Джоджо Мойс
Корабът с булките (13)

Единадесета глава

Поздравления за госпожа Х. Скинър и госпожа Х. Дил, които имат годишнини от сватбите тази седмица. Госпожа Скинър е омъжена от две години, а госпожа Дил — от една, и макар щастливото събитие да ги заварва далеч от съпрузите им, искрено се надяваме, че това ще бъде последната годишнина, която всяка от тях ще прекара разделена от съпруга си, и им пожелаваме много щастие в бъдеще.

„Време за празнуване“, „Дейли Шип Нюз“, От записките на Ейвис Р. Уилсън, Военна булка, Имперски военен музей

Осемнайсет дни

В океана беше невъзможно да се каже по кое време пуква зората не защото бе различно всеки ден или от континент до континент, а защото по разтеглената дъга на морския хоризонт грейналото зарево, което разкъсваше мрака, можеше да се види от стотици, вероятно и хиляди мили дълго преди да стане видимо за сушата, дълго преди да означава нов ден. И което бе по-важно, на долните палуби, в тесния коридор без прозорци или врати, без никаква друга светлина, освен изкуствената, беше невъзможно да се каже, дали изобщо се е случило.

Това бе една, но не и единствената, от причините Хенри Никол да не обича времето между пет и шест часа сутринта. Някога се бе наслаждавал на ранния пост, когато морето беше ново и магическо за него, когато, несвикнал да живее толкова натясно с други мъже, бе приветствал най-спокойното време на борда: онези тъмни мигове, преди корабът да се събуди и постепенно да потъне в ежедневния си ритъм. Краткото време, когато можеше да си представи, че е единственият човек на света.

По-късно, когато се бе прибирал у дома в отпуск и децата бяха бебета, едното или и двете неизменно се будеха по това време и той чуваше как жена му се измъква тежко от леглото, виждаше през полуотворените си очи понякога как ръката й се вдига да нагласи фибите на ролките, докато с другата се пресяга за халата и мърмори: „Тихо, мама идва“. Той се обръщаше, прикован към възглавницата от познатата амалгама от вина и нетърпение, често осъзнаващ дори и в полусън, че не е способен да изпита към жената, която стъпва по балатума, онова, което се очаква от него: благодарност, желание, дори любов.

От известно време насам пет часът сутринта не бе предвестник на новата зора, а просто час, който да пресметне: в Америка щеше да е пет часът предната вечер. И в Америка, неговото седем вечерта, щеше да е времето за ставане на момчетата. Но този път разстоянието щеше да е само половината проблем: целият им живот щеше да върви по различно време. Често се бе питал как ли ще го запомнят и дали изобщо могат да си го представят как живее половин ден или дори цял ден напред. Сега нямаше да може да си мисли за тях в сегашно време, да си представя, както понякога правеше, че в момента закусват. Мият си зъбите. Може да са навън да играят на топка или с колички, с вагончето, което им бе направил от дърво. Сега трябваше да мисли за тях в минало време.

И нечии чужди мъжки ръце щяха да хвърлят топката.

От другата страна на металната врата някаква жена промърмори нещо насън, повиши глас, сякаш питаше нещо. После настъпи тишина.

Никол се загледа в часовника си, нагласи стрелките, понеже бяха минали в друга часова зона. „Часовете ми препускат към нищото“, помисли си той. „Нямам дом, нямам синове, нито героично завръщане. Дадох най-добрите години от живота си, гледах как приятелите ми замръзват, давят се и изгарят. Дадох невинността си, приятелите ми дадоха живота си, за да мога да тъгувам сега за нещо, което никога не съм бил сигурен, че искам. Поне докато не го изгубих.“

Никол се облегна на стената, блокира в съзнанието си познатите мисли, опита се да свали от плещите си огромната тежест, която го смазваше, стискаше в клещи сърцето и дробовете му. Опитваше се с волята си да накара последния час да мине по-бързо. Да дойде зората.

 

 

— Шапки долу!

Ковчежникът не вдигна поглед, когато морякът пристъпи напред, смъкна ловко шапката от главата си и я сложи на масата пред него. Двамата мъже отстрани прехвърляха банкноти от едно чекмедже в друго и си подаваха ръкописни разписки.

— Андрюс, сър. Въздушен механик, първи клас. Седем две две едно девет седем. Сър.

Докато младежът стоеше в очакване пред него, ковчежникът прелисти няколко страници, после бързо плъзна пръст по редовете в счетоводната си книга.

— Три лири и дванайсет шилинга.

— Три лири и дванайсет шилинга — повтори помощникът му, седнал до него.

Механикът се прокашля.

— Сър, с уважение, сър, но това е по-малко, отколкото получавахме преди Австралия.

Ковчежникът имаше вид на човек, който е чувал всякакви оплаквания, всякакви финансови молби, и то неведнъж или дваж, а поне няколко хиляди пъти.

— Тогава бяхме по служба в Тихия океан, Андрюс. Получавал си допълнително заплащане за служба във военна зона. Искаш ли да ти организираме няколко камикадзета да ни навестят само за да си заслужиш допълнителните два шилинга?

— Не, сър.

— Не… Не харчи всичко на брега. И стой далеч от онези жени. Не искаме да се извие опашка пред лазарета след два дни, нали, момчета?

Парите бяха преброени, подадени през масата. Механикът си сложи отново шапката на главата и се отдалечи, малко зачервен, докато броеше банкнотите в ръцете си.

— Шапка долу!

— Никол.

Потънал в бавния ритъм на опашката, която се виеше по тясното пространство, останало от палубата на хангарите, той чу името си едва когато го произнесоха втори път. Очите му смъдяха от поредната безсънна нощ, в която го бяха измъчвали неканени мисли.

Тимс, широкоплещест едър мъж, стоеше до него, пушеше и минаха още няколко секунди, преди да проговори отново. Никол го познаваше като прям човек, един от онези експанзивни характери, които обичаха да ги смятат за „народни хора“. Носеха се слухове, че е замесен в даване на заеми, а онези, които не си ги връщали, внезапно ставали изключително податливи на нещастни случаи. Никол инстинктивно стоеше далеч от него, защото съзнаваше, че с човек като Тимс често е най-добре да не ставаш прекалено близък или да знаеш прекалено много. Не бе добра идея нито да ти е враг, нито пък да си му задължен особено. Подобни мъже, с тяхната странна привлекателна сила и сложно изградена система от поддръжници, се намираха на всеки кораб. Предполагаше, че е неизбежно за подобно затворено общество, което разчита на мълчанието и йерархията.

Сега обаче Тимс бе умислен; когато заговори, думите му бяха внимателно подбрани и премерени. Може и да е имало известни разногласия между моряците и огнярите, каза той. Станал инцидент с една жена преди няколко нощи. Поклати глава, докато го казваше, сякаш не можеше да повярва колко глупави са австралийските момичета. Нещата, обясни той, излезли от контрол.

Подобно откровение бе нетипично. Отначало Никол се зачуди дали индиректно не го моли да арестува някого. Но преди да попита защо това изобщо би трябвало да интересува точно него, Тимс отново заговори:

— Замесени са твоите хора.

„Твоите хора.“ Каква странна, почти семейна, близост предполагаше изразът. Никол бе обзет от мигновено объркване, защото не можеше да си представи, че сдържаната булка, която го бе заприказвала онази нощ, може да бъде причина за някакво пиянско сбиване. Такива са си жените, горчиво си каза той. Невъзможно е да останат верни, дори при шестседмично плаване.

После Тимс, с окървавена превръзка около кокалчетата на пръстите си, обясни по-нататък. Не било онова високото момиче, Франсис, а младото и лекомислено момиче, с което Никол бе разговарял на първия си пост. Онова, което все се кискало. Джийн.

Някак си не бе толкова шокиран и макар притеснен от чутото, все пак изпита нещо като облекчение. Франсис не му приличаше на такава. Твърде стеснителна бе в компания. Твърде затворена. Май му се искаше да повярва, че има още и добри жени по света. Жени, които знаеха как да се държат.

Които разбираха какво означава вярност.

— Искам да ни направиш услуга, пехотинецо. Аз, очевидно, не мога да ида там. — Тимс посочи през рамо към каютите. — Само виж дали Меги е добре, става ли? Онази, която чака бебе. Добро момиче е, а беше доста шокирана. И при нейното положение… Ами не ми се иска да се притеснява за нищо.

— Ще иде в лазарета, ако не е добре.

Тимс направи гримаса.

— При онзи идиот ли? Пиян е като дърво всеки божи ден, откакто е на борда. Не бих му се доверил и за треска в пръста. — Тимс угаси цигарата си. — Не. Мисля, че е по-добре да я държиш под око. И ако някой пита нещо, момичетата са си били в леглата цяла нощ, ясно?

Не беше обичайно един пехотинец да бъде поучаван така от огняр. И остротата в тона на Тимс в друг случай би накарала Никол да настръхне. Но подозираше, че това нетипично откровение бе подтикнато от кавалерско чувство, може би дори истинска загриженост, затова не се засегна.

— Няма проблем — каза той.

Сега, като се замислеше, имаше някаква едва доловима промяна в атмосферата онази нощ. От другата страна на вратата не бе чувал обичайния накъсан разговор, а вместо това — настоятелен шепот. В един момент имаше плач, после кратък спор. Високото момиче бе излизало три пъти „за вода“ и едва бе отронило едно „здравей“ на минаване. Той предположи, че просто е от онези женски пристъпи на истерия. Бяха ги предупредили, че подобни неща могат да се случат, особено при жени, които не са свикнали да живеят толкова натясно.

— Казвам ти — продължаваше Тимс, — Томпсън има късмет, че аз не бях докопал първи гаечния ключ.

— Гаечен ключ? — Той погледна назад.

— Едно от момичетата го размахваше. Високото. Явно именно тя е наредила копелето. Ударила го е здраво по рамото, а после се опитваше и да му разбие главата, за по-сигурно. — Тимс се засмя невесело. — Трябва да им се признае на тези австралийки, не им липсва кураж. Няма как да си представиш някое английско момиче да направи такова нещо, нали? — Той дръпна от цигарата си. — Но пък предполагам, че едва ли някое английско момиче би хукнало на долната палуба с банда чужди моряци.

— Не бъди толкова сигурен — измърмори Никол и веднага съжали.

— Както и да е, аз ще се покрия за известно време. Столовата е затворена за посетители засега. Но кажи на Мегс, че съжалявам. Ако бях стигнал първи до малката й приятелка… е, нямаше да се случи нищо.

— Къде е Томпсън? — попита Никол. — В случай че попитат. Задържан ли е?

Тимс поклати глава.

— Не трябва ли да го сложим под стража?

— Помисли, Никол. Ако го приберем на топло за стореното, тогава и момичето ще пострада, нали? Жената от корпуса, която слезе там, си няма никаква представа, записа само името на Джийн. Но малката Джийн няма да й каже истината за станалото. Не и ако иска да стигне до Мъгливия остров и до мъжа си без много шум, както съм сигурен. — Изгаси цигарата си. — Освен това си мисля, че не искаш да се приказва, че твоите момичета са се забъркали в неприятности. Едва ли би говорило добре за теб, нали? Всички са били долу в помещенията на инженерите толкова скоро преди началото на смяната ти… — Гласът му оставаше тих, в разрез с прикритата заплаха в думите му. — Само ти казвам, така от учтивост, че ние с момчетата ще се разправим с Томпсън и непрокопсаното му приятелче, както си знаем. Дори и ако се наложи да чакаме, докато слезем на брега.

— Ще се разбере — каза Никол. — Знаеш, че ще стане така.

Тимс хвърли поглед зад него към дългата опашка. Когато отново се обърна към Никол, в очите му имаше нещо, което накара пехотинеца да изпита съжаление към незнайния престъпник.

— Не и ако всеки си затваря плювалника.

 

 

Маргарет се надвеси над перилата, доколкото й позволяваше коремът, и изтегли нагоре плетената кошница, мърморейки си под носа, докато тя се блъскаше в корпуса на кораба. Под нея в проблясващата вода пъргави кафяви момченца се гмуркаха отстрани на лодката си за монетите, които моряците им хвърляха от палубата. Редом с тях дълги и тесни канута, издълбани от един-единствен дънер, се клатушкаха под движенията на слаби, загорели от слънцето мъже, които държаха в ръце какви ли не дреболии. Пристанището на Коломбо, Цейлон, потрепваше в маранята с тук-таме някоя и друга висока сграда, а на заден фон — гъста зелена гора.

Имаше няколко регистрирани случая на едра шарка и по-рано през деня бе обявено, че не е разумно жените да слизат на брега. Това тук, закотвени в сините води на няколкостотин метра от брега, щеше да си остане най-близкият им контакт с Цейлон.

Маргарет, която отчаяно искаше да слезе от кораба и бе прекарала дни наред в очакване на твърда земя под краката си, беше направо бясна.

— Твоят човек в пощенския магазин ти е казал, че все пак ще пуснат мъжете да слязат на брега, значи спокойно можем да се заразим с проклетата едра шарка от нашите си хора. — Едва не се бе разплакала от цялата несправедливост на ситуацията.

— Предполагам, че ще слязат, защото мъжете са имунизирани — обади се Франсис.

Маргарет предпочете да не я чуе.

Може би за утеха един от магазинерите им бе заел дълъг кабел, за който бяха завързали кошницата. Трябваше да я спускат и издърпват нагоре, когато се напълни, за да могат да прегледат стоката на спокойствие. Беше им показал два други бойни кораба, закотвени в пристанището, където можеше да се видят множество малки лодки, заети със същата търговия.

— Френски и американски. Ще видите, че повечето търговци се струпват накрая около американците. — Той потърка палеца и показалеца си, като се ухили и вдигна вежда. — Ако успеете да хвърлите кошницата си чак дотам, може да се уредите с нови чорапи.

— Тази партида изглежда добра, момичета. Пригответе си портмонетата.

Маргарет, пухтяща от усилието, внимателно прехвърли кошницата над перилата, после я остави на пода на оръдейната кула, където бяха седнали. Поровичка вътре и извади разни мъниста, нанизи от перли и корали, които се плъзнаха между пръстите й.

— Седефена огърлица, някой? По-хубава е от онази с пръстенчетата от пилешки бутчета, а, Джийн?

Джийн едва-едва се усмихна. Бе мълчала цялата сутрин. Преди сирената за събуждане Маргарет я бе чула да разменя няколко думи с Франсис. После двете бяха излезли до банята за известно време. Франсис си бе взела медицинската чанта. Никой не бе обсъждал какво може да се е случило, а Маргарет не желаеше да пита, дори не бе сигурна за точния въпрос. Но сега, бледа и притихнала, изглеждаща невероятно млада, Джийн седеше безмълвна между тях. Когато трябваше да върви, го правеше много внимателно.

— Виж, Джийн. Това ще върви много добре със синята ти рокля. Виж само как седефът улавя светлината.

— Хубава е — каза Джийн. Запали нова цигара, а раменете й бяха вдигнати чак до ушите, сякаш й беше студено, въпреки жегата.

— Трябва да вземем нещо на горката Ейвис. Може би ще се почувства по-добре.

Маргарет чу собствения си преднамерено бодър глас, а в ответната тишина се натрапваше предположението, че Франсис може и да не иска Ейвис да се чувства по-добре.

Между двете бе избухнала ужасна разправия, когато се бяха върнали в каютата си предната вечер. Франсис, изгубила обичайната си сдържаност, бе креснала на Ейвис, че е егоистична предателка и че се интересува само от това да спаси собствената си кожа. Ейвис, пламнала от чувството за вина, бе отвърнала ядно, че не вижда защо тя трябва да рискува бъдещето си само защото Джийн има морала на улична котка. И бездруго щели да разберат името й в крайна сметка. Нейните нерви бяха опънати, защото приятелката й Айрийн бе избягала. Маргарет едва бе успяла да предотврати размяната на удари между двете. На следващата сутрин, когато Ейвис излезе от каютата, другите предположиха, че вероятно няма да я видят повече през деня.

Гласовете на търговците стигнаха до тях:

— Госпожо Мелбърн! Госпожо Сидни!

Те показваха цените си с пръсти. Насред лодките от водата изникна главата на малко момче. То се усмихваше широко, докато вдигаше високо нещо метално. После го погледна по-отблизо и лицето му помръкна. Хвърли го към кораба. То издрънча в корпуса като куршум.

— Какво беше това? — попита Маргарет, която се взираше надолу.

— Моряците им хвърлят стари гайки и дюбели. Карат ги да се гмуркат, мислейки си, че са монети — обясни Франсис. — Така се забавляват.

Тя спря рязко. Вече имаха нова представа за забавленията на моряците.

Но Джийн, изглежда, не бе чула. Тя досега бе разглеждала една огърлица от малки перлички и бързо я натъпка в джоба си.

— Искаш ли да ти я купя? — попита Маргарет. — Нямам нищо против, щом си си забравила портмонето.

Очите на Джийн още бяха зачервени.

— Не — отвърна тя. — Няма да плащам. Толкова по-зле за тях, че са я пратили тук горе.

Последва кратко мълчание. После, без да каже нищо, Маргарет стана, извади няколко монети от портмонето си и ги спусна заедно с останалите стоки обратно долу до лодката. Тогава, може би, за да успокои себе си толкова, колкото и по-младото момиче, тя се обърна към Джийн:

— Казвала ли съм ти как ми предложи Джо? — Тя седна, побутна я с лакът. — Това ще те разсмее. Вече бил решил, че иска да ми предложи брак. Получил разрешение от татко. И купил пръстен. О, не го нося сега — обясни тя. — Пръстите ми са твърде подути. И така, решил, че ще го направи в сряда — предпоследния му ден преди края на отпуска, — и се появи нервен, с излъскани ботуши, блеснали като огледало, и зализана коса. Всичко бил планирал. Как щял да падне на колене и да направи най-романтичното нещо в живота си.

— Пълна загуба при теб — подхвърли Франсис.

— Е, вече го знае — ухили се Маргарет, — и значи, пристига у дома, чука на вратата и тъкмо влиза, когато ме чува как крещя на Даниъл да не си оставя дрехите по пода, защото, проклета да съм, само вървя подире му като мама. Горкият Джо стоеше на прага, докато двамата с Дан се бяхме хванали за гушите. Тогава се появи татко, който се развика, че кравите са излезли. Джо само стоеше, все още в шок от гледката и от това, че ме е чул да ругая като докер, а татко го сграбчи и каза: „Хайде, момко. По-живо“. И го помъкна към задната врата.

Маргарет се облегна назад.

— Ами — продължи тя — беше истински хаос. Бяха излезли около четирийсет крави и бяха съборили една от оградите, а две направо съсипваха каквото бе останало от градината на мама, затова татко почна да ги удря с една пръчка с капещи по лицето му сълзи, докато се опитваше да подпре с нещо цветята. Появи се и Кълм с колата по пътя, с надут клаксон, опитвайки се да прегради пътя на онези, които отиваха към шосето. Лиъм беше яхнал един от конете и се правеше на Джон Уейн. А ние двамата с Джо се мъчехме да затворим останалите в обора.

Тя огледа лицата на седналите срещу нея момичета.

— Някога виждали ли сте уплашена крава, момичета? Тя снижи гласа си. — Почват да серат като полудели. И понеже се въртят наоколо, всичко става в лайна. Горкият Джо беше покрит от главата до петите, по лъскавите му ботуши, навсякъде.

— Колко гадно — обади се Джийн с лека усмивка.

— А после, за капак на всичко, най-голямата ни крава реши да хукне в последния момент и мина право през него. Не ме разбирайте погрешно, той не е някой слабак, но тя го помете, все едно че изобщо не стоеше на пътя й. Бам.

Тя показа как беше паднал по гръб.

Дори и Маргарет, почти безчувствена към миризмите във фермата, стиснала носа си, докато му помагала да се изправи и да се поизбърше. Отначало решила, че той ругае под нос, но накрая го чула да казва: „Пръстенът, пръстенът“. Двамата били ровили близо половин час в обора на ръце и колене, мъчейки се да открият символа на вечната любов на Джо в лепкавата каша по земята.

— И ти още го носиш?

— Заедно с кравешките лайна. За мен това е част от романтиката. — Забелязала как Джийн вдига ръка към устата си, тя побърза да добави: — О, Джийн! Разбира се, че го измих, преди да го сложа. Трябваше да направя същото и с Джо. Първата ми нощ като негова годеница прекарах в пране и гладене на униформата му, за да не го накажат, когато се върне в базата.

— Стан ми предложи на една танцова забава — каза Джийн. — Мисля, че бях най-малката там — на петнайсет. Но беше хубаво. Носех костюм от син шантунг, на приятелката ми Поли, а той ми каза, че съм най-красивото момиче в стаята. Беше пийнал няколко чашки, но когато засвириха „Ти ме накара да те обичам“, той се обърна към приятеля си и каза: „Това е момичето, за което ще се оженя. Чуваш ли?“. И после го каза по-силно. А аз се престорих, че съм ужасно засрамена, но честно казано, много ми хареса.

— Сигурна съм, че е било така — усмихна се Франсис.

— Той беше първият човек, който ми казва, че ме обича. — В очите й блестяха сълзи. — Никой не ми го е казвал преди това. Дори и майка ми. Никога не съм виждала баща си. — Тя отметна косата от лицето си. — Не. Нищо си нямам в Австралия, нищо. Той е най-добрият човек, когото съм срещала.

Останаха да седят там почти без да говорят още поне половин час, като Маргарет викаше на търговците да се приближат, да си вземат тези стоки обратно, да покажат онези. Накрая беше купила на невероятно висока цена две огърлици за Лети, като си казваше сама, че биха били чудесен подарък, съзнавайки, че това е жалък опит да изкупи вината си. Когато жегата стана почти непоносима и слънцето се премести на небето, така че наблюдателният им пост вече не бе в сянката, тя се замисли къде да се преместят. Но нямаше планирани никакви забавления за деня, понеже се очакваше, че ще бъдат на брега, а мисълта да се карат помежду си в тясната каюта й бе непоносима.

Взираше се с присвити очи в малка моторна лодка, която се приближаваше към тях, забеляза флотската шапка на капитана, тромавите сиви фигури на борда, които ставаха все по-ясно различими с приближаването на моторницата. Чу възклицанията на момичетата по цялото протежение на кораба, когато другите разбраха какво е това.

— Момичета! — викна тя. — Това е пощата! Имаме поща!

Един час по-късно, всички седяха в столовата и вместо обичайната миризма на зеле, сега въздухът бе изпълнен с очакване, докато един служител от Червения кръст събираше писмата за изпращане и разпределяше други на малки купчинки на една дървена маса в ъгъла. Обявяването на всяко име беше посрещано с викове и писъци от получателката и нейните приятелки, сякаш биваха извикани за връчване на награда, а не на кореспонденция. Наоколо прозорците бяха отворени, за да може морският бриз да влезе в помещението. Слънцето се отразяваше в стъклата и те искряха като блесналия долу океан.

Джийн бе сред първите извикани до масата: нейните внушителни на брой седем писма от Стан бяха върнали част от жизнеността й. Беше ги подала на Франсис, която ги прочете с ниския си, звучен глас, докато Джийн нервно пушеше цигара.

— Чухте ли това? — все прекъсваше четенето тя. — Името ми е татуирано на дясната му ръка. В два цвята! И е боляло адски много.

Маргарет и Франсис си бяха разменили многозначителни погледи.

— И — продължи Франсис — е спечелил четири лири на боксов мач. Пише, че представата на другия за боксиране включвала да се опитва да блокира ударите на Стан с носа си.

— Чу ли това? — Джийн смушка Маргарет с лакът. — Мъчел се да блокира ударите с носа си!

Макар смехът й да бе малко прекалено висок, за да е породен от истинска радост, никой не каза нищо. Достатъчно беше, че изобщо се смее.

По-късно Франсис сподели, че е пропуснала няколко параграфа: онези, които предупреждаваха Джийн „да се държи прилично“ и историята за някакво момиче, което един от приятелите му бил зарязал веднага щом чул, че тя се била държала „твърде свободно и лекомислено“.

— Маргарет ОʼБрайън?

Маргарет скочи от стола си с бързина, която не подхождаше на обемистата й фигура. Задъхана, тя се вкопчи в купчината писма, които й подадоха, и се върна, грейнала и тържествуваща, забравила напълно, че не я бяха пуснали да слезе на брега. Зачуди се за кратко дали може да слезе в каютата и да си ги прочете на спокойствие, без да обиди някого. Но тъкмо се канеше да попита и чу стъргане на стол по пода, при което вдигна очи от пликовете и видя Ейвис да сяда внимателно пред тях.

Настана кратко мълчание. Маргарет, леко изненадана, че Ейвис е предпочела да седне с тях след скандала предната вечер, се чудеше дали не се кани да се извини.

— Имам новини — каза Ейвис.

— И аз — обади се Джийн. — Виж. Седем писма. Седем!

— Не — настоя Ейвис. На лицето й имаше някаква сдържана усмивка, сякаш таеше голяма тайна. Беше една различна Ейвис, а не онова гневно, упорито момиче, което бе изхвърчало от каютата им преди няколко часа. — Имам истински новини — каза тя и вирна брадичка. — В очакване съм.

Последва смаяно мълчание.

— В очакване на какво? — не разбра Джийн.

— На бебе, разбира се. Бях при доктора.

— Сигурна ли си? — попита Франсис. — Доктор Даксбъри не ми прави впечатление на… най-надеждния…

Спомни си за последния път, когато го бе видяла и когато пееше, взрян безпаметно в шкафа с медицинските запаси.

— О, значи медицинските сестри знаят повече от докторите, така ли?

— Не, само исках…

— Доктор Даксбъри направи кръвен тест, но междувременно ми зададе много въпроси и ме прегледа. Напълно сигурен е. — Тя приглади косата си и се озърна наоколо, може би се надяваше, че някак си ще сподели тази важна новина с по-широка аудитория.

— Предполагам, че това обяснява нещата — каза Маргарет, — сега, като се замисля.

Двете жени се спогледаха.

Ейвис не можа да сдържи вълнението си. Лицето й светна, бузите й поруменяха от възбуда.

— Бебе! Представяте ли си? Знаех си, че не може да страдам от морска болест. Била съм на яхта милион пъти и не ми е ставало лошо. Маргарет, трябва да ми кажеш за всичко, което трябва да купя. Мислиш ли, че продават бебешки дрешки в Англия? Ще трябва да кажа на мама да ми изпрати куп неща.

Маргарет стана и се пресегна над масата да я прегърне.

— Ейвис — каза тя, — това е страхотна новина. Поздравления! Колко хубаво и за двама ви.

— Божичко — с широко отворени очи възкликна Джийн. — Значи цялото гадене и повръщане е било, защото си бременна? — Изглеждаше искрено зарадвана. Франсис не й бе казала за предателството на Ейвис, помисли си Маргарет и внезапно й домъчня за нея.

— Докторът смята, че съм в девета или десета седмица. Доста се шокирах, когато ми каза. Но толкова се вълнувам. Иън ще бъде на седмото небе. Ще бъде толкова прекрасен баща. — Ейвис нареждаше с възбуден глас, притиснала тънката си ръка до плоския корем, вече потънала в мечти за бъдещия семеен живот.

Маргарет се възхити на способността да заличи от съзнанието си събитията от изминалите часове.

— Стан си е направил татуировка с името ми — осведоми я Джийн, но Ейвис не я чу.

— Мисля да помоля специално капитана да изпрати телеграма на семейството ми и да им съобщи новината. Не мисля, че мога да понеса чакането, докато стигнем до Англия. — Името й, изречено с отсечен глас, прокънтя в столовата. — Писма! — каза тя и стана. — Писма! При цялото вълнение дори не бях се сетила — о, вие вече сте получили вашите. — Тя погледна към Франсис, сякаш внезапно си бе спомнила всичко, но не каза нищо.

— Поздравления — каза Франсис, без да погледне Ейвис.

 

 

Името на Франсис бе извикано час по-късно; беше сред последните и отекна в почти празната сега столова. На Маргарет няколко пъти й минаваше през ума да ги остави и да се наслади на думите на Джо в усамотение, после да ги прочете отново и отново на тишина, но между другите момичета сега имаше насъбрани лоши чувства, а и Джийн все още бе твърде ранима, затова се почувства длъжна да изчака.

Ейвис бе получила две писма от семейството и си и две много стари от Иън, изпратени само дни след като бе напуснал Сидни.

— Погледни само датата — сърдито каза тя. Изглежда, бе приела за лична обида факта, че Джийн и Маргарет бяха получили повече писма от нея. — Тези на Иън са отпреди шест седмици. Честно казано, очаквах от флота поне да се погрижат да получаваме писмата си навреме. Как, за бога, да му кажа за бебето, след като ще получи следващото ми писмо седмицата след пристигането ни в Плимут?

Загледа се намръщено в пощенската марка.

— Даже не е залепена. Вече сигурно имам още куп нови писма. Сигурно седят някъде в някой забравен от бога пощенски пост.

— Мисля, че просто си извадила лош късмет, Ейвис — разсеяно отвърна Маргарет. Вече бе прочела няколко пъти първото писмо на Джо. Той предвидливо ги бе номерирал, за да може тя да ги прочете в правилния ред.

Здравей, скъпа, пишеше той. Надявам се, че когато получиш това, вече ще си на борда на „Виктория“. Не можах да повярвам, че ще плаваш със старото корито. Потърси Арчи Литълджон. Той е радист. Двамата се обучавахме заедно през четиридесет и четвърта. Добро момче. Ще се грижи за теб. Но пък едва ли на борда има човек, който не би се погрижил за нашите момичета. На „Виктория“ момчетата са страхотни.

Маргарет преглътна задавено, когато думите прозвучаха във въображението й с гласа на Джо, трогната от вярата, която той имаше в доброто у хората около него. Погледна крадешком Джийн, която се бе вторачила напрегнато в писмата на Стан.

— Искаш ли да те науча? — попита тя. — Докато сме на кораба? Обзалагам се, че ще можеш да четеш, докато пристигнем.

— Наистина ли?

— Няма нищо сложно — отвърна Маргарет. — Час-два на ден и ще станеш истински книжен плъх.

— Стан не знае… за четенето. Все карах приятелката ми Нанси да пише писмата вместо мен, разбираш ли? — каза тя. — Но после се сетих, че като се кача на борда и някой друг ги пише, ще бъдат с различен почерк.

— Значи е време да почнем с уроците — каза Маргарет. — Ще можеш да пишеш сама писмата си. И се обзалагам, че Стан изобщо няма да забележи разликата.

Джийн видимо се развесели и това повдигна общото настроение.

— Наистина ли мислиш, че ще мога? — все питаше тя и се усмихваше широко, когато Маргарет кимаше утвърдително.

Майка й постоянно й повтаряла колко е тъпа, сподели Джийн, като оглеждаше другите момичета.

— Казвам ви, тя е глупавата, щом си стои там в онази фабрика, докато аз съм на кораба за Англия. Нали така?

— Точно така — твърдо я подкрепи Маргарет. — Хайде, дай ми един плик. Ще ти напиша буквите.

Франсис се върна на масата им. Ейвис вдигна очи от своите писма към ръцете на Франсис.

— Само едно? — възкликна тя високо. Не можа да скрие усмивката на лицето си.

Франсис не се засегна.

— От един бивш мой пациент — каза тя с удоволствие. — Вече си е у дома и отново може да ходи.

— Колко хубаво — каза Маргарет и потупа ръката й.

— Нищо ли няма от съпруга ти?

— Ейвис… — предупредително я изгледа Маргарет.

— Е, само питам.

Последва кратко мълчание.

Маргарет понечи да заговори, но не можеше да измисли какво да каже.

— Е, ами може би е бил твърде развълнуван от мисълта, че пак ще те види — каза тя накрая. Ейвис повдигна вежди, изправи се и се отдалечи.

 

 

След като не получих отговор от теб на писмата си, ти пиша само от учтивост, за да ти кажа, че подадох молба за развод на основание на тригодишно изоставяне. Макар двамата с теб да знаем, че това не е напълно вярно, надявам се, че няма да оспорваш. Антон ще плати за пътуването ни до Америка — на мен и на децата, — за да бъдем с него. Заминаваме от Саутхемптън на двайсет и пети. Бих искала да приключим всичко цивилизовано, поне заради децата, но ти явно си решил да ми покажеш същата липса на загриженост, както и през цялото време, откакто си заминал.

Къде е човечността ти? Може би не е останало нищо от теб зад всичките ти правила и заповеди. Знам, че сигурно ти е било тежко. Че вероятно си станал свидетел на невъобразими ужаси. Но ние тук сме живи. И можеше да бъдем твоето спасително въже, ако ни беше позволил.

Сега не изпитвам вина, задето избрах друг живот, по-добър за мен и децата ми…

— Какво става, Никол? Изглеждаш ми блед. Да не си получил от онези телеграми „не си желан, не идвай“? — Джоунс Уелсеца лежеше в хамака си и прелистваше близо дузина писма. Които сигурно бяха от близо дузина жени.

Никол се загледа в своето, но без да го вижда. Смачка го и го пъхна в джоба си.

— Не — отвърна той, после се закашля, за да не трепне гласът му. — Не… просто новини от дома.

Неколцина от мъжете наоколо си размениха погледи.

— Да не би някой да е болен? — попита Джоунс.

— Не — повтори Никол. Тонът му не предполагаше по-нататъшни въпроси.

— Изглеждаш ужасно. Всъщност изглеждаш като пребит вече седмици наред. Така става като дежуриш по нощите, нали? Знаеш ли какво ти е нужно, човече? — Той тупна с юмрук рамото на Никол. — Трябва ти малко почивка. Тази вечер не си на пост, нали? Ела на брега с нас.

— Ами… мисля, че просто ще спя.

— Нарича се отпуск, човече. Вярваш или не, Никол, дори и ти имаш нужда да разпуснеш понякога.

— Ще остана тук. Трябва да наваксам малко с шиене и кърпене.

— Съжалявам, няма да стане. Имаш си пълен джоб с парички и лице като пребито паленце. Доктор Джоунс казва, че единственото лекарство е да бъдат облекчени и двете. Сега поспи няколко часа. После идваш с нас. И ще се натряскаме до козирката.

Никол понечи да откаже, после почувства необяснимо облекчение от добронамерения тормоз на Джоунс. Мисълта да остане пред металната врата сам с мислите си и поредната зора бе непоносима.

— Добре — каза той, закачи хамака си и скочи пъргаво в него. — Дадено. Събуди ме половин час преди тръгване.

 

 

Бяха хапнали заедно — не толкова, подозираше Маргарет, заради огромно желание от страна на Ейвис да дели масата с тях, колкото заради факта че Айрийн и приятелките й й бяха дали ясно да разбере, с шепота и студените си погледи, че вече не е желана в тяхната групичка. Тя бе видяла как Ейвис се готви да изтича до масата им и да обяви новината си, докато не осъзна, че ги обсъждат — и то не добронамерено. Тя видимо бе помръкнала, а очите й продължаваха да се приковават в тях при всеки изблик на смях. После, приглаждайки косата си, бе седнала срещу Маргарет.

— Знаеш ли — подхвърли небрежно тя, — току-що си спомних какво не можех да понасям в тази Айрийн Картър. Ужасно груба е. Не мога да си представя какво изобщо съм видяла в нея.

— Хубаво е всички да седнем да се храним заедно, за разнообразие — също така дружески отвърна Маргарет, без да обръща внимание на мълчанието на Франсис.

— Хубаво е, че Ейвис вече не повръща — обади се Джийн.

— Да не би да са объркали пощата ти, Франсис — каза Ейвис, — или наистина получи само едно писмо?

— Знаеш ли какво, Ейвис? — високо попита Маргарет. Блъсна настрани чинията си. — По-рано си поприказвахме много приятно за това как са ни предложили нашите съпрузи. Сигурно и ти би искала да споделиш с нас как ти е предложил Иън, нали?

Маргарет улови погледа на Франсис. Може би в него имаше и благодарност или нещо друго.

— Не съм ли ви разказвала? Наистина? О, това беше най-хубавият ден в живота ми. Е, с изключение на сватбения, разбира се. Това винаги е най-хубавият ден за едно момиче, нали така? А в нашия случай не можахме да направим сватба, каквато обичайно бих очаквала — предвид положението в обществото на семейството ми и всичко останало… Не, трябваше да бъде малко по-интимно тържество. Но, о, предложението на Иън. О, да… — Тя затвори очи. — Знаете ли? Всичко се връща толкова ярко в паметта ми, направо усещам уханието…

— Значи е било като при Маргарет — подхвърли Джийн.

— Разбрах, че той е мъжът за мен още щом го видях. И той казва същото за мен. О, момичета, той е изключително мил. А мина толкова време, откакто говорихме за последен път — не мога да го понеса. Той е най-романтичният мъж на света. Не мислех, че ще се омъжа за някой военнослужещ, нали разбирате. Не съм от онези, които тичат след мъжете с униформа и само трепкат с мигли пред всеки в бяло. Но един ден помагах в организацията на една танцова забава — сигурно и при вас е имало такива? — и тогава го видях, и край. Знаех, че ще бъда госпожа Радли.

— И какво направи той? — попита Джийн, докато палеше цигара.

— О, беше такъв джентълмен. Знаехме, че се обичаме — каза ми, че дори бил обсебен от мен по едно време, можете ли да си представите? — но се притеснявал дали мога да се справя с това да бъда съпруга на военнослужещ. Имам предвид — заради всички раздели и несигурността… Каза ми, че не смятал за редно да ме подлага на подобно нещо. Но аз му отвърнах, че може и да изглеждам като крехко цвете — така ме наричаше баща ми, неговият малък жасминов цвят, — но всъщност съм доста силна. Наистина. Много съм решителна. И мисля, че накрая Иън го разбра.

— Е, какво стана? — попита Маргарет, докато облизваше лъжичката си от чая.

— Ами и двамата се измъчвахме. Татко искаше да чакаме. А Иън не искаше да го ядосваме, затова каза, че ще чака. Но аз не можех да понеса мисълта да бъдем разделени и да сме просто „сгодени“.

— Притеснявала си се да не избяга с някоя друга? — подметна Джийн.

— Затова той получи разрешение от командира си и двамата избягахме и се оженихме пред съдията. Просто така. Беше страшно романтично.

— Каква чудесна история, Ейвис — каза Маргарет. — Ще ида да си сипя чай. Някой друг иска ли?

Навън небето притъмняваше. Залезите се случваха много бързо тук, сякаш денят бе нетърпелив да премине в нощ. Корабът бе по-тих от обичайното, въпреки присъствието на жените, сякаш липсата на мъжете се бе пропила във всяка палуба и ги бе смълчала.

— Ще ида да видя дали прожектират нещо в киното — обади се Джийн.

— Може да са решили да покажат някой филм, след като всички сме тук.

— Няма нищо — каза Ейвис, — само бележка, на която пише, че следващата прожекция е утре следобед.

— Мъжете сигурно вече са на брега — каза Маргарет, загледана през прозореца. — Късметлии.

— Ами твоят мъж, Франсис? — Джийн облегна брадичка на ръката си, наведе глава на една страна. — Как ти предложи?

Франсис стана и започна да събира чиниите върху таблата.

— О, не е нещо интересно — отвърна тя.

— Сигурна съм, че ще ни е интересно — подхвърли Ейвис.

Франсис я погледна намръщено.

Маргарет си помисли, че вероятно е по-добре да насочи разговора в друга посока, но трябваше да си признае, че я гложди любопитство.

Всички зачакаха. И Франсис, след кратко колебание, седна, а мръсните чинии останаха струпани на купчинка пред нея. Разказа им с тих, лишен от емоции глас, а думите й бяха пълна противоположност на излиянията на Ейвис. Срещнала го в Малая, докато работела като медицинска сестра. Редник от инженерния корпус Чоки Маккензи, на двайсет и осем години. От градче на име Челтънъм. Имал рани от шрапнел, които се инфектирали в тропическата жега и влага. Тя се грижела за него и след няколко седмици той много се привързал към нея.

— Понякога, когато имаше треска, губеше представа за реалността и си мислеше, че вече сме женени. Не биваше да поддържаме отношения с мъжете, но неговият капитан, който лежеше на съседното легло, му позволи. Всички им угаждахме. Съгласявахме се с какво ли не, стига от това да се чувстват по-добре.

— И кога ти предложи? — попита Джийн. Над главата й неоновите лампи се включиха внезапно и огряха лицата на жените.

— Ами… всъщност ми предлагаше много пъти. Не беше само веднъж. Мисля, че бяха поне шестнайсет, преди да се съглася.

— Шестнайсет пъти! — възкликна Ейвис. Сякаш не можеше да повярва, че Франсис е способна да провокира такава настойчивост.

— Какво те накара да се съгласиш? — попита Маргарет. — Накрая, имам предвид.

— Какво го е накарало да продължава да ти предлага? — измърмори Ейвис.

Но Франсис стана и погледна часовника си.

— Мили боже, Меги! Виж колко е часът. Твоето куче вече отдавна чака разходката си.

— О, по дяволите. Права си. Най-добре да слизам долу — каза Маргарет. Кимна на останалите и двете с Франсис хукнаха към каютата.

 

 

Момичетата се целуваха. Направиха го веднъж, за кратко, после се обърнаха да го погледнат и се засмяха на липсата на реакция от негова страна. По-ниското се облегна на високия стол пред бара, изгледа го съблазнително, после протегна голия си крак. Другото, в зелена рокля, която бе твърде голяма за слабата му фигура, измърмори нещо, което той не разбра, и се наведе напред да разроши косата му.

— Две, две. — Вдигна два пръста. — Много добро прекарване. Две, две.

Отначало им бе поръчал и на двете по питие. Отне му няколко минути да схване какво му предлага момичето. После поклати глава, макар тя да свали цената до почти една трета от първоначалната.

— Нямам повече пари — каза той, а думите му прозвучаха странно и размазано в собствените му уши. — Всичко замина.

— Не, не — каза момичето в зелената рокля. Сякаш бе чувала откази твърде много пъти и всички са били безсмислени. — Две, две. Много, много хубаво.

По някое време през нощта бе изгубил часовника си и вече нямаше представа кое време е. Някакви мъже подвикваха или се биеха аматьорски отвън на улицата. Момичета изчезваха на горния етаж, после пак слизаха и си приказваха или се караха с колежките си. Навън неоновият надпис с името на бара грееше в синьо и осветяваше входа като в студено сиво утро.

На стената можеше да се види снимка на Айзенхауер, вероятно дарена от някой американски редник. Колко ли беше сега часът в Америка? Никол се помъчи да си спомни как бе пресметнал часовата разлика по-рано същата вечер.

В другия край на стаята, полуседнал, полуизлегнал се на една пейка, Джоунс Уелсеца слагаше цигари в устата на едно момиче и се смееше, когато то се закашляше.

— Не вдишвай толкова много — обясняваше той, докато момичето шеговито го удряше с тънката си ръка. — Ще ти прилошее.

Забеляза, че Никол го гледа.

— О… не… не ми казвай, че харесваш и малката Ани, нали? — викна той. — Алчно копеле. Вече си имаш две.

Никол се опита да отговори нещо, но думите сякаш се превърнаха на пепел в устата му.

— За жените и любимите — вдигна тост Джоунс Уелсеца, стиснал чаша в ръка. — Дано никога не се срещат.

Никол вдигна чаша в отговор и отпи голяма глътка.

— И никакви бунища — измърмори той. Джоунс, който едва го чу, избухна в смях.

Последното им посещение в Цейлон бе изцяло по служба, а не в отпуск, и бяха натоварени със задачата на „пиянски патрул“ — търсеха моряци, които с натежали джобове и необременени от никакви задръжки, се възползваха от няколкото часа свобода, за да изпият колкото е възможно повече от какъвто местен алкохол можеха да намерят с неизменно катастрофални последици. Малко преди зори, след като двамата с Джоунс бяха обиколили местните бардаци, бяха намерили няколко млади моряци да лежат в безсъзнание в подножието на огромна купчина смет. По някое време през нощта те явно бяха изгубили парите си, часовниците, книжките с надниците и дори служебните си карти, а в момента не можеха нито да мислят, нито да приказват. Понеже без документите не знаеха кои са тези мъже, двамата с Джоунс, след известно обсъждане, ги бяха стоварили, мръсни и с вмирисани униформи, на най-близкия кораб на Съюзническите сили. Там щяха да си получат заслуженото в двойна доза — от началниците на новия им кораб и от онези, към които всъщност бяха зачислени.

— Много си прав. Никакво бунище за нас, братле — каза Джоунс и отново вдигна чаша. — Просто запомни името „Вицекрал“. Ясно? Запомни името на кораба си. „Вицекрал“. — След което отново се разсмя.

— Ти идва сега.

Момичето в зелената рокля теглеше ръкава му. Другото беше изчезнало. Това стисна ръката му с трогателната доверчивост на дете и го поведе по стълбите. Трябваше да я пусне, за да се покатери, стиснал здраво перилата, докато дървените стъпала потъваха и се издигаха под краката му като палубата по време на буря.

Вратата на стаята му се стори тънка като хартия, а крехкостта на стените бе явно демонстрирана от шумовете, които се чуваха от съседната стая.

— Хубаво прекарване, а? — Момичето проследи погледа му и се засмя.

Той внезапно се почувства изтощен и седна тежко отстрани на леглото, докато тя разкопчаваше роклята си. Прешлените на гръбнака й изпъкваха видимо под бледата й кожа. Това го накара да си спомни за Франсис и костеливите й пръсти, когато бе държала снимката на двете му момчета.

— Ти помогни мен? — каза момичето и се извърна пъргаво към него, посочвайки му ципа си.

Покривката на леглото бе безукорно чиста. До него, на разнебитена масичка, стоеше бутилка с няколко красиво аранжирани цветя. Тези два детайла, намек за едно желание, толкова далечно от долната поквара, която можеше да чуе от съседната стая, докара сълзи в очите му.

— Съжалявам — каза той. — Не мисля…

Тя се обърна и той забеляза ранимостта в изражението й.

— Да, да — каза тя, бързо върнала усмивката си. — Ти бъдеш щастлив мъж. Аз вижда те преди? Ти познаваш мен. Аз правя те щастлив мъж.

— Съжалявам — каза той.

Тогава тя стисна ръката му, изненадващо силно. Погледът й към вратата му подсказа, че тя може да има собствени причини да не иска той да си тръгва.

— Ти чака малко още — помоли тя.

— Просто искам да…

— Само малко още остава.

Осъзна, че очите й я правят да изглежда по-голяма. В тях имаше някаква умора и примирение, дори и когато се усмихваше палаво и пърхаше с мигли като младо момиче. Но сега, когато погледна внимателно, гърдите й бяха някак недоразвити, сякаш още не е съзряла напълно. А ноктите й, когато погледна ръцете й, бяха изгризани като на сестра му чак до разкървавения живец, по детски нехайно към външния им вид. Никол затвори очи, внезапно засрамен, че е съучастник в такава поквара. Това причинява войната, помисли си той. Дори и на оцелелите. Накрая ни унищожава.

Усети тежестта й върху себе си, леките й ръце докосваха лицето му.

— Моля теб чака малко още — прошепна гласът й в ухото му. Усещаше парфюма й, тежък и сладникав, неподхождащ на младостта й, на крехкото й тяло.

Тя обви с ръце врата му, задърпа го надолу.

— Ти чака малко с мен. — Пресегна се надолу с пъргави пръсти, възкликна приглушено до врата му, когато той нежно стисна ръката й.

— Няма нищо, останало в мен — каза той. — Празен съм. После, докато тя се бе прилепила до него, а тъмните й очи го изучаваха напрегнато, за да разгадаят намеренията му, той се облегна на възглавницата. През полуотворения прозорец можеше да чуе виковете навън. Миризмата на пържено се носеше навсякъде, остра и пикантна. Той хвана ръката й.

— Кажи ми нещо — подхвана той. Усещаше дъха й по шията си, напрегнат, в очакване, и осъзна, че полека се унася в сън.

— Аз правя те щастлив сега? — прошепна тя.

Той се поколеба. Знаеше, че това вероятно ще бъдат последните му думи тази нощ:

— Колко е часът в Америка?