Джоджо Мойс
Корабът с булките (8)

Шеста глава

Сред личния състав на кораба имаше между трийсет и пет и четирийсет кралски морски пехотинци, чиято изрядна външност и поведение бе в силен контраст с останалите от нас „редови екипаж“ и това често бе повод за шеговити забележки от наша страна… Месинговите им копчета и излъсканите ботуши блестяха, толкова придирчиви бяха към външния си вид.

Л. Троуман, моряк, кораб от Кралската флота „Виктория“, „Вино, жени и война“

Два дни след отплаване

В опит да се ангажира вниманието на онези булки, чието първоначално вълнение можеше да се превърне в носталгия, на кораба „Виктория“ се предлагаха — още на втория ден от пътуването — следните занимания, надлежно отбелязани в първия брой на „Дейли Шип Нюз“:

10:00 часа — Протестантска служба (палуба Е)

13:00 часа — Музикални записи

14:30 часа — Палубни игри (самолетна площадка)

16:00 часа — Занимания с плетиво (110 грама розова или бяла прежда и два чифта игли за плетене за всяко момиче ще бъдат осигурени от Червения кръст.)

17:00 часа — Лекция на тема „Брак и семеен живот“ ще бъде изнесена от корабния пастор

18:30 часа — Бинго (Зала за отдих, Главна палуба)

19:30 часа — Католическа служба

От изброените палубните игри и бинго партито, изглежда, се радваха на най-голямо внимание, а лекцията — на най-малко. Пасторът, за съжаление, имаше ужасно мрачен вид и не една булка бе отбелязала, че не иска да слуша лекция на тема брак от човек, който изглежда така, сякаш иска да се измие, ако някоя жена случайно го докосне.

Междувременно амбициозно озаглавеният вестник, списван от една от служителките на женския корпус с помощта на две булки, отбеляза също рождените дни на госпожа Джоузефин Дарнфорт, която ставаше на деветнайсет, и госпожа Алис Сътън, която ставаше на двайсет и две, и призоваваше всички да споделят дребни клюки или пожелания, които „може да спомогнат пътуването да премине в приятна и дружеска атмосфера“.

— Клюки, а? — замислено проточи Джийн, на която прочетоха на глас съобщението. — Обзалагам се, че до края на пътуването ще имат достатъчно материал да запълнят двайсет вестника.

Ейвис бе излязла от спалното помещение рано, за да отиде на протестантската служба. Надяваше се, че може да срещне повече момичета от своята среда на богослужението. Леко се притесни, когато Маргарет заяви, че тя самата ще присъства на католическата служба. Никога преди не бе срещала паписти, както ги наричаше майка й, но сега се постара съжалението й да не проличи явно.

Джийн, която бе обявила непоносимостта си към каквато и да било религия (поради нещастен инцидент с един брат християнин), сега се гримираше, за да е готова за музикалните пиеси. Надяваше се, че може да има танци, и заяви, че направо я „сърби отзад като на кенгуру, седнало с гол задник върху термитник“ да се измъкне от каютата и да се развихри на дансинга.

Маргарет си лежеше на леглото с ръка върху кучето и четеше едно от списанията на Ейвис. От време на време изсумтяваше подигравателно.

— Тук пише, че не бива често да спиш, обърната настрани, за да не ти се набръчка лицето. Че как иначе да спиш?

После си спомни, че бе забелязала Ейвис предната нощ да лежи абсолютно неподвижно, изпъната по гръб върху леглото над Франсис, въпреки очевидния дискомфорт от ролките на главата й, и си отбеляза мислено повече да не коментира гласно.

Така Франсис можеше да излезе без обяснения и облечена в светли маскировъчни панталони и риза с къси ръкави — това най-много приличаше на предишната й униформа, — се измъкна навън, като кимаше за поздрав на момичетата, които подминаваше, докато слизаше към галерията.

Наложи се да почука два пъти, преди да получи отговор, а дори и след това се дръпна назад, за да провери отново името на вратата.

— Влез.

Влезе в лазарета, чиито стени бяха покрити от пода до тавана с бутилки и стъкленици, подредени върху тесни лавици зад остъклени витрини. Мъжът зад бюрото бе с къса червена коса, пригладена плътно към главата му като защитна броня, и с цивилни дрехи. По лицето му имаше лунички, а край очите — бръчки, които можеха да са резултат от дълго взиране, но съдейки по действията му сега, по-вероятно бяха от усмивки.

— Влизайте направо. Правите задръстване.

Франсис за миг се притесни, после осъзна, че той се шегува, и направи няколко крачки навътре.

— Е, какъв е проблемът? — Той плъзгаше ръка напред-назад по бюрото, сякаш следваше някакъв нечут ритъм.

— Нямам проблем. — Тя изпъна рамене, които бяха сковани под колосаната й риза. — Вие ли сте лекарят? Господин Фарадей?

— Не. — Той я огледа, докато явно се опитваше да прецени дали да я осветли по въпроса. — Винсънт Даксбъри. Цивилен пасажер. Вероятно не съм този, когото търсите. Той… хм… пропусна да се качи на кораба. Капитан Хайфийлд ме помоли да заема мястото. А, честно казано, предвид нивото на развлечения на борда, с удоволствие реших да помогна. С какво да бъда полезен?

— Не съм сигурна, че можете — каза тя, озадачена. — Поне не в този смисъл. Аз бях… искам да кажа, аз съм медицинска сестра. — Тя протегна ръка. — Франсис Маккензи. Сестра Франсис Маккензи. Чух, че на някои от булките ще бъде позволено да помагат като секретарки или други неща в администрацията, и си помислих, че мога да предложа услугите си тук.

Винсънт Даксбъри стисна ръката й и й даде знак да седне.

— Сестра, значи? Сигурен бях, че може да имаме няколко на борда. Дълго време ли служихте?

— Пет години в Тихия океан — отговори тя. — Последното ми назначение беше в Австралийската обща болница, отделение 2/7 Моротай. — Пребори се с желанието си да добави „сър“.

— Братовчед ми беше изпратен в Япония през четиридесет и трета. А вашият съпруг?

— Моят? О. — За миг изглеждаше объркана. — Алфред Маккензи. От Кралския уелски стрелкови полк.

— Кралски уелски стрелкови полк… — Повтори го бавно, сякаш имаше тежест.

Тя скръсти ръце в скута си.

Доктор Даксбъри се облегна на стола си, докато въртеше тапата на една кафява стъклена бутилка. Изглежда, че бе в стаята от доста време, но още беше по сако. Внезапно й хрумна, че миризмата на алкохол не е непременно свързана с медицински нужди.

— Така…

Тя зачака, като се стараеше да не се взира прекалено в етикета на бутилката.

— Искате да продължите да служите. Тези шест седмици.

— Ако мога да бъда полезна, да. — Тя си пое дълбоко дъх. — Имам много опит в изгарянията, лечението на дизентерия и третирането на колабирала храносмилателна система. Заради военнопленниците — добави тя. — Имахме доста такива.

— Хм.

— Нямам много познания в женските специалности или акушерството, но мислех, че поне мога да помогна за мъжете. Разпитах на борда на болничния кораб „Ариадне“, където служих последно, и там ми казаха, че на самолетоносачите се наблюдава изключително голям брой инциденти, особено по време на тренировъчни полети.

— Отлично сте подготвена, госпожо Маккензи.

— Ами… не говорим само за полезно прекарване на времето ми, докторе. Бих искала да добия малко повече опит… Аз уча бързо — добави тя, след като той не каза нищо.

Последва кратко мълчание. Тя вдигна очи към него, но се смути от изучаващия му поглед.

— Пеете ли? — попита накрая.

— Извинете?

— Песни, госпожо Маккензи. Нали се сещате, популярни мелодии, химни, оперни арии. — Той затананика нещо, което не й беше познато.

— Опасявам се, че не — отвърна тя.

— Жалко. — Той набърчи нос, после плесна с длан по бюрото. — Мислех си да съберем няколко момичета и да поставим представление. Каква прекрасна възможност, нали?

Кафявата бутилка, забеляза тя, беше празна. Още не можеше да различи какво е написано на етикета, но сега уханието на съдържанието й леко се разнасяше във въздуха при всяка негова реплика.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Сигурна съм, че това би било… полезно, докторе. Но се питах дали не бихме могли да обсъдим само…

— „Далеч, далеч, преди много лета“… Знаете ли „Ледоразбивачът“?

— Не — отвърна тя. — Страхувам се, че не.

— Жалко. „Старата река“… — Затвори очи и продължи да пее.

Тя седеше, стиснала ръце в скута си, като се чудеше дали да го прекъсне, или не.

— Докторе?

Пеенето му премина в мелодично тананикане. Главата му бе отметната назад.

— Докторе? Имате ли представа кога ще искате да започна?

— „Не спира да плава“… — Отвори очи. Продължи до края на строфата. — Госпожо Маккензи?

— Мога да започна още днес, ако искате. Ако смятате, че е… от полза. Униформата ми е в спалното помещение. Нарочно я прибрах в ръчния си багаж.

Беше спрял да пее. Усмихна се широко. Тя се зачуди дали всеки ден ще е така. Щеше да се наложи тайничко да брои бутилките, както беше правила при доктор Арбътнот.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Франсис? Мога ли да те наричам Франсис? — Сега сочеше към нея с бутилката си. Изглежда, се наслаждаваше на този момент, в който демонстрираше щедрост. — Ще ти кажа да си вървиш.

— Моля?

Той се разсмя.

— Ядоса се, нали? Не, Франсис Маккензи. Служила си на своята страна и на моята цели пет години. Заслужаваш малко почивка. Предписвам ти шестседмична ваканция.

— Но аз искам да работя — каза тя.

— Никакво „но“, госпожо Маккензи. Войната свърши. След няколко кратки седмици ще бъдете заета с най-трудната работа в кариерата си. Ще отглеждате деца, преди да се усетите, а тогава, повярвайте ми, болните войници ще ви се сторят като ваканция. Това е истинската работа. Приемете го от човек, който знае. Три момчета и момиче. Всяко е като малко динамо. — Преброи ги на пръсти, после поклати глава, сякаш бе потънал в размисли за потомството си.

— Това ще бъде единствената работа, от която искам да се интересувате отсега нататък. Истинската женска работа. Затова, колкото и да ми е приятна компанията на една красива млада дама, точно в този момент настоявам вие да се насладите на последните си дни на свобода. Направете си прическа. Погледайте филми. Направете се красива за онзи ваш съпруг.

Тя само го гледаше втренчено.

— Вървете. Хайде, тръгвайте си.

Отне й няколко секунди, докато схване, че са я изпъдили. Той само махна на протегнатата й ръка.

— И се забавлявайте! Елате да попеем някоя и друга мелодийка! „Направете път за утре…“

Можеше да чуе пеенето му чак до долния край на стълбите, водещи към галерията.

 

 

Същата вечер морският пехотинец се появи една минута преди девет и половина. Слаб мъж с тъмна, пригладена коса, който се движеше с премерената икономичност на човек, свикнал да остава незабелязан. Застана до вратата на тяхното спално помещение с крака, разтворени малко над четирийсет и пет сантиметра, обърнал гръб на вратата, с очи, вперени в нищото. Той отговаряше за двете каюти отстрани на тяхната, както и за петте отгоре. Други пехотинци бяха разпределени на подобни интервали при останалите.

— Ама че късмет, да ни се падне точно пред вратата — измърмори Маргарет.

Момичетата лежаха по леглата си и четяха или пишеха, а Ейвис си лакираше ноктите с лак, който бе купила от полевия магазин в салона на каюткомпанията. Не беше особено красив цвят, но бе сметнала, че й се полага някаква компенсация за пътуването, което вече се бе оказало изнурително.

Когато чуха стъпките му и видяха през полуотворената врата малка част от тялото му, те се спогледаха. Почти инстинктивно Маргарет сведе поглед към спящото си куче. Зачакаха да видят дали няма да ги поздрави, или да им нареди нещо, но той просто застана там.

В десет без четвърт Джийн излезе навън с цигарите си и му предложи една. След като той отказа, тя запали и започна да му задава въпроси: къде е киното? Мъжете същата храна ли ядат като булките? Обича ли картофено пюре? Той отговаряше едносрично, като се усмихна само веднъж, когато тя го попита какво прави, когато му се ходи до тоалетна? („О, Джийн“, измърмори Ейвис зад вратата.)

— Обучен съм да не се налага — сухо отвърна той.

— Ами къде спиш? — кокетно попита тя, облягайки се на една от тръбите, които минаваха нагоре по стените.

— В спалното помещение, госпожо.

— И къде е то?

— Военна тайна — отвърна той.

— Не бъди такъв сухар — изтърси Джийн.

Пехотинецът гледаше право напред.

— Само съм любопитна… — Тя пристъпи по-близо и се взря в лицето му. — О, хайде де, имала съм играчки войничета, които приказваха повече от теб.

— Госпожо.

Тя явно пресметна с какви други оръжия разполага. Конвенционалните нямаше да са ефективни.

— Всъщност — каза тя, докато гасеше цигарата си — исках да те помоля нещо… Малко е притеснително.

Пехотинецът видимо настръхна. Напълно разбираемо, помисли си Ейвис.

Джийн чертаеше нещо по пода с върха на обувката си.

— Моля те, не казвай на никого, но все се губя наоколо — каза тя. — Иска ми се да се поразходя, но вече два пъти се изгубих и станах за смях на другите момичета. Затова не ми се иска да моля тях. Дори пропуснах вечерята, защото не можах да намеря столовата.

Пехотинецът леко се бе успокоил. Слушаше я внимателно.

— Защото съм на шестнайсет, разбираш ли. Не се справях добре в училище. С четенето и всичко останало. И не мога… — Гласът й се снижи до шепот. — Не мога да разбера картата. Онази на кораба. Не би ли могъл да ми я обясниш?

Пехотинецът се поколеба, после кимна.

— Има една, закачена на онова табло. Искаш ли да ти я покажа? — Гласът му бе нисък и плътен, сякаш след малко щеше да запее.

— О, наистина ли? — възкликна Джийн с разтапяща усмивка на лицето.

— Мили боже, тя е невероятна — отбеляза Маргарет, която слушаше от другата страна на вратата.

Когато Маргарет и Ейвис надникнаха навън, двамата вече стояха пред картата на четири-пет метра нататък по коридора. Маргарет, понесла голяма торба с пране, им махна весело, докато минаваше забързано, наметната с широкия си халат. Пехотинецът я поздрави, после се обърна отново към Джийн, за да й обясни как да използва картата, за да стигне от палубата с хангарите до пералното помещение например. Джийн явно се бе съсредоточила изцяло върху думите му.

— Не е идеалният вариант — каза след това Маргарет, като се тръшна на леглото си и остави кучето да обикаля спалнята им, душейки пода. — Не е истинска разходка за нея. Имам предвид, че е свикнала с полето.

Ейвис преглътна забележката си, че е трябвало да помисли за това по-рано. Беше заета да маже нощен крем върху лицето си пред малкото си пътно огледало. Казваха, че морският въздух влияе ужасно зле на кожата, а тя за нищо на света не искаше да се покаже пред Иън като опърлена бомбайска патица.

Вратата се отвори.

— Супер — каза Маргарет, когато Джийн влезе ухилена и затвори след себе си. — Беше невероятна, Джийн.

Момичето се изкикоти.

— Е, момичета, или го можеш, или… — Тя спря. — Божичко, Ейвис, приличаш на херинга с тази уста.

Ейвис я затвори.

— Много съм ти благодарна, Джийн — увери я Маргарет. — Не вярвах, че изобщо ще помръдне. Искам да кажа, онази история, че не можеш да четеш, беше гениално хрумване.

— Какво?

— Никога нямаше да го измисля сама. Явно си много съобразителна.

Джийн я изгледа странно.

— Нямаше какво да му мисля. — Следващите й думи бяха изречени с наведена глава. — Не мога да прочета и думичка. Освен името си. Никога не съм могла.

Последва неловко мълчание. Ейвис се опитваше да прецени дали не е поредната шегичка на Джийн, но тя не се усмихна.

Джийн заговори първа:

— Какво, по дяволите, е това? — Тя стана и размаха ръце.

Само след секунда се разнесе противна миризма, която обясни изблика й. Маргарет трепна.

— Съжалявам, дами. Казах ви, че е чистичка. Не съм казвала, че няма газове.

Джийн избухна в смях и дори Франсис се усмихна вяло.

Ейвис вдигна очи към тавана и се замисли за „Куин Мери“, като се опитваше да потисне горчивината в сърцето си.

На втората нощ я връхлетя носталгията. Маргарет лежеше в тъмната каюта, чуваше някое и друго проскърцване и шумолене, когато останалите се наместваха на матраците си, а изтощението й парадоксално се изпари, щом вече имаше възможност да заспи. Беше си въобразявала, че е добре: непознатата обстановка и вълнението от потеглянето от пристанището се бяха натрупали набързо едно след друго и не й бе останало време да мисли за новото си положение. Сега, представяйки си кораба посред океана, порещ тъмните води в мрака, тя бе обзета от необясним страх, детинско желание да се обърне и да хукне обратно към познатата и сигурна стряха на единствената къща, в която някога бе спала. Братята й вече щяха да си лягат: представяше си ги край кухненската маса — много рядко използваха трапезарията, откакто майка й я нямаше, — протегнали дългите си крака, докато слушат радио, играят карти или, в случая с Даниъл, зачетен в комикс, вероятно с Кълм, надничащ през рамото му. Татко й щеше да е в креслото си, скръстил ръце зад главата, с изтъркани ръкави на лактите, затворил очи, готов да заспи, кимащ от време на време. Лети сигурно шиеше нещо или лъскаше нещо, а може би седеше в стола, който някога бе на майка й.

Лети, към която се отнесе толкова лошо.

Връхлетя я страх, че никога повече няма да види никого от тях, и захапа пръсти с надеждата, че физическата болка може да прогони това видение.

Пое си дълбоко дъх, пресегна се и усети телцето на Мод Гон под одеялото, сгушена в свивката между бедрото и корема й. Не биваше да взема малкото кученце: беше егоистична постъпка. Не беше се замисляла колко нещастна ще е Мод, затворена в тази шумна, задушна каюта по двайсет и четири часа на ден. Дори за Маргарет бе тежко, а тя можеше свободно да се разходи до някоя от другите палуби. „Съжалявам“, мислено се извини тя на кучето. „Обещавам да ти се реванширам, когато стигнем в Англия.“ Една сълза се търкулна по бузата й.

Отвън пехотинецът се премести по металния под и измърмори тих поздрав към някого, който мина край него. Чу как ризата му докосна вратата. В далечината няколко чифта крака изтрополиха тежко по металните стълби. Над нея Джийн измърмори нещо под нос, може би насън, а Ейвис придърпа одеялото върху навитата си на ролки коса.

Маргарет никога през живота си не бе делила стаята си с друг човек; това бе едно от предимствата да расте като само момиче в семейство Донлийви. Сега тясното спално помещение — със затворена врата, без светлина или глътка свеж въздух — й се струваше задушно. Тя спусна крака над ръба на леглото и остана да седи така за минутка. „Не бива да го правя“, повтаряше си тя наум, придърпвайки нощницата надолу върху коленете си. „Трябва да се стегна.“ Представи си Джо с топлата му и леко насмешлива усмивка. „Стегни се, момиче“, каза той и тя затвори очи, мъчейки се да си припомни защо е тръгнала с този кораб.

— Маргарет? — Гласът на Джийн се разнесе в мрака. — Отиваш ли някъде?

— Не — отвърна Маргарет и пъхна крака обратно под завивките. — Не, просто… — Не можеше да го обясни. — Трудно ми е да заспя.

— И на мен.

Гласът й прозвуча необичайно плах. Маргарет изпита жал към нея. Беше почти дете.

— Искаш ли да дойдеш тук долу за малко? — шепнешком предложи тя.

Успя да различи в мрака слабичките крака на Джийн, които пъргаво слязоха по стълбата, и после момичето се мушна под завивките в долния край на леглото й.

— От твоята страна няма място. — Тя се засмя весело и без да се усети, Маргарет също се разсмя в отговор. — Не давай на бебето да ме рита. И гледай онова куче да не си мушне влажния нос в гащите ми.

Лежаха тихо няколко минути и Маргарет не можеше да реши дали допирът на кожата на Джийн я успокоява, или притеснява. Джийн се размърда неспокойно, краката й потръпнаха и Маргарет усети как Мод Гон вирна главичка въпросително.

— Как се казва мъжът ти? — попита Джийн накрая.

— Джо.

— Моят е Стан.

— Вече ни каза.

— Стан Касълуърт. Във вторник става на деветнайсет. Майка му не се зарадвала особено, когато й казал, че сме се оженили, но сега се била успокоила малко.

Маргарет лежеше по гръб и зяпаше в тъмното, докато си мислеше за топлите писма, които бе получила от майката на Джо, и се питаше дали кураж, или безразсъдство е повело това полудете към другия край на света.

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди, когато се опознаете — каза тя, понеже продължилото мълчание би намекнало за обратното.

— От Нотингам е — каза Джийн. — Знаеш ли къде е това?

— Не.

— Нито пък аз. Но той каза, че оттам бил Робин Худ. Затова си мисля, че сигурно е в гората.

Джийн отново се размърда и Маргарет я усети как ровичка в другия край на леглото.

— Имаш ли нещо против да запаля? — прошепна тя.

— Давай.

За миг светна пламък и тя видя осветеното лице на Джийн, съсредоточено напрегнато, докато палеше цигарата си. После тя тръсна клечката и каютата потъна в мрак.

— Мисля си често за Стан — каза тя. — Страшно е красив. Всичките ми приятелки така смятат. Срещнах го пред киното и той и неговият приятел предложиха да купят билети за мен и приятелката ми. Гледахме „Приключенията на Зигфилд“. Цветен филм. — Тя въздъхна. — Каза ми, че не е целувал момиче, откакто е напуснал Портсмут, и нямаше как да му откажа при това положение. Беше пъхнал ръка под полата ми още преди да запеят „Моето сърце“.

Маргарет я чу да си тананика мелодията.

— Омъжих се в рокля, направена от коприната на парашут. Леля ми Мейвис я взе от един свой познат редник, който поправяше радиостанции. Майка ми не я бива особено в тези неща. — Тя замълча за миг. — И бездруго се разбирам повече с леля Мейвис. Винаги е било така. Майка ми смята, че не струвам пет пари.

Маргарет се завъртя на една страна, мислейки си за своята майка. За нейната упоритост, за непрекъснато даваните нареждания и досадно присъствие, за отрупаните й с лунички ръце, които постоянно се вдигаха да забодат фуркет в косата, за да не й се пречка. Усети как устата й пресъхва.

— Какво е по-различното, когато си… нали знаеш?

— Какво?

— Трябва ли да го правиш различно… за да имаш бебе, искам да кажа.

— Джийн!

— Какво? — Гласът на момичето се надигна възмутено. — Все някой трябва да ми каже.

Маргарет седна, като внимаваше да не си удари главата в горното легло.

— Сигурно знаеш.

— Тогава нямаше да питам, нали?

— Искаш да кажеш, че никой никога не ти е обяснявал за… за птичките и пчеличките?

Джийн изсумтя.

— Знам къде трябва да го пъхне, ако за това приказваш. Тази част дори ми харесва. Но не знам как от това се получават бебета.

Маргарет млъкна шокирана, но от горното легло долетя глас:

— Щом сте решили да бъдете толкова вулгарни, че да обсъждате подобни теми, поне го правете тихо. Някои от нас се опитват да спят.

— Обзалагам се, че Ейвис знае — изкикоти се Джийн.

— Нали ми беше казала, че си изгубила бебето си — натъртено каза Ейвис.

— О, Джийн. Много съжалявам. — Маргарет неволно вдигна ръка пред устата си.

Настана продължителна тишина.

— Всъщност — обади се Джийн — не бях точно бременна.

Маргарет чу как Ейвис се завърта под завивките си.

— Бях… ами… малко ми закъсняваше, нали знаете. А приятелката ми Поли каза, че това означава, че си бременна. Затова казах, че съм, защото знаех, че това ще ми помогне да се кача на кораба. Макар че, когато пресметнах датите, разбрах, че няма как да е станало, ако разбирате за какво говоря. А после се наложи на два пъти да ми отложат прегледа. И когато ме прегледаха, казах, че съм изгубила бебето, и се разплаках, защото по това време почти бях убедила сама себе си, че е истина, а сестрата ме съжали и каза, че никой няма нужда да разбира за това и че най-важното е да стигна до моя Стан. Сигурно затова са ме сложили с теб, Меги. — Тя дръпна силно от цигарата си. — Е, това е. Не съм искала да излъжа. — Тя се завъртя, взе една обувка и угаси цигарата в подметката й. В гласа й се появиха упорити и отбранителни нотки: — Но ако някоя от вас ме издаде, ще кажа, че съм го изгубила на борда. Така че няма смисъл да обяснявате нищо.

Маргарет сложи длани върху корема си.

— Никой няма да те издаде, Джийн — каза тя.

Откъм леглото на Ейвис отекна оглушително мълчание. Навън, някъде в далечината, се понесе ревът на сирена за мъгла. Беше една-единствена, ниска и меланхолична нота.

— Франсис? — попита Джийн.

— Тя спи — прошепна Маргарет.

— Не, не спи. Видях й очите, когато си запалих цигарка. Нали няма да ме издадеш, Франсис?

— Не — отвърна Франсис откъм отсрещното легло. — Няма.

Джийн стана от леглото. Потупа леко крака на Маргарет, после пъргаво се покатери обратно в своето, където известно време шумолеше със завивките, докато се намести.

— Е, хайде, казвайте — обади се тя накрая. — На коя й харесва да го прави и от какво точно стават бебетата?

 

 

На палубата за излитане половинтонна бомба от „Щука“ изглежда точно като буре с бира. Търкулва се небрежно от корема на зловещия малък самолет със същото весело безхаберие, все едно й предстои да се преобръща по стъпалата на избата. Заобиколена от братята си, заслонени от летящите в близка формация бомбардировачи, тя сякаш спира за миг в небето, а после полита надолу към кораба, насочена сякаш от невидима сила право към палубата.

Това е едно от нещата, които капитан Хайфийлд си мисли, докато се взира във връхлитащата го смърт. Това, както и фактът, че когато огнената стена се издига от бронираната палуба, поглъщайки контролната кула и командния център на кораба, а синьо-бялата топлина пълзи нагоре, докато той е обзет от парализиращ ужас, както винаги си бе представял, че ще стане, той е забравил нещо. Нещо, което е трябвало да направи. И в сляпата си безпомощност дори самият той бегло осъзнава колко е нелепо да се опитва да си спомни някаква забравена задача пред лицето на неминуемото му изпепеляване.

И тогава, в ревящото сърце на огъня, докато край него валят бомби и подскачат по палубата, докато ноздрите му парят от миризмата на изгоряло гориво, а в ушите му отекват писъците на хората му, той вдига очи и вижда един самолет там, където няма такъв. И самолетът също е погълнат от пламъците, чиито жълти езици облизват пилотската кабина, скосените криле са почернели, но недостатъчно, че да скрият вътре лицето на Харт, което е недокоснато и очите му са пълни с въпроси, когато се извръщат към капитана.

„Съжалявам“, през сълзи отронва Хайфийлд, без да е сигурен дали грохотът на огъня ще позволи на думите му да стигнат до младия мъж. „Съжалявам.“

Когато се събужда с мокра възглавница под все още тъмното небе над Тихия океан, той продължава да повтаря тези думи в тишината.