Джоджо Мойс
Корабът с булките (29)

Двадесет и седма глава

Струва ми се ужасно тъжно, че оставих толкова прекрасни момчета и никога повече не чух нищо за тях след онзи ден… човек среща много хора по време на война, когато се създават големи приятелства. Повечето от онези, които си спомнят такива дни, признават, че са направили същата грешка и не са поддържали връзка след това.

Л. Троуман. „Вино, жени и война“

2002 г.

Стюардесата мина по пътеката между седалките, за да провери дали всички колани са закопчани за кацането, озарявайки пътниците с безукорната си професионална усмивка.

Тя не забеляза старата жена, която избърса леко очи, вероятно по-рязко, отколкото бе нужно. Седнала до нея, внучката й затегна колана си. Постави списанието, което предоставяха на пътниците по време на полета, в джоба на седалката пред себе си.

— Това е най-тъжната история, която някога съм чувала.

Възрастната жена поклати глава.

— Не е толкова тъжна, скъпа. В сравнение с други.

— Предполагам, че това обяснява реакцията ти спрямо онзи кораб. Мили боже, какъв е шансът това да се случи след толкова много години?

Тя сви рамене деликатно.

— Доста малък, предполагам. Макар вероятно да не биваше да се изненадвам толкова. Много кораби, които напускат военноморския флот, отиват за рециклиране, това е ясно.

Беше си върнала обичайното самообладание. Дженифър усещаше как постепенно се обгръща в него като с прозрачна черупка, която се втвърдява с всяка миля, която все повече ги отдалечава от Индия. Дори вече бе успяла няколко пъти да й се скара, задето не може да си намери паспорта и че пие бира преди обяд. Това ободри и развесели Дженифър. Защото, преди да се качат на самолета, тя не бе продумала и една думичка цели шестнадесет часа. Беше се смалила някак си, изглеждаше по-крехка, въпреки удобствата на луксозния хотел и първокласния салон, в който персоналът на авиолинията ги бе настанил, докато чакат излитането. Дженифър, стиснала ръката й, усещайки сухата й кожа, осъзна с пълна сила вината си. „Не биваше да я водиш тук — казваше вътрешният й глас. — Тя е много стара. Ти я помъкна на друг континент и я остави да чака в горещата кола като някакво куче.“

Санджей бе предложил шепнешком да повикат лекар. Но баба й го бе прекъснала грубо, сякаш е направил неприлично предложение.

А после, малко след излитането, тя бе започнала да говори.

Дженифър не обърна внимание на стюардесата, предлагаща им напитки и ядки. Възрастната жена, изправена леко на мястото си, бе заговорила така, сякаш не бяха прекарали изминалите часове в ужасяващо мълчание, а бяха водили задълбочен разговор.

— Аз смятах това просто за обикновено пътуване, разбираш ли? — внезапно започна тя. — Начин да се придвижиш от точка А до точка Б, някакво прекосяване на океана.

Дженифър се бе размърдала на седалката си неловко, без да знае какво точно да каже. И без да може да определи изобщо нужен ли е в този случай отговор. За миг се разсея, докато обмисляше дали не е трябвало да се обади на родителите си. Те щяха да обвинят нея, естествено. Не бяха съгласни баба й да заминава. Именно тя бе настоявала двете да пътуват заедно. Вероятно бе искала да й покаже света. Да разшири хоризонта й. Да види тя как са се променили нещата.

Гласът на старата жена се бе снижил. Беше се обърнала към прозореца, сякаш говореше на небето.

— И ето че в този момент изпитвах чувства, които никога не бях очаквала да изпитам. И бях напълно уязвима пред всички онези хора, знаейки, че е само въпрос на време… — Тя се загледа през прозореца в божествената гледка — накъдрения килим от бели облачета, носещи се плавно в простора.

— Въпрос на време…?

— Докато разберат.

— Какво?

Последва внезапна тишина.

— Какво да разберат, бабо?

Погледът на баба й се спря върху Дженифър и очите й за миг се разшириха, сякаш тя се изненада да я види там. Леко се намръщи. Вдигна ръце на сантиметър-два от облегалките на седалката, сякаш искаше да се увери, че може да го направи.

Гласът й, когато заговори отново, беше учтив, лишен от емоции. Сякаш си приказваха, седнали на сутрешно кафе.

— Би ли била така добра да ми донесеш чаша вода, Дженифър? Много съм жадна.

Момичето изчака за момент, после стана, намери услужливата стюардеса и взе от нея бутилка минерална вода. Наля в чаша и баба й я изпи до дъно на големи глътки. Косата й се бе сплескала по време на полета и сега стоеше щръкнала около главата й като ореола на глухарче. Крехкостта й за малко да разплаче Дженифър.

— Какво са разбрали?

Нищо.

— Можеш да ми кажеш, бабо — прошепна тя, навеждайки се напред. — Какво те разстрои толкова там? Излей си душата. Няма нещо, което би могла да кажеш, което да ме шокира.

Възрастната жена се усмихна. После се взря в очите на внучка си с проницателност, която леко притесни момичето.

— Ти и твоите модерни разбирания, Джени. С удобната ти връзка със Санджей и терапевтични фрази от сорта на „излей си душата“… Питам се колко ли модерни са разбиранията ти наистина.

Не знаеше какво да отвърне на това. Имаше нещо направо агресивно в тона на баба й. Бяха продължили да седят по местата си, изгледаха филма, който пуснаха по време на полета, после поспаха.

И после, когато най-сетне се събуди, баба й й бе разказала историята за пехотинеца.

 

 

Той чакаше, както и бяха очаквали, до бариерата на зоната за пристигащите. Дори и сред тълпата от хора можеха да го разпознаят безпогрешно: с изправената стойка, безукорно изгладения костюм. Въпреки възрастта си и влошеното зрение, той ги бе забелязал, преди те да го видят, и вече им махаше с ръка.

Дженифър остана по-назад, докато баба й ускори крачка, а после, пуснала куфарите на земята, го прегърна здраво. Двамата се прегръщаха дълго, дядо й притискаше силно жена си към себе си, сякаш се страхуваше, че тя пак ще хукне нанякъде.

— Липсваше ми — прошепна той в побелялата й коса. — О, скъпа, толкова ми липсваше.

Това накара Дженифър, която пристъпваше от крак на крак, да се огледа наоколо, за да види дали някой от другите хора край тях забелязва случващото се. Усещаше се малко като натрапник. Имаше нещо доста смущаващо в страстта на двамата осемдесетгодишни съпрузи.

— Другия път ще дойдеш с мен — каза баба й.

— Знаеш, че не обичам да пътувам надалеч — отвърна той. — Щастлив съм у дома.

— Тогава ще остана с теб — заяви тя.

Вече в колата, с прибран отзад багаж, баба й сякаш се бе съживила, а Дженифър бе започнала да разказва на дядо си за кораба. Тъкмо стигна до момента, в който бяха разбрали името на разглобения кораб, когато той изключи двигателя. Тя се опитваше да обясни шока на баба си, така че да не бъде обвинена за него тя самата, когато забеляза, че дядо й я гледа необичайно сериозно. Тя замлъкна, а той се обърна към жена си.

— Същият кораб? — попита той. — Наистина ли беше „Виктория“?

Старата жена кимна.

— Никога не съм си представяла, че пак ще го видя — каза тя. — Беше… Доста ме разтърси гледката, признавам си.

Очите на дядо й не се откъсваха от лицето на жена му.

— О, Франсис — каза той. — Само като си помисля колко близо бяхме до…

— Почакай — обади се Дженифър. — Да не би ти да си пехотинецът?

Двамата възрастни си размениха многозначителни погледи.

— Ти? — Тя се обърна към баба си. — Дядо? Ти не ми каза! Не каза, че дядо е пехотинецът.

Франсис Никол се усмихна.

— Не си ме питала.

Бил пробягал миля и половина, разказваше той на Дженифър, докато излизаха от района на „Хийтроу“, след като обиколил целия кораб, за да се увери, че вече е слязла на брега. През цялото време викал името й. „Франсис! Франсис! Франсис!“ А после направил същото и на кея, като се блъскал в хората, струпани там, обикалял в кръг, с мъка си пробивал път в множеството, с омачкана и мръсна униформа, с пот по челото. Вълнението на околните било толкова голямо, че никой не му обръщал внимание.

Викал, докато останал без глас. Докато гърдите не го заболели от тичане. И тогава, когато се бил отчаял, задъхан, опрял ръце на коленете, в един момент хората пред него оредели и той случайно я зърнал. Висока и слаба фигура, застанала с чанта и куфар в ръце, с гръб към морето, загледана в новата си родина.

— Какво се случи с другите?

Франсис приглади полата си.

— Маргарет и Джо се върнаха в Австралия, след като майка му почина. Имат четири деца. Тя още ми пише за Коледа.

— Значи, никакви съжаления?

Франсис поклати глава.

— Мисля, че бяха много щастливи. О, не ме разбирай погрешно, скъпа Джени, няма брак без трудности. Но винаги съм мислила, че в лицето на Джо, Маргарет бе намерила добър човек.

— Ами Ейвис? — Тя постави тежко ударение на първата сричка, сякаш се забавляваше от старомодното звучене на името.

— Наистина не знам. — Бе започнало да вали и Франсис следеше с поглед капките, които се спускаха диагонално по стъклото на прозореца. — Писа ми веднъж, за да каже, че се е върнала в Австралия, и да ми благодари за всичко, което съм направила за нея. Доста официално писмо, но предполагам, че това не е изненадващо.

— Чудя се какво ли е станало с него — каза Дженифър. — Сигурна съм, че в крайна сметка се е развел.

— О, знаеш ли? Не го е направил. Срещнахме го веднъж, нали? — Баба й смуши с лакът дядо й. — На някакъв коктейл преди двайсетина години. Представиха ни ги като двойка и аз си спомних, че съм чувала някъде това име.

Дженифър се наведе напред, заинтригувана.

— Каза ли му нещо?

— Не. Е, не точно. Но се постарах да спомена в разговора с кой кораб съм дошла в Англия и го погледнах косо. Така че да разбере. Той пребледня.

— Тръгнаха си рано, доколкото си спомням — добави дядо й.

— Точно така, вярно. — Двамата се усмихнаха съзаклятнически.

Дженифър се облегна на тапицираната седалка и й се прииска да може да запали цигара. Извади телефона от задния си джоб, за да провери дали Джей й е пратил съобщение, но нямаше такова. Щеше да му пише, когато се прибере у дома. Той се връщаше след две седмици и тя искаше пак да се видят, но не желаеше той да си въобразява прекалено много. Имаше склонност, замисли се тя, да се държи твърде собственически.

— Знаете ли, не разбирам защо вие двамата просто не сте се събрали още на кораба, след като толкова сте се харесвали — каза тя, докато прибираше телефона си. Леко се подразни от разменените помежду им погледи тогава, сякаш онова, което двамата споделяха, не можеше да бъде разбрано от нея.

Гласът й стана по-решителен.

— Струва ми се, че хората от вашето поколение често правят нещата по-трудни, отколкото трябва да бъдат.

Не казаха нищо. После, откъм задната седалка, тя видя как дядо й протяга ръка да улови дланта на баба й, за да я стисне.

— Предполагам, че донякъде е вярно — каза той.

 

 

След като й разказа истината за брака си и какво означава това за двама им, тя остана мълчалива. Просто седеше на тревата с непроницаемо изражение, сякаш едва успяваше да проумее чутото.

— Франсис? — Той седна до нея на тревата. — Помниш ли какво ми каза в нощта, когато самолетите бяха изхвърлени през борда? Свършено е, Франсис. Време е да продължим напред.

Тя се бе обърнала бавно към него, изражението й бе леко стреснато, сякаш не можеше да се осмели да повярва в думите му.

— Това е хубавото, Франсис. Позволено ни е. Не, длъжни сме да го направим.

В решителния му тон се прокрадваше и нотка на паника, сякаш имаше вероятност тя да отрече правото си да бъде щастлива, сякаш и той също е от онези неща, за които тя трябва да се покайва.

— Ние имаме това право, чуваш ли? И двамата.

Тя толкова категорично не вдигаше поглед от обувките си, че за миг той се уплаши, че все още е затворена в себе си. Несломима. А после бе забелязал, че тихичко хълца, сякаш в гърдите й напира някаква огромна и неудържима емоция.

Тих стон се изтръгна от гърлото й и той видя, че едновременно плаче и се усмихва, а ръката й тромаво се пресяга по тревата към неговата.

Бяха останали там неизвестно колко време, сплели ръце в жилавата трева. Оживено бъбрещи семейства ги подминаваха на път за вкъщи, като им хвърляха многозначителни погледи понякога, но без особено любопитство — пехотинец и любимата му, събрали се отново след дълга раздяла.

— Ти си Никол — беше му казала тя, докато галеше с пръсти израненото му лице. — Капитанът ми каза. Никол. Казваш се Никол. — Произнасяше името му с радост. В устата й то звучеше като съкровище.

— Не — каза той уверено и когато заговори, гласът му звучеше странно и непознато дори за самия него, защото бяха минали години, откакто някой го бе наричал така: — Казвам се Хенри.