да дойде. Джийн, от друга страна, вече бе изпила две чаши и с всяка изминала секунда ставаше все по-весела.

— Полека, Джийн — прошепна Маргарет. — Не забравяй колко ти беше зле по-рано.

— Дейви казва, че това ще ми успокои стомаха — отвърна Джийн и смушка мъжа до нея.

— „Шъ ми ушпокуи штомахъ?“ — Единият от механиците, Джексън, смяташе акцента им за ужасно забавен и непрекъснато повтаряше всяка тяхна дума.

— Недей да вярваш каквото и да ти кажат тези тук — каза Маргарет и повдигна вежди. — Щяло да ти успокои стомаха, как ли пък не.

— Това ли ти каза и твоят Джо, а? — попита Денис, сочейки с пръст корема й, докато наоколо избухнаха в гръмък смях.

По стените имаше прътове, на които се закрепваха хамаците, както и редици шкафчета, чиито собственици бяха обозначени с картички или ръкописно надраскани букви. На малкото останало място по стените, снимки на оскъдно облечени филмови звезди си деляха вниманието с леко размазани, не толкова бляскави снимки на съпруги и приятелки, на усмихнати деца — като пожълтели от никотина вестители на друг, по-широк свят далеч оттук. Наоколо мъжете, които не играеха карти по дървените маси, си лежаха в хамаците и пишеха писма, спяха, пушеха, четяха или само наблюдаваха — просто се наслаждаваха на присъствието на жените. Повечето се бяха облекли заради благоприличието, а мнозина им бяха предложили бонбони, цигари и дори снимките на любимите си, за да им се похвалят. Въпреки тясното помещение, нямаше и помен от заплаха, както се случваше в дните, когато баща й бе водил у дома онези мъже от бара. Тези тук бяха дружелюбни, гостоприемни и само леко флиртуваха. Маргарет смяташе, че ги разбира; след като бяха прекарали месеци далеч от любимите си, дори и присъствието на някого, който да им напомни за света далеч от войната и сраженията, бе напълно достатъчно. Тя самата го бе усетила, когато бе видяла мъже със същата униформа, която и Джо носеше.

— Франсис? Сигурна ли си, че не искаш да изиграеш една игра? — Маргарет отново бе спечелила. Денис само бе подсвирнал и бе хвърлил своите карти, заплашвайки я с жестоко отмъщение при следващата им среща на масата. Изобщо не се съмняваше, че отново ще играят заедно.

— Не. Благодаря.

— Ще се справиш страхотно. — Лицето й бе почти напълно безизразно; дребните й, леко изострени черти не разкриваха нито следа от неудобството, което Маргарет знаеше, че тя изпитва. Вече няколко пъти бе споменала, че Франсис е медицинска сестра и тя няколко пъти бе отказала да говори за времето на службата си. В думите й имаше достатъчно любезност, за да не бъдат приети като обида. Но само толкова.

— Приятелката ти добре ли е? — тихо я попита Денис.

— Мисля, че е малко срамежлива. — Маргарет нямаше друго обяснение. Гледаше надолу, притеснена, че се представя за близка с жена, която е срещнала съвсем наскоро.

— „Малку шрамежлива“ — имитира я механикът зад гърба й.

— Млъкни, Джексън. Е, къде служи мъжът ти?

— Във флота — отвърна Маргарет. — Джоузеф ОʼБрайън. Инженер е на „Александра“.

— Инженер, значи? Хей, момчета, Мегс е от нашите. Жена е на инженер. Знаех си, че имаш вкус, Мегс, още щом те видях.

— Обзалагам се, че си виждал много жени. — Маргарет повдигна вежди.

— Малко са били с добър вкус — подхвърли приятелят му.

Изиграха още четири-пет раздавания и играта, както и обстановката, бързо разсеяха усещането на жените, че се намират сред непознати. Маргарет знаеше, че е безопасен избор за някого като Денис: той беше от мъжете, които се наслаждаваха на женска компания, след като възможността за сексуално завоевание бъде отписана. Беше се притеснявала, че бременността й може да направи плаването по-трудно за нея; сега разбираше, че може да го улесни.

Още по-хубавото бе, колкото и невероятно да звучеше, че тези мъже не обръщаха внимание на корема й. Почти всяка жена, която бе срещнала на борда досега, я бе питала колко напреднала е бременността й, дали бебето е „добро“ — какво ли означава „лошо“ бебе, питаше се тя, — дали се надява на момче или момиче. Сякаш бе престанала да е Маргарет и се бе превърнала в крачещ инкубатор. Някои искаха да го докоснат и шепнешком споделяха, без да ги е питала, как и те искат същото. Други, като Ейвис, гледаха корема й с едва прикрито отвращение или изобщо не го споменаваха, сякаш се опасяваха, че може да се заразят някак. Маргарет рядко засягаше темата: преследвана от кошмарните спомени за раждането при кравите на баща й, тя още не се бе примирила с биологичната си съдба.

Изиграха още две, три, няколко раздавания. В стаята стана още по-задимено. Мъжът в ъгъла изсвири две песни, които тя не познаваше, а после и „Зелените поля на дома“, в много бързо темпо на тромпета си. Мъжете спряха да играят, за да попеят. После Джийн се включи с някаква вулгарно — шеговита песничка, но забрави последните няколко стиха. Запревива се от смях.

Стана късно, или поне й се струваше така: без наличието на естествена светлина или часовник не беше възможно да се каже дали времето е спряло, или вече са в малките часове. Имаше само добри или лоши карти, кикотенето на Джийн, тромпета в ъгъла и звуците, които, с малко въображение, имаха някаква прилика с дома.

Маргарет свали картите си и даде на Денис секунда да схване.

— Мисля, че си ми длъжник, господин Тимс.

— Нямам и петак вече — обяви той с добродушно отчаяние. — Ще се задоволиш ли с купони за цигари? Нещо за подарък на мъжа ти?

— Задръж си ги — каза тя. — Твърде ми е жал за теб, за да ти взема каквото и да било.

— Трябва да се връщаме в спалното си. Става късно. — Франсис, единствената сред тях, която още бе скована и сдържана, погледна многозначително часовника си, а после и Джийн, която не можеше да спре да се хили, излегната в един хамак, докато разглеждаше списанието на някой от механиците.

Беше дванайсет без четвърт. Маргарет се надигна тежко, натъжена, че трябва да си тръгва.

— Беше чудесно, момчета — каза тя, — но май трябва да си вървим, докато всичко е мирно и тихо.

— Не искаме някой да се прибира у дома в спасителната лодка.

По лицето на Франсис за миг пролича, че е приела репликата сериозно.

— Много благодарим за гостоприемството.

— „Гоштуприемштву“ — имитира тихо Джексън.

— Удоволствието беше наше — отвърна Денис. — Искате ли някой от нас да провери дали пътят е чист за вас? — После гласът му стана студен: — Хей, Плъмър, покажи малко уважение.

Музиката спря. Всички очи проследиха погледа на Денис. Собственикът на списанието, което Джийн разглеждаше, небрежно бе сложил длан върху задната част на бедрото й, която сега побърза да отдръпне. Не беше ясно дали Джийн не е твърде пияна, за да го забележи изобщо. Но все пак настана недоловима промяна в атмосферата. Секунда-две никой не проговори. После Франсис пристъпи напред.

— Да, хайде, Джийн. — Сякаш изведнъж рязко се бе съживила. — Ставай. Трябва да се връщаме.

— Само разваляте веселбата. — Джийн наполовина се изхлузи, наполовина се строполи от хамака, прати въздушна целувка на механика и се остави да бъде хваната здраво от Франсис. — Чао, момчета. Благодаря за прекрасната вечер. — Косата й бе разпиляна пред лицето и почти закриваше блажената й усмивка. — Трябва да се разтъпчем сутринта. — Тя тромаво размърда крак и Франсис се протегна, за да смъкне полата й до прилично ниво.

Маргарет кимна на мъжете край масата, после тръгна към вратата, внезапно смутена, сякаш едва сега осъзнаваше потенциалните опасности в ситуацията.

Денис явно усети това.

— Съжалявам за станалото — каза той. — Заради алкохола е. Нищо лошо не е имал предвид.

— Всичко е наред — отвърна Маргарет и се усмихна вяло. Той й протегна ръка.

— Елате пак. — Наведе се към нея и прошепна: — Писва ми да гледам все тези физиономии.

Маргарет знаеше какво се опитва да й каже и изпита благодарност.

— Много бих искал пак да поиграем карти — добави той.

— Сигурна съм, че пак ще дойдем — каза тя, докато Франсис влачеше Джийн към вратата.

 

 

Ейвис беше будна, когато се промъкнаха възможно най-тихо в каютата с Джийн, която все се кикотеше и сумтеше под нос.

Бяха видели само две други жени: доста притеснени на вид, които бяха разменили с тях съвсем кратки съзаклятнически усмивки, преди да се скрият в някой сенчест коридор. Маргарет обаче навсякъде виждаше призраците на пазителите на морала: ушите й направо горяха в очакване на вик: „Хей! Ти! Какво си мислиш, че правиш?“. По сериозното лице на Франсис си личеше, че и тя мисли за същото. Междувременно Джийн бе повърнала два пъти, за щастие в офицерската баня, която бе празна по това време, но сега се кикотеше и се опитваше да им разкаже историйката, която бе прочела в списанието.

— Беше адски смешна. Всеки път, щом това момиче направи нещо, каквото и да е… — Лицето й се озари от престорено слисване. — Всичките й дрехи просто падат на земята.

— Голям смях — измърмори Маргарет. Тя беше силно момиче — като крава, обичаха да казват братята й, но бебето, заедно с почти отпуснатото тяло на Джийн, както и неспирното люшкане на кораба, я бяха изтощили и сега пъшкаше и се потеше, докато се мъкнеха по коридора. Франсис бе поела по-голямата част от тежестта на Джийн и мълчаливо я теглеше, като се крепеше с другата си ръка за тръбите и перилата, а лицето й бе напрегнато от усилията.

— Повечето пъти остава само по бельо и сутиен. Но имаше поне две картинки, на които си нямаше нищо. Нищичко. Трябваше да прави така с ръце. — Джийн се измъкна от хватката им — беше изненадващо силна за такова дребничко момиче — и понечи да скрие гърдите и слабините си, докато на лицето й бе изписано престорено изненадано изражение.

— О, хайде, Джийн.

Маргарет надникна зад ъгъла към тяхното спално помещение и с радост забеляза, че пехотинецът не е на поста си.

— Бързо! Може да ни остава съвсем малко.

Именно тогава от тъмнината се бе появила онази жена.

— О! — сепна се Франсис.

Маргарет усети как се изчервява.

— Какво става тук, дами?

Служителката на женския корпус дотича бързо при тях, като големият й бюст пристигна малко преди нея. Беше ниска, с тъмнокестенява коса и по-рано ги бе упътила към пералното помещение. Имаше нещо леко неприлично в бързото й появяване тук, сякаш бе чакала да се случи някакво провинение.

— Какво става? Знаете, че на булките не се разрешава да излизат от спалните по това време на нощта.

Маргарет усети как езикът залепва за небцето й.

— На приятелката ни й стана зле — спокойно обясни Франсис. — Трябваше да иде до банята, а не бяхме сигурни, че ще се справи сама.

Сякаш в потвърждение на думите й, палубата се надигна под краката им и четирите залитнаха дружно към стената. Джийн падна на колене, изруга и шумно се оригна.

— Морска болест ли е?

— Ужасно зле е — каза Маргарет и изправи Джийн на крака.

— Ами не съм сигурна…

— Аз съм медицинска сестра — прекъсна я Франсис. „В този тих и тънък глас се крие ужасно много сила“, помисли си Маргарет. — Реших, че ще бъде по-хигиенично, ако повърне далеч от леглата ни. Вътре има още една такава — посочи тя към вратата им.

Жената се вторачи в Джийн, чиято глава бе сведена.

— Сигурни ли сте, че е само прилошаване?

— О, да — каза Франсис. — Прегледах я, нищо друго няма.

Жената, изглежда, се колебаеше.

— Виждала съм го и преди — каза Франсис, — докато служех на болничния кораб „Ариадне“. — Нарочно бе наблегнала на думата „служех“. Протегна ръка на жената. — Сестра Франсис Маккензи.

Жената усети, че е била надхитрена. Това я притесняваше, помисли си Маргарет, най-малкото защото не беше сигурна как е станало.

— Да. Ами… — подхвана тя. Не пое ръката на Франсис и тя остана да виси във въздуха. Привидната лекота, с която Франсис накрая я прибра до тялото си, накара Маргарет да се запита колко ли пъти е бил отказван подобен жест.

— Хм, ще ви помоля да се върнете по леглата, дами, и да не излизате отново, освен ако не става дума за спешна нужда. Знаете, че тази нощ нашият пехотинец го няма, а е въведен строг вечерен час.

— Сигурна съм, че вече ще се справим — каза Франсис.

— Такива са заповедите, както знаете.

— Да, знаем — отвърна Франсис.

Маргарет понечи да тръгне, но Франсис чакаше жената да се махне.

Разбира се, сети се Маргарет. Кучето.

Жената отстъпи. Отмина нататък и само им хвърли един последен поглед през рамо, докато вървеше със залитане към столовата.