Джоджо Мойс
Корабът с булките (7)

Пета глава

Една австралийска съпруга пропусна отплаването за Англия на борда на кораба „Виктория“ от Флота на Негово Кралско Величество, защото в последния момент й бе повдигнато обвинение, което впоследствие бе отменено. Тя веднага бе освободена и ескортирана с полицейска кола до кей номер три на Улумулу, но самолетоносачът с булките вече бе отплавал.

„Сидни Морнинг Хералд“, 4 юли 1946 г.

Първи ден от плаването

Корабът „Виктория“ от Флота на Негово Кралско Величество бе дълъг двеста двадесет и осем метра и тежеше двайсет и три хиляди тона, състоящ се от девет етажа под площадката за излитане на самолетите, както и четири над нея, чак до умопомрачителната височина на мостика. Дори и без специално създадените за булките каюти, той побираше в огромния си търбух близо двеста различни стаи, складове и помещения, може би равни по размер на няколко универсални магазина или модерни сгради с апартаменти. Или пък, в зависимост откъде идваха булките, няколко големи хамбара. Самите хангари, където повечето от жените щяха да спят, да се хранят и да се забавляват, бяха близо сто и петдесет метра дълги и разположени на същите палуби, където се намираха и столовите помещения, баните, спалнята на капитана, както и поне четиринайсет доста големи склада. Бяха свързани с тесни коридори, които, ако някой обърка палубата, можеха да те отведат до работилница за поправка на самолетите или спално помещение на инженерите, вместо до някоя от баните на булките — ситуация, която вече бе предизвикала няколко смущаващи епизода. Някой бе закачил план на кораба в столовата на булките и Ейвис се загледа внимателно в него, докато намръщено се опитваше да запомни разположението на Складове за зеленчуци, Помещения за парашутна екипировка и списания за плетиво, които трябваше, по право, да са величествени бални зали и първокласни каюти. Това беше плаващ свят на неразбираеми правила и разпоредби, на установени, но засега неизвестни за тях дневни задължения, истински лабиринт от стаи с ниски тавани, коридори и проходи, повечето от които водеха до места, където жените не биваше да се озовават. Беше огромно място, но претъпкано, шумно — особено за онези, разпределени близо до машинното отделение, овехтяло и пълно до пръсване с бъбрещи безспир момичета и мъже, които се опитваха, в някои случаи без голямо старание, да си вършат работата. Заради огромното множество хора, обикалящи наоколо, и общата им неориентираност относно местоположението на различните стълби и пътеки, често отнемаше близо половин час просто да се мине по една палуба, като непрекъснато трябваше да се блъскаш в други хора или да се притискаш към тръбите по стените, за да дадеш път на някого.

И въпреки това Ейвис не можеше да се отърве от Джийн.

От мига, в който бе разбрала, че и двете са настанени в една каюта — имаше над шестстотин булки, а тъкмо нея бяха насадили при Джийн, — тя явно бе решила да играе нова роля: на най-добрата приятелка на Ейвис. След като удобно бе забравила взаимната им антипатия от времето, когато заедно ходеха на сбирките на Клуба на американските съпруги, тя бе прекарала изминалите двайсет и четири часа в непрекъснато следване на приятелката си, като прекъсваше всеки разговор, който Ейвис евентуално подемаше с някой друг, за да покаже колко са близки и да намекне за общото им минало в Сидни.

Така и двете се бяха озовали заедно в първата смяна на закуска („Ейвис! Помниш ли онова момиче, което шиеше всичко с прав бод? Дори и бельото си?“), разхождаха се по палубите, за да се ориентират наоколо („Ейвис! Помниш ли, когато трябваше да носим онези огърлици от пилешки халки? Пазиш ли още твоята?“), или стояха заедно на дългата опашка пред банята („Ейвис! Да не би да си носила онази камизола в първата си брачна нощ? Изглежда ми твърде изискана за всеки ден… или се опитваш да впечатлиш някого? Хм? Хм?“). Знаеше, че трябва да е по-мила с Джийн, особено след като бе разбрала, че е само на шестнайсет, но честно казано, момичето бе ужасно изпитание за нервите й.

Освен това Ейвис не бе убедена, че винаги говори истината. В един разговор на закуска Джийн бе бъбрила оживено за плановете си да започне работа в универсалния магазин, където лелята на съпруга й била управител.

— Как ще работиш? Мислех, че очакваш дете — хладно бе отбелязала Ейвис.

— Изгубих го — небрежно бе отвърнала Джийн.

При което Ейвис я бе погледнала строго и скептично.

— Много тъжна история — добавила бе тя. А после, след кратка пауза: — Мислиш ли, че ще ми позволят да си взема допълнително бекон?

Джийн, мислеше си Ейвис, докато енергично се качваше по последните стълби, много рядко споменаваше съпруга си Стенли. Тя самата би споменавала за Иън по-често, но в няколкото случая, в които го бе направила, Джийн се бе опитала да изкопчи някакви пикантни подробности („Позволи ли му да го направи преди първата ви брачна нощ?“ И дори още по-зле: „Уплаши ли се много първия път, когато го видя… нали се сещаш… щръкнал нагоре?“). Накрая Ейвис се отказа от опитите си да се отърве от нея с обикаляне наоколо. Всички трябваше да се явят горе на палубата с площадката за излитане за речта на капитана. Би трябвало да е достатъчно лесно да я изгуби сред над шестстотин други жени, нали?

— Ходи ли ти се на някоя от тези лекции? — подвикна Джийн, дъвчейки дъвка, докато минаваха край залата за прожекции. — Другата седмица ще има такава за трудностите на брака с чужденец. — Гласът й, както бе през цялата сутрин, надвикваше шумните вибрации на машините и повтарящите се съобщения по високоговорителите, призоваващи подофицер Гарднър или специален механик да се яви при командира.

Ейвис се престори, че не я чува.

— На мен ми харесва онази за обичайните трудности през първата година — продължи Джийн. — Само дето нашата първа година мина съвсем леко досега. Него дори го нямаше.

— Екипажът на кораба „Виктория“ от Флота на Негово Кралско Величество ще направи всичко по силите си, за да направи пътуването ви до Обединеното кралство приятно… Но трябва да запомните, че не сте на пътнически кораб, а имате привилегията да сте пътници на един от корабите на Негово Величество. Животът на борда трябва да се ръководи от правилата и разпоредбите на службата.

Маргарет стоеше на палубата за излитане на самолети, в третата редица на булките, някои от които се смееха нервно, докато слушаха капитана. Човекът се движеше, помисли си тя, сякаш някой е зашил ръкавите за сакото му.

Морето, искрящо синьо, бе спокойно и тихо, а палубата близо декар на размер, едва помръдваше. Маргарет хвърляше тайничко поглед настрани към бляскавата му шир, вдишваше соления въздух, усещаше с кожата си носената от бриза лека мъгла, радваше се на първото си усещане за простор и свобода, откакто предния ден бяха вдигнали котва. Беше си представяла, че може да е малко уплашена, след като вече не вижда никаква земя, но вместо това се наслаждаваше на простора на океана и се чудеше — с любопитство, а не страх — какво ли има под повърхността.

В двата края на палубата, отразяващи се в плитки, сякаш разчертани на триъгълници локвички от морска вода и гориво, самолетите стояха завързани, а лъскавите им носове бяха вирнати нагоре, сякаш копнееха за полет. Между тях, в основата на кулата, наричана тук Острова, бяха застанали група мъже в гащеризони и ги наблюдаваха.

— Всеки на борда на кораб от Флота на Негово Величество се подчинява на Закона за военноморските сили, което означава никакъв алкохол, вино или бира, а хазартът във всякаква форма е категорично забранен. Никакво пушене близо до самолетите по което и да било време. И най-важното, не пречете и не разсейвайте мъжете, които са на пост. Разрешено е да ходите почти навсякъде в кораба, с изключение на спалните помещения на мъжете, но работата им не бива да бъде прекъсвана.

В този миг едно от момичетата се озърна и един от моряците му намигна. Сред редиците се понесе кикот. Маргарет премести тежестта на тялото си на другия крак и въздъхна.

Джийн, едно от момичетата, с които бе определено да дели каютата си, се бе наместило точно пред нея около две минути след като капитанът бе започнал да говори, и сега стоеше, подгънала единия си крак и си гризеше ноктите. Тази сутрин беше много весела, бърбореше още от съмване колко е развълнувана от кораба, от новите си обувки. Всичко, което й минеше през главата, веднага се изливаше навън към ушите на новите й спътници без никаква мяра. Сега, изправена пред строгото лице на капитана и изредения списък от възможни простъпки, тя изглеждаше леко разколебана и вълнението й бе отстъпило място на притеснение.

— Може да сте чували от други булки, че са имали възможност да слизат на брега в различни пристанища по време на своето пътуване. Трябва да запомните, че на военен кораб вероятно няма да получите позволение за слизане. Може да имаме шанс да слезем на сушата в Коломбо и евентуално Бомбай, стига международното положение да го позволява, но на това не бива да се разчита. Искам да добавя, че ако някой не се върне на кораба в определеното време, има опасност да бъде оставен.

Капитанът огледа редиците им. В погледа му нямаше никакво колебание.

— Ако има някакво оплакване от общ характер, трябва да уведомите дежурния офицер от женския корпус, а тя ще отнесе въпроса към някой от заместник-командирите. Междувременно, следните зони са забранени за жените: спалните и жилищни помещения на волнонаемните служещи от специалните части, каютите и жилищните помещения на офицерите, под нивото на палубата с хангарите, една палуба над тази за самолетите, позициите на оръдията и стрелковите галерии, както и вътре в лодките. Доста по-подробен списък с инструкции, във формата на брошура, ще ви бъде раздаден по-късно следобед. Искам всяка от вас да го прочете и да се постарае да спазва разпоредбите стриктно. Дебело подчертавам, че най-строги санкции очакват онези, които решат да не се подчиняват.

На палубата се възцари тишина, в която той остави да отеква тежестта на думите му. Маргарет усети как страните й пламват при мисълта за нейната каюта на палубата с хангарите долу. Малко встрани от нея някаква жена заплака.

— На борда има осем жени военнослужещи, които ще ви съветват, помагат и подкрепят по време на пътуването. — При което той посочи жените, застанали до „корсарите“, всяка също толкова строга и важна на вид, колкото самия капитан. — Всяка служителка на женския корпус има определена група от каюти под специална опека и винаги ще бъде на ваше разположение. — Изгледа строго жените пред него. — Служителките на корпуса освен това ще минават на вечерна проверка.

— Край с вечерните ми забавления — прошепна момичето до Маргарет и думите му бяха посрещнати с приглушен смях.

— Както жените не се допускат в помещенията на личния състав на флота, така екипажът не се допуска в женските помещения, освен по служебно задължение. И ще ви напомня за казаното от мен преди малко, че служителките от женския корпус ще минават на проверка през нощта.

— А непослушните момичета ще бъдат наказани да минат по тясната летва над морето. — Последва нов прикрит, по-доловим изблик на кикотене, явно имаше нужда от отпускане на напрежението.

— Само бог знае за какви ни мисли — подхвърли момичето до Маргарет, докато опипваше брошката си.

Капитанът, изглежда, наближаваше края на нескончаемата си реч. Погледна някаква бележка, закрепена за брошурите, докато явно се опитваше да реши дали да продължи. След миг-два вдигна глава.

— Помолен съм още да ви кажа, че… малък фризьорски салон… — Тук челюстта на капитана се скова. — … е уреден в задния край на салона, който е до каюта Б. В него ще работят доброволци от пътниците, стига някой да… желае да си предложи услугите.

Той се загледа в листовете пред себе си, после обходи всички с поглед, който можеше да е студен, а може би просто излъчваше умора и примирение.

— Добряк — измърмори Маргарет под носа си, докато групата се разотиваше.

— Сякаш съм се върнала в училище — прошепна Джийн пред нея, — но с по-малко места за пушене.

Хайфийлд гледаше жените пред себе си, които се побутваха, шепнеха, мърдаха и не можеха да застанат мирни поне колкото да го изслушат, докато им изрежда правилата и разпоредбите, които щяха да определят живота им през следващите шест седмици. Даже и през изминалите двайсет и четири часа той бе наблюдавал всяко ново безумие, всеки нов пример за това как тази идея е просто катастрофална и бе изпитвал желание да телеграфира на Макманъс и да му каже: „Видя ли? Не ти ли казах, че ще стане така?“. Половината бяха в постоянна истерия и изглежда, не знаеха да плачат или да се смеят. Другата половина вече бяха задръстили всичко наоколо, губеха се на долните палуби, забравяха да се наведат и си удряха главите, мотаеха се в краката на мъжете му, а дори спираха и него, за да го попитат, както бе сторила една жена сутринта, къде може да намери столовата със сладоледа. На всичкото отгоре рано сутринта, когато се разходи по горната галерия, се бе озовал сред фина мъгла, но не от самолетно гориво, а от парфюм. Парфюм! Най-добре направо да си окачат долните гащи вместо флага на кораба и да приключат.

Вярно че нямаше драматична разлика в поведението на мъжете, но той знаеше, че това е само въпрос на време: в същата тази минута жените бяха главна тема на разговор в столовата на механиците, работниците в котелното, в офицерската столова и дори в моряшката. Усещаше някакво едва доловимо напрежение във въздуха, както когато кучетата надушват приближаваща буря.

Или може би просто нищо не изглеждаше нормално след смъртта на Харт. Екипажът бе загубил бодрото чувство на общата им цел, която характеризираше последните им девет месеца в Тихия океан. Мъжете — колкото бяха останали — бяха сдържани, по-склонни към спорове и неподчинение. Няколко пъти след вдигането на котвата ги бе чул да си мърморят помежду си и се питаше до каква степен обвиняват него. Завърши речта си и изтика тези мисли от съзнанието си, както правеше често. Жените изглеждаха някак сбъркано. Цветовете бяха твърде ярки; косите им — твърде дълги; шаловете им се вееха навсякъде. Неговият кораб представляваше един подреден свят в сиво и бяло, в монохромни краски. Дори самото появяване на цветовете бе объркващо, сякаш някой бе пуснал ято екзотични птици пред него и ги бе оставил, пляскащи наоколо и непредвидими, за да създават хаос. Някои от жените дори носеха обувки на ток, за бога.

Не че не харесваше жените, помисли си той, както го правеше по няколко пъти на час. Просто всяко нещо си имаше своето място. Хората имат свое място. Беше разумен човек. Не смяташе, че това е неразумна гледна точка.

Сгъна брошурите и ги пъхна под лакътя, при което забеляза няколко механици да се мотаят край укрепващите свръзки — веригите, които закрепваха самолетите към палубата.

— Нямате ли нещо за вършене, по дяволите? — ядосано ги смъмри той, после се обърна на пети и закрачи към салона.

 

 

Скъпи Джо,

Е, ето ме сега на „Виктория“ с другите булки и мога да ти кажа едно: аз определено съм земно момиче. Ужасно е претъпкано, дори на толкова голям кораб, накъдето и да се обърнеш, все се блъскаш в някого, все едно си в града, но още по-зле. Предполагам, че ти си свикнал, но аз вече си мечтая за полето и простора. Миналата нощ даже сънувах кравите на татко…

Нашата четириместна каюта е една от многото, разположена в явно гигантска асансьорна шахта, и я деля с три момичета, които изглеждат приятни. Едното, Джийн, е само на шестнайсет — и знаеш ли какво? Тя не е най-младата. Очевидно на борда има две петнайсетгодишни момичета — и двете са омъжени за британци и пътуват сами. Не мога да си представя какво щеше да направи татко, ако се бях прибрала у дома на петнайсет и бях заявила, че ще се омъжвам — дори и за теб, скъпи. Освен това деля каютата и с едно момиче, което е работило в Австралийската обща болница в Тихия океан и което почти не говори, както и с друго момиче, което май е от светското общество. Не мога да кажа, че имаме много общо помежду си, освен че всички искаме едно и също.

Една булка явно е изпуснала кораба в Сидни и сега ще я качат на самолет до Фримантъл, където ще я вземем на борда. Така че може да се каже, че Военноморските сили правят всичко възможно да ни доведат при вас.

Мъжете са доста приветливи, макар че не бива да говорим много с тях. Някои момичета се държат много глупаво, когато минат покрай моряк. Честно, човек би сметнал, че никога преди не са виждали мъж, какво остава да са омъжени. Капитанът вече ни прочете устава и всички говорят само за водата и как не бива да използваме такава. Тази сутрин само се избърсах с мокра кърпа — не виждам как ще пресуша запасите на кораба с това. Често си мисля за теб и за мен е утеха да си представям, че двамата вероятно плаваме в един океан в този момент.

Джо-младши, сигурна съм, ти изпраща поздрави (рита като муле, докато се опитвам да спя!).

Твоя, Меги

А това бяха нещата, които не бе споделила с Джо: че беше лежала будна почти цялата първа нощ, заслушана в дрънченето на вериги, затръшването на врати долу и горе, истеричния кикот и викове на други жени зад тънките временни стени, както и усещането за вибрациите на огромния кораб, движещ се под нея, сякаш е някакво стенещо праисторическо чудовище. Че наред с неразбираемите съобщения по радиоуредбата, които звучаха на всеки петнайсетина минути („Работниците по дежурните постове“, „Готови да заредите шлепа странично“, „Специален отряд дежурни механици, съберете се“), сигналът им за събуждане беше прозвучалата по уредбата песничка „Събуди се, събуди се, покажи краче“ (а в пет и половина тя бе чула и по-нецензурната версия на мъжете: „Събуди се, събуди се, ставай и запявай, ръцете долу от чатала, обуй чорапи“). Че корабът е озадачаваща бъркотия от рангове и длъжности, от моряците на военна служба до огнярите и летците. Че столовата е достатъчно голяма да побере триста момичета наведнъж и че събрани на едно място, те вдигаха шум като ято скорци, както и че предната нощ бе вечеряла най-вкусното си ядене за последните две години. Че първият морски обичай, който им бе обяснен — като много настойчиво подчертаха важността му, — беше „банята на подводничаря“: поливане с душа за няколко секунди, за да се намокриш добре, насапунисване при спряна вода, после бързо изплакване под течаща вода. Беше от огромно значение, настояваше служителката на Червения кръст, да пазят водата, за да може помпите да обезсоляват с такова темпо, че да заменят използваната вода и всички да прекосят океана при хигиенични условия. От чутото от нея в помещението с душовете можеше да направи извода, че е единствената, съобразила се с тези указания.

Зад нея, скрита от тялото й и внимателно сгънато одеяло, спеше Мод Гон. След речта на капитана Маргарет бе хукнала обратно към каютата (Даниъл би казал, че се е „дотътрила“) и бе заглушила скимтенето на малкото куче с откраднати бисквити, а после го бе завела до банята, за да не направи беля. Едва бе успяла да се добере до леглото си, когато влезе Франсис и тя се хвърли върху постелките, като предупредително покри с длан главата на кучето, молейки го да стои тихо.

Имаше проблем. Бе разчитала да й дадат самостоятелна каюта — повечето бременни булки бяха получили такава. Изобщо не й бе хрумнало, че може да се наложи да я дели с някого.

Сега се чудеше дали може да се довери на Франсис, която беше на отсрещното легло. Изглеждаше приятна жена, но не бе казала почти нищо, така че не можеше да прецени. А и беше сестра — някои от тях много държаха да се спазват правилата и разпоредбите.

Маргарет се размърда на койката си, като се мъчеше да се настани удобно, заслушана в ръмженето на машините долу. Имаше толкова неща, които искаше да сподели с Джо, толкова й се щеше да му опише колко странно е всичко — да бъде изтръгната от дома си и да се озове в свят, където момичетата изпадаха в истерия не само при мисълта за бъдещето си, но и заради някаква марка шампоан или чорапи („Откъде ги взе? Навсякъде съм ги търсила!“), а и си споделяха интимни подробности, които предполагаха запознанство от години, а не едва от двайсет и четири часа.

Майка ми сигурно щеше да има обяснение за това, помисли си Маргарет. Тя навярно щеше да говори на техния език, да го преведе, а после да обезсили значението му с няколко хапливи забележки. „Ако знаех, че ще си отиде“, помисли си тя, „щях да слушам повече. Щях да се отнасям към всичко с по-голямо уважение, вместо да се опитвам да се меря с момчетата.“ Никой не ти казва, че остава просто зейнала празнина от мъка и че тя се увеличава с хилядите въпроси, на които не намираш отговор.

Погледна часовника си. Сега сигурно бяха навън, вероятно с трактора, да разчистват младите фиданки в долния край на полето, както се канеха цяло лято. Кълм се шегуваше с нея, че ще полудее, ако прекара цели шест седмици, заобиколена от жени. Баща й бе казал, че може да научи разни неща. Маргарет тайничко се озърна и огледа женските дрехи наоколо, направени от коприна, найлон, украсени с флорални мотиви, загледа се в кремовете за лице и комплектите за маникюр. Не беше очаквала, че ще я накарат да се чувства като чужда.

— Искаш ли моята възглавница? — Франсис надникна иззад романа си. Махна с ръка към корема на Маргарет.

— Не, благодаря.

— Вземи я — едва ли ти е удобно.

Това бе най-дългото изречение, което бе изрекла, след като им се представи. Маргарет се поколеба, после прие възглавницата с благодарност и я пъхна под бедрото си. Вярно: койките бяха почти толкова широки и удобни, колкото и дъска за гладене.

— Кога се очаква?

— Чак след два месеца или там някъде. — Маргарет изсумтя, побутна внимателно матрака. — Предполагам, че можеше да е и по-зле. Можеше да ни дадат хамаци.

Усмивката на другото момиче помръкна, сякаш, след като бе подхванала разговора, сега не знаеше какво друго да каже. Върна се към книгата си.

Мод Гон се размърда и изскимтя насън, лапичките й задраскаха по гърба на Маргарет. Шумът бе заглушен от боботенето на машините и бърборенето на момичетата, които минаваха край полуотворената врата. Но щеше да се наложи да измисли нещо. Мод Гон не можеше да остане затворена тук цели шест седмици. Дори и ако излизаше само до тоалетната, все пак щеше да има случаи, в които другите момичета са в каютата. Как да я задържи тиха тогава?

По дяволите, каза си тя, намествайки корема си. С това бебе, което постоянно мърда, и всички тези жени наоколо, ден и нощ, всяка една минута, направо бе невъзможно да се мисли трезво.

Вратата на каютата се отвори и влезе Ейвис, като не забрави да се наведе — нямаше намерение да се срещне с Иън с насинено чело, — след което се усмихна на двете момичета, които лежаха на долните две койки. Направени от стандартните във флота матраци върху надигната платформа с ремъци вместо пружина, те бяха на по-малко от метър и половина разстояние, а малките куфари на жените, в които бе побран оскъдният им багаж, бяха закрепени здраво за временните стени от ламарина, които разделяха каютите една от друга.

Цялото помещение бе доста по-малко от нейната баня у дома. Нямаше никакви специални мебели или принадлежности за жените пътници: завивките бяха просто практични, на пода нямаше килим, всичко бе в типичното за бойните кораби сиво. Единствените огледала бяха в замъглените от пара помещения за къпане. По-големите им куфари с основната част от дрехите и вещите им бяха складирани в помещенията под офицерската палуба, където миришеше на самолетно гориво и за да идат дотам, трябваше да молят за разрешение една изключително кисела жена офицер, която бе напомнила на Ейвис вече на два пъти — при това с очевидна завист според Ейвис, — че животът на борда не е моден парад.

Ейвис бе горчиво разочарована от спътничките си. Сутринта навсякъде бе срещала момичета с по-хубави рокли, с по-представителен вид, който подсказваше на Ейвис, че произхождат от подобна на нейната социална среда. В тяхната компания би могла да намери утеха за окаяните условия на кораба. Но вместо това се бе озовала заедно с бременно момиче от някаква ферма и начумерена медицинска сестра. (Много се надяваше да не е някоя от онези, които се смятаха за нещо повече заради ужасите, на които се предполагаше, че са станали свидетели, и които смятаха останалите за лекомислени, само защото се опитваха да се забавляват.) И разбира се, тук беше и Джийн.

— Здравейте, екипаж. — Джийн се покатери на койката над Маргарет с пъргави като на маймуна голи ръце и крака, след което запали цигара. — Двете с Ейвис проверихме какво става на борда. Има кино близо до кърмата, на долната палуба. Някой иска ли да идем да гледаме филм по-късно?

— Не. Благодаря все пак — отвърна Франсис.

— Всъщност мисля да остана и да напиша няколко писма. — Ейвис се бе покатерила на горната койка, като внимателно придържаше полите си с една ръка. Доста беше сложно. — Малко съм уморена.

— Ами ти, Меги? — Джийн се наведе и подаде глава от долната страна на койката си.

Внезапното появяване на главата й накара Маргарет да се сепне и извие в странна поза. Ейвис се зачуди дали тази нейна спътничка няма да се окаже още по-странна, отколкото бе очаквала. Маргарет, изглежда, усети, че реакцията й е била малко необичайна: пресегна се зад гърба си, взе едно списание и го разгърна с престорено хладнокръвие.

— Не — каза тя. — Благодаря. Аз… най-добре е да си почивам.

— Да. Почивай си — съгласи се Джийн, надигна се отново на своята койка и дръпна силно от цигарата си. — Никой не иска да вземеш да го изтърсиш още сега.

Ейвис си търсеше четката за коса. Вече няколко пъти рови в тоалетната си чанта и сега слезе от леглото си, за да огледа другите. След като вълнението от отплаването бе отминало и условията, в които щеше да прекара следващите шест седмици, се бяха изяснили напълно, настроението й бе доста мрачно. Беше й все по-трудно да се усмихва любезно.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но дали някой не е виждал четката ми? — Считаше, че постъпва доста благородно, като не се обръща направо към Джийн.

— Как изглежда?

— Сребърна. На гърба са моите инициали. След омъжването ми — Е. Р.

— Не е тук горе — отвърна Джийн. — Разни неща се разпиляха от куфарите ни по-рано, когато двигателите направиха онова разтръскване. Погледна ли на пода?

Ейвис коленичи, като мислено проклинаше недостатъчната светлина на единствената открита крушка на тавана. Ако имаха прозорец, щеше да може да вижда по-добре. Всъщност всичко би изглеждало по-приятно, ако имаха гледка към морето. Сигурна бе, че някои момичета имат прозорци. Не можеше да повярва, че баща й не бе поставил това като условие. Тъкмо протягаше ръка под леглото на Франсис, когато усети студено-влажно докосване от вътрешната страна на бедрото си. Изпищя и подскочи, при което си удари тила в койката на Франсис.

— Какво, за бога…

Болка прониза темето й и я накара да залитне. Притисна здраво поли до краката си и се изви в опит да види какво има зад гърба й.

— Кой го направи? Някой да не си прави шега?

— Какво става? — попита Джийн, разтворила широко очи.

— Някой ме изплаши. Някой си пъхна студената влажна… — Думите й се губеха и Ейвис се озърна подозрително, сякаш някой луд се е промъкнал незабелязано, докато никой не гледа. — Някой ме изплаши — повтори тя.

Никой не проговори.

Франсис я гледаше мълчаливо, с непроницаемо лице.

— Не си въобразявам — сопна й се Ейвис.

Тогава всички погледи се спряха на Маргарет, която надничаше над ръба на койката си и си мърмореше нещо под нос. Ейвис, със зачервени страни, разтуптяно сърце и кръстосани отбранително крака я зяпна настоятелно.

Маргарет вдигна очи с виновно изражение на лицето. Изправи се, отиде до вратата, затвори я и въздъхна.

— Е, какво пък. Трябва да ви кажа нещо. Мислех си, че ще имам самостоятелна каюта, защото съм… ами виждате ме.

Ейвис направи крачка назад — което не бе лесно в такова тясно пространство.

— Каква? О, боже! Нали не си от онези… извратените? О, мили боже.

— Извратена ли? — възмути се Маргарет.

— Знаех си, че не биваше да идвам.

— Бременна съм, глупачке! Мислех, че ще получа самостоятелна каюта, защото съм бременна.

— Да не би да си правиш гнездо под леглото? — попита Джийн. — Котката ми направи така, когато си имаше малки. Всичко изпоцапа.

— Не — заяви Маргарет. — Не правя никакво проклето гнездо. Вижте, опитвам се да ви кажа нещо. — Страните й бяха пламнали.

Ейвис скръсти ръце пред гърдите си за защита.

— Така ли се извиняваш? Маргарет поклати глава.

— Не е каквото си мислите. — Наведе се на ръце и колене и нежно повика животинчето. След секунди широката й длан се показа изпод леглото. В нея държеше малко куче.

— Момичета — каза тя, — запознайте се с Мод Гон.

Четири чифта очи се вторачиха в кучето, което им отвърна със замъглен поглед, в който имаше пълна незаинтересованост.

— Знаех си! Знаех си, че си намислила нещо! — тържествуващо изрева Джийн. — Казах си го още на палубата със самолетите: „Тази Маргарет, хитра е като лисица в храсталака, която си хапва кокошка“.

— О, за бога. — Ейвис направи погнусена физиономия. — Искаш да кажеш, че това…?

— Тези камизоли май наистина вършат работа, а, Ейвис? — разсмя се Джийн.

Франсис огледа изпитателно кучето.

— Домашните любимци не са разрешени на борда — каза тя.

— Знам.

— Съжалявам, но не можеш да се надяваш, че ще стои съвсем тихо — обади се Ейвис. — А и спалнята ни ще замирише.

Последва дълго мълчание, в което неизказаните мисли надвиснаха над главите им.

Накрая притеснението надви вродената чувствителност у Ейвис.

— Ще бъдем на този кораб близо шест седмици. Тя къде ще си върши работата?

Маргарет седна, като се наведе, за да не си удари главата в горното легло. Кучето се настани в скута й.

— Много е чиста и всичко съм измислила. Не забелязахте нищо снощи, нали? Разходих я нагоре-надолу по пътеката в дъното, след като заспахте.

— Разходила си я по пътеката в дъното?

— И после почистих. Вижте, тя не лае. Не мирише лошо. Ще се постарая „да си върши работата“ далеч от очите ви. Но моля ви, моля ви, не ме издавайте. Тя е… стара… майка ми я подари. И тя… — Премигна бързо няколко пъти. — … Тя е единственото, което ми остана от мама. Не можех да я оставя, разбирате ли?

Последва мълчание, в което жените се спогледаха. Маргарет се взираше в пода с пламнали от емоциите страни. Беше прекалено рано за споделяне на подобни неща, знаеше го, както и те.

— Само за няколко седмици е, а за мен наистина е важно.

Отново дълго мълчание. Сестрата се вторачи в обувките си.

— Щом искаш да я държиш тук, нямам нищо против.

— Нито пък аз — обади се Джийн. — Стига да не ми дъвче обувките. Много е сладка. Като за плъх.

Ейвис знаеше, че не бива да е единствената, която се оплаква: щеше да изглежда коравосърдечна.

— Ами моряците на Негово Величество? — попита тя.

— Какво?

— Онези, които ще стоят на пост пред вратите ни от утре вечер. Не чухте ли какво каза жената офицер? Няма да можеш да я извеждаш навън.

— Моряк? Защо?

— Ще застъпи на пост в девет и половина. Сигурно, за да възпре мъжете от долните палуби да не дойдат да ни прелъстят — заяви Джийн. — Помислете само — хиляда отчаяни мъже, които лежат някъде долу само на някакви си метри от нас. Биха могли да нахлуят през вратите, ако искат, и…

— О, за бога! — Ейвис вдигна ръка към гърлото си.

— Или пък — ухили се съблазнително Джийн — може да се опитват да задържат нас вътре.

— Е, ще трябва да я извеждам, преди да се появи морякът.

— Пътеката е твърде оживена — отбеляза Джийн.

— Може би трябва да кажем на някого — предложи Ейвис. — Сигурна съм, че ще проявят разбиране. И вероятно имат… съоръжения за подобни случаи. Някоя стая, в която да я настанят. Вероятно ще й бъде много по-добре, ако има малко пространство, където да тича, нали така? — Не я притесняваше толкова самото куче, осъзна Ейвис, колкото фактът, че някой вървеше против правилата и му се разминаваше безнаказано. Всички бяха претеглили багажа си до последния грам, имаха ограничения за храната и бяха оставили любимите си вещи у дома. А това момиче имаше нахалството да заобиколи всичко това.

— Не — каза Маргарет с помръкнало лице. — Чухте капитана сутринта. Твърде близо сме до дома. Ще я качат на някоя лодка и ще я върнат обратно в Сидни, и повече никога няма да я видя. Не мога да поема риска. Още не.

— Ще си траем — каза Джийн и погали главичката на кучето. Ейвис си каза, че Джийн би подкрепила всяка идея, която намирисва на бунт. — Нали така, момичета? Ще бъде страшно забавно. После ще гледам да й отмъкна нещичко от вечерята.

— Ейвис? — обърна се към нея Маргарет.

Сякаш вече я бяха нарочили за задното колело в компанията, помисли си впоследствие Ейвис.

— Няма да кажа на никого — заяви тя с изтънял глас. — Просто я дръж далеч от мен. И ако те разкрият, постарай се да ги убедиш, че ние не сме имали нищо общо с това.