Джоджо Мойс
Корабът с булките (19)

Седемнадесета глава

Сред онези триста различни продукта, които Червеният кръст качва на борда, за да бъдат използвани от булките, са спално бельо, кърпи, хартия и принадлежности за писане, медицински и козметични продукти, както и тонове консервирани плодове, сметана и бисквити, месо и кутии шоколад. Осигурява също и петстотин сгъваеми шезлонга и специална книга за акушерство.

„Сидни Морнинг Хералд“,

3 юли 1946 г.

Двадесет и шест дни

Едно голямо пристанище, особено такова, което е било важен междинен пост през по-голямата част от военните години, спокойно може да претендира, че е видяло какво ли не да минава през портите му. Оръдия, боеприпаси, хранителни стоки, коприна, подправки, войници, търговци, свещени текстове и зловонни отпадъци — всичко бе преминавало без особен коментар.

Ветераните си спомняха кошмарния рев на шест бели тигъра, затворени в дървени клетки, пътуващи към дома на американски филмов магнат; други помнеха блестящия златен храмов купол за някакъв тщеславен европейски владетел. И не толкова отдавна, няколко седмици над цялото пристанище се носеше рядко благоухание, след като един кран, понесъл пет хиляди шишенца сладникав парфюм, бе изтървал товара си на кея.

Но гледката на шестстотин жени, очакващи да слязат на брега в Бомбай, накара движението на док „Александра“ да спре. Жените, подредени плътно край перилата, в ярките си летни рокли махаха с шапки и чанти, гласовете им преливаха от енергията, събирана в три и половина седмици плаване. Стотици деца тичаха от двете страни на дока, протегнали ръце нагоре и викаха на жените да хвърлят още монети. Малки влекачи, сгушени в ниското под големия нос на кораба като сателити, шумно теглеха „Виктория“ напред и го наместваха на позиция до кея. Когато корабът се плъзна грациозно на мястото си, много от жените възкликнаха на висок глас, учудени от факта, че толкова голям кораб успява да мине през шлюза; други доста шумно се възмущаваха от миризмата и притискаха белите си кърпички към пламналите си лица. И навсякъде по кея стотици очи се вдигаха към големия самолетоносач, който вече не пренасяше самолети. Мъже и жени стояха в яркоцветните си роби и сари, войници, пристанищни работници, търговци, всички се спираха да погледат как Корабът с булките маневрира в дока.

— Трябва да се движите заедно и да не се отклонявате от големите улици. — Служителката от женския корпус полагаше върховни усилия да надвика шума на нетърпеливите да слязат на брега. — И трябва да се върнете най-късно до двадесет и два часа. Капитан Хайфийлд ясно заяви, че няма да толерира закъсненията. Разбирате ли всички?

Бяха минали само месеци от бунта на индийските моряци в пристанището, протестирали срещу условията на живот. Как това бе ескалирало все още бе предмет на обсъждане, но неоспорим бе фактът, че избухналата ожесточена стрелба между английските военни части и бунтовниците бе продължила няколко дни. Имаше доста разгорещени дискусии доколко е разумно да се позволи на жените да слязат на брега, но след като бяха останали на борда в Коломбо и Кочин, не изглеждаше справедливо да ги държат повече на кораба. Сега служителката вдигна папката си, докато бършеше лице със свободната си ръка.

— Дежурният офицер ще записва имената, когато се връщате на борда. Гледайте да запише и вашето.

Горещината бе толкова потискаща, че Маргарет стискаше здраво перилата и си мечтаеше да поседне, докато тълпата се притискаше и огъваше нетърпеливо. Ейвис, застанала до нея, все се изправяше на пръсти и после на висок глас споделяше какво е зърнала, засенчила с длан очите си от яркото слънце.

— Трябва да идем до Портата на Индия. Явно всички ходят до Портата на Индия. И в клуб „Улингдън“ било приятно, но е няколко мили извън града. Имат тенис кортове и плувен басейн. Мислиш ли, че бихме могли да вземем такси?

— Искам да намеря някой приличен хотел и да си вдигна краката за половин час — каза Маргарет. Бяха стояли прави цели два часа, колкото бе отнело на „Виктория“ да пусне котва, и заради ужасно високите температури глезените на Маргарет се бяха надули.

— Има време и за това, Маргарет. Ние, дамите в деликатно положение, трябва да се стараем да се движим активно. Ооо, виж! След малко ще ни пуснат.

Имаше опашка за малките файтони, теглени от коне, които щяха да откарат жените до Червената порта на входа на дока. Онези, които вече бяха слезли по подвижното мостче, се скупчваха около тях, бъбреха оживено, проверяваха за пореден път чантите и шапките си, сочеха към града в далечината.

През портата Маргарет можеше да види широки, засенчени от дървета булеварди с големи хотели от двете страни, къщи и магазини, с тълпи от хора по тротоарите и пътя. Здравата опора под краката й и пространството направо я замаяха след толкова дълго време в морето и усети как на няколко пъти се олюлява, но не можеше да разбере дали е от жегата, или защото е свикнала с люлеенето на кораба.

Две жени минаха край тях, понесли огромни кошници с плодове на главите си с такова безразличие, с каквото булките носеха шапките си. Шепнеха си нещо помежду си и се смееха, прикрили уста с отрупани с пръстени ръце. Докато Маргарет ги гледаше, една забеляза нещо на земята. С идеално изпънат гръб, тя протегна босия си крак, взе предмета с пръстите на крака си, после го прехвърли в ръка и го пъхна в джоба си.

— Хитро — възкликна Маргарет, която от няколко седмици не бе зървала собствените си крака.

— Има вечеря с танци в хотел „Грийнс“ — Ейвис проверяваше записките в бележника си. — Няколко от момичетата в 8Д ще ходят там после. Казах, че може да идем да пийнем чай с тях. Но нямам търпение да ида да напазарувам. Мисля, че вече съм купила всичко, което е възможно да се купи от пощенския магазин.

— Искам само да седна, за бога — измърмори Маргарет. — Не ме интересуват никакви забележителности или магазини. Искам само суша и място за сядане, по дяволите.

— Мислиш ли, че е редно да ругаеш толкова често? — измърмори Ейвис. — Наистина не подхожда да го чуеш от жена в… твоето положение…

Точно тогава, докато думите на Ейвис заглъхваха, Маргарет усети някакво общо смълчаване. Зачуди се какво го е предизвикало. Проследи погледите на останалите и забеляза Франсис да слиза по подвижното мостче след тях. Беше облечена в бледосиня блуза, закопчана до шията и с маскировъчни панталони. Носеше широкополата си шапка и очила, но дългата й червено-златиста коса и дълги крайници потвърждаваха самоличността й.

Поколеба се в края на мостчето, усетила вероятно тишината наоколо. После забеляза високо вдигнатата ръка на Маргарет и си проправи път към мястото, където стояха Маргарет и Ейвис. Докато вървеше, момичетата се отдръпваха пред нея като вълните на Червено море в Библията.

— Значи, си промени мнението, така ли? — Маргарет усети как гласът й отеква във възцарилата се наоколо тишина.

— Да — отвърна Франсис.

— Човек направо може да полудее, ако остане твърде дълго на борда, нали? — Маргарет погледна към Ейвис. — Особено в такава жега.

Франсис стоеше абсолютно неподвижно, вперила поглед в Маргарет.

— Много е вероятно — каза тя.

— Е, аз предлагам да намерим някой бар или хотел, където може да…

— Тя няма да върви с нас.

— Ейвис!

— Ще тръгнат приказки. А и бог знае какво може да се случи — не се знае дали бившите й клиенти не обикалят по улиците. Може да решат, че и ние сме от онези…

— Не ставай глупава, за бога. Франсис е добре дошла да се разхожда с нас.

Маргарет знаеше, че всички наоколо слушат. „Проклети бъбриви харпии“, така би ги нарекъл баща й. Каквото и да бе направила Франсис, каквото и минало да имаше, не бе заслужила подобно отношение.

— Ти върви с нея — заяви Ейвис. — Аз ще намеря с кого да се разхождам.

— Франсис — каза Маргарет, предизвиквайки някоя от другите жени да коментира, — нямам нищо против да вървиш с мен. Ще се радвам на компанията ти.

Трудно бе да се прецени заради тъмните й очила, но Франсис, изглежда, хвърли кос поглед на морето от сковани лица наоколо.

— Можеш да ми помогнеш да намеря удобно местенце да поседна.

— Само гледай да не намери къде да полегне.

Франсис рязко извърна глава и пръстите й, стиснали чантата, побеляха.

— Хайде — протегна ръка Маргарет. — Да идем да видим прочутата Порта на Индия.

— Всъщност промених решението си.

— О, стига! Може никога повече да нямаш шанса да видиш Индия.

— Не. Благодаря. Аз… ще се видим после. — Преди Маргарет да успее да каже още нещо, тя бе изчезнала обратно в тълпата.

Жените се скупчиха по-близо една до друга, мърморейки възмутено. Маргарет се загледа в далечината към подвижното мостче и едва успя да различи високата и слаба фигура, която бавно вървеше нагоре. Изчака, докато влезе вътре.

— Това беше подло от твоя страна, Ейвис.

— Не съм зла, Маргарет, няма защо да ме гледаш така. Просто съм честна. Няма да позволя единствената ми разходка на брега да бъде съсипана от онова момиче. — Приглади косата си, после внимателно си сложи шапката против слънце. — Освен това, мисля, че в нашето положение е най-добре да ограничим до минимум тревогите. Не е добре за нас.

Опашката се бе придвижила напред. Ейвис хвана Маргарет под ръка и бързо я поведе към един файтон.

Маргарет знаеше, че трябва да иде при Франсис: че дори и само с участието си в тази разходка донякъде оправдава отношението им към момичето. Но копнееше да усети твърда земя под краката си. А и беше толкова трудно да измисли какво да каже.

 

 

След като на борда бяха останали само няколко булки, на кораба се бе развихрила истинска буря от строго контролирани дейности: групи моряци обикаляха по палубите, които обикновено бяха затворени за мъжете, търкаха, боядисваха и лъскаха всичко. Неколцина бяха на колене на самолетната палуба и атакуваха с пяна и дървени четки сивия бетон, по който още имаше пъстри като дъга локвички от самолетното гориво. Малки влекачи разтоварваха огромни каси свежи плодове и зеленчуци, напъхваха ги през люковете в трюма, докато от другата страна танкерите започнаха да презареждат кораба с гориво.

При други обстоятелства Франсис би се насладила на гледката на кипящата върху кораба работа, на пълните обороти на обичайните задължения на екипажа му. Сега забеляза ироничната усмивка на дежурния офицер в горния край на подвижното мостче, многозначителния поглед, който си размениха с приятеля му, когато тя се върна на борда и им показа пропуска си. Забеляза дългите погледи на моряците, които боядисваха, сведените очи и едва измърморен поздрав от офицера, който по-рано бодро й бе пожелавал добро утро.

През изминалите няколко дни непрекъснато се питаше как е възможно човек да се чувства толкова самотен на толкова претъпкан кораб.

Беше само на няколко крачки от тясното им спално помещение, когато го видя. Беше си казвала, че предишните й обиколки на кораба са били, за да подиша малко свеж въздух, да се измъкне от душната каюта. Сега, когато разпозна мъжа, крачещ насреща й, тя осъзна, че не е била откровена със себе си.

Бързо сведе поглед към дрехите си, инстинктивно проверявайки ги, както когато беше на служба, усетила как кожата й настръхва от притеснение и вълнение. Не знаеше какво изобщо би могла да му каже. Но знаеше, че сега той трябва да каже нещо: твърде близо бяха един до друг, за да отмине.

Двамата спряха. Погледнаха се само за един кратък миг, след което се вторачиха в обувките си.

— Ще слизаш ли на брега? — Той посочи към пристанището.

Тя не можеше да отгатне нищо по лицето му, нямаше никаква идея. „Дали трябва да съм благодарна дори и за това, че изобщо говори с мен?“, чудеше се тя.

— Не… Аз… реших да остана.

— Да се насладиш на малко спокойствие и тишина.

— Нещо такова.

Може би не искаше да говори с нея, но бе прекалено възпитан, за да нарани чувствата й.

— Е, поне колкото спокойствие може да се намери… при всичко… — Той махна с ръка към група инженери, които поправяха някаква част от кораба високо горе и се шегуваха шумно един с друг, докато работеха.

— Да — каза тя. Не можеше да измисли какво друго да каже.

— Трябва да използваш случая — каза той. — Трудно е… да си намериш усамотено място на борда. Имам предвид, наистина усамотено…

Може би той разбираше повече, отколкото казваше, помисли си тя.

— Да — повтори тя. — Така е.

— Аз…

— Хей, пехотинецо.

Морякът вървеше към тях, стиснал някаква бележка, с шапка, дръзко килната на една страна.

— Искат да се явиш в контролната зала преди поста си. Инструктаж за посещението на губернатора.

Когато се приближи, тя забеляза, че я разпозна. Погледът на младия мъж към нея, докато му подаваше бележката, я накара да потръпне.

— Извинете ме — каза тя с пламнало лице.

Докато бързаше да се отдалечи, таеше и лека плаха надежда, че той може да я помоли да изчака за момент. Че може да й каже нещо, от което да разбере, че той не мисли като останалите. „Кажи нещо“, мислено го умоляваше тя. „Каквото и да е.“

Само минута по-късно отвори рязко вратата на спалното помещение и я остави да се тръшне подире й. Облегна се и гърбът й залепна през блузата за коравата й повърхност. Толкова здраво бе стиснала зъби, че челюстта я болеше. Досега никога не се бе замисляла за справедливостта в живота, поне не и по отношение на себе си. Пациентите й страдаха и тя понякога се бе питала защо Господ прибира някого, а други оставя в ужасни мъки. Никога не си бе задавала въпроса колко справедливо е всичко, което се бе случило с нея: отдавна бе разбрала, че е по-добре изобщо да не мисли за онези години. Но сега, с всички емоции, които се вихреха като адски коктейл в душата й, тя усети как махалото се залюлява от бездънното отчаяние към сляпа ярост за обрата в живота й. Не беше ли страдала достатъчно? Колко още трябваше да плаща?

Мод Гон, вероятно усетила, че Маргарет е слязла на брега, драскаше нервно по вратата. Франсис се наведе, вдигна я и седна на леглото, гушнала кучето.

То обаче не се успокои. Дори не обърна никакво внимание на Франсис. Тя седеше и го галеше по гръбчето, взираше се в замрежените му в бяло и невиждащи очи, в треперещото му тяло, копнеещо само за един човек.

Франсис притискаше кучето до сърцето си и му съчувстваше за съдбата.

— Знам — прошепна тя, докосвайки с буза меката му главичка. — Повярвай ми, разбирам те.

 

 

Макар и свикнали с невероятната жега на Бомбай и въпреки огромните вентилатори, които се въртяха над главите им, келнерите в коктейлбара на хотел „Грийнс“ видимо се потяха. Потта блестеше по мургавите им лица и се просмукваше по безукорно белите им униформи. Но дискомфортът им се дължеше не толкова на жегата — вечерта бе сравнително мека, — колкото на безкрайните искания на стотината булки, които бяха избрали точно този бар, за да приключат дневната си разходка на брега.

— Ако се наложи да почакам още една минута за питието си, кълна се, ще си поговоря с онзи човек — заяви Ейвис, размахала ветрилото, което си бе купила същия следобед, докато гледаше строго нещастния келнер, който се промъкваше едва-едва в тълпата с високо вдигната табла. — Направо се съсухрих от чакане — каза тя зад гърба му, след като бе отминал.

— Прави всичко по силите си — защити го Маргарет. Тя внимаваше да отпива бавно от питието, след като се бе досетила, че обслужването ще е бавно заради многото клиенти на бара. Вече се чувстваше много по-добре: беше успяла да повдигне краката си за половин час и сега се бе облегнала с глава назад в стола си, наслаждавайки се на полъха от вентилатора на тавана.

Навсякъде бе едно и също: в „Грийнс“, в „Бристол Грилс“, в луксозния хотел „Тадж Махал“. В добавка към „Виктория“ няколко военни кораба бяха акостирали в същия ден и районът на пристанището бе залят от потенциални гуляйджии — мъже, обзети от безразсъдство заради края на войната и близостта им до дома. Двете бяха надникнали в няколко заведения, докато решат, че в „Грийнс“ може да успеят да си намерят места. Сега, от мястото им на верандата, можеха да видят през арката на входа дансинга, където множество от мъже и жени се тълпяха и хвърляха умолителни и понякога ревниви погледи към масите. Някои от булките бяха започнали да пият коктейли „Джон Колинс“ и пунш с ром още на обяд и сега усещаха ефекта на предстоящия махмурлук. Изглеждаха апатични и леко разочаровани, гримът им се бе разтекъл по лицата, а косите им бяха увиснали.

Маргарет не изпитваше угризения, че задържа мястото. Без да я е грижа за жегата и прахоляка, както и за собственото й често споменавано „деликатно състояние“, Ейвис я бе замъкнала къде ли не следобеда. Бяха обиколили всички европейски магазини, после прекараха близо час в магазина на армията и флота, както и още толкова в спорове за цените с разни мъже и малки момчета, които постоянно им предлагаха явно уникално изгодни сделки. Маргарет много бързо се бе изморила от пазаруването; струваше й се нередно да стиска рупиите в ръката си пред лицето на крайната беднотия на търговците. Ейвис обаче се бе впуснала в пазарлък с изненадващ ентусиазъм и прекара голяма част от вечерта да оглежда различните си покупки и да се хвали с цените им.

Маргарет бе слисана от малкото, което бяха видели от Бомбай. Бе шокирана от гледката на индийци, които спят направо на улицата, и от привидната им безучастност към условията им на живот, от контраста между слабите им крайници и млечната белота и пухкавост на собственото й тяло, от физическите недъзи и полуголите деца навсякъде. Сега се чувстваше засрамена, задето се бе оплаквала от неудобното си легло в каютата.

Донесоха й напитката и тя нарочно даде бакшиш на келнера пред погледа на Ейвис. После, когато мъжът се отдалечи, тя се загледа към „Виктория“, кротко очакващ ги в спокойните води на пристанището, и за миг гузно се замисли дали Франсис спи. Всички светлини на кораба бяха запалени, придавайки му празничен вид, но без самолетите и хората палубата му изглеждаше пуста като огромна ненаселена степ.

— О! Място! Имате ли нещо против да седнем при вас?

Маргарет се извърна и видя Айрийн Картър, придружена от една от приятелките си, да дърпа стола насреща й. Усмихваше се широко с начервените си устни, но усмивката изобщо не достигаше до очите й. Въпреки жегата, изглеждаше спретната и организирана и наоколо й се носеше ухание на лилии.

— Айрийн — поздрави я Ейвис, чиято усмивка повече приличаше на озъбване. — Колко мило.

— Направо сме изтощени — каза Айрийн, захвърли чантите си под масата и вдигна ръка да повика келнер. Той се появи мигновено. — Всички тези туземци непрекъснато ни следват навсякъде. Наложи се да помоля един от офицерите да им нареди да ме оставят на мира. Не мисля, че изобщо разбират колко са досадни.

— Видяхме човек без крака — сподели приятелката й, пухкаво момиче с печален вид.

— Просто седеше там на едно килимче! Можете ли да си представите?

— Мисля, че може да са го оставили там — продължи момичето. — Може би някой просто го е сложил там и го е зарязал.

— Не сме забелязали. Толкова бяхме заети да пазаруваме, нали, Маргарет? — Ейвис махна към своите чанти.

— Така е — потвърди Маргарет.

— Купихте ли си нещо хубаво? — попита Айрийн. На Маргарет й се стори, че в очите й блясва стомана.

— О, нищо, което да те заинтригува — отвърна Ейвис, чиято усмивка сякаш бе залепнала за лицето й.

— Наистина ли? Чух, че си купила нещо за финала на „Кралица на «Виктория»“.

— Нати Джонсън ви е видяла в Армейския и флотския магазин — каза пухкавото момиче.

— Онова ли? О, едва ли ще го облека. Честно казано, изобщо не съм мислила какво ще сложа.

Маргарет тихичко изсумтя в чашата си. Ейвис бе прекарала близо час да се оглежда в различни тоалети. „Ще ми се да знаех какво ще облече Айрийн Картър“, мърмореше си тя. „Ще се постарая да я накарам да си изяде шапката от завист.“ Бе похарчила за три рокли повече, отколкото бащата на Маргарет харчеше за храна на кравите за цяла година.

— О, предполагам, че ще изровя нещо от багажа си — подхвърли Айрийн. — Нали все пак всичко е само за забавление?

— Точно така.

„Как ли пък не“, помисли си Маргарет, без да откъсва очи от замръзналата усмивка на Ейвис.

— Напълно съм съгласна — каза Айрийн. — Знаеш ли какво, Ейвис? Ще кажа на всички момичета, които шушукат, че приемаш конкурса твърде насериозно, че много грешат. Точно така. — Тя замълча за миг. — И че съм го чула от устата на вълка. — Тя вдигна чашата си за тост.

Маргарет трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее на физиономията на Ейвис.

Четирите жени, събрани на една маса заради липсата на свободни места, а не от приятелски чувства, прекараха близо час и половина заедно. Поръчаха си риба с къри; Маргарет реши, че е страхотно вкусно, но съжали, когато усети стомашни киселини. Другите булки обаче демонстративно размахаха ръце пред устите си и заявиха, че не става за ядене.

— Надявам се, че не е навредило на бебето — подхвърли Ейвис, сложила длан върху несъществуващата издутина на корема си.

— Чух новината ти. Поздравления — каза Айрийн. — Съпругът ти знае ли? Предполагам, че е от съпруга ти — добави тя и се засмя, високо и звънливо, за да покаже, че се шегува.

— Мисля, че утре ще получим пощата — каза Ейвис, чиято любезна усмивка бе станала леко скована. — Предполагам, че вече е споделил с всички. Организираме малко парти, когато пристигнем в Лондон — продължи тя. — Струва ни се, че не отбелязахме подобаващо сватбата си заради войната, затова ще направим голямо тържество. Вероятно в „Савой“. А сега, разбира се, ще имаме двоен повод.

„Савой“ бе удар в десетката, помисли си Маргарет. Айрийн изглеждаше направо бясна.

— Всъщност, Айрийн, може би ще искаш и ти да дойдеш. Мама и татко ще долетят от Австралия — с новата линия на „Кантас Сървис“! — и съм сигурна, че много ще се зарадват да те видят. А и ти си съвсем непозната в Лондон, затова съм сигурна, че ще бъдеш доволна да си сред приятели. — Ейвис се приведе заговорнически. — Винаги е хубаво да имаш поне един ангажимент в светския си календар, нали?

„Бум и тряс!“, мислено отбеляза Маргарет, която вече се наслаждаваше на шоуто. Това бе по-мръсен номер и от онези, които братята й някога си погаждаха.

— Ще се радвам да дойда на малкото ви събиране, стига да мога — отвърна Айрийн, бършейки деликатно ъгълчетата на устните си. — Трябва да проверя какви са плановете ни, естествено.

— Разбира се. — Ейвис отпи от студената вода в чашата си, докато на устните й играеше лека усмивка.

— Но смятам, че е хубаво да има какво да отвлича мислите ти.

Ейвис само повдигна вежда.

— О, говоря за ужасната история, дето си се сближила с проститутка. Искам да кажа, кой за бога, би могъл да предположи? И то толкова скоро, след като другата ти малка приятелка бе хваната да си общува с онези мърляви инженери.

— Със смъкнати гащи — добави пълното момиче.

— Е, да, и така може да се каже — съгласи се Айрийн.

— Аз едва ли… — подхвана Ейвис.

Гласът на Айрийн бе загрижен:

— Сигурно е било ужасно притеснително за теб да не знаеш дали няма да те сложат в един кюп… нали знаеш, след всичко, което се изприказва за твоето спално помещение и ставащото в него. Всички се възхищаваме на стоицизма ти. Да, малкият ви светски прием е отлична идея. Ще отвлече вниманието ти в друга посока.

 

 

Следобедът бе преминал във вечер и с избледняването на светлината мислите й също бяха станали по-мрачни. Неспособна да понесе повече ограниченото пространство на каютата, тя бе обмислила дали все пак да не слезе от кораба. Но нямаше кой да я придружи, а Бомбай, изглежда, изискваше човек да има известен кураж и невъзмутимост, която тя не притежаваше. Излезе навън и се качи на палубата с лодките близо до мястото, където беше седяла с Мод Гон само преди седмица.

Сега остана там, загледана в светлините на пристанището, които проблясваха в мастилените води, прекъсвани начесто от шумното преминаване на влекачи и баржи. Странна смесица от миризми, ухание на подправки, гориво, парфюми, развалено месо се носеше в стихналия въздух и тя едновременно бе очарована и отвратена от всеки полъх. Мислите й вече бяха по-уравновесени; щеше да постъпи, както винаги. Ще оцелее. Още само две седмици, докато стигне до Англия, а отдавна бе научила, че човек може да издържи на всичко, ако се постарае достатъчно. Нямаше да мисли какво е могло да бъде. Мъжете, които най-добре успяваха да се справят с ужасите на войната, забелязала бе тя, бяха онези, които можеха да живеят ден за ден, способни да се радват и на малкото добро. Беше си купила кутия цигари в пощенския магазин. Сега запали една с ясното съзнание, че това е вреден навик, но въпреки това се наслади на парливия вкус. Над водата се носеха гласове и си подвикваха един на друг, а отнякъде далеч се чуваше индийска музика — един протяжен, тъжен и нежен тон.

— Трябва да внимаваш. Не бива да си тук.

Тя подскочи.

— О — обърна се тя. — Ти ли си?

— Аз съм — каза той, докато гасеше цигарата си. — Меги не е ли с теб?

— На брега е.

— С всички останали.

Тя се чудеше дали има любезен начин да го помоли да я остави сама.

Беше облечен с работния си гащеризон; беше прекалено тъмно, за да види петната от масло по него, но можеше да ги подуши заедно с аромата на тютюневия дим. Мразеше миризмата на масло: бе лекувала твърде много изгорени мъже, които бяха прогизнали от масло и още можеше да усети лепкавата плътност на плата, докато се мъчеше да го махне от телата им.

„Ще започна отново да работя като медицинска сестра в Англия“, каза си тя. Одри Маршал я бе изпратила с лично препоръчително писмо. Предвид годините й опит на военна служба, едва ли щяха да й липсват възможности за работа.

— Била ли си друг път в Индия?

Тя се подразни, че й прекъсва мислите.

— Доста страни си видяла сигурно?

— Не много — отвърна тя. — Предимно военни бази.

— Значи си пътувала доста.

Прави го, защото я няма Маргарет, мислеше си тя. Той е от онези мъже, които се нуждаят от публика. Опита се да се усмихне.

— Не повече от всеки, който е бил на служба, предполагам.

Той си запали нова цигара и замислено издуха дима към небето.

— Обзалагам се, че можеш да ми отговориш на един въпрос обаче — каза той.

Тя го погледна.

— Има ли разлика?

Тя се намръщи. На брега две коли стояха и не можеха да се разминат, надуваха клаксони. Звукът отекваше над дока и заглушаваше музиката.

— Моля? — Наложи се да се приведе леко напред, за да го чуе.

— В мъжете. — Той се усмихна, разкривайки зъбите си в мрака. — Имам предвид, има ли някоя националност, която да предпочиташ?

По изражението му разбра, че е чула правилно.

— Извини ме — каза тя. Мина покрай него с пламнали страни, но когато се пресегна за дръжката на вратата, той застана пред нея.

— Няма нужда да скромничиш пред мен — каза той.

— Би ли ме извинил?

— Всички знаем каква си. Защо да се преструваш? — Говореше напевно, затова й отне близо секунда, докато прецени опасността в казаното от него.

— Ще ми позволиш ли да мина?

— Знаеш ли, бях те преценил напълно погрешно. — Денис Тимс поклати глава. — Наричахме те Госпожица Мраз в столовата. Не можехме да повярваме, че изобщо си се омъжила. Бяхме решили, че си се венчала за някой от онези, вечно стиснали Библията в ръка проповедници, девствени до гроб. Колко сме бъркали, а?

Сърцето й биеше до пръсване, докато се опитваше да прецени дали има начин да се промуши покрай него и да мине през вратата. Една от ръцете му бе облегната на дръжката. Усещаше увереността му в собствената му сила, самочувствието на човек, който винаги получава онова, което иска.

— Толкова строга и морална с онези твои блузи, закопчани до брадичката. А всъщност си само една курва, която явно е убедила някой нещастен моряк да сложи пръстен на ръката й. Как го постигна, а? Обещала си му, че ще се пазиш само за него? Казала си му, че той единствен е означавал нещо за теб?

Протегна ръка към гърдите й, но тя го удари през пръстите.

— Остави ме на мира — каза тя.

— Какво има, госпожице Превзетост? Наоколо няма кой да види. — Тогава стисна ръцете й, бутна я назад и опря гърба й в парапета. Тя залитна, когато тежестта на тялото му я блъсна като солидна стена. В далечината от някакъв хотел в пристанището долетя смях.

— Виждал съм момичета като теб в хиляди пристанища. Не бива да пускат такива като теб на борда — мърмореше той влажно до ухото й.

— Махни се от мен!

— О, стига вече! Нали не очакваш да повярвам, че не си изкарваш допълнителни доходи, докато си тук…

— Моля…

— Дръпни се настрани, Тимс.

Гласът дойде откъм дясната й страна. Тимс вдигна глава и тя надникна над рамото му. Той стоеше там, а очите му горяха като черни въглени в сумрака.

— Дръпни се настрани, Тимс. — Гласът му беше леден. Тимс разпозна кой е другият мъж, усмихна се, после усмивката му помръкна, сякаш не беше сигурен колко приятелски може да се държи с него.

— Малък спор за цената — каза той, като отстъпи от нея и демонстративно заоправя панталона си. — Няма за какво да се месиш. Знаеш какви са тези жени.

Тя затвори очи, защото не искаше да види лицето на пехотинеца. Трепереше силно.

— Влез вътре. — Бавно изрече пехотинецът.

Тимс изглеждаше абсолютно невъзмутим.

— Както казах, пехотинецо, само спорехме за цената. Иска двойно повече от стандартната тарифа. Смята нас, моряците, за платежоспособен пазар, ако разбираш за какво говоря.

— Влез вътре — повтори Никол.

Тя пристъпи по-близо до стената, понеже не искаше да е пред погледа на Тимс.

— Ще запазим случката в тайна помежду си, нали? Сигурно не искаш капитанът да разбере, че превозва проститутка. Или кои са приятелите й.

— Ако само погледнеш към госпожа Маккензи през остатъка от плаването ни, ще ти видя сметката.

— Ти ли?

— Може да не е на борда. Може да не е на това плаване. Но ще ти дам да се разбереш.

— Не е хубаво да ме имаш за свой враг, пехотинецо. — Тимс беше до вратата. Очите му блеснаха в мрака.

— Ти не ме слушаш.

Последва миг на абсолютна тишина. После, с един последен и гневен поглед към двамата, Тимс влезе вътре гърбом. Тя тъкмо щеше да си поеме дълбоко дъх, когато голямата му бръсната глава се появи отново.

— Предложила ти е половин цена, нали? — Той се разсмя. — Ще кажа на твоята госпожа…

Останаха заслушани, докато стъпките на Тимс заглъхнаха по коридора към столовата на огнярите.

— Добре ли си? — попита тихо той.

Тя приглади коса встрани от лицето си и преглътна тежко.

— Добре съм.

— Съжалявам — каза той. — Не би трябвало да… — Гласът му заглъхна, сякаш не беше сигурен какво иска да каже.

Тя не знаеше дали има достатъчно смелост да го погледне. Накрая прошепна: „Благодаря“, и избяга оттам.

 

 

Когато се върна в столовата си, завари само още един пехотинец там: младият тръбач Емет беше дълбоко заспал, скръстил ръце под главата си с цялата невинност на младенец. В малкото помещение миришеше на спарено; жегата бе задушлива, носеше се миризма на пълни пепелници и стари обувки. Никол свали униформата си, изми се, после, с кърпа на врата и вече изпаряващи се капки вода по кожата, той извади хартията за писма от шкафчето си и седна.

Не беше добър в писането. Преди много години, когато се бе опитал да пише писма, бе разбрал, че химикалът се запъва по листа, чувствата върху хартията рядко отразяваха онова, което изпитва в душата си. Сега обаче думите се лееха сами. Даваше й свобода.

Има една пътничка на борда, пишеше той, момиче с мрачно минало. Когато разбрах какво е изстрадала тя, осъзнах, че всеки заслужава втори шанс, особено ако има кой да му го даде, въпреки всичко, което носи в себе си.

Запали цигара и се загледа, без да вижда нищо. Остана така известно време, незабелязвайки мъжете, които спореха в коридора, звуците от тромпета, с който някой се упражняваше в банята, моряците, които сега се настаняваха в хамаците си около него.

Накрая отново допря върха на химикала до хартията. Щеше да я вземе на брега на другия ден и да телеграфира написаното. Колкото и да струва.

Мисля, че се опитвам да ти кажа колко съжалявам. И че се радвам, че си намерила някого, който да те обича, въпреки всичко. Надявам се, че той ще се отнася добре с теб, Фей. Че ще имаш късмет да намериш щастието, което заслужаваш.

Препрочете го два пъти, преди да види, че е написал името на Франсис.