Джоджо Мойс
Корабът с булките (15)

Тринадесета глава

Брат ми доведе английска съпруга. Преди да пристигнат, тя беше възхвалявана до небесата колко е красива, изискана, отзивчива и умна…; вместо това се запознахме с една грозна, мръсна, червенобузеста и мързелива жена, която и една добра дума не казваше за когото или каквото и да било в страната ни… Лично мога да заявя, че беше особено злополучен денят, в който тази наперена чужденка влезе в семейството ни.

Писмо до вестник „Истина“, Мелбърн, 1919 г.

Двадесет и два дни

Скъпа мамо,

Не ми е лесно да напиша това писмо. Явно съм го отлагала, доколкото ми беше възможно. Но ти сигурно знаеш, без да се налага да ти обяснявам, какво искам да ти кажа, че съм направила, и как нося товара си оттогава. Не се гордея със себе си, мамо. Намирах си всякакви оправдания, за да се убедя, че постъпвам правилно. Но не съм сигурна кого се опитвах да защитя — теб или себе си…

Любими мой,

Много е странно да се опитвам да напиша това писмо, знаейки, че най-вероятно, докато го получиш, вече ще бъда в прегръдките ти. Но плаването започва да ми се струва безкрайно и изпитвам отчаяна нужда, докато се намирам насред океана, да поддържам някакъв контакт с теб. Поне да говоря с теб, макар и да не можеш да ме чуеш. Предполагам, че някои от съпругите тук са по-въздържани и затворени от мен, способни да понасят безкрайните дни на раздяла. Но за мен всяка минута, която прекарвам без теб, е твърде дълга и в крайна сметка — безполезна…

Понякога неизречените разговори на борда на „Виктория“ ставаха доста гръмогласни. Сега, на половината на плаването, тежестта на тези едностранчиви излияния тегнеше във въздуха, докато булките препрочитаха и съчиняваха писма, опитваха се да изразят копнежите си, споделяха страховете си със семействата си или гълчаха мъжете си за липсата на емоции. В каюта 3Г две жени седяха една до друга на леглата си и всяка бе потънала в мислите си, докато пишеше върху тънката хартия, осигурена от флота.

От време на време през полуотворената врата долиташе звук от отминаващи стъпки или изблик на смях, дочуваше се тих разговор, накъсан от дискретни възклицания на изненада. Жегата от предишните дни бе попреминала с кратката буря, извила се в ранните часове на утрото, и обитателките на женските каюти отново се бяха оживили: много от тях бяха излезли да се насладят на по-свежия въздух. Но нищо от това не смущаваше, изглежда, двете останали съпруги от 3Г, които бяха вглъбени в едностранчив разговор с хора, намиращи се далеч от борда на „Виктория“.

… скъпи, предвид обстоятелствата, ми се струва доста лекомислено да пиша това. Затова просто ще ти кажа, че те обожавам и много се радвам, че това бебе е само наше. Че ще го отгледаме заедно, него или нея, а не разделени, както сме сега, от безкрайната водна шир. И че не мога да си представя по-прекрасен баща от теб.

Понякога можеш да страдаш толкова силно, да бъдеш погълнат от собствената си мъка толкова дълбоко, че да ти е трудно да видиш кое е правилно. Още по-трудно е да го направиш.

Но снощи осъзнах едно: дори след всичко, което се случи, ти никога не би направила онова, което сторих аз. Разликата е в това, че ти би искала хората да са щастливи, доколкото им е възможно. Още по-трудно е да пиша, без да чувствам разкаяние.

— Ейвис — обади се Маргарет, — имаш ли попивателна хартия?

— Ето — Ейвис се наведе надолу. — Вземи този лист. Аз имам други.

Нагласи полата си и отново се намести, като със свободната погали корема си.

… затова ще пиша на Лети и ще й кажа истината. Че татко, макар че никога няма да обикне друга жена, както обичаше теб, заслужава да има компания. Някой да се грижи за него. Най-сетне осъзнах, че няма нужда да пазя онзи идеален образ, който съм си изградила за вас двамата. Няма нужда да изпитвам гняв към нея, задето е била влюбена в него през всичките тези години. Мога само да й съчувствам, че е пропиляла годините си в чакане на някого, когото знае, че не може да има. Дори не е опитала да има.

Знам, че ще се съгласиш с това, мамо. Но мисля, че Лети, след всичките си години самота, заслужава да бъде обичана.

— Ще се кача горе да поседя малко на палубата. Имаш ли нещо против да те оставя тук с Моди?

Ейвис вдигна поглед към Маргарет, която стоеше до вратата, стиснала написаното си писмо в ръка. Очите й изглеждаха, помисли си Ейвис, малко зачервени. Но пък с тази ужасна синя рокля, която сигурно носеше вече десети ден, и с подпухнали глезени, очите й сигурно бяха последната й грижа.

— Разбира се, няма проблем — отвърна тя.

— Сега не е толкова зле горе, след като жегата отмина.

Ейвис кимна и след като вратата се затвори след Маргарет, продължи да пише:

Много е странно, може би дори ще ти се стори глупаво, но знаеш ли, Иън? Беше ми притеснено да споделя с теб. Знам, че не обичаш много изненадите, но това е наистина много специална изненада, нали? Разбира се, би било хубаво, ако можехме да имаме малко време само за нас двамата, но след като бебето се роди, можем да наемем детегледачка и двамата с теб да си бъдем както в Австралия — само че с едно сладко малко бебче, което да обичаме. Знам, че някои мъже се оплакват от липса на внимание от страна на съпругите си, когато се появят децата, но, скъпи, искам да те уверя, че АЗ НЕ СЪМ ТАКАВА. Никое бебе не може да застане между мен и теб. Ти си първи в сърцето ми и винаги ще бъдеш. Важното е да бъдем заедно. Винаги така ми казваше. Пазя тези мисли в сърцето си всяка минута от всеки ден. Важното е да бъдем заедно.

Твоя, Ейвис

Ейвис се облегна на койката си, заслушана в далечното бучене на корабните двигатели, в откъслечните съобщения по радиоуредбата, виковете на момичетата, ангажирани в нещо на горната палуба. Сложи запечатаното писмо върху гърдите си, стиснала го с две ръце, и мислено се върна назад.

 

 

Обичайното време за напускане на стаята беше единайсет преди обед, но понеже беше война, а и нуждите бяха други, беше наясно, че дори и след два и петнайсет следобед нямаше вероятност да бъдат притеснени от някоя камериерка. Хотел „Флауър Гардън“ в Мелбърн, както и много други местни хотели в тези дни, беше твърде ангажиран с така наречените „удължени посещения“. Толкова удължени всъщност, че доста често двойките не си правеха труда да остават през нощта. Беше напълно възможно много от тях и да не са семейни двойки. Защо иначе да им трябва хотелска стая? Обяснението за „съпругите“, които са дошли специално за среща с мъжете си от корабите, звучеше неубедително дори за най-наивните. Но с толкова много войници в града, а и с военните нужди, собствениците на хотели бяха достатъчно прозорливи да схванат, че с малко гъвкавост и леко затваряне на очите могат да продължат да печелят доста пари.

Ейвис пресметна колко време им оставаше, преди да се наложи да станат и да се върнат у дома. Ако тръгнеха в рамките на час, вероятно щяха да успеят да минат за малко и през зоологическата градина, за да не се налага да лъже къде са били. Майка й сигурно щеше да зададе някой неудобен въпрос за тигрите от Суматра или нещо подобно.

Иън се бе унесъл в сън, преметнал едната си ръка върху тялото й. Сега отвори очи.

— За какво мислиш?

Тя бавно завъртя глава, докато лицата им се оказаха само на сантиметри разстояние.

— Мислех си, че вероятно не биваше да правим това до първата ни брачна нощ.

— Не казвай това, прекрасна моя. Не бих могъл да чакам толкова.

— Толкова ли трудно би било?

— Скъпа, знаеш, че имам позволение да остана на брега само четиридесет и осем часа. Не беше ли по-забавно това, отколкото всякакви планове за цветя и шаферки, и какво ли не?

Ейвис тайничко си помисли, че вероятно щеше да й хареса да се суети с цветя и шаферки, но не искаше да разваля момента, затова се усмихна загадъчно.

— Господи, обичам те.

Усети думите му върху кожата си, сякаш той й даваше частица от себе си дори и с дъха си. Тя затвори очи, наслаждавайки се на всяка една.

— И аз те обичам, любими.

— Нали не съжаляваш? — попита той.

— Че ще се омъжа за теб ли? — Очите й се разшириха.

— Че направихме… нали знаеш. Нали не съм те наранил или нещо такова?

Беше я заболяло малко, ако трябваше да е честна. Но не и толкова, че да поиска да спрат. Сега се изчерви, шокирана от нещата, които бе направила, и колко лесно му се бе отдала. Винаги бе подозирала, съдейки от казаното от майка й, че ще бъде нещо, което трябва да изтърпи. „Спящия звяр“, го наричаше майка й. „Най-добре да го оставиш да спи, колкото може по-дълго“, бе я посъветвала мъдро тя.

— Нали не си мислиш нищо лошо за мен сега… — прошепна тя, — … след като ти позволих… — Тя преглътна с мъка. — Искам да кажа, не съм сигурна дали е трябвало да ми хареса толкова…

— О, скъпото ми момиче, не! Господи, не, прекрасно е, че ти хареса. Всъщност това е едно от нещата, които обичам в теб, Ейвис. — Иън я прегърна силно и заговори в косата й: — Ти си чувствено създание. Свободен дух. Не си като английските момичета.

Свободен дух. Бе повярвала в този свой нов образ, обрисуван от Иън. В един момент, малко по-рано, докато стоеше гола и притеснена пред него, той й бе казал, че е богиня, най-съблазнителното момиче, което някога е виждал, и още нещо, което я бе накарало да се изчерви, докато той я гледаше със замъглени от възхита очи, и тя бе осъзнала, че решително се стреми да се превърне в съблазнителна богиня, макар в действителност да искаше да се наметне с халата си.

Това означава, че той е подходящият мъж за мен, казваше си тя. Кара ме да искам да съм по-добра, отколкото съм.

Навън движението по улиците се оживяваше. Някъде долу, под отворения прозорец, се затръшна врата на кола и някакъв мъж се развика настоятелно: „Дейви, Дейви“, явно без да му обърнат внимание.

— Значи — подхвана тя, като разплете крака от неговите и се извъртя така, че да се надвеси над него, донякъде все още шокирана от усещането за голата му кожа до нейната. — Ти наистина, наистина много ме обичаш, нали?

Той й се усмихна, с коса, сплескана от възглавницата. Тя реши, че никога не е виждала по-красив мъж в живота си.

— Нужно ли е да питаш?

— И никога не бих могла да сторя нещо, с което да те разстроя или подразня, нали?

— Не би могла — потвърди той, докато се протягаше към нощното шкафче за цигара. — Невъзможно.

— И искаш да бъдеш с мен завинаги?

— Повече дори. За вечни времена.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Тогава ще ти кажа нещо, а ти няма да ми се сърдиш.

Той издърпа цигара от пакета с белите си зъби и за миг замълча, като използва ръката, с която я бе прегърнал през врата, за да заслони пламъка на запалената клечка.

— Хм? — попита той. Меко облаче синкав дим се издигна в неподвижния въздух до главата й.

— Ще се оженим.

Той я изгледа за миг. Очите му се усмихнаха.

— Разбира се, че ще се оженим, патенцето ми.

— Утре.

Не й се искаше да си спомня подробно за случилото се после. За това как бръчиците край очите му се бяха задълбочили и изражението му вече не бе толкова нежно. За това как недотам „Спящия звяр“ внезапно бе заспал дълбоко.

— Какво?

— Уредила съм всичко. Запазих час при мировия съдия. Ще се оженим утре. В гражданския регистър на улица „Колинс“. Мама, татко и Дийна ще присъстват, а семейство Хендерсън се съгласиха да ни бъдат свидетели. — После продължи, понеже той не каза нищо. — О, скъпи, не ми се сърди. Не можех да понеса мисълта пак да заминеш и да сме само сгодени. И си помислих, че след като ме обичаш и аз те обичам, и само искаме да бъдем заедно, няма никакъв смисъл да чакаме месеци наред. А и нали каза, че си получил разрешение от командира си.

Иън рязко седна, при което тя падна назад върху възглавниците. Повдигна се малко, за да се облегне на таблата, стиснала чаршафа пред гърдите си.

Иън се бе навел напред, с гръб към нея. Може би само си въобразяваше, но сякаш имаше някаква мрачна решителност в начина, по който пушеше.

— Хайде, скъпи — игриво каза тя, — не бива да се сърдиш. Не ти позволявам.

Той не помръдна.

Стори й се, че чака цял живот, и раменете й леко се отпуснаха. Игривото неодобрително изражение на лицето й бавно се стопи. Най-накрая, след като не можеше да понася напрежението повече, тя протегна ръка към него. Кожата му при допир сякаш й разказваше за изминалите часове.

— Много ли си ми сърдит?

Той мълчеше. Угаси цигарата, после се обърна към нея и прокара ръка в косата си.

— Не ми харесва да правиш неща зад гърба ми… особено нещо толкова… важно като това.

Сега тя пусна чаршафа, наведе се напред и обви с ръце врата му.

— Съжалявам, скъпи — прошепна, гризвайки леко ухото му. — Мислех, че ще се зарадваш.

Не беше съвсем вярно: още докато запазваше часа, съзнаваше, че нервната тръпка в стомаха й не е само от нетърпеливо очакване.

— Задължение на мъжа е в крайна сметка да урежда тези неща. Караш ме да се чувствам… не знам, Ейвис. Кой носи панталоните тук? — Лицето му бе мрачно.

— Ти! — отвърна тя и чаршафът напълно се смъкна, когато плъзна крак върху него.

— Това не е някаква шега, нали? Всичко е уредено? Гостите са поканени?

Тя откъсна устни от врата му.

— Само семейството Хендерсън. И родителите ми, имам предвид. Не съм организирала някакво пищно тържество без знанието ти.

Той закри лицето си с ръка.

— Не мога да повярвам, че си го направила.

— О, Иън, любими, моля те, недей…

— Не мога да повярвам, че…

— Нали още ме искаш, нали, скъпи? — Гласът й, потреперващ и леко умолителен, издаваше повече съмнение, отколкото всъщност изпитваше Ейвис. Никога не й бе минавало през ум, че Иън може да си промени решението.

— Знаеш, че е така… Просто…

— Искаш да си сигурен, че ти си главата на семейството. Естествено! Знаеш, че те смятам за великолепен. И ако имахме повече време, щях да чакам, колкото пожелаеш. О, Иън, не се сърди, любими, моля те. Само защото толкова много искам да бъда госпожа Радли.

Тя притисна носле към неговия нос и разтвори широко сините си очи, за да потъне той в тях.

— О, Иън, скъпи, толкова много те обичам.

Отначало той не бе казал нищо, само се бе оставил на целувките й, на нежните думи, прошепнати умолително, на деликатното докосване на ръцете й. После бе усетила как той бавно омеква.

— Само защото много те обичам, скъпи — прошепна тя и докато му се отдаваше, докато бавно губеше разсъдък, а телата им го връщаха обратно във властта й, след като „Спящия звяр“ се бе събудил, малка частица от нея със задоволство отбеляза, че колкото и трудно да бе понякога, с интелигентност, чар и малко късмет, Ейвис Причард винаги получава своето.

Беше се държал малко странно на сватбата. Знаеше, че така мисли майка й. Беше разсеян, понякога не чуваше какво му казват и хапеше нокти, което бе крайно неприемлив навик за възрастен мъж. При положение че бяха само осем човека и че той бе офицер все пак, бе сметнала за неуместна изключителната му нервност.

— Не го мисли — бе казал баща й. — Всички младоженци изглеждат като осъдени до живот.

Майка й го бе ударила леко по рамото и се бе опитала да се усмихне окуражително с начервените си устни.

Дийна се цупеше. Бе облякла син костюм, толкова тъмен, че изглеждаше почти черен, а когато Ейвис се оплака от това, майка й бе казала да не обръща голямо внимание.

— Много е трудно за нея, понеже ти се омъжваш първа — бе прошепнала тя. — Разбираш ли?

Ейвис разбираше. Отлично.

— Още ли ме обичаш? — попитала го бе тя след това. Родителите й бяха платили вечерята за всички и една нощувка в „Мелбърн Гранд“. Майка й бе заплакала тихичко на масата и шепнешком й бе споделила точно когато с Иън бяха решили да се оттеглят, че всъщност не е толкова зле и че може да й е по-лесно, ако първо изпие една-две чаши. Ейвис се бе усмихнала — усмивка, която бе успокоила майка й и разгневила ужасно сестра й, на която тя сякаш казваше, че ще го направи: ще стане жена преди нея. Дори се бе изкушавала да каже на сестра си, че вече го е направила предната вечер, но както се държеше напоследък Дийна, сигурно щеше да го сподели с майка им, а само това й трябваше.

— Иън? Обичаш ли ме още, след като вече съм просто госпожа Радли?

Бяха стигнали до стаята. Той затвори вратата зад нея, отпи още една глътка бренди и разхлаби яката си.

— Разбира се — отвърна той. Сякаш не приличаше много на себе си в този момент. Придърпа я към тялото си и забързано плъзна длан отвътре по бедрото й. — Обичам те до полуда, скъпо мое момиче.

— Прощаваш ли ми?

Вниманието му вече бе заето с друго.

— Разбира се. — Спусна устни към шията й и леко я захапа. — Казах ти. Просто не обичам изненади.

 

 

— Май ще се извие буря. — Джоунс Уелсеца погледна барометъра, закачен отстрани до вратата на столовата, запали нова цигара и престорено потръпна. — Усещам я вътре в мен. Такова напрежение — ще избие нанякъде, нали?

— Какво мислиш, че беше това сутринта? Шотландска мъгла ли?

— Наричаш онова буря? Това беше пръдня в чаена чаша. Говоря за истинска буря, момчета. Бясна като ядосана жена, от която ти настръхва косата и която ти отмъква и разкъсва панталона, преди да успееш да кажеш: „О, стига, скъпа. Нарекох те с нейното име само на майтап“.

От няколко различни хамака се разнесе гръмогласен смях. Никол, легнал в своя, чу звука, който напомняше за далечен предвестник на бурно небе. Джоунс имаше право. Щеше да има буря. Чувстваше се напрегнат, нервен, сякаш е изпил твърде много чаши арабско кафе. Или поне си казваше, че е заради бурята.

Мислено Никол отново си представи онова бледо лице, озарено от луната. Нямаше покана в погледа й, нито кокетство. Тя не беше от жените, които смятат флиртуването за компенсация на положението си на омъжени. Но имаше нещо в погледа й. Някакво разбирателство помежду им. Връзка. Тя го познаваше. Това усещаше той.

— О, за бога — каза той гласно, докато сваляше крака от хамака. Нямаше намерение да казва нещо, затова се почувства неловко, когато стъпи долу.

— Какво има, Никол, скъпи? — Джоунс Уелсеца остави писмото си. — Някой да не ти е вързал корсета прекалено стегнато днес? Не си арестувал достатъчно мъже напоследък, а?

Никол затвори очи. Смъдяха и го дразнеха. Въпреки умората, сънят му убягваше. Преследваше го денем, понякога му се струваше, че ще го улови. После, когато се отпуснеше, дрямката му се изпаряваше и оставаше онзи образ зад затворените му клепачи. И една болка в душата. „Как мога да мисля така?“, питаше се той. „Тъкмо аз.“

— Главоболие — каза той сега, докато разтриваше челото си. — Както сам каза. От налягането е.

Струваше му се, че вече не може да изпитва никакви чувства. Че е толкова шокиран от ужасите на войната, от загубата на толкова близки около него, че както мнозина, се е затворил в себе си. Сега, принуден да се вгледа внимателно в поведението си, смяташе, че вероятно никога не е обичал жена си, че вместо това е следвал течението, поддал се е на общото мнение, че трябва да се ожени. Налагаше се — след като тя бе разкрила последиците от онова, което бяха направили. Жениш се, раждат ти се деца и остаряваш. Жена ти става кисела заради липсата на внимание; ти се превръщаш в огорчен и затворен в себе си човек, оплакващ загубените си мечти; децата порастват и се изнасят от дома, като си обещават, че няма да повторят същите грешки. Няма място за мечти и алтернативи. Просто продължаваш напред. Може би, мислеше си той в най-мрачните си мигове, му беше трудно да признае, че войната го е освободила от всичко това.

— Знаеш ли, Ник, огнярите подхвърлиха, че ще правят парти тази вечер. След като нещата улегнаха малко. — Потупа стената до себе си. — Трябва да се отбележи, че изглежда жалко, толкова много жени да пропуснат удоволствието от доброто старо флотско гостоприемство. Мислех да се отбия по-късно.

Никол се пресегна за ботуша си и се зае да го лъска.

— Ти си прасе — отбеляза той.

Джоунс Уелсеца изгрухтя доволно.

— И какво лошо? — каза той. — Онези, които не искат да опитат от уелските прелести, явно са наистина влюбени в мъжете си. Прекрасно. Онези, които сметнат, че морският въздух… — Тук той вдигна вежди. — … им е отворил апетита, вероятно и бездруго е нямало да се сдържат дълго.

— Не бива да го правиш, Джоунс. Всички са омъжени, за бога.

— И съм почти сигурен, че някои вече са доста по-малко омъжени, отколкото при отплаването. Чу за случката на Б палуба, нали? А пък аз бях на пост пред 6Е снощи. Онова момиче с русата коса е истинска напаст. Направо не ме остави на мира. Все излизаше и влизаше… „Ооо, само ще ида до банята“, а нощницата й — разтворена. Убеден съм, че ние, мъжете, сме истинските жертви в тези ситуации. — Той потрепна с мигли.

Никол отново се зае с ботушите си.

— Стига, Никол. Не се прави на много женен и високоморален пред нас. Само защото ти си доволен да живееш по правилата, не значи, че останалите не можем да се позабавляваме малко.

— Мисля, че трябва да ги оставите на мира — заяви той и се престори, че не чува груповото освиркване, което последва думите му. Имаше все по-голяма липса на уважение към жените, дори и сред мъжете, които бе смятал за почтени, което го притесняваше.

— Аз пък мисля, че трябва да се стегнеш малко. Лидърс ще дойде, нали, момко? И Брент и Фартинг, също. Ела с нас — така можеш да си сигурен, че ще се държим прилично.

— Дежурен съм.

— Разбира се. Притиснат до стената на онова спално помещение, заслушан как момичетата вътре пъшкат страстно. — Той се засмя и скочи обратно в хамака си. — О, хайде, стига, Никол. И на пехотинците им е позволено да се веселят понякога. Виж… мисли за това, което правим, като за вид услуга. Забавляваме съпругите на империята. За благото на нацията.

Джоунс отдаде преувеличено чест и се облегна назад. Докато Никол измисли подходящ остроумен отговор, той вече бе заспал, стиснал едва-едва запалена цигара в ръката си.

 

 

Мъжете се боксираха на самолетната палуба. Някой бе оградил ринг на мястото, където бяха стояли „корсарите“, и сега Денис Тимс методично пребиваше с юмруци един от моряците. Голият му торс бе като стегнат блок от жилави мускули и той се движеше без никаква грация или ритъм в ринга. Беше като автомат, машина за унищожение, а юмруците му удряха безмилостно, докато залитащият и препъващ се млад моряк накрая падне и бива изтеглен в безсъзнание през въжетата. След четири рунда победите му изглеждаха толкова неизбежни, че събраните наоколо мъже и жени трудно намираха ентусиазъм да му ръкопляскат.

Франсис, която не искаше да гледа, стоеше с гръб към тях. Тимс, размахал юмруци, прекалено много й напомняше за нощта на „неприятния инцидент“ с Джийн. Имаше нещо смущаващо в силата на удара му, в жестоко стиснатите му челюсти, докато нападаше бледия си противник, от което й ставаше студено дори в тази жега. Беше се запитала, когато двете с Джийн сядаха заедно, дали да не се оттеглят заради момичето. Но безспорният интерес на Джийн бе доказателство, че е била твърде пияна онази вечер, за да знае какво е видял Тимс или какво е направил някой друг изобщо.

— Дано не се разгорещят прекалено — каза сега Джийн, настанявайки се по-удобно на мястото до Маргарет. Явно й беше трудно да седи на едно място. През последния час непрекъснато обикаляше напред-назад между ринга и столовете на палубата. — Не сте ли чули? Водата е свършила.

Маргарет я погледна сепнато.

— Какво?

— Не водата за пиене, а помпата не работи както трябва и няма да има за пране, за миене на коси и всичко останало, докато не я поправят. Само за крайни нужди. Можете ли да си представите? В тази жега! — Тя размаха ръка пред лицето си. — Казвам ви, в банята имаше истински бунт. Онази Айрийн Картър може и да е дама от висшето общество, но само да я бяхте чули, когато спря водата на душа й. Даже Денис щеше да се изчерви.

През изминалата седмица Джийн си бе върнала доброто настроение дотолкова, че неспирното й и предимно лекомислено бъбрене сякаш бе придобило нова сила.

— Знаете ли, че Ейвис ще се бори с Айрийн за титлата Кралица на „Виктория“? Следобед ще има конкурс за най-хубави крака. Ейвис е успяла да убеди офицера да й позволи да слезе при багажа и да си вземе оттам най-хубавите обувки. С десетсантиметрови токчета в тъмнозелен сатен, които да отиват на банския й.

— Ооо.

Тимс удари противника си с ъперкът, последван от ляво кроше и отново удар отляво.

— Добре ли си, Меги?

Франсис подаде на Маргарет сладоледа, който държеше в протегнатата си ръка вече няколко секунди, без да я забележат, като размени кратък поглед с Джийн.

— Не е нещо, свързано с бебето, нали?

Маргарет се обърна към тях.

— Не, добре съм. Честно.

Не искаше да погледне никого в очите.

— О, Денис отново победи. Ще видя дали някой не иска да се обзаложи с мен. Казвам ви, никой не ще да приеме залог срещу него. Не и както я кара. — Джийн стана, изпъна полата си и отиде при другите зрители.

Маргарет и Франсис останаха да седят мълчаливо, стиснали сладоледите си. В далечината забелязаха някакъв танкер да минава по линията на хоризонта и двете го проследиха с поглед, докато вече не се виждаше нищо.

— Какво е това?

Маргарет погледна писмото, което стискаше в ръка, явно едва сега осъзнаваше, че името на адресата се вижда ясно. Франсис не каза нищо, но в очите й се четеше въпрос.

— Във водата ли… щеше да го хвърлиш? Маргарет се загледа в тюркоазените вълни.

— Би било… хубаво. Имах един пациент, чиято любима жена беше загинала при бомбардировка в Германия. Написа й прощално писмо, което сложихме в бутилка и пуснахме зад борда на болничния кораб.

— Искам да го изпратя — каза Маргарет.

Франсис отново погледна плика и провери дали е прочела правилно името. После озадачено погледна Маргарет. Зад нея на висок глас почнаха да спорят за някакво провинение на ринга, но тя не отклоняваше поглед от жената до себе си.

— Излъгах — каза Маргарет. — Оставих те да си мислиш, че е мъртва, но тя не е. Напусна ни. Няма я вече две години и половина.

— Майка ти?

— Да. — Тя размаха писмото. — Не знам защо го донесох тук горе.

И тогава Маргарет започна да разказва, отначало тихо, а после сякаш вече не я бе грижа кой може да я чуе.

За тях беше истински шок. Най-меко казано. Бяха се върнали един ден и бяха заварили вечерята да къкри на печката, ризите — прилежно огладени на рафта, подовете — почистени и излъскани, и една бележка. Не можела да издържа повече, така беше написала. Била изчакала, докато братята на Маргарет се върнат от фронта, докато Даниъл стане на четиринайсет и вече е мъж, а сега смятала задълженията си за изпълнени. Обичала всички, но трябвало да се помъчи да създаде и собствен живот, докато още имало нещо в нея. Надявала се, че ще разберат, но знаела, че няма да успеят.

Беше накарала Фред Бриджмън да я вземе и да я закара до гарата, след което си бе заминала, вземайки само един куфар с дрехи, четиридесет и два долара спестени пари и две от по-хубавите снимки на децата от стената.

— Господин Лидер от билетното гише ни каза, че си купила билет до Сидни. Оттам е могла да иде където си пожелае. Решихме, че ще се върне, когато е готова. Но това не се случи. Даниъл го прие най-тежко.

Франсис хвана ръката на Маргарет.

— След това, предполагам, всички можехме да видим знаците. Но човек не ги търси, нали? Майките винаги са уморени, кисели. От тях се очаква да викат и после да се извиняват. Нормално е да имат главоболие. Предполагам, че всички сме я смятали за част от мебелировката у дома.

— Получи ли вест от нея?

— Писа няколко пъти и татко й писа, умолявайки я да се върне, но след като тя не се върна, той престана. Доста бързо, като се замисля. Не можеше да понесе мисълта, че тя вече не го обича. След като приеха, че повече няма да се върне, момчетата изобщо не искаха да й пишат. Затова… той… просто… те всички… се държаха, сякаш е умряла. Беше по-лесно, отколкото да свикнат с истината. — Тя замълча. — Писала ми е само веднъж тази година. Може би й напомням за нещо, което иска да забрави, вина, която вече не иска да изпитва. Понякога си мисля, че най-доброто, което мога да направя, е да се простя с нея. — Тя завъртя плика в свободната си ръка.

— Сигурна съм, че не е искала да ти причини болка — тихо каза Франсис.

— Но го прави. Непрекъснато.

— Можеш да се свържеш с нея все пак. Имам предвид, че след като чуе къде си, кой знае? Може би дори ще почне да ти пише по-често.

— Не става дума за писмата. — Маргарет захвърли плика на палубата.

Франсис се пребори с желанието си да го затисне с нещо. Не искаше някой случаен полъх да го метне зад борда.

— А за всичко. За нея, за мен.

— Но тя е казала, че те обича…

— Не разбираш. Аз съм нейна дъщеря, нали?

— Да, но…

— Тогава какви чувства трябва да изпитвам, след като майчинството е толкова ужасно, че собствената ми майка отчаяно е искала да избяга? — Тя потърка очи с подпухналите си пръсти. — Ами ако… Франсис, ако когато се роди това дете, когато най-сетне се появи… ако изпитам същото?

 

 

Времето се развали чак към четири и половина, когато боксирането приключи — или когато Тимс се бе отегчил: трудно бе да се каже кое. Първите едри капки дъжд изтрополиха тежко по палубата и жените изчезнаха, скрили глави под слънчевите си шапки или сгънати списания, след като бързо прибраха вещите си в чантите, наподобявайки мравки, които търчат към долните палуби.

Маргарет бе отишла до каютата, за да види как е кучето, а Франсис и Джийн седнаха в столовата на палубата, загледани в дъжда, който течеше на ручейчета по стъклата и надолу по ръждивите рамки. Само няколко от жените бяха решили да останат на палубата. Дори и под солидния подслон на столовата една буря в морето бе доста различно преживяване от тази на сушата. Заобиколени от ширналия се наоколо простор и нищо, което да стои между човешкия живот и безкрая на бурното море с тъмните облаци, напиращи безмилостно откъм юг, всички се чувстваха твърде безпомощни.

Маргарет усещаше известно облекчение, след като бе изляла душата си. Беше си поплакала малко, сърдито бе обвинила бебето за това, а после, усмихната, се бе извинила няколко пъти. Франсис се чувстваше безпомощна. Искаше да й разкаже нещо за собственото си семейство, но съзнаваше, че ще се наложи да дава обяснения, за които не бе готова, дори и пред Маргарет. Приятелството на другата жена бе станало ценно за нея, което я правеше уязвима. Освен това носеше със себе си някакво усещане за предстояща беда. Въртеше безцелно лъжичката в празната си чаша, слушаше как стене корабът, как стоманените му плоскости стържат леко една в друга като тектонически плочи преди земетресение. Навън веригите дрънчаха безутешно, а дъждът се лееше в буйни реки по палубата.

„Къде ли е той сега?“, мислеше тя. „Дали спи? Дали сънува децата си? Жена си?“ Също както приятелството й с Маргарет бе внесло нови емоции в живота й, така мислите за семейството на пехотинеца изваждаха на показ нещо у нея, което я изпълваше със срам.

Изпитваше ревност. Беше я усетила за първи път в нощта, когато Маргарет бе говорила с Джо по радиото; когато бе чула разговора им и бе видяла как Маргарет направо грейва от щастие дори и само от мисълта за размяната на няколко думи. Франсис бе осъзнала огромната празнота в живота си. Бе изпитала тъга, която за първи път не можеше да бъде заличена от гледката на океана. Сега усещаше някакво странно чувство на загуба, изострено от мисълта за пехотинеца и неговото семейство. Беше гледала на него като на приятел, сродна душа. Само толкова бе очаквала от който и да било мъж. Сега разбираше, че е преминало в нещо, което не можеше да опише, някакво натрапчиво усещане за раздяла.

Замисли се за съпруга си, Чоки Маккензи. Онова, което бе изпитала към него при първата им среща, бе много различно. Тя остави лъжичката и се насили да погледне другите жени наоколо. „Няма да го направя“, каза си тя. „Няма смисъл да се измъчваш от мисли за нещо, което не можеш да имаш. Което никога не си могъл да имаш.“ С усилие на волята си припомни началото на плаването, времето, когато дори само пътуването й бе достатъчно. Тогава беше доволна, нали?

— Готвачът казва, че бурята няма да е много страшна — обяви Джийн, която се върна на масата с две чаши чай. Звучеше леко разочарована. — Това явно е най-лошото, което ни чака. Жалко. Нямах нищо против люлеенето на кораба, докато пресичахме Големия залив. След като спрях да повръщам, поне. Все пак той каза, че вероятно ще има доста лошо време, когато минем от другата страна на Суецкия канал.

Франсис вече бе свикнала със странния ентусиазъм на Джийн.

— Едва ли са много пътниците, които се молят за лошо време.

— Аз искам да е лошо. Искам да видим истинска страховита буря. Такава, за която мога да разкажа на Стан. О, знам, че няма да усетим кой знае какво на такъв голям кораб, но много искам да седя тук и да гледам. Поне малко вълнение, нали разбираш? Като на кино, но в реалния живот. Ако питате мен, всичко вече е доста скучно.

Франсис се загледа през прозореца. Някъде неизмеримо далеч светкавици разкъсваха небето. Дъждът вече бе по-обилен, трополеше толкова силно по ламаринения покрив, че се налагаше да говорят високо, за да се чуват. В другия край на столовата няколко жени сочеха далечния хоризонт.

— О, хайде, Франсис. Кажи, че и ти искаш малко вълнение, нали? Виж тази светкавица! Да не искаш да ми кажеш, че това не те прави малко… нали се сещаш? — Джийн се размърда на стола си. — Погледни я само.

Само за миг Франсис си позволи да види вилнеещата буря през очите на Джийн, да остави суровата й енергия да я залее цяла, да я зареди и възпламени. Но създаваните с години навици бяха твърде силни и когато се обърна към Джийн, изражението на лицето й бе спокойно и овладяно.

— Трябва да внимаваш какво си пожелаваш — каза тя. Но продължи да се взира в далечната буря.

 

 

Тъкмо се канеха да си тръгват, стояха до вратата и чакаха дъжда малко да отслабне, преди да се втурнат към люка, водещ надолу към каютите, когато дойде морякът. Бутна вратата, вир-вода, след като бе притичал по палубата и донесе с него полъх на влажен и миришещ на дъжд въздух.

— Търся Джийн Касълуърт — каза той, като четеше от някакво листче. — Джийн Касълуърт. — Гласът му бе злокобен.

— Аз съм. — Джийн сграбчи ръката на мъжа. — Защо?

Лицето му бе неразгадаемо.

— Викат Ви в кабинета на капитана, госпожо.

После, докато Джийн стоеше неподвижна, със сковано лице, той се обърна към Франсис, сякаш Джийн вече я нямаше:

— Тя е една от по-младите булки, нали? Казаха ми, че е най-добре някой да я придружи.

Тези думи възпряха всякакви други въпроси. Мъжът ги поведе и Франсис после си каза, че това е най-дългата кратка разходка в живота й. Вече не ги интересуваше дъждът, докато крачеха отривисто по палубата с хангарите, покрай склада за торпеда и нагоре по някакви стълби, докато стигнаха до една врата. Морякът почука рязко. Когато чу „Влезте“, той отвори и застана встрани, протегнал ръка да задържи вратата, докато те двете влязат. По някое време, докато вървяха, Джийн бе уловила ръката на Франсис и сега я стискаше здраво.

Стаята, с прозорци от трите страни, беше много по-осветена от тесния коридор и двете примигнаха. Силуетите на трима човека се очертаваха пред един от прозорците и двама гледаха към тях. Франсис разсеяно отбеляза, че подът е покрит с килим, за разлика от всеки друг под на кораба.

Забеляза с тревога, че и свещеникът е там, а после разпозна служителката от женския корпус, която бе попаднала на тях в онази нощ в машинното отделение. Температурата сякаш спадна рязко и тя потрепери.

Джийн местеше очи от едно мрачно лице към друго и трепереше конвулсивно.

— Нещо е станало с него, нали? — каза тя. — О, боже, ще ми кажете, че нещо е станало с него. Добре ли е? Кажете ми, добре ли е той?

Капитанът размени кратък поглед със свещеника и после пристъпи напред, за да подаде на Джийн телеграма.

— Много съжалявам, скъпа — каза той.

Джийн погледна телеграмата, после отново вдигна очи към капитана.

— М… Х… Това Х ли е? — Тя следеше с пръст буквите по листа. — А? Ти ми я прочети — каза тя и я бутна към Франсис. Ръката й трепереше толкова силно, че хартията прошумоли.

Франсис я хвана, като продължаваше да стиска с другата си ръка тази на Джийн. Хватката на момичето бе толкова силна вече, че усети как кръвта се задържа в пръстите й.

Разбра съдържанието на телеграмата секунда преди да я прочете на глас. Думите се откъснаха от устните й като тежки камъни:

— „Чух за поведението ти на борда. Няма бъдеще за нас.“ — Тя преглътна. — „Не идвай, не си желана.“

Джийн се вторачи в телеграмата, после във Франсис.

— Какво? — възкликна тя в тишината. После помоли: — Прочети я отново.

Франсис много искаше да може да смекчи някак удара от тези думи.

— Не разбирам — отрони Джийн.

— Новините се разнасят по корабите — обади се тихо служителката от женския корпус. — Някой сигурно е казал на някой от другите самолетоносачи, докато бяхме в Цейлон.

— Но никой не знаеше. Освен теб…

— Когато говорихме с началниците на съпруга ти, за да потвърдим телеграмата, те казаха, че той е бил доста разстроен от новината за бременността ти. — Тя спря за миг. — Доколкото разбирам, според посочените от теб дати, би било невъзможно той да е бащата. — Жената говори с такава жестокост, помисли си Франсис, сякаш се радва, че е намерила и още нещо, с което да измъчва Джийн. Сякаш „Не идвай, не си желана“ не беше достатъчно съсипващо.

Джийн бе пребледняла.

— Но аз не съм бременна… тоест…

— Мисля, че предвид обстоятелствата, той смята, че това е без значение.

— Но аз не съм имала възможност да му обясня. Трябва да говоря с него. Разбрал е всичко погрешно.

Франсис се намеси.

— Не беше нейна вината. Наистина. Беше недоразумение.

По лицето на жената се четеше, че е чувала това много пъти. Мъжете просто изглеждаха притеснени.

— Съжалявам — обади се капитанът. — Говорихме с Червения кръст и ще бъде уредено връщането Ви в Австралия. Ще слезете на брега в…

Джийн с яростта на вихрушка се нахвърли на жената от корпуса, размахала свити юмруци.

— Кучка! Проклета стара кучка! — Преди Франсис да успее да се намеси, тя вече бе ударила няколко пъти жената по главата. — Отмъстителна стара кранта! Само защото не си могла сама да си намериш някого! — крещеше тя. Не обръщаше никакво внимание на мъжете, които се опитваха да я издърпат настрани, нито на молбите на Франсис.

— Не съм направила нищо! — викаше тя през сълзи, докато Франсис и свещеникът я държаха за ръцете и я възпираха с усилие. — Никога нищо не съм сторила! Трябва да кажете на Стан!

Въздухът сякаш бе свършил в стаята. Дори капитанът изглеждаше шокиран. Беше се дръпнал настрани.

— Да ги отведа ли, сър? — Морякът бе влязъл в кабинета, забеляза сега Франсис.

Джийн утихна изведнъж. Капитанът кимна.

— Най-добре. Ще наредя някой да поговори с Вас за… взетите мерки… малко по-късно. Когато нещата… се успокоят.

— Сър — заговори Франсис, задъхана и стиснала треперещото момиче в прегръдките си. — С цялото ми уважение, сър, постъпвате много несправедливо с нея. — Виеше й се свят от цялата жестокост на ситуацията. — Тя беше жертва в случая.

— Ти си сестра, а не адвокат — просъска жената от корпуса, притиснала ръка към окървавената си глава. — Видях ви. Или си забравила?

Беше прекалено късно. Докато Франсис извеждаше Джийн от кабинета на капитана, подкрепяна — или може би задържана — от другата страна от моряка, успя да чуе, въпреки хлипането на Джийн, гласа на жената:

— Не мога да кажа, че съм изненадана — продължаваше да мърмори тя с кисел и самодоволен глас. — Казаха ми още преди да тръгнем. Предупредиха ме, може да се каже. Тези австралийки всички са една стока.