Джоджо Мойс
Корабът с булките (21)

Деветнадесета глава

У други изпитанието остави незаличими белези — ужасяващия студ, страха от надвисналата преждевременна и безсмислена смърт, в комбинация с чистата деградация на живота в малък и брулен от бурите военен кораб, — достатъчни да подклаждат вечна омраза към войната.

Ричард Удмън, „Арктически конвои“, 1941–45

Тридесет и пет дни (една седмица до Плимут)

В анонимното място в дъното на стаята за лекции Джо-младши се въртеше неспокойно и вероятно се чувстваше несправедливо ограничен в тясното си пространство. Маргарет, загледана в огромния си издут корем, наблюдаваше как окъсаната й тетрадка се мести от сеизмичните вълни на движенията му като малка лодка по водата и си мислеше, че разбира какво му е. Седмици наред времето на кораба изглеждаше замряло. Изпитваше отчаяна нужда да види Джо и все повече се изнервяше от бавно точещите се дни. Сега, когато се намираха в европейски води, времето сякаш се изнизваше между пръстите й и в душата й бушуваше буря.

Струваше й се, че изглежда гротескно. Коремът й бе неописуемо огромен, бледата й кожа — покрита с морави вени. Можеше да напъха краката си единствено в един чифт разтегнати и мърляви на вид сандали. Лицето й, което по начало не бе слабичко, сега я гледаше от огледалото в общата баня с формата на пълна луна. „Как е възможно Джо още да ме иска?“, мислеше си тя. Беше се оженил за пъргаво и енергично момиче, което можеше да бяга бързо колкото него и да препуска бясно на кон из безкрайните простори на фермата им. Момиче, чието стегнато тяло го оставяше без дъх, когато я видеше без дрехи.

Сега щеше да се окаже обвързан с една дебела повлекана, тежкоподвижна свиня, която трябваше да поседне, останала без дъх, след като е изкачила едва няколко стъпала. Чиито гърди, бели и прорязани от вени, бяха увиснали и от тях течеше мляко. Свиня, която отвращаваше дори самата себе си. Вече не намираше утеха в топлите чувства, споделени в разговора преди няколко седмици — как би могла? Той не я беше видял в сегашното й състояние.

Размърда се на тесния дървен стол и неволно изпъшка. Днешната лекция бе на тема „Нещата, които вашите мъже може да са видели“. Въпреки заглавието си, в нея се съдържаха само повтарящи се намеци за „неописуемите ужаси“, които лекторът явно считаше за прекалено страшни, за да бъдат описани. Важното било, повтаряше офицерът, да не притискат мъжете си да им разказват какво се е случило. Повечето мъже, показвала историята, предпочитали да не се връщат към миналото, а просто да го забравят. Не искали жените им да ги тормозят да им разказват всичко. Това, от което се нуждаели мъжете, било някой да ги разсейва с веселието си, да им напомня за радостите в живота, за който са се сражавали.

Думите на мъжа накараха Маргарет да се почувства за първи път така, сякаш двамата с Джо не са партньори, както бе предполагала досега, а между тях е зейнала огромна бездна заради нейния пол и преживяното от него. Джо само веднъж бе споменал за личния си допир до тези ужаси: неговият приятел Ади бил убит в Тихия океан, докато стоял само на метри от Джо на палубата. Тогава тя го бе видяла да примигва усилено, за да скрие напиращата в очите му влага. Тя не бе поискала да й разкаже подробности, не защото смяташе, че това е нещо, което той трябва да изстрада сам, а защото бе австралийка. От добро фермерско семейство. И гледката на мъжки очи, пълни със сълзи, дори и на ирландец — а всички знаеха колко са емоционални те, — я караше да се чувства странно.

Със сигурност ще има и допълнителни трудности, бе заявил офицерът, след като идвате от различни континенти. Несъмнено това щяло да предизвика допълнително напрежение върху тях, независимо колко добре ги посрещнат в новото им британско семейство. Той съветваше момичетата да си намерят някой приятел сред роднините. Или да си разменят адреси с някоя от новите си приятелки на борда, за да има с кого да си поприказват, ако се притеснят особено много.

Можело в продължение на няколко месеца да усетят, че съпрузите им са нервни или доста резки понякога.

— Преди да укорите съпруга си, може би е добре да се замислите, че може да има и други причини за избухването му. Че може да си е спомнил за нещо, с което не иска да ви обременява. И определено е по-добре, преди да се развикате гневно в отговор, да се замислите какво е направил мъжът ви в служба на родината си и за вас. В Англия имаме такъв израз. — Тук офицерът замълча и обходи с поглед малката зала. — „Да стиснем зъби.“ Това е поддържало Империята силна през изминалите години. Съветвам ви често да се придържате към него.

 

 

Заместник-капитанът на пехотинците вече два пъти му бе направил знак да помогне с разтребването на каюткомпанията. Наложи се Джоунс да го смушка и да му подвикне гневно, за да изтръгне Никол от размислите му.

Около него другите офицери бяха привършили с обяда си и се оттегляха да изпушат по някоя лула и да четат писма или стари вестници. Докато се хранеха, непрекъснато се шегуваха със състоянието на двигателите на „Виктория“ и вече имаше залагания дали ще издържат до Плимут. Друг повод за шеги и предмет на доста солени закачки бяха тримата моряци, които бяха информирани, че трябва да се явят пред комисията на Адмиралтейството, за да се опитат да станат офицери, и възможните отговори, които единият би могъл да даде — млад мъж, когото всички смятаха за не по-умен от магаре и също толкова упорит.

— Направо заспиваш прав, друже. — Джоунс почти го избута в съседната стая до каюткомпанията. — Помощник-капитанът те държеше под око през цялото време, докато вдигаха тостове — ти стоеше като чувал с картофи. По едно време се уплаших, че ще вземеш да пъхнеш ръце в джобовете, по дяволите.

Никол нямаше отговор. Заставането в стойка мирно по време на тост обикновено бе инстинктивна реакция за него. Като лъскането на ботушите или предложението да направи още една обиколка на постовете. Но напоследък ставаха странни неща с чувството му за дълг.

Представяше си как я свалят от кораба и как той я последва. По време на обяда си бе позволил да си помечтае как съпругът й изпраща телеграма, че не е желана, а после се прокле, задето въобще си е помислил, че може да я сполети такъв срам.

Но не беше в състояние да се въздържи. Когато затвореше очи, виждаше напрегнатото й лице. Кратката и лъчезарна усмивка, която му бе отправила, докато танцуваха. Усещаше талията й под ръцете си, лекото докосване на пръстите й.

За кого се бе омъжила? Дали му е казала за миналото си? И по-лошо, дали мъжът е бил част от него? Нямаше начин да я попита, без да намекне, че и той, както всички останали, има някакво право на мнение относно живота й. Какво основание имаше той да се интересува от каквото и да било?

Тези мисли го караха да стиска здраво очи, за да избяга от виденията, за които не искаше да си признае дори. В неговото спално помещение мъжете, свикнали с кошмарите, които понякога измъчваха всеки през войната, го оставяха на мира. Виденията се връщаха понякога, за да го измъчват, жужаха ниско и бомбардираха ума му, изпепелявайки го. „Може би е добре да й кажа“, мислеше си той. „Да обясня поне малко какво изпитвам.“ Изричането на глас можеше да подейства като отдушник на напрежението. Тя нямаше да е длъжна да прави каквото и да било.

Но още докато думите се оформяха в съзнанието му, знаеше, че не може да ги каже на глас. Тя си бе изградила бъдеще, бе намерила някаква стабилност. Той нямаше право да казва или прави нещо, което може да го наруши.

Предната нощ се бе взирал в съзвездията, които някога го очароваха, а сега проклинаше звездите, които бяха предначертали пътищата им да се разминат в момент, който би могъл да донесе изкупление и на двамата. „Бих могъл да я направя щастлива“, мислеше си той. Дали непознатият й съпруг е в състояние да каже същото? Или може би някаква себична част дълбоко в него искаше да изкупи и намали собственото му усещане за вина, като стане неин спасител.

Това неприятно откровение го бе довело до окончателното му решение да смени поста си с този на Емет и през следващите няколко дни да стои далеч от нея.

Вече не се тревожеше за миналото й. А от факта, че бе избягала от това минало.

— Началникът на смяната бил още в каютата си в единайсет без десет сутринта. Трябваше да чуете капитана: „Ти си достоен да бъдеш началник-смяна толкова, колкото и някое от проклетите момичета на борда“. Знаете къде е бил той, нали? Началникът на охраната смята, че е бил в лазарета с американката. Да проучват… лечебните свойства на алкохола.

Наоколо избухна смях. Той се загледа в лика на краля, който гордо заемаше почетно място на стената, после седна до Джоунс, готов да се изниже от каюткомпанията. Бе получил телеграма четири дни, след като бе пратил своята. В нея пишеше само: „Благодаря!“. Удивителният знак и чувствата, които издаваше, го накараха да потръпне.

 

 

Неочаквано кучето започна да вие, когато Маргарет отвори вратата. Тя бързо запуши муцунката на Мод Гон с ръце и залитна към леглото си, шепнейки умолително:

— Шшшт! Тихо, Моди! Тихо вече! — Кучето излая два пъти и Маргарет изпита желание да го удари. — Млъкни! — скара му се тя, вперила очи във вратата. — Хайде, ела, успокой се вече! — утешаваше го, докато кучето се въртеше неспокойно в кръг на леглото.

Маргарет погледна часовника си, чудейки се кога ще може да го изведе на разходка. Също като с Джо-младши, мислеше си тя, затвореното пространство почваше да им тежи на всички.

— Хайде — нежно му каза тя. — Не остава много, наистина.

Едва тогава осъзна, че не е сама в стаята.

Ейвис лежеше неподвижно на леглото си, с лице към стената, свила колене до корема си.

Маргарет я загледа, докато кучето скочи и вяло започна да драска по вратата. Вече четвърти ден, пресметна тя, Ейвис лежеше все така. В случаите, когато ставаше, за да се нахрани, само чоплеше храната в чинията си и после се извиняваше и си тръгваше. Морска болест, отвръщаше на всички въпроси. Но дори нямаше вълни.

Маргарет пристъпи напред и се наведе над свитата фигура в леглото, сякаш можеше да разчете нещо по лицето й. Веднъж го бе направила, докато си мислеше, че Ейвис спи, а после шокирано се дръпна, когато забеляза очите й широко отворени. Чудеше се дали да не поговори с Франсис: може би Ейвис имаше някакво заболяване. Но предвид лошите чувства между двете, не смяташе, че би било честно спрямо която и да било от тях.

Освен това Франсис рядко беше тук вече. По необясними причини бе започнала да помага в лазарета, след като доктор Даксбъри с радост се бе нагърбил с отговорността да организира финала на конкурса „Кралица на «Виктория»“. Иначе изчезваше за няколко часа на ден, без да обяснява къде ходи. Маргарет си казваше, че трябва да се радва, че я вижда толкова щастлива, но й липсваше компанията й. Сама й оставаше твърде много време за мислене. А това, както обичаше да казва баща й, никога не води до добро.

— Ейвис? — прошепна тя. — Будна ли си?

Момичето не отговори, докато не я попита втори път.

— Да — тихо каза Ейвис.

Маргарет стоеше неловко в средата на малката стая, забравила за момент безформеното си тяло, докато се мъчеше да измисли какво да направи.

— Мога ли… да ти донеса нещо?

— Не.

Тишината отново я обгърна. Майка й би знаела как да реагира, помисли си тя. Щеше да иде право при Ейвис, да я прегърне и с онзи уверен майчински тон да попита: „Хайде, казвай, какво има?“. И пред лицето на подобна решителност Ейвис щеше да си признае тревогите, здравословните проблеми или тъгата по дома, или каквото там я мъчеше.

Само че майка й не беше тук. А Маргарет по-скоро би закарала с гребане този кораб до Англия, отколкото да прегърне просто така Ейвис.

— Мога да ти донеса чаша чай — предложи тя.

Ейвис не каза нищо.

Маргарет остана в леглото си почти час; четеше, защото не можеше да остави нито Ейвис, нито кучето, за което се притесняваше, че ще вдигне шум.

Навън леката промяна в движението на кораба й подсказа за навлизането им в по-хладни и бурни води. Сега, след седмици на борда, бяха свикнали с вибрациите на „Виктория“, с постоянното боботене на двигателите, можеха да игнорират дори неспирните съобщения по радиоуредбата, които се повтаряха на всеки четвърт час.

Бе започнала писмо до баща си, но откри, че няма какво да му каже за живота на кораба, което вече да не е споделила. Истинските събития, които се бяха случили, не можеше дори да си помисли да опише на хартия, а останалото бе просто чакане. Като да живееш в коридор, в очакване да започне новият ти живот.

Вместо това бе написала писмо на Даниъл: куп въпроси за кобилата, настойчива команда да одере колкото може повече зайци, за да дойде в Англия и да я види. Даниъл бе писал веднъж и тя бе получила писмото му в Бомбай. Беше само от няколко реда и не казваше много, освен как са кравите, какво е времето и сюжета на филма, който бе гледал в града, но на сърцето й бе олекнало. Беше й простил, личеше си в тези няколко реда. Ако баща й го бе заплашил с бой, за да го направи, той щеше само да пъхне бял лист в плика, вместо да му се подчини. На вратата рязко се почука и тя скочи към кучето, за да спре лаенето му. Стисна го здраво и се закашля престорено, мъчейки се да имитира лаенето.

— Почакайте — викна тя, сложила широката си длан нежно, но здраво върху муцунката на Мод Гон. — Идвам.

— Има ли тук госпожа Е. Радли?

Маргарет погледна към леглото на Ейвис. Тя примигна и седна. Дрехите й бяха омачкани, лицето — бледо и безучастно. Смъкна се бавно на пода, повдигна ръка към косата си.

— Аз съм Ейвис Радли — каза тя и открехна леко вратата.

Пред нея стоеше млад моряк.

— Имате телеграма. Дойде в апаратната този следобед.

Маргарет пусна кучето зад гърба си и направи крачка към Ейвис, за да я хване за ръка.

— Мили боже — възкликна неволно тя.

Морякът погледна по-внимателно двете пребледнели лица пред себе си. После побърза да бутне листчето в ръката на Ейвис.

— Не се тревожете, госпожо — добри новини.

— Какво? — попита Маргарет.

Той не й обърна внимание. Изчака Ейвис да сведе поглед към листчето, преди да продължи с развеселен глас:

— От семейството ви. Вашите ще бъдат в Плимут, за да ви посрещнат при акостирането на кораба.

Ейвис хлипа близо двайсет минути, което отначало на Маргарет й се бе сторило прекалено, а вече почваше и да я безпокои. Забравила предишната си сдържаност, тя се покатери на горното легло и седна до нея, опитвайки се да не мисли за зловещото му скърцане под тежестта й.

— Всичко е наред, Ейвис — не спираше да повтаря тя. — Той е добре. Иън е добре. Тази проклета телеграма само те изплаши.

Капитанът никак не бил доволен, беше им споделил весело морякът. Казал, че скоро ще почнат да му пращат и списъци за пазаруване по радиото. Но позволил да се предаде съобщението.

Маргарет тихичко мърмореше:

— Не биваше да пращат така човек тук долу. Трябваше да се сетят, че ще се уплашиш до смърт. Особено жена в твоето положение, нали? — Опитваше се да накара момичето да се усмихне.

Ейвис не й отговори. Но накрая хлипането й утихна, докато не се превърна в далечно ехо, в кратко задавяне в гърлото, когато си поемаше дъх. В края на краищата, след като реши, че най-страшното е преминало, Маргарет слезе долу.

— Хайде сега — безпомощно се обади тя. — Ти си почини. Успокой се малко. — Легна на своето легло и започна да бъбри за плановете си за следващите няколко дни — кои са най-интересните лекции, как вървят приготовленията на Ейвис за финала на конкурса за красота, за каквото и да е, само да я изтръгне от депресията. — Трябва пак да си с онези зелени сатенени обувки — продължаваше бодро тя. — Нямаш представа колко момичета биха дали мило и драго за тях, Ейвис. Онова момиче от 11Ф казва, че видяла такива в списанието „Австралийски жени“.

Очите на Ейвис бяха подпухнали и зачервени. „Ти не разбираш“, мислеше си тя, докато се взираше с невиждащи очи в стената и без да чува потока от думи, който се лееше от долното легло. „Само за един миг си помислих, че всичко ще се оправи, че има изход за мен от това.“

Лежеше напълно неподвижна, сякаш можеше да се превърне в камък.

„Само за миг си помислих, че идват да ми кажат, че е мъртъв.“

 

 

— И така, стоя аз, до ушите в мръсна вода, с тигани и тенджери, разположени по целия коридор, корабът се наклонил четиридесет и пет градуса наляво, а старецът влиза с джапане, оглежда ме от глава до пети, изпразва няколко литра трюмна вода от шапката си и казва: „Надявам се, че не си обул два различни чорапа, Хайфийлд. Няма да допусна снижаване на стандартите на кораба ми“. Капитанът протегна крака си.

— Най-смешното беше, че беше прав. Само бог знае как е могъл да види под метър и двайсет вода, но беше прав.

Франсис се изправи и се усмихна.

— Имала съм такива старши сестри — каза тя. — Сигурна съм, че можеха да кажат точно колко таблетки има във всяко шишенце.

Тя започна да прибира инструментите обратно в куфарчето.

— О — сепна се Хайфийлд. Прокашля се, за да прочисти гърлото си. — Ами да видим. Четиридесет и пет торпедни глави, отделени от носителите, два празни носителя, тридесет и две бомби, повечето разглобени, четири сандъка с амуниции за четири и половина инчов пълнител, един сандък с патрони за противовъздушна картечница с двойно закрепване, девет сандъка различни боеприпаси, пълнители за пистолети и противосамолетни куршуми. О, също и двадесет и два лентови пълнителя за различни пушки. Които в момента са заключени в личния ми склад.

— Нещо ми подсказва — отбеляза Франсис, — че не сте съвсем готов за пенсиониране.

Навън зад лявото му рамо слънцето залязваше. Слизаше към хоризонта по-бавно, отколкото в предишните дни в други води. Океанът се простираше около тях, а сивият оттенък на вълните бе единственият намек за по-ниската температура на водата. Сега често ги съпровождаха чайки, които търсеха нещо за хапване в дирята на кораба или сред останките от храна, които корабният готвач хвърляше зад борда, или парчета бисквити, които момичетата им подхвърляха, защото им бе забавно да ги гледат как ги улавят във въздуха.

Хайфийлд се наведе напред. Белегът на раната му вече бе избледнял до восъчен цвят.

— Как е…?

— Чудесно — отвърна тя. — Би трябвало да го усещате.

— Чувствам се по-добре — каза той. После улови погледа й: — Малко е изтръпнало мястото, но доста по-добре отпреди.

— Температурата ви е нормална.

— Мислех, че съм пипнал лека форма на тропическа треска.

— Вероятно и това е имало. — Знаеше, че той вече се чувства по-добре. Личеше си по лицето му, по поведението му. Нямаше я онази мрачна скованост. Сега в очите му блестеше нещо друго, а усмивката му се появяваше често. Когато стоеше прав, беше изпънал гордо рамене, а не притиснат от отчаяние да докаже, че все още може да стои.

Беше се впуснал в нова история — за липсваща торпедна гилза. Тя бе приключила с ангажимента си и си позволи да остане тихо в стола насреща му и да го послуша. Беше й разказал същата история преди няколко дни, но тя нямаше нищо против: считаше, че не е човек, който приказва много. Самотен човек, бе преценила тя. Често се оказва, че онези, които са начело, са най-самотни.

Освен това, трябваше да си признае, че изправена пред студеното отношение на повечето от другите жени, в комбинация със странната меланхолия на Ейвис и отсъствието на пехотинеца, тя се радваше на компанията му.

— … а проклетият му готвач я използваше да готви риба. „Не можах да намеря нищо, което да прилича на тиган за риба“, заяви ми той. Честно казано, като се замислихме след това, трябваше да сме благодарни, че не е използвал бойната глава.

Смехът на Хайфийлд се изтръгваше от гърлото му като лай, сякаш сам се изненадваше, и тя се усмихна отново, като се постара да не показва, че вече знае тази история. Той я поглеждаше след всяка забавна случка със съвсем леко движение, в което тя разпознаваше неувереността му в женска компания. Не би искал да я отегчи. Тя не би допуснала той да си помисли, че е възможно.

— Сестра Маккензи… мога ли да ви предложа едно питие? Често си сипвам едно малко по това време.

— Благодаря, но не пия.

— Умно момиче. — Тя го гледаше как заобикаля бюрото. То беше красива вещ с плътен цвят на орех и плот от тъмнозелена кожа. Личният кабинет на капитана спокойно можеше да е част от всеки заможен дом: с килимите си, картините и удобните тапицирани столове. Тя се замисли за спартанските условия, в които живееха мъжете долу, за хамаците, очуканите шкафчета и захабени от търкане маси. Никъде другаде, освен в британския флот, не бе ставала свидетел на толкова очевидна разлика в условията на живот на мъжете и това я накара да се замисли за страната, в която отива.

— Как се случи? — попита тя, докато той си сипваше питие.

— Кое?

— Кракът ви. Никога не сте ми казвали.

Той стоеше с гръб към нея, но за миг тялото му замръзна неподвижно и тя си даде сметка, че въпросът й не е толкова незначителен, колкото бе очаквала.

— Не е нужно да ми казвате — обади се тя. — Съжалявам. Не исках да любопитствам.

Той сякаш не я чу. Затвори гарафата, после отново седна. Отпи голяма глътка от кехлибарената течност и тогава заговори:

— Служех на кораб близнак на този, на „Несломим“. От трийсет и девета година. И един ден, малко преди победата над Япония, ни нападнаха. Имахме закрилата на шест самолета „Албакор“, четири „Сордфиш“ и бог знае още какво във въздуха, които се опитваха да ни покрият, всички мъже бяха по оръдията, но нищо не ги улучваше. От самото начало знаех, че с нас е свършено. Племенникът ми беше пилот. Робърт Харт. На двайсет и шест. Дете на по-малката ми сестра Моли… Той беше… Бяхме близки. Добро момче.

За кратко ги прекъсна почукване на вратата. По лицето на Хайфийлд за миг премина раздразнение. Стана и тежко се запъти към вратата. Отвори, погледна към документите, които му подадоха, после кимна на младия телеграфист.

— Много добре — каза той.

Франсис, завладяна от предишните му думи, почти не забеляза.

Капитанът отново седна и пусна документите на бюрото си. Настана дълга тишина.

— Той… свален ли беше? — попита тя.

— Не — отвърна той, след като отново отпи голяма глътка. — Не. Мисля си, че би предпочел да е така. Една бомба улучи трюма и хвърли във въздуха няколко палуби, от офицерските каюти чак до централния двигател. Изгубих шестнадесет мъже в онази първа експлозия.

Франсис ясно си представяше сцената на борда, усещаше миризмата на пушек и гориво, чуваше виковете на заклещените и горящи мъже.

— Включително и вашия племенник.

— Не… не, в това е проблемът. Не ги свалих от кораба навреме, разбирате ли? Бях повален от взривната вълна и бях доста замаян. Не осъзнах колко близо е експлозията до складовете с амуниции. Пожарът прекъснал няколко от вътрешните тръби. Минал през склада с резервни витла, кормилни части и склада на командването, преди да се издигне нагоре към конвейера с амуниции. Петнайсет минути след първата експлозия складът с амуниции се взриви и направи на парчета половината кораб. — Той поклати глава. — Беше оглушителен взрив… оглушителен. Помислих си, че самото небе се е продънило. Трябваше да изпратя повече мъже долу да проверят люковете дали са затворени, да овладеят огъня.

— Можеше да загубите повече хора.

— Петдесет и осем общо. Племенникът ми беше на контролната кула. — Той се поколеба. — Не можах да стигна до него.

Франсис седеше напълно неподвижна.

— Съжалявам — каза тя.

— Наредиха ми да сляза — продължи той и думите се изливаха бързо сега, сякаш бяха чакали твърде дълго. — Корабът потъваше и всички от екипажа — които още бяха на крака — вече бяха в лодките. Морето беше зловещо спокойно и виждах как лодките стоят долу в ниското, почти без да помръдват, като някакви лилии в езерце, целите омазани в кръв и масло, докато мъжете се опитваха да изтеглят ранените от водата. Беше толкова горещо. Онези, които бяхме останали на борда, непрекъснато се поливахме с маркучите, за да можем да останем още малко там. И докато се опитвахме да стигнем до ранените си, докато корабът се разцепваше и пламтеше, проклетите японци продължаваха да кръжат отгоре. Вече не стреляха, само кръжаха над нас като лешояди, сякаш се наслаждаваха на страданието ни.

Той отпи глътка от чашата си.

— Още се мъчех да го намеря, когато ми наредиха да сляза. — Главата му клюмна. — Два разрушителя дойдоха да ни помогнат. Най-сетне прогониха японците. Наредиха ми да сляза от борда. И всичките ми мъже стояха и гледаха как оставих кораба да потъне, знаейки, че някъде вътре може би още има живи, ранени. Може би дори и Харт.

Той замълча.

— Никой не каза и дума. Просто… се взираха.

Франсис затвори очи. Бе чувала подобни истории, знаеше какви белези оставят. Нямаше какво да му каже, за да го утеши.

Чуха как по радиоуредбата поканиха дамите да се насладят на изложба от изработени от филц предмети в предния салон. Франсис забеляза с изненада, че по някое време навън е станало съвсем тъмно.

— Не е много добър начин да приключиш кариерата си, нали?

Тя усети мъката в гласа му.

— Капитане — каза Франсис, — единствените хора, които все още знаят всички отговори, са онези, които никога не са се изправяли пред въпросите.

Отвън на палубата светнаха лампите и студената им неонова светлина проникна през прозореца. Дочуха оживен разговор, когато няколко мъже излязоха от кабинета на ескадрилата и последва съобщение, което се повтори няколко пъти по уредбата: „Готови за посрещането на баржата за боклука“.

Капитан Хайфийлд се взираше в краката си, после вдигна поглед към нея, докато приемаше истината в думите й. Отпи голяма глътка от чашата си и не откъсна поглед от лицето й, докато довърши питието си.

— Сестра Маккензи — каза той, докато оставяше чашата на бюрото си, — разкажете ми за вашия съпруг.

 

 

Никол бе стоял пред залата за кинопрожекции близо три четвърти час. Дори и да му бе позволено да гледа филма вътре, нямаше да гледа „Най-добрите години в нашия живот“, въпреки щастливата развръзка за войниците, които се връщаха у дома. Вниманието му бе приковано в другия край на коридора.

— Не мога да повярвам — бе казал Джоунс Уелсеца, докато се сушеше в столовата им. — Чух, че ще я свалят от кораба. А после капитанът заявява, че всичко било едно голямо недоразумение. Нищо подобно, казвам ви. Ти я видя, нали, Дакуърт? И двамата я познахме. Не разбирам. — Той енергично подсуши мишниците си.

— Знам защо — обади се друг пехотинец. — Сега си пийва сладко с капитана.

— Какво?

— В кабинета му. Старият метеоролог преди малко му занесъл дългосрочната прогноза и какво мислите, седи си тя вътре, сгушена на дивана и пийват заедно.

— Старото куче! — възкликна Джоунс.

— Никак не е глупава, нали?

— Хайфийлд? Той не може и курва в бардак да забърше с пълен джоб с мангизи.

— Едни са правилата за нас, а съвсем други за тях, това е сигурно — горчиво се оплака Дакуърт. — Представяте ли си някой от нас да домъкне проститутка в столовата?

— Сигурно си се объркал. — Никол бе изрекъл думите, преди да се усети. Сега тежаха като олово в настъпилата тишина. — Не може да е в стаята на капитана. — Той заговори по-тихо. — Искам да кажа, че няма причина да бъде там.

— Тейлър много добре знае какво е видял. И друго ще ви кажа. Не е за първи път. Според него тази седмица е била там вече три пъти.

— Три пъти, а? Хайде, Никол, старче. Знаеш каква е причината не по-зле от мен. — Пискливият му глас бе преминал в буен смях. — Как ви се струва, а, момчета? На шейсет години нашият капитан все пак е открил радостите на плътта!

Най-сетне чу гласове. Дръпна се плътно до тръбите по стената и вратата на капитанския кабинет се отвори. Нямаше нужда да се взира дълго, за да се убеди коя е: образът й, до последния детайл, бе дълбоко запечатан в душата му, сякаш бе гравиран там.

— Благодаря — каза Хайфийлд. — Не знам какво друго да кажа. Обикновено не се поддавам на…

Тя поклати глава, сякаш онова, което му бе дала, е нищо. После приглади косата си. Той се дръпна още по-назад в сенките. „Не се поддавам на…“, на какво? Никол престана да диша и всичко изчезна за него. Не се бе почувствал така дори когато жена му разкри, че има любовна връзка с друг. Това беше по-лошо.

Двамата си размениха реплики, които не можа да чуе, а после гласът й отново се повиши.

— О, капитане — подвикна тя, — забравих да ви кажа… Шестнайсет.

Никол забеляза как Хайфийлд се взира в нея неразбиращо.

Тя тръгна в посока към главния хангар.

— Шестнайсет таблетки пеницилин в голямото шише. Седем в по-малкото. И десет стерилни превръзки в бялата чанта. Поне толкова трябва да бъдат.

Смехът на капитана го последва чак до подножието на стълбите.