Джоджо Мойс
Корабът с булките (2)

Пролог

Първия път, в който отново го зърнах, се почувствах така, сякаш някой ме бе ударил.

Чувала съм да казват това хиляди пъти, но никога дотогава не бях разбирала истинското значение на думите; имаше известна пауза, в която спомените ми се свързаха с онова, което очите ми виждаха, а после тялото ми се разтърси от шока, сякаш бях получила силен удар. Не съм романтична душа. Не използвам възвишени думи. Но мога откровено да кажа, че останах без дъх.

Не бях очаквала да го видя отново. Не и на подобно място. Отдавна го бях заровила дълбоко в спомените си. Не просто физическата представа за него, но и всичко, което бе означавал за мен. Всичко, през което ме бе накарал да мина. Защото не бях осъзнала какво е сторил с мен, докато не мина много време — цяла вечност. Не бях осъзнала, че по милион причини той е едновременно и най-хубавото, и най-ужасното нещо, което някога ми се е случвало.

И не беше просто шокът от физическото му присъствие. Имаше и тъга. Предполагам, че в мислите ми той е съществувал какъвто беше някога, преди толкова много години. Когато го видях сега, заобиколен от всички тези хора, изглеждащ някак остарял, смален… мислех си само, че това място не е подходящо за него. Тъгувах за онова, което някога бе толкова красиво, великолепно дори, принизено до…

Не знам. Може би не е напълно честно. Никой от нас не живее вечно, нали? Ако трябва да съм откровена, когато го видях в сегашния му вид, това неволно ми напомни за собствения ми край. За онова, което е било. И какво ще стане с всички.

Независимо от размишленията ми, точно тук, на място, на което никога не бях стъпвала преди и на което нямаше причина да бъда сега, го бях намерила отново. Или той бе намерил мен.

Май до този момент не вярвах в съдбата. Но е трудно да не повярваш, след като помислиш докъде бяхме стигнали и двамата.

Как да не повярваш, след като няма друг начин да се срещнем, въпреки хилядите мили, отвъд континенти и обширни океани, освен ако не ни е било писано така.

 

 

Индия, 2002 г.

Събуди се от караницата. Бяха накъсани звуци, внезапни и резки като джафкане на малко кученце, което още не е разбрало какъв е проблемът. Старата жена вдигна глава от прозореца, разтри врата си, където струята на климатика бе изстудила костите й, и се опита да седне с изправен гръб. В тези първи няколко замаяни мига след събуждането не беше сигурна къде или дори коя беше. Различи напевната хармония на гласовете, а после постепенно думите станаха по-отчетливи и бавно я извадиха от безпаметния сън в настоящето.

— Не казвам, че не ми харесаха дворците. Или храмовете. Само казвам, че прекарах тук две седмици и нямам усещането, че съм се приближила до истинската Индия.

— А аз какъв съм? Да не съм някакъв виртуален Санджей? — Откъм предната седалка гласът му бе леко насмешлив.

— Знаеш какво имам предвид.

— Аз съм индиец. Рам е индиец. Това, че половината си живот съм прекарал в Англия, не ме прави по-малко индиец.

— О, стига, Джей, ти изобщо не си типичен пример.

— Пример за какво?

— Не знам. Типичен пример за хората, които живеят тук.

Младият мъж поклати глава разбиращо.

— Искаш туристическа обиколка на бедните квартали.

— Не е така.

— Искаш да се прибереш у дома и да разкажеш на приятелите си за ужасните неща, които си видяла. Да им кажеш как нямат никаква представа за страданието. А ние ти предлагаме кока-кола и климатик.

Последва смях. Възрастната жена присви очи, за да погледне часовника си. Почти единайсет и половина, което означаваше, че е спала близо час.

Внучката й, седнала до нея, се бе навела между двете предни седалки.

— Виж, просто искам да видя нещо, което да ми покаже как живеят хората наистина. Имам предвид, че екскурзоводите винаги ти показват само дворците на принцове или моловете.

— Значи искаш бедняшките квартали.

Откъм шофьорското място се чу гласът на господин Вагела:

— Мога да ви заведа в моя дом, госпожице Дженифър. Там вече има истинска бедност.

Двамата млади не му обърнаха никакво внимание, затова той повиши глас:

— Вгледайте се внимателно в господин Рам Б. Вагела и ще видите беден, отруден и изтерзан човек. — Той сви рамене. — Знаете ли, дори ми е чудно как съм оцелял през всичките тези години.

— Ние също се чудим, ежедневно — подметна Санджей.

Възрастната жена се изправи напълно на мястото си и зърна отражението си в огледалото за обратно виждане. Косата й бе сплескана от едната страна на главата, а яката й бе оставила червен отпечатък върху бледата й кожа. Дженифър погледна назад.

— Добре ли си, бабо? — Джинсите й се бяха смъкнали доста ниско отзад и разкриваха малка татуировка.

— Добре съм, скъпа. — Дали Дженифър й бе казала за татуировката? Тя приглади косата си, но не можеше да си спомни. — Ужасно съжалявам. Явно съм задрямала.

— Няма за какво да се извинявате — каза господин Вагела. — Ние, възрастните хора, трябва да можем да си почиваме, когато имаме нужда.

— Да не би да намекваш, че искаш аз да шофирам, Рам? — попита Санджей.

— Не, не, господин Санджей, сър. Не бих искал да прекъсвам блестящия ви разговор.

Погледите на двамата възрастни се срещнаха в огледалото. Все още замаяна и смутена от дрямката, старата жена се насили да се усмихне в отговор на преднамереното според нея намигване на мъжа.

Бяха пътували, пресметна тя, близо три часа. Екскурзията им до Гуджарат, включена в последната минута от нея и Дженифър в иначе стриктно подреденото пътешествие из Индия, бе започнала като приключение. „Бабо, нали знаеш приятеля ми от колежа — Санджей, — неговите родители са предложили да ни приютят за няколко нощи! Имат невероятна къща, направо дворец. Само на няколко часа път.“ И замалко да завърши катастрофално, когато самолетният им полет бе отложен и така се озоваха само с един ден на разположение да се върнат до Бомбай и да хванат самолета си за родината.

Вече изтощена от екскурзията, тя вътрешно се бе отчаяла. За нея Индия се оказа изпитание, изключително натоварване на всичките й сетива, дори и през филтъра на автобусите с климатик и четиризвездните хотели, и мисълта да остане в Гуджарат, макар и в дворцовия разкош на резиденцията на семейство Сингх, я изпълваше с ужас. Но след това госпожа Сингх бе предложила услугите на колата и шофьора на семейството, за да могат „дамите“ да стигнат навреме за обратния полет към родината. Макар и да се налагаше да хванат самолет от летище на близо четиристотин мили разстояние. „Не бива да се мотаете по разни гари“, бе казала тя с деликатен жест към светлорусата коса на Дженифър. „Не и без придружител.“

— Мога аз да ги закарам — подхвърли Санджей.

Но майка му измърмори нещо за застрахователен иск и забрана за шофиране, след което синът й се бе съгласил просто да придружи господин Вагела, за да се увери, че никой няма да ги притеснява, когато спрат някъде. Или нещо от този сорт. Някога се бе дразнила от разбирането, че сами жени, които пътуват заедно, не могат да се погрижат за себе си. Сега бе благодарна за подобна старомодна проява на внимание. Не смяташе, че ще се оправи с посоките в този непознат край, и се притесняваше в компанията на безразсъдната си внучка, която явно не се боеше от нищо. На няколко пъти й се прииска да й направи забележка, но се бе спряла, съзнавайки, че ще изглежда слаба и немощна. „Младите имат право да са безстрашни“, напомни си тя сама. „Спомни си каква беше ти на тази възраст.“

— Добре ли сте там отзад, госпожо?

— Добре съм, благодаря, Санджей.

— Опасявам се, че има още доста път. Не е никак близо.

— Сигурно е много тежко за онези, които просто си седят — измърмори господин Вагела.

— Много мило от ваша страна, че ни возите.

— Джей! Погледни там!

Забеляза, че са слезли от магистралата и сега минаваха през градче от бараки и складове, пълни с метални греди и дървен материал. Пътят, ограден и от двете страни с ламаринени листове, които бяха закрепени един за друг в привиден безпорядък, бе станал толкова изровен и осеян с дупки, че скутерите изписваха цели изречения на санскрит в прахоляка, и дори кола, която бе направена за високи скорости, не можеше да се движи с повече от петнайсет мили в час. Черният „Лексус“ сега пълзеше напред и двигателят му издаваше тихо недоволно ръмжене, докато периодично се налагаше да извива рязко встрани, за да избегне някоя дупка или крава, която се носеше бавно, с решителност, сякаш в отговор на примамлив зов.

Поводът за възклицанието на Дженифър не беше кравата — вече бяха видели достатъчно крави, — а планина от бели керамични мивки, чиито тръби за отпадната вода стърчаха като прекъснати краища на пъпна връв. Малко по-нататък имаше купчина дюшеци, а след нея — и друга от нещо като операционни маси.

— От корабите — обади се господин Вагела без очевидна връзка.

— Мислите ли, че бихме могли да спрем скоро? — попита тя. — Къде сме?

Шофьорът посочи с изкривения си от годините пръст на картата до него.

— Аланг.

— Не тук. — Санджей се намръщи. — Не мисля, че е подходящо място за спиране.

— Дай да видя картата. — Дженифър се промуши още малко по-напред между седалките на двамата мъже. — Сигурно има някое местенце встрани от отъпкания път. Нещо малко по-вълнуващо.

— Със сигурност вече сме встрани от отъпкания път — отбеляза баба й, загледана в прашната улица и мъжете, приклекнали край пътя. Но сякаш никой не я чу.

— Не… — Санджей се оглеждаше наоколо. — Не мисля, че това е подходящото място…

Възрастната жена се размърда на мястото си. Вече копнееше за студена напитка и възможност да се разтъпче. Освен това би било хубаво да посети тоалетна, но краткото им пребиваване в Индия я бе научило, че извън големите хотели това често е по-скоро изпитание, отколкото облекчение.

— Ще ви кажа какво ще направим — предложи Санджей, — ще си купим няколко бутилки кола и ще спрем извън града да се поразтъпчем.

— Това да не е нещо като град на бунищата? — Дженифър гледаше с присвити очи камара от хладилници.

Санджей махна на шофьора да спре.

— Ето там, Рам, до онзи магазин. Точно до храма. Ще купя студени напитки.

— Ние ще купим студени напитки — обади се Дженифър. Колата спря. — Добре ли ще си в колата, бабо? — Не изчака да чуе отговора й. Двамата изскочиха през вратите, при което струя горещ въздух нахлу в изкуствено охладената кола, и влязоха засмени в нагрятия от слънцето магазин.

Малко по-надолу по пътя друга групичка мъже бяха приклекнали край пътя, отпиваха от време на време от тенекиени чаши и невъзмутимо се оригваха с огромно удоволствие. Зяпаха колата без особено любопитство. Тя седеше вътре и внезапно се почувства изложена на показ, заслушана в монотонното мъркане на мотора на празен ход. Навън жегата караше въздуха да трепти над земята. Господин Вагела се извърна на седалката си.

— Госпожо, може ли да попитам колко плащате на вашия шофьор? — Това бе третият подобен въпрос, който й бе задавал всеки път, щом Санджей не беше в колата.

— Нямам такъв.

— Какво? Нямате слуги?

— Ами имам едно момиче, което ми помага — запъна се тя. — Анет.

— Има ли си собствени стаи?

Тя си представи малката самостоятелна къщичка на Анет край железопътната линия, сандъчетата с мушкато на перваза.

— Да, може да се каже.

— А платен отпуск?

— Опасявам се, че не знам. — Тъкмо се канеше да му обясни какви точно са деловите отношения помежду им, когато господин Вагела я прекъсна:

— От четиридесет години работя за това семейство и имам само една седмица платен отпуск в годината. Мисля да направя профсъюз, да. Братовчед ми има интернет в дома си. Проучихме как стават тези неща. Дания. Ето това е хубава държава за правата на работниците. — Отново се обърна напред и кимна. — Пенсии, болници… образование… всички трябва да работим в Дания.

Тя замълча за няколко секунди.

— Никога не съм ходила там — каза накрая.

Загледа се в двамата младежи, в русата и тъмнокосата глава, докато се движеха между рафтовете в крайпътния магазин. Дженифър твърдеше, че са само приятели, но преди две нощи бе чула как внучка й се промъква крадешком по коридора към стаята, която предполагаше, че е на Санджей. На следващия ден двамата се държаха много непринудено един с друг. „Дали съм влюбена в него?“

Дженифър бе направо възмутена от предпазливо зададения й въпрос. „Господи, не, бабо. Двамата с Джей… о, не… не искам сериозна връзка. Той го знае.“

И тя отново си спомни себе си на тези години, какъв смразяващ ужас я обземаше винаги, когато остане сама в мъжка компания, колко категорично възнамеряваше да остане неомъжена, но по съвсем различни причини. А после поглеждаше към Санджей, когото подозираше, че може и да не е толкова толерантен към положението, колкото смяташе внучката й.

— Познавате ли това място? — Шофьорът бе задъвкал ново листо бетел. Зъбите му бяха оцветени в червено.

Тя поклати глава. При изключен климатик вече започваше да усеща покачването на температурата. Устата й беше пресъхнала и тя с мъка преглътна. Няколко пъти бе казвала на Дженифър, че не обича кока-кола.

— Аланг. Най-големият док за разглобяване и рециклиране на кораби в света.

— О. — Опита се да си придаде заинтересован вид, но се чувстваше все по-уморена и нетърпелива да продължат. Хотелът в Бомбай, все още на известно разстояние оттам, й се струваше като оазис. Погледна часовника си. Как можеше някой да прекара почти двайсет минути в купуване на две бутилки безалкохолно?

— Тук има четиристотин дока. И мъже, които могат да разглобят на болтове и гайки цял танкер само за няколко месеца.

— О.

— И няма никакви права за работниците, нали разбирате. Плащат им по един долар на ден, задето си рискуват здравето и живота.

— Сериозно?

— Някои от най-големите кораби на света са свършили пътя си тук. Няма да повярвате какви неща оставят собствениците на круизни кораби — купища порцеланови сервизи, покривки от ирландски лен, цели оркестри от музикални инструменти. — Той въздъхна. — Понякога човек наистина се натъжава, да. Такива красиви кораби да се превърнат в купища скрап.

Възрастната жена откъсна поглед от вратата на магазина, мъчейки се да запази поне привиден интерес към думите му. Младите са толкова нехайни. Тя затвори очи, осъзнала, че изтощението и жаждата бяха отровили обичайното й благоразположение.

— Казват, че по пътя към Бавнагар може да се купи всичко — столове, телефони, музикални инструменти. Продава се всичко, което може да се намери на един кораб. Моят зет работи в един от големите докове за рециклиране на кораби в Бавнагар, да. Обзавел е цялата си къща с неща от корабите. Изглежда като дворец, знаете ли? — Той зачопли зъбите си. — Всичко, което може да се откачи. Хм. Няма да се изненадам, ако продават и екипажа.

— Господин Вагела.

— Да, госпожо?

— Онова павилион за чай ли е?

Вагела, отвлечен от монолога си, проследи сочещия й пръст към една скромна витрина, пред която бяха наредени безразборно няколко маси и столове направо на прашния път.

— Да.

— Бихте ли били така добър да ме придружите и да ми поръчате чаша чай? Наистина не мисля, че мога да остана и минутка повече и да чакам внучката си.

— За мен ще бъде удоволствие, госпожо. — Той слезе от колата и отиде да й отвори вратата. — Тези млади хора, да, никакво уважение нямат. — Предложи й ръката си и тя се облегна на лакътя му, когато излезе, присвивайки очи, под обедното слънце. — Чувал съм, че е съвсем различно в Дания.

Младежите се появиха едва когато тя вече пиеше чаша от онова, което господин Вагела нарече „наливен чай“. Чашата беше очукана, сякаш е била използвана години наред, но изглеждаше чиста, а човекът, който ги обслужи, бе поднесъл напитката с голяма помпозност. Тя бе отговорила на задължителните въпроси за пътуванията си посредством господин Вагела, бе потвърдила, че не познава братовчеда на собственика, който живеел в Милтън Кейнс, и след като бе платила за чаша чай и за шофьора, както и лепкав сладкиш, поръсен с шамфъстък, за да поддържа силите си, нали разбирате, тя бе седнала в сянката на тентата и се бе загледала в онова, което заради леко по-издигнатото място, на което се намираше, вече знаеше, че лежи отвъд металната стена — безкрайното, проблясващо синьо море.

Наблизо имаше малък хиндуистки храм в сянката на дърво нийм. От двете му страни бяха наредени дървени постройки, които очевидно бяха изникнали, за да задоволят потребностите на работниците: бръснарница, магазинче за цигари, друго за плодове и яйца, както и такова за части за велосипеди. Минаха няколко минути, преди да забележи, че е единствената жена наоколо.

— Чудехме се къде си отишла.

— Едва ли сте се чудили дълго. Двамата с господин Вагела сме само на няколко метра от колата. — Думите й прозвучаха по-остро, отколкото й се искаше.

— Казах, че не мисля, че е добра идея да спираме тук — обади се Санджей, докато оглеждаше с едва прикрито раздразнение първо групичката мъже, а после и колата.

— Трябваше да сляза — твърдо заяви тя. — Господин Вагела бе много любезен да ме придружи. — Тя отпи от чая си, който бе изненадващо добър. — Имах нужда от почивка.

— Разбира се. Просто имах предвид… щеше ми се да бяхме намерили по-живописно място за вас, при положение че е последният ви ден от ваканцията.

— Тук е чудесно. — Вече се чувстваше малко по-добре. Жегата бе по-поносима заради лекия бриз откъм морето. Гледката на лазурните води бе успокояваща след замъглените и безкрайни прашни пътища. В далечината се чуваше приглушено дрънчене от удара на метал в метал, стърженето на някакъв режещ инструмент.

— Уха! Погледнете колко много кораби!

Дженифър сочеше към брега, където баба й едва успяваше да различи силуетите на огромни кораби, приличаха на заседнали на сушата китове. Тя примижа, искаше й се да бе взела очилата си от колата.

— Това ли е докът за разглобяване и рециклиране на кораби, за който споменахте? — обърна се тя към господин Вагела.

— Четиристотин дока, госпожа. В продължение на десет километра по брега.

— Прилича на гробище за слонове — обади се Дженифър и продължи с престорено сериозен тон, — където корабите идват да умрат. Да ти донеса ли очилата, бабо? — Държеше се любезно, предлагаше помощ, сякаш да се извини за забавянето си в магазина.

— Много мило, благодаря.

При други обстоятелства, помисли си тя после, безкрайният пясъчен плаж можеше да краси някоя туристическа брошура, със синьото небе, което срещаше хоризонта в сребърна дъга, зад която се виждаха далечни сини планини. Но благодарение на очилата си сега можеше да види, че пясъкът е сив от дългогодишното заливане с петрол и ръжда, че брегът е насечен от грамадни кораби, разположени на интервали от четвърт миля, както и от огромни купища метал с непонятно предназначение, образувани от разглобените вътрешности на излезлите от строя плавателни съдове.

На самия бряг, само на няколкостотин метра, групичка мъже бяха приклекнали в една редица, облечени в износени роби в синьо, сиво и бяло, и наблюдаваха как мостикът на един кораб се люшна и политна от все още белия корпус, който бе закотвен на стотина метра от брега, и тежко пльосва във водата.

— Не е обичайната туристическа атракция — коментира Санджей.

Дженифър се взираше в нещо, вдигнала ръка над очите си, за да ги предпази от слънцето. Баба й се бе загледала в голите й рамене и се питаше дали да не предложи на момичето да ги покрие.

— Точно за подобно нещо говорех. Хайде, Джей, да идем да погледнем.

— Не, не, госпожице. Не мисля, че е добра идея. — Господин Вагела допи чая си. — Сухият док не е място за една дама. А и трябва да имате разрешение от началника на пристанището.

— Искам само да погледна, Рам. Няма да взема да заварявам или режа нещо.

— Смятам, че е добре да послушаш господин Вагела, скъпа. — Тя остави чашата си на масата, като осъзнаваше, че дори и присъствието им в павилиона за чай предизвиква любопитство. — Това е работно място.

— И сега е уикенд. Почти нищо не се прави. Хайде, Джей. Никой няма да е против, ако само надникнем за пет минутки.

— На портала има пазач — отбеляза Санджей.

Виждаше, че естественото нежелание на Санджей да продължи нататък се бори с нуждата му да бъде приеман като равноправен участник в приключенията, дори като защитник.

— Дженифър, скъпа… — подхвана тя, стремейки се да му спести неудобството.

— Пет минутки. — Дженифър скочи от мястото си, направо не я свърташе от нетърпение. И след миг вече бе прекосила половината път.

— Най-добре да ида с нея — каза Санджей с нотка на примирение в гласа. — Ще я накарам да остане там, където можете да я виждате.

— Младежи — замислено задъвка господин Вагела. — Не се излиза на глава с тях.

Огромен камион избоботи по пътя, натоварен с огънати парчета метал, за които шестима или седмина мъже се бяха хванали и крепяха едва-едва.

След като отмина, тя видя Дженифър да разговаря с мъжа на портала. Момичето се усмихваше и прокарваше ръка през русата си коса. После бръкна в чантата си и му подаде бутилка кока-кола. Когато Санджей я настигна, вратата тъкмо се отваряше. И двамата изчезнаха, за да се появят след няколко секунди като малки фигурки на брега.

Изминаха близо двайсет минути, преди тя или господин Вагела да се осмелят да изрекат гласно онова, което и двамата си мислеха. Че младежите не само никакви не се виждат, но и доста се бяха забавили. И че ще се наложи да идат да ги потърсят.

Освежена малко от чая, тя се мъчеше да потисне раздразнението си от факта, че внучката й отново се бе държала толкова егоистично и неразумно. И все пак съзнаваше, че реакцията й отчасти се дължеше на страх, че нещо може да се случи на момичето, докато е под нейна опека. И че тя, безпомощна и стара, в тази непозната и непонятна страна, ще се наложи да поеме отговорност за обстоятелства, които не би могла по никакъв начин да контролира.

— Не иска да носи часовник, разбирате ли.

— Мисля, че е добре да идем и да ги потърсим — предложи господин Вагела. — Явно е, че съвсем са изгубили представа за времето.

Изчака той да дръпне стола й назад и с благодарност пое ръката му. Ризата му беше мека на допир, както ставаше с лен, който е бил пран много, много пъти.

Господин Вагела извади черния чадър, използван няколко пъти досега, и го отвори, като го вдигна така, че тя да върви в сянката му. Възрастната жена стоеше близо до него и усещаше погледите на кльощавите мъже зад тях, както и на онези, които ги подминаваха в раздрънканите автобуси.

Спряха до портала и господин Вагела каза нещо на пазача, сочейки отвъд оградата към дока. Тонът му бе строг и войнствен, сякаш мъжът бе извършил престъпление, като е разрешил на младежите да преминат.

Пазачът отвърна нещо с намерението да го умилостиви и после ги пусна да минат.

Корабите не бяха цели, както й се бе сторило отначало, а стари и разядени от ръжда корпуси. Дребнички мъже пълзяха отгоре им като мравки, очевидно безразлични към писъка на разкъсания метал, към стържещия звук на клещите. Работеха с оксижени, чукове, гаечни ключове и екотът на унищожителния им труд се носеше мрачно под откритото небе.

Онези корпуси, които бяха закотвени в по-дълбокото, бяха овързани с въжета, от които висяха невъобразимо крехки платформи, върху които металът се пренасяше до брега. Когато се приближиха до водата, тя вдигна ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от всепоглъщащата воня на отходни води и някакъв химикал, който не можеше да определи. Няколко дока по-нататък имаше запалени огньове, от които се издигаше гъст и черен токсичен дим право в чистото небе.

— Моля ви, внимавайте къде стъпвате — обади се господин Вагела, като махаше към замърсения пясък. — Не мисля, че това място е добро.

Той хвърли поглед назад, като явно се чудеше дали не е по-разумно възрастната жена да остане в павилиона за чай.

Но тя не искаше да седи там сама срещу онези мъже.

— Ще се държа здраво за вас, господин Вагела, ако не възразявате.

— Мисля, че така е най-добре — каза той и се загледа с присвити очи в далечината.

Около тях по пясъка бяха нахвърляни купчини ръждясали греди, неща, които приличаха на огромни турбини, и смачкани ламарини. Гигантски вериги с полепени по тях мидички се виеха около всичко или бяха навити на покрити с водорасли големи намотки като някакви великански спящи змии, а работниците наоколо изглеждаха като джуджета редом с тях.

Дженифър не се виждаше никъде.

Малка групичка хора се бяха събрали на пясъка, някои с бинокли, други — облегнати на велосипедите си, и всички гледаха навътре в морето. Тя стисна по-здраво ръката на господин Вагела и спря за миг, за да се приспособи към жегата. После бавно тръгнаха по брега към мястото, където мъжете с радиостанции и прашни туники крачеха напред-назад, говореха оживено помежду си, а децата си играеха безгрижно в краката на родителите си.

— Още един кораб пристига — посочи господин Вагела. Загледаха се как онова, което вероятно е бил стар танкер, теглен от няколко лодки, бавно се превръща в отчетливо различим силует, докато го приближаваха към брега. Един японски джип с мощен двигател мина край тях с рев и спря рязко на няколкостотин метра по-нататък. Именно тогава дочуха гневните викове и след като заобиколиха огромен куп газови цилиндри, видяха тълпа от хора в далечината, застанали в сянката на огромен метален корпус. В средата на групата явно имаше някаква бъркотия.

— Госпожо, вероятно е добре да тръгнем натам — каза господин Вагела.

Тя кимна. Беше започнала да се притеснява.

Мъжът, чийто внушителен тлъст корем щеше да го отличи от останалите дори и без скъпата му кола, ръкомахаше към кораба и възмутените му реплики бяха придружени от пръски слюнка. Санджей стоеше пред него, заобиколен от мъжете, отпуснал ръце до тялото си с обърнати надолу длани в жест на помирение, докато се мъчеше да прекъсне тирадата му. Субектът, вбесил така мъжа, Дженифър, стоеше в поза, която баба й помнеше от тийнейджърските й години — изнесла тежестта на тялото си върху единия крак, скръстила ръце пред гърдите си и вирнала нагло глава.

— Можеш да му кажеш — периодично се намесваше тя, че не съм се опитвала да направя нищо на проклетия му кораб. И че няма закон, забраняващ гледането. Санджей се обърна към нея.

— Там е проблемът, Джен. Има закон против гледането. Когато си влязла без позволение в чужда собственост.

— Това е плаж — кресна тя на мъжа. — Дълъг десет километра. С хиляди хора по него. Какво значение има изобщо, че точно аз съм погледнала някакви си ръждясали кораби?

— Джен, моля те… Мъжете около Санджей стояха и зяпаха с неприкрит интерес, като се побутваха един друг и сочеха джинсите на Дженифър и потника й, докато някои бяха приведени под тежестта на кислородните бутилки, които носеха на раменете си. Когато възрастната жена се приближи, неколцина се отдръпнаха и тя долови миризмата на застояла пот, примесена с тамян и нещо като сяра. С мъка успя да се сдържи да не сложи ръка пред устата си.

— Той си мисли, че Дженифър е от някоя природозащитна организация и е дошла да събира доказателства срещу него — обясни й Санджей.

— Очевидно е, че просто гледам — каза Дженифър. — Дори не нося фотоапарат — озъби се тя на мъжа, който я гледаше намръщено.

— Не ми помагаш особено — скастри я Санджей.

Възрастната жена се опита да прецени каква заплаха представлява мъжът. Жестовете му бяха станали доста по-резки и драматични, а изражението му направо бе разкривено от ярост. Тя погледна към господин Вагела, сякаш той бе единственият зрял човек наоколо.

Вероятно точно затова той се освободи от ръката й и мина между мъжете, изпънал гордо рамене. Отиде до собственика на дока и протегна ръка, така че мъжът бе принуден да я поеме.

— Господине. Аз съм Рам Би Вагела — представи се той. Двамата заговориха бързо на урду, при което гласът на господин Вагела бе умоляващ и любезен в един момент, но и решителен и категоричен в следващия.

Разговорът явно щеше да се проточи. Без опората на ръката му, възрастната жена усети, че не се чувства достатъчно стабилна. Озърна се на двете страни, като търсеше къде може да поседне, после се дръпна малко назад от групата, стараейки се да не се притеснява или страхува от откритото любопитство на някои от мъжете. Забеляза един метален варел и бавно тръгна към него.

Поседя отгоре му няколко минути, докато наблюдаваше как господин Вагела и Санджей се опитват да умилостивят собственика на кораба, да го убедят в наивността и пълната комерсиална незаинтересованост на посетителите на дока му.

От време на време те махаха към нея, а тя си вееше с ръка под чадъра и отлично си даваше сметка, че нейното присъствие — очевидно немощна стара дама — вероятно ще помогне на каузата им. Въпреки благото си изражение, тя беше страшно ядосана. Дженифър съзнателно бе пренебрегнала желанията на всички останали и междувременно бе забавила пътуването им с поне час. Доковете са опасни места, бе измърморил господин Вагела, докато крачеха по пясъка, не само за работниците, но и за онези, които биваха заподозрени, че се „месят“. Случвало се е да бъде конфискувана собственост, бе споменал той, докато хвърляше нервен поглед назад към колата.

Сега тя размишляваше над факта, че ще трябва да измине същото разстояние обратно по горещия пясък и че бе много вероятно да се наложи да платят нещо на тези хора, преди да могат да си тръгнат, което допълнително щеше да натежи на вече доста изтънелия им бюджет.

— Глупаво, неразумно момиче — измърмори тя.

В опит да демонстрира самообладание, тя се изправи и тръгна към носа на кораба с намерение да се отдалечи от безотговорната си внучка и мъжете с празни погледи. Разтвори чадъра и го задържа ниско над главата си, като вдигаше прахоляк по пясъка, докато вървеше към сянката. Корабът бе наполовина разглобен и свършваше рязко, сякаш някаква великанска ръка го бе срязала на две и отстранила задната част. Повдигна чадъра по-високо, за да разгледа по-добре. Трудно бе да се види много от толкова ниско долу, но успя да различи няколко оръжейни кули, които още не бяха свалени. Тя ги разгледа внимателно, като се намръщи на познатия им вид, на белещата се бледосива боя — пастелен цвят, който се използваше единствено на британските военни кораби. След около минута отпусна чадъра, направи крачка назад и се вторачи в разполовения корпус, който бе надвиснал над нея, напълно забравила схванатия си врат.

Вдигна ръка, за да заслони очи от жаркото слънце и да се помъчи да види какво е останало от името отстрани на корпуса.

И тогава, когато и последната буква се очерта ясно пред погледа й, спорещите гласове затихнаха и въпреки изтощителната жега на индийския следобед, старата жена в подножието на кораба усети как я обгръща внезапен смразяващ студ.

Собственикът на дока, господин Батачаря, не беше убеден в невинността им, но въпреки растящата враждебност и все по-осезаемото раздразнение на тълпата, и дори въпреки факта, че вече закъсняваха с графика си повече от час, младежите не спираха да се карат. Господин Вагела избърса чело с носната си кърпа. Госпожица Дженифър гневно подритваше пясъка назад с изписано по лицето й ядно примирение. Господин Санджей се бе зачервил и изглеждаше като човек, който съзнава, че защитава обречена кауза. От време на време поглеждаше към Дженифър и после отклоняваше поглед, сякаш и той самият се дразнеше от нея.

— Няма нужда да защитаваш позицията ми вместо мен, ясно?

Господин Вагела лекичко докосна ръката й.

— Простете ми, че го казвам, госпожице Дженифър, но не вярвам, че познанията ви по урду са достатъчни, за да се справите сама.

— Той разбира английски. Чух го.

— Какво казва сега момичето? — Господин Батачаря, личеше си, бе възмутен от облеклото й, което бе на ръба на приличието. Господин Вагела подозираше, че макар вътрешно да знаеше, че младежите не са виновни в нищо, вече се бе докарал до такова състояние на афект, че бе решен да продължи спора. Господин Вагела бе срещал много такива мъже в живота си.

— Не ми харесва начинът, по който ми говори.

Господин Санджей се приближи към момичето.

— Дори не разбираш какво казва! Само влошаваш нещата, Джен. Върни се в колата и вземи и баба си с теб. Ще се оправим тук.

— Не ми казвай какво да правя, Джей.

— Къде отива той? Къде отиват двамата? — Господин Батачаря наблюдаваше Санджей с нарастваща ярост.

— Мисля, че е най-добре момичето да напусне вашия док, сър. Моят приятел тъкмо я убеждава в това.

— Не искам ти да… — Госпожица Дженифър рязко млъкна. Настана внезапна тишина и господин Вагела, който вече се измъчваше от жегата, проследи погледите на тълпата към сенчестото място под корпуса на съседния кораб.

— Какво й е на старата дама? — попита господин Батачаря.

Тя седеше, приведена напред, облегнала глава на ръцете си. Сивата й коса изглеждаше сребристобяла.

— Бабо? — Момичето се втурна към нея.

Когато възрастната жена вдигна глава, господин Вагела издиша с облекчение. Трябваше да си признае, че се бе разтревожил от вида й.

— Добре ли си?

— Да. Да, скъпа. — Думите се отронваха автоматично от устните й, помисли си господин Вагела. Сякаш волята й нямаше нищо общо с тях.

Забравили за господин Батачаря, двамата със Санджей отидоха и приклекнаха до нея.

— Изглеждате много бледа, скъпа госпожо, ако ми позволите да забележа. — Бе опряла едната си ръка на кораба, видя той, странен жест, заради който се налагаше да се наведе в неудобна поза.

Собственикът на дока вече бе до тях и почистваше скъпите си обувки от крокодилска кожа в задната част на крачолите си. Измърмори нещо на господин Вагела.

— Пита дали не желаете да пийнете нещо — преведе той. Казва, че има студена вода в офиса си.

— Не искам да получи удар на дока ми — продължаваше господин Батачаря. — Дайте й малко вода и после, моля, отведете я.

— Искате ли студена вода?

За миг му се стори, че тя ще стане, но после само немощно вдигна ръка.

— Много мило, но просто ще поседя тук за минутка.

— Бабо? Какво ти е? — Дженифър бе приклекнала, сложила длани върху коленете на баба си. Очите й бяха широко отворени и пълни с тревога. Предишното й надменно поведение се бе изпарило под слънцето. Зад гърба им младите мъже си шушнеха и се побутваха един друг, разбрали, че пред очите им се разиграва непонятна драма.

— Моля те, накарай ги да си вървят, Джен — прошепна баба й. — Наистина. Ще се оправя, ако всички ме оставят на мира.

— Заради мен ли е? Много съжалявам, бабо. Знам, че ти създавам неприятности. Просто не ми хареса как ми говори. Защото съм момиче, нали разбираш? Това ме изкарва от равновесие.

— Не е заради теб…

— Съжалявам. Трябваше да съм по-разумна. Чакай, ще те заведем обратно в колата.

Господин Вагела се зарадва, като чу извинението. Хубаво беше да знае, че младите хора можеха да си признаят безотговорните постъпки. Тя не биваше да принуждава старата дама да върви толкова далеч в жегата, не и в подобно място. Това показваше липса на уважение.

— Не си виновна ти, Дженифър. — Гласът на старата жена бе изтънял. — Заради кораба е — прошепна тя.

Озадачени, те проследиха погледа й, огледаха грамадния бледосив метален корпус, огромните и ръждясали нитове, които чертаеха линия отстрани.

Двамата младежи се спогледаха, после заедно впериха очи в старата дама, която внезапно им се стори изключително крехка и ранима.

— Това е просто кораб, бабо — каза Дженифър.

— Не — каза тя и господин Вагела забеляза, че лицето й е бледо като метала зад нея. — Съвсем не е така.

Не се случва често, отбеляза господин Рам Би Вагела пред съпругата си, след като се върна при нея, да се види възрастна жена да плаче. Явно тези британци изразяваха чувствата си доста по-свободно, отколкото си бе представял, и никак не бяха скованите и затворени в себе си хора, каквито бе очаквал да види. Съпругата му, твърде дразнещо, само повдигна вежда, сякаш вече не си струваше да прави усилие, за да намери подходящ отговор на заключенията му. Той си припомни тъгата на старата жена, как се бе наложило да й помогнат да стигне до колата, как бе седяла в пълно мълчание чак до Мумбай. Сякаш бе видяла нечия смърт.

Да, той бе доста изненадан от английската дама. Не беше, каквато си я бе представял отначало.

Беше напълно сигурен, че в Дания не са такива.