Джоджо Мойс
Корабът с булките (17)

Петнадесета глава

Имаше девойка англичанка,

Сюзън Самърс казваше се тя,

За четиринайсет години пратена бе тук,

Всички ние бяхме тъй.

Нашият фермер купи свободата й

И ожени се за нея веднага,

Добре погрижи се за нас тогава

На земята на Ван Диймън.

От „Земята на Ван Диймън“, австралийска народна песен

Австралия, 1939 г.

Франсис провери тенекиената кутия за бисквити поне четири пъти, преди да дойде господин Радклиф. Беше надзърнала също и в дъното на чекмеджето с прибори за хранене, и в съдинката зад стъклената преграда, както и под дюшека в стаята, която преди много години бе спалнята на родителите й. Няколко пъти попита майка си къде са парите, но отговорът бе очевиден в дъхтящото на алкохол унесено хъркане.

Не и за господин Радклиф обаче.

— Е, къде са? — попита той усмихнат. Както се усмихва акулата, когато отваря уста да захапе.

— Много съжалявам. Не знам какво е направила с тях. — Глезенът й бе пъхнат зад вратата, за да я задържи така, че да му попречи да види вътре, но господин Радклиф се наведе настрани и надникна през мрежата на вратата към майка й, която се бе излегнала на фотьойла.

— Не знаеш — каза той. — Разбира се.

— Тя не е добре в момента — каза Франсис, придърпвайки смутено полата си надолу. — Може би когато се събуди, ще ми каже. — Зад гърба му видя двама съседи да минават по улицата. Измърмориха си нещо, вторачили погледи в нея. Нямаше нужда да чуе думите им, за да разбере за какво си говорят. — Ако искате, мога да мина по-късно и да ги донеса?

— Как? Както направи майка ти миналата седмица ли? И предната също? — Той приглади несъществуваща гънка на панталона си. — Сигурно в портмонето ти няма достатъчно дори и за хляб.

Тя не каза нищо. Така, както стоеше на вратата, изглежда, че очакваше от нея да го покани да влезе. Но тя не искаше господин Радклиф, със скъпите му дрехи и лъснати обувки, да седне в мръсния им хол. Не и преди да е имала възможност да разтреби.

Двамата стояха един срещу друг на верандата, застинали в някакво неловко очакване.

— Май те нямаше наоколо известно време. — Не беше точно въпрос.

— Живях у леля си Мей.

— О, да. Тя почина, нали? От рак, така ли беше?

Франсис не можеше да отговори, без да се насълзят очите й.

— Да — каза тя. — Аз бях при нея… да й помагам.

— Съжалявам за загубата ти. Сигурно знаеш, че майка ти не се справяше особено добре, докато те нямаше. — Господин Радклиф погледна покрай нея през вратата и тя се пребори с желанието си да я притвори още малко.

— Тя… закъснява с плащанията. Не само при мен. Няма да ти дадат нищо и в магазина на Грийн или на Мейхю.

— Ще се оправя — каза Франсис.

Той се обърна към блестящата кола, която стоеше на пътя. Две момчета се оглеждаха в страничното огледало.

— Майка ти беше хубава жена, когато работеше за мен. Ето в какво те превръща пиенето.

Тя не отклони поглед от него.

— Май няма какво друго да ти кажа за майка ти.

Тя все още мълчеше.

Господин Радклиф прехвърли тежестта на тялото си от единия на другия крак, после погледна часовника си.

— На колко години си, Франсис? — попита той.

— На петнайсет.

Той я огледа, сякаш я преценяваше. После въздъхна, сякаш щеше да направи нещо въпреки волята си.

— Виж, ето какво ще направим, ще ти позволя да работиш в хотела. Може да миеш чиниите. Да чистиш. Явно не можеш да разчиташ на майка ти да те издържа. Внимавай да не ме разочароваш обаче, иначе ще останеш на улицата.

После си тръгна, след като прогони момчетата от колата, преди тя да успее да му благодари.

 

 

Познаваше господин Радклиф, откакто се помнеше. Повечето хора в Ейнсвил го познаваха: той беше собственик на единствения хотел и на няколко къщи, които даваше под наем. Все още си спомняше времето, когато майка й, преди да попадне в лапите на алкохола, отиваше вечер да работи в бара на хотела, а леля Мей се грижеше за нея. По-късно леля Мей проклинаше деня, в който бе казала на майка й да иде на работа там. „Но в малък и забутан град като този, скъпа, трябва да приемаш каквато работа има, нали?“

Франсис имаше по-различен опит с хотела. Поне през първата година. Всеки ден, малко след девет, тя отиваше на работа в кухнята, където помагаше на един мълчалив китаец, който само се мръщеше и вдигаше огромния си нож към нея, ако не нареже зеленчуците точно както той иска. Чистеше в кухнята, като бършеше пода с парцал с черни върви, помагаше в готвенето и така до четири часа, когато се заемаше с миене на съдовете. Ръцете й се напукаха и загрубяха от горещата вода; гърбът и вратът я боляха от навеждането над малката мивка. Научи се да стои настрани от жените, които се мотаеха наоколо в лошо настроение следобедите, без да правят каквото и да било, освен да пият и да се дърлят помежду си. Но й харесваше, че печели сама парите си и има поне малко контрол над хаоса в живота си.

Господин Радклиф си удържаше парите за наема и й плащаше малко отгоре, колкото да има за храна и домакински нужди. Беше си купила нови обувки, а на майка си — кремава блуза с бледосиня бродерия. Блуза, каквато си представяше, че друг тип майка би носила. Майка й бе заплакала от благодарност, обещала бе, че съвсем скоро ще си стъпи отново на краката. Франсис можеше дори да замине в колеж, както Мей й бе обещала. Да се махне от тази мизерна дупка.

Но после, освободена от грижите за прехраната и поддържането на дома, майка й бе започнала да пие още повече. Понякога идваше в бара на хотела и се облягаше на плота с дълбоко изрязаните си деколтета. Неизменно, късно вечерта, почваше да тормози мъжете наоколо, както и момичетата, които работеха там; постоянно размахваше ръце да пъди несъществуващи мухи и крещеше на Франсис с глас, който едновременно критикуваше и се оплакваше. Накрая се замъкваше отзад в кухнята и нападаше с тежки думи дъщеря си за грешките й — че не се облича хубаво, че не може да се издържа, че изобщо се е родила и е съсипала живота на майка си, — докато най-сетне Хън Ли я сграбчеше с големите си ръце и я изхвърлеше навън. После той се мръщеше на Франсис, сякаш провалът на майка й беше нейна отговорност. Франсис не се опитваше да я защити: още преди години бе разбрала, че няма никакъв смисъл.

Предвид цялата им беднотия, Франсис не можеше да разбере откъде майка й намира пари да се напива така безпаметно.

И тогава една нощ тя изчезна — с оборота за вечерта.

Франсис бе излязла за петминутна почивка, седеше на една кофа в килера с метлите и хапваше две филии хляб с маргарин помежду им, които Хън Ли бе оставил за нея, когато чу врявата. Вече бе оставила чинията си и се бе изправила, когато вътре нахлу господин Радклиф.

— Къде е онази крадлива курва?

Франсис замръзна, разтворила широко очи. Вече бе разбрала по ужасяващото свиване на стомаха й за кого говори.

— Няма я! И проклетите ми пари ги няма! Къде е?

— Аз… не знам — заекна Франсис.

Господин Радклиф, обикновено толкова спокоен и светски човек, се бе превърнал в разярен звяр със зачервено лице, чието тяло сякаш напираше да изскочи от ризата, а огромните му юмруци бяха стиснати, сякаш се мъчеше да се овладее. Стори й се, че се взира в нея цяла вечност, явно преценявайки вероятността да казва истината. За миг тя дори се уплаши, че може да се подмокри от страх. После той си тръгна, а вратата се затръшна зад гърба му.

Бяха я намерили два дни по-късно в безсъзнание зад месарницата. Нямаше никакви пари, само няколко празни бутилки от алкохол. Обувките й също ги нямаше. Една вечер, през същата седмица, господин Радклиф се беше отбил „да поприказва с нея“, а после дойде в хотела да каже на Франсис, че той и майка й са решили, че за нея ще е най-добре да напусне града за малко. Влияела зле на бизнеса. Вече никой не даваше нищо на кредит на двете от семейство Люк. Той лично й бил помогнал.

— Само докато се постегне малко — каза той. — Макар един бог да знае колко време ще й е нужно.

Франсис бе твърде шокирана, за да реагира. Когато се прибра у дома същата вечер и усети потискащата тишина в малката къща, сметките, натрупани на кухненската маса, бележката, която не обясняваше точно къде отива майка й, тя облегна глава върху ръцете си на масата и остана така, докато накрая от изтощение заспа.

 

 

Изминаха почти три месеца, преди господин Радклиф да я повика. Сянката на майка й бе избледняла; хората в града бяха престанали да си шушукат, когато минаваше покрай тях, а някои дори я поздравяваха. Хън Ли се държеше дружелюбно — гледаше винаги да има парче телешко или овнешко във вечерята й, да си почива редовно. Веднъж й бе оставил два портокала, макар после да бе отрекъл и да бе размахал ножа си в престорен гняв, когато тя спомена за това. Момичетата в бара я питаха как е, сплитаха й плитките като на сестра. Едно й бе предложило да пийнат по нещо, когато приключи смяната си. Тя бе отказала, но им беше благодарна. Когато друго от момичетата бе надникнало през вратата на кухнята, за да й каже, че той я вика в кабинета си, тя бе изтръпнала, уплашена, че и нея ще обвинят в кражба. Каквато майката — такава и дъщерята, нали така казваха в града? Крушата не пада по-далеч от дървото. Но когато почука и влезе, лицето на господин Радклиф не беше гневно.

— Седни — каза той. Гледаше я почти със симпатия. Тя седна. — Ще трябва да те помоля да напуснеш къщата.

Преди да успее да си отвори устата, за да възрази, той продължи:

— Войната ще промени положението в Куинсланд. Насам ще дойдат войници и градът ще се оживи. Ясно е, че ще дойдат хора, които могат да ми плащат по-висок наем за нея. А и без това, Франсис, няма смисъл младо момиче като теб да живее само там.

— Не съм закъснявала с наема — обади се тя. — Нито веднъж не съм ви разочаровала.

— Знам много добре, скъпа, и не съм човек, който ще те изхвърли на улицата. Ще се преместиш тук. Можеш да вземеш една от стаите на тавана, където спеше преди Мо Хаскинс — знаеш коя е. И ще ти вземам по-малко наем за нея, така че ще ти остават повече от заплатата. Как ти звучи?

Увереността му, че тя трябва да е доволна от това развитие на нещата, бе толкова завладяваща, че й бе трудно да му обясни какво чувства наистина: че къщата на улица „Радли“ е нейният дом. Че откакто майка й бе заминала, тя бе започнала да се радва на независимостта си, че вече нямаше усещането, че върви по ръба на пропаст. И че не иска да му бъде задължена по начина, за който намекваше сегашното му предложение.

— Предпочитам да остана в къщата, господин Радклиф. Аз… ще работя допълнително, за да плащам наема.

Господин Радклиф въздъхна.

— Много бих искал да ти помогна, Франсис, наистина. Но когато майка ти избяга с оборота ми, остави голяма дупка във финансите ми. Голяма зееща дупка. Която ще трябва да запълня някак.

Той стана от мястото си и отиде до нея. Ръката му върху рамото й тежеше много.

— Но точно това харесвам в теб, Франсис. Ти си силна, не си като майка си. Затова ще се преместиш тук. Момиче като теб не бива да пропилява най-хубавите си години в тревоги за наема. Трябва да си навън, облечена в по-хубави дрехи, да се забавляваш. Освен това не е никак хубаво едно младо момиче да живее съвсем само… — Той стисна рамото й. Тя се почувства прикована. — Не. Пренеси си багажа в събота, а аз ще се погрижа за всичко останало. Ще пратя някое от момчетата да ти помогне.

След това тя си даде сметка, че вероятно момичетата са знаели нещо, което не й е било ясно. Че тяхната симпатия, дружелюбност и дори, в определени случаи, враждебност не се дължат на факта, че всички живеят под един покрив, както бе предполагала, а на положението й в хотела, както подозираха те.

И че когато Мириам, нисичка еврейка с коса, която стигаше до кръста й, заяви един следобед, че ще й помогне да се приведе в по-приличен външен вид, вероятно не се е водела от женска солидарност, а е действала по чужда заповед.

Във всеки случай Франсис, която нямаше никакъв опит в приятелските отношения, се бе почувствала твърде смутена от вниманието, за да възрази. В края на деня, когато Мириам й бе направила прическа, бе пристегнала добре колана на тъмносинята рокля, която специално бе преправила, за да е по мярка на Франсис, и я бе представила на господин Радклиф, хвалейки се с постигнатия резултат, Франсис бе приела, че трябва да й е благодарна.

— Хм, виж се само — каза господин Радклиф и дръпна от цигарата си. — Кой би могъл да предположи, нали, Мириам?

— Не е никак зле, като се понагласи, нали?

Франсис усети как бузите й пламват под изпитателните им погледи и грима по лицето й. Изпита желание да покрие гърдите си с ръце.

— Направо да я схрускаш. Мисля, че нашата малка Франсис не бива да си пилее времето при стария Хън Ли, нали така? Сигурен съм, че можем да й намерим по-привлекателна работа от миенето на бутилки.

— Няма нужда — обади се Франсис. — Наистина. Харесва ми да работя с господин Хън.

— Разбира се, миличка, и вършиш отлична работа. Но като гледам каква красавица си станала, мисля, че ще си ми по-полезна в бара. Затова отсега ще сервираш напитките. Мириам ще ти покаже кое как се прави.

Почувства се, както много често ставаше, надхитрена. Сякаш, въпреки че уж вече бе голяма и част от света на възрастните, има твърде много хора, които можеха да вземат решенията вместо нея. И макар да бе зърнала за миг нещо в погледа на Мириам, което я накара да почувства нещо различно, нещо притеснително, не би могла да определи точно какво е то.

Трябваше да е благодарна. За това, че господин Радклиф й бе дал симпатичната малка стаичка на тавана на доста по-нисък наем от онзи, който би могла да си позволи. Че се грижи за нея, след като никой от двамата й родители не бе имал достатъчно разум да го направи. Да му е благодарна, че й обръща толкова голямо внимание, че й бе поръчал две хубави рокли, след като бе разбрал, че тя няма нито една, която да не е овехтяла и прокъсана от носене, че я води на вечеря веднъж седмично и не дава на никого да каже нещо лошо за майка й пред нея, че я пази от закачките на войниците, с които се бе напълнил градът. Благодарна за това, че някой я смята за красива.

Не биваше да обръща внимание на Хън Ли, когато я дръпна настрани една вечер и на разваления си английски й каза, че трябва да се махне. Веднага. Че не е глупаво момиче, каквото и да казват другите.

Затова в онази първа нощ, когато, вместо да я прати да си ляга, господин Радклиф я покани да иде в стаята му след вечеря, беше трудно да му откаже. Когато му каза, че е уморена, той бе направил ужасно тъжна физиономия и бе казал, че едва ли би могла да го остави самичък, след като той цяла вечер я е забавлявал, нали така? Беше толкова горд със специалното вносно вино, че бе изключително важно и тя да го опита. И да изпие втора чаша. А когато бе настоял да седне на дивана до него, вместо на малкото столче, където й бе съвсем удобно, би било грубо да откаже.

— Знаеш ли, ти си много красиво момиче, Франсис — каза той. Имаше нещо направо хипнотизиращо в нашепването му близо до ухото й. В едрата му длан, която, без тя да забележи, поглаждаше гърба й, сякаш е бебе. В начина, по който роклята й се бе плъзнала надолу по тялото й. Много след това, когато се замисляше за този момент, тя разбираше, че почти не се бе опитала да го спре, защото не бе осъзнавала, докато не беше твърде късно, какво би трябвало да спре. А и не беше толкова лошо, нали? Защото господин Радклиф я харесваше. Както никой друг. И щеше да се погрижи за нея.

Не беше сигурна какво наистина изпитва към него, но знаеше, че трябва да му е благодарна.

 

 

Франсис остана в хотел „Приятна почивка“ още три месеца. През първите два от тях двамата с господин Радклиф — той никога не й предложи да използва малкото му име — установиха редовен график на нощните му „посещения“ — два пъти седмично. Понякога я канеше в стаята си, като преди това я извеждаше на вечеря. Няколко пъти той се появи без предупреждение при нея. Тогава не й харесваше изобщо: често беше пиян, а веднъж дори не бе проронил и дума, а просто бе отворил вратата й се бе нахвърлил отгоре й, при което тя се бе почувствала просто като някакъв съд, в който да излее семето си, след което часове наред се бе опитвала да измие миризмата му от тялото си.

Много бързо разбра, че не го обича, независимо какво й казваше той. Сега знаеше защо наемаше толкова много жени в хотела. Забеляза, с известно любопитство, че никоя от тях не й завижда за ролята на любимка на собственика, макар той да изразяваше предпочитанието си към нея по всякакъв начин — с по-големи надници, рокли и внимание.

Но в деня, в който й бе предложил да „забавлява“ неговия приятел за малко, всичко й стана напълно ясно.

— Съжалявам — каза тя, а усмивката й леко помръкна, докато гледаше двамата мъже. — Мисля, че не те чух добре.

Той сложи ръка на рамото й.

— Невил много те харесва, миличка. Направи ми услуга. Накарай го да се почувства по-добре.

— Не разбирам.

Пръстите му се стегнаха. Нощта бе много гореща и се хлъзнаха по кожата й, когато я сграбчи здраво.

— Мисля, че разбираш, миличка. Не си глупаво момиче.

Тя отказа, пламнала чак до корените на косата си от срам, че той изобщо я смяташе за способна на подобно нещо. Отново отказа и се опита с възмущението в погледа си да покаже колко е наскърбена от предложението му. Направо побягна към стълбите, докато по лицето й се стичаха сълзи на унижение, отчаяно искаше да избяга в безопасност в стаята си, да се скрие от погледите на другите момичета и подвикванията на войниците, които вече постоянно бяха в бара. Но после чу тежките му стъпки подире й. Докато стигне до стаята си, той бе зад гърба й.

— Какво си мислиш, че правиш? — викна й той, като рязко я завъртя с лице към себе си. Неговото бе добило същия цвят, както когато бе обвинил майка й в кражба.

— Махни се от мен! — изкрещя тя. — Не мога да повярвам, че искаш от мен подобно нещо!

— Как си позволяваш да ме засрамваш така! След всичко, което направих за теб — грижих се за теб, забравих за парите, които майка ти открадна от мен, купувах ти рокли, водех те на вечеря, макар всички в града да ми повтаряха, че не бива да се доближавам изобщо до някоя от семейство Люк…

Тя бе седнала и притиснала ръце към лицето си, сякаш можеше да се скрие от него. На долния етаж някой запя високо и в отговор се разсмяха.

— Невил е мой много добър приятел, разбираш ли, глупачке? Много добър приятел. Синът му замина на война и той е безкрайно тъжен, а аз само искам да му отвлека вниманието от всички грижи — седим си ние, тримата, веселим се по приятелски, а ти изведнъж почваш да се държиш като разглезена хлапачка! Как мислиш, че се е почувствал Невил?

Тя се опита да го прекъсне, но той не й позволи.

— Мислех, че си по-добра, Франсис. — Заговори й по-тихо, помирително. — Едно от нещата, които харесвам в теб, е, че ти си грижовно момиче. Не обичаш да гледаш как другите страдат. Е, като погледнеш на нещата отстрани, не е кой знае какво, нали? Просто ще помогнеш на някого, чийто син е заминал на война и може би няма да се върне повече, нали така?

— Но аз… — Не знаеше какво да му отговори. Започна да плаче и вдигна ръка пред лицето си.

Той взе ръката й в своята.

— Никога не съм те насилвал да правиш нещо, нали така?

— Не.

— Виж, скъпа, Невил е приятен човек, нали? Дребен, с побелели коси и мустаци, свит като мишка.

Цяла вечер й се усмихваше. Тя си бе помислила, че смята разговора им за забавен.

— И те е грижа за мен, нали?

Тя кимна безмълвно.

— Това ще означава толкова много за него. И за мен. Хайде, скъпа, не искам нещо кой знае какво от теб, нали? — Той повдигна лицето й към своето. Накара я да отвори очи.

— Не искам да го правя — прошепна тя. — Не и това.

— Само половин час от живота ти. И бездруго ти харесва, нали?

Не знаеше как да отговори. Никога не бе го правила достатъчно трезва, че да помни.

Той явно прие мълчанието й за съгласие. Заведе я пред огледалото.

— Ето какво ще направим — каза той. — Ти иди и се пооправи. Никой не иска да гледа разплакано лице. Аз ще наредя да ти качат няколко питиета — от онова хубаво бренди, което харесваш — и после ще пратя Невил горе. Двамата ще си прекарате чудесно.

Не я погледна, докато излизаше от стаята.

 

 

След това бе изгубила бройката колко пъти го е правила. Знаеше само, че всеки следващ път бе по-пияна — веднъж бе повърнала дори и мъжът бе поискал да му върнат парите. Господин Радклиф ставаше все по-ядосан и по-гневен, а тя прекарваше ужасно много време, скрита в банята и все търкаше кожата си, докато не я ожулеше на места до червено, което караше момичетата да потръпват, когато минаваше край тях.

Най-накрая, последния път, когато барът бе пълен с шумни посетители, много от които се качваха с тежки стъпки в стаите горе, Хън Ли я бе издебнал в момента, в който тя се скри за малко в килера. Там си беше скътала бутилка ром и изправена пред перспективата да забавлява двама войници в отпуск, които бяха схванали от думите на господин Радклиф, че могат да прекарат известно време с нея, тя стоеше в ъгъла между касите бира и бъчви с уиски и надигаше шишето, което вече бе полупразно.

— Франсис!

Извърна се рязко. Беше пияна и й трябваше малко време да фокусира, а и го позна само по синята му риза и широки рамене.

— Не казвай нищо — завалено изрече тя, докато оставяше бутилката. — Ще оставя пари в касата.

Приближи се до нея, застана под голата крушка и тя се зачуди дали и той не иска да я опипва с лапите си.

— Трябва да вървиш — каза той. Махна с ръка да пропъди една нощна пеперуда пред лицето си.

— Какво?

— Трябва да се махаш оттук. Това място не е добро.

Това бе повече, отколкото й бе казал за близо година и половина. Тя само се бе засмяла горчиво, ядно, смях, който бе преминал в хлипане. После се наведе, обви тялото си с ръце, без да може да си поеме дъх.

Той стоеше смутено пред нея, после предпазливо направи крачка напред, сякаш се боеше да не я докосне.

— Нося ти това — каза той.

Тя се зачуди за миг дали не й предлага сандвич. После видя, че стиска пачка банкноти, мръсни и омачкани банкноти.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Онзи човек миналата седмица. Онзи… — Той се поколеба за миг, защото не знаеше как да опише най-добре новия „приятел“ на господин Радклиф. — С лъскавия костюм. Има игрална зала. Откраднах ги от колата му. — Бутна пачката в ръката й. — Вземи ги. Тръгни утре. Можеш да платиш на господин Мъсгроув да те закара до гарата.

Тя не помръдна и той настоятелно побутна ръката й.

— Хайде. Заслужила си ги.

Тя зяпаше парите и се чудеше дали не е толкова пияна, че да си въобразява цялата случка. Но когато ги докосна с пръсти, усети, че са истински.

— Не мислиш ли, че ще каже на господин Радклиф?

— И какво? Вече ще си заминала. Влакът тръгва утре. Хайде. Върви. — Когато тя не каза нищо, той се престори на ядосан. — Това място не е за теб, Франсис. Ти си добро момиче.

Добро момиче. Гледаше невярващо този човек, за който не бе сигурна дори, че може да говори, камо ли да е способен на такава добрина. Взе парите и ги сложи в джоба си. От потта му банкнотите бяха омекнали и се смачкаха, когато се плъзнаха между гънките на плата. После понечи да хване ръката му, за да му благодари.

Когато той не й протегна своята, тя осъзна, че съчувствието на Хън Ли може да е примесено с нещо, за което не й се искаше да мисли. Нещо, което само за три месеца бе придобила от „професията си“.

Той й кимна, сякаш засрамен от собствената си сдържаност.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво аз?

— Не ти ли трябват тези пари? — Не искаше да го пита това: вече усещаше как топлят примамливо в джоба й.

Лицето му бе непроницаемо.

— Не ми трябват колкото на теб — каза той.

После се обърна и широкият му гръб потъна в мрака.