Джоджо Мойс
Корабът с булките (25)

Двадесет и трета глава

Имаше любовни истории и няколко женитби и тъй като беше холандска територия, налагаше се да се подписват множество документи… Обикновено пръстените бяха изработвани от зъболекаря с неговата бормашина, а сватбените рокли бяха най-различни — от творения от бяла мрежа против комари до болничната униформа на австралийската сестринска служба… Според разпоредбите в армията, булките веднага се връщаха в Австралия.

„Специална служба“, Джоун Кроуч

Моротай, острови Халмахеръс, 1946 г.

— Знам, че е необичайно — каза Одри Маршал, — но ти ги видя. Знаеш какво й причини това на нея.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Била е само дете, Чарлс. На петнайсет, както ми каза.

— Той е много привързан към нея, това е ясно.

— Какво лошо може да има?

Старшата сестра отвори едно чекмедже и извади бутилка с бледокафява течност. Вдигна я и той кимна, като отказа добавката от хлорирана вода, която стоеше в кана на бюрото й. Трябваше да поговорят по-рано, но бе станал инцидент на пътя към американската радарна станция: джип се бе блъснал в холандски камион с боеприпаси и се бе преобърнал, при което един човек бе загинал, а двама бяха ранени. Капитан Бейли бе прекарал повече от час с холандските власти, попълвайки безброй формуляри, и бе обсъждал инцидента с командващия офицер на холандските части. Един от мъжете бе личният му ординарец; сега бе разстроен и изморен.

Отпи глътка, видимо недоволен, че трябва да се занимава и с този нов проблем в добавка към всичко останало.

— Може да ни навлече неприятности. Човекът не е на себе си.

— Знае, че я обича. Това ще го направи щастлив. А и освен това, какво може да направи тя? Не може да остане да работи като сестра тук, след като всички знаят. Не може да остане и в Австралия.

— О, стига, страната е голяма.

— Но някой я откри и тук, нали?

— Не знам…

Старшата сестра се надвеси над бюрото.

— Тя е добра сестра, Чарлс. Добро момиче. Помисли само какво направи за твоите хора. Спомни си за Петерсен и Милс. За ОʼХалоран и ужасните му рани.

— Знам.

— Какво лошо има? Момчето няма пари, нали? Каза, че няма и близки роднини. — Снижи глас. — По-добре от мен знаеш колко е зле физически.

— А ти много добре знаеш, че се опитах сериозно да предотвратя подобно нещо. Толкова много документи трябва да се пишат, като начало.

— Разбираш се добре с холандците. Сам си ми го казвал. Ще подпишат какъвто документ им представиш.

— Убедена ли си, че идеята е разумна?

— Ще донесе малко щастие на него и спасително въже за нея. Ще има право да замине за Англия. Там ще стане превъзходна сестра. Какво лошо има?

Чарлс Бейли въздъхна дълбоко. Остави чашата на бюрото си и се обърна към жената срещу него.

— Трудно е да ти откаже човек каквото и да било, Одри.

Тя се усмихна с вида на човек, който знае, че битката е спечелена.

— Ще направя каквото е нужно — каза тя.

Свещеникът беше делови човек. Смазан от болката и страданието, на които бе станал свидетел, той лесно склони да помогне. Младата сестра, негова любимка, бе идеален пример за изкупителната сила на брака, казваше си той. И ако това помагаше на горката душа до нея поне за малко да се отърве от ужасите в последните му няколко седмици, той бе напълно убеден, че Господ ще го разбере. Когато старшата сестра му благодари, той отвърна само, че според него Всевишният е много по-прагматично настроен, отколкото всички смятат.

Тримата се поздравяваха взаимно за взетото решение, макар и да ги мъчеше известно любопитство как ще се приеме планът им от главните засегнати от него. Останаха в кабинета достатъчно дълго, че да отбележат повода с още едно питие. С медицинска цел, естествено, усмихната отбеляза сестрата, сочейки бледото лице на капитан Бейли. Тя не можеше да понася мъже с бледи лица: все й се искаше да провери кръвните им показатели.

— Единственият проблем с кръвта ми е, че няма достатъчно уиски в нея — измърмори капитанът.

Вдигнаха тост за сестра Люк, за бъдещия й съпруг, за края на войната и за Чърчил, в добавка. Малко след десет часа те влязоха в палатката на отделението, малко по-изправени, малко по-притеснени и готови да застанат пред своите подчинени.

— Тя е в отделение Б — каза сестрата, която четеше някакво писмо на бюрото на нощния дежурен.

— С ефрейтор Маккензи — уточни старшата сестра, като се обърна тържествуващо към капитан Бейли. Всичко щеше да се подреди по най-добрия начин. — Видяхте ли?

Минаха по покритата с пясък пътека между леглата, като внимаваха да не събудят вече заспалите, после дръпнаха завесата да влязат в другото отделение, като капитан Бейли застана за миг на едно място, за да удари, проклинайки, комара, който бе кацнал на врата му. После спряха.

Сестра Люк вдигна очи, когато ги чу да влизат. Погледна ги с неразгадаемо изражение. Беше се привела над леглото на Алфред — Чоки — Маккензи, три четвърти от което бе закрито от мрежата против комари. Тъкмо покриваше с белия чаршаф лицето му.

 

 

Ейвис спеше, когато пехотинецът се върна с две нови, още топли чаши чай. Почука два пъти и влезе, вперил поглед в краката си, докато пресичаше малката стая. Остави двете чаши на масичката между леглата. Беше се надявал, че служителката от женския корпус ще бъде с тях.

Франсис, която стоеше наведена над леглото на Ейвис, подскочи, явно не беше го очаквала. Страните й леко се обагриха. Той забеляза, че изглежда изтощена. Преди няколко часа вероятно би се поддал на изкушението да я докосне. Сега, след като бе чул думите й, знаеше, че няма да го направи. Отстъпи назад към вратата и застана, разтворил леко крака, изпънал рамене, сякаш да докаже нещо на себе си.

— Аз… аз не те очаквах — каза тя. — Мислех, че са те повикали другаде.

— Съжалявам, че се забавих.

— Доктор Даксбъри ми разреши да си тръгна оттук. Само ще си събера нещата и се връщам обратно. Ейвис вероятно ще остане да пренощува. Може да се върна после да видя как е. Няма достатъчно хора в лазарета.

— Тя добре ли е?

— Ще се оправи — отвърна Франсис. — Трябва да потърся Меги. Как е тя?

— Не много добре. Кучето…

— О. — Лицето й посърна. — О, не. И тя е съвсем сама?

— Сигурен съм, че ще се зарадва на твоята компания. — Още не се беше преоблякла и той закопня да избърше тъмното петно от бузата й. Ръцете му се стегнаха зад гърба.

Тя пристъпи напред, хвърли поглед през рамо към спящата Ейвис.

— Мислех си за онова, което ми каза — започна тя, с тих и заговорнически глас, — че войната ни е принудила да правим неща, с които не се гордеем. Докато не ми го каза, винаги съм смятала, че само аз…

Той не бе очаквал това. Направи крачка назад, не смееше да проговори, дори искаше да я помоли да не продължава. И в същото време отчаяно искаше да чуе думите й.

— Знам, че невинаги сме били в състояние да говорим… откровено. Че всичко е… сложно, а и други отговорности може би не са… — Тя замлъкна и очите й го измериха за миг. — Но искам да ти благодаря за това. Ти си… Винаги ще съм ти благодарна, че ми го каза. Винаги ще съм благодарна, че се срещнахме. — Последните думи бяха изречени набързо, сякаш трябваше да ги изтика насила от устата си, докато още имаше куража да го направи.

Той изведнъж се почувства дребен и нещастен.

— Да. Е — подхвана той, понеже не можеше да намери думите, — винаги е хубаво да намериш приятел. — Почувства се като подлец още докато отваряше уста да изрече последното: — Госпожо.

Последва кратко мълчание.

— Госпожо? — повтори тя.

Леката усмивка бе изчезнала; жестът бе толкова дискретен, че единствено той би могъл да го забележи. „Нямам избор“, искаше да изкрещи. „Правя го заради теб.“

Тя изучаваше лицето му. Онова, което прочете там, я накара да сведе и извърне поглед.

— Съжалявам — каза той. — Трябва да вървя. Работа. Но… ще ти хареса в Англия.

— Благодаря. Чух много за нея в лекциите.

Упрекът в думите й го блъсна като удар.

— Виж… надявам се, че винаги ще мислиш за мен… — Ръцете му бяха сковани от двете му страни. — … като за свой приятел. — Тази дума никога не бе звучала по-нежелана.

Тя премигна бързо няколко пъти и той засрамено извърна поглед.

— Много мило, но не мисля, че ще се получи, пехотинецо — каза тя. Въздъхна тихо, после се обърна и се зае да сгъва дрехите в малка купчинка на леглото. Гласът й, когато му заговори през рамо, беше рязък и натежал от болка: — В крайна сметка дори не знам името ти.

 

 

Маргарет бе застанала в задната част на самолетната палуба, близо до закрепващите вериги, с жилетка, доста разтегната от големия й корем, и шал, който не успяваше съвсем да възпре косата й, мятаща се бясно край лицето й. Стоеше с гръб към мостика, привела глава над вързопчето в ръцете си.

Натежалите от дъжд облаци тъмнееха ниско в навъсеното сиво небе. Едри албатроси кръжаха и следваха кораба, носейки се по топлите въздушни течения така, сякаш бяха закрепени с невидими нишки. От време на време тя поглеждаше към малкото вързопче и нови сълзи капеха по дрехите й, оставяйки по тях неравномерни петна. Тя ги бършеше нежно с палец и тихичко изричаше поредното извинение към скованото малко телце.

Вятърът и шалът на главата й не й позволиха да чуе приближаването на Франсис. Когато я забеляза, не можа да определи колко време е стояла до нея и я е наблюдавала.

— Морско погребение — каза тя. — Само се опитвам да събера кураж, за да го направя наистина, нали разбираш?

— Много съжалявам, Меги. — В очите на Франсис се четеше мъка. Протегна предпазливо ръка към Маргарет.

Младата жена избърса очи с дланта си. Тръсна глава и изхлипа шумно в отчаяние, че не може да се овладее.

Наоколо изглеждаше така, сякаш не съществува граница между морето и небето; тъмните неприветливи води просветляваха далеч към хоризонта, ставаха сиви и после преливаха в надвисналите облаци. Сякаш плаваха към нищото; сякаш бяха водени единствено от сляпа вяра напред.

След известно време, много преди да се почувства готова, Маргарет пристъпи напред. Поколеба се за миг, стиснала здраво малкото телце, много по-здраво, отколкото би посмяла, ако още имаше живот в него.

После се наведе, от гърлото й се изтръгна стон и тя пусна вързопчето в морето. Не се чу никакъв звук.

Стисна парапета с побелели пръсти, отново шокирана колко високо над вълните се намира, борейки се с желанието да се опита да спре кораба, да си върне онова, което бе загубила. Океанът внезапно й се стори толкова голям, приличаше й повече на студено предателство, отколкото на мирен край. Ръцете й бяха непоносимо празни.

Застаналата до нея Франсис посочи мълчаливо.

Бежовата жилетка бе едва различима върху повърхността на водата, като малко бледо петно. После се скри под разпенените вълни. Не я видяха повече. Стояха безмълвни, а вятърът залепваше дрехите за гърбовете им, гледаха пенливата диря на „Виктория“ и водата, която се надига и спуска отново в далечината.

— Луди ли сме, Франсис? — обади се тя най-сетне.

— Какво?

— Какво, по дяволите, направихме?

— Не съм сигурна какво…

— Оставихме всичко — хората, които обичаме, домовете си, сигурността си. И за какво? Да те нападнат, а после да те заклеймят като никаквица, като Джийн? Да те разпитват от флота за миналото ти като някакъв престъпник? Да минеш през всичко това и после да ти кажат, че не те искат? Защото няма гаранция, нали? Нищо не ни гарантира, че тези мъже и роднините им ще ни искат, нали така?

Гласът й се понесе от вятъра.

— Какво, по дяволите, знам аз за Англия? Какво изобщо знам за Джо и семейството му? За бебетата? Не можах да се погрижа дори за старото си куче… — Сведе ниско главата си.

Бяха напълно безразлични към влажната палуба под краката им, към втренчените погледи на бояджиите, които подновяваха боята от другата страна на кулата.

— Знаеш ли… трябва да ти кажа… мисля, че направих ужасна грешка. Увлякох се от идеята за нещо различно, може би исках да избягам от готвенето и чистенето за татко и момчетата. А сега съм тук и искам само семейството си. Искам си семейството, Франсис. Искам мама. — Вече плачеше горчиво. — Искам си кучето.

Със заслепени от сълзи очи тя усети как Франсис я прегръща с тънките си силни ръце.

— Не, Меги, не. Всичко ще се оправи. Имаш съпруг, който те обича. Наистина те обича. Всичко ще бъде наред.

Маргарет искаше да бъде убеждавана.

— Как можеш да го кажеш след всичко, което се случи тук?

— Джо е един на милион, Меги. Дори и аз го знам. И те чака прекрасен живот в бъдеще, защото няма как да не те харесат. И ще имаш едно красиво бебе, и ще го обичаш повече, отколкото можеш да си представиш. О, само ако знаеше колко много бих…

Лицето на Франсис се сгърчи и от гърдите й се изтръгнаха разтърсващи хлипания, придружени от неудържим порой от сълзи, а прегръдката й, която уж трябваше да утеши Маргарет, се превърна в опит да утеши сама себе си. Искаше да се извини, да се стегне, но само махна ръка в безмълвно обяснение, защото не можеше да спре.

Маргарет, шокирана и изпълнена със съчувствие, я стисна силно.

— Хайде, стига — немощно каза тя. — Хей, Франсис, стига… стига, това не си ти… — Тя галеше косата й, все така пристегната назад в кок от предната вечер. „Сигурно е от шока“, мислеше си тя, спомнила си как двете момичета бяха скочили в бурното море. Изпита силно угризение, задето не бе проверила дали Франсис е добре. Сега я държеше здраво в прегръдките си, сякаш очаквайки безмълвна прошка.

— Права си. Ще се оправим — шепнеше тя, докато галеше косите й. — Може да се окаже, че живеем близо една до друга, нали? Трябва да ми пишеш, Франсис. Нямам си друг познат тук, а Ейвис е като с две вързани ръце. Ти си всичко, което имам…

— Аз не съм тази, за която ме мислиш. — Франсис вече плачеше толкова силно, че привличаше чуждото внимание. Малка групичка моряци стояха в другия край на самолетната палуба, пушеха и ги наблюдаваха. — Не мога дори да ти опиша…

— Хайде, стига, време е да загърбиш всичко. — Тя избърса очите си. — Виж, що се отнася до мен, ти си чудесно момиче. Знам всичко, което ми трябва да знам за теб, че и малко отгоре. И знаеш ли какво? Продължавам да смятам, че си страхотна. И гледай да поддържаш връзка с мен.

— Ти си… много… мила.

— Канеше се да кажеш кръгла, нали?

Въпреки волята си, Франсис се усмихна.

— Хей! Вие двете! Махнете се оттам!

Обърнаха се и видяха един офицер, застанал до кулата, да им маха, за да се приберат вътре. Маргарет отново се обърна към Франсис.

— Хайде, момиче, стига. Не ставай сантиментална точно сега. Не и точно ти.

— О, Меги… толкова съм…

— Не — каза тя. — Това е нашето ново начало, Франсис. Всичко ще бъде ново. Както сама каза, ще се оправим. Ще се постараем всичко да бъде наред.

Тя прегърна Франсис и двете тръгнаха заедно по голямата палуба.

— Защото не може всичко да е било напразно, по дяволите, нали? Трябва да се справим.

Мъжете още работеха, когато слязоха в спалното си помещение след вечерята; те търкаха, лъскаха, боядисваха, мърмореха и разговорите им бяха ясно различими в коридорите, въпреки възбуденото бъбрене на булките, които събираха и подреждаха багажа си. „Какъв е смисълът“, мърмореха недоволно мъжете. Корабът и бездруго отива за скрап. Не разбираха защо проклетият Хайфийлд не им дава поне един ден почивка. Не знаеше ли, че войната вече е свършила? Франсис бе спокойна, въпреки всичко: не беше го виждала след пожара, но думите на моряците й дадоха да разбере достатъчно, за да прецени как е.

Когато влязоха през люка в помещението със спалните каюти, малка част от нея се надяваше, че пехотинецът ще стои пред вратата. Че макар и да не се предвиждаше някой да стои на пост тази нощ, той все пак ще е там, с разтворени леко крака, каквато бе обичайната му стойка, с поглед, който тайничко, съучастнически търси нейния.

Но коридорът беше пуст, както и онзи над него. Само от време на време някои от жените подтичваха напред-назад, връщаха взети назаем козметични продукти, търсейки мнението една на друга за тоалетите, които бяха избрали за акостирането. Може би така беше най-добре. Усещаше емоциите си твърде близо до повърхността, сякаш истерията и трепетното очакване, които витаеха на кораба, бяха заразили и нея.

— Добър вечер, госпожо Маккензи. — Беше доктор Даксбъри в кремав ленен костюм. — Разбрах, че е възможно да ви видим в лазарета по-късно. Хубаво е, че можем да разчитаме на вас. — Той докосна шапката си за поздрав и пъргаво отмина, като си подсвиркваше мелодия, която й заприлича на „Франки и Джони“.

Госпожа Маккензи. Сестра Маккензи. Нямаше смисъл да желае нещата да са други, казваше си тя, докато помагаше на Маргарет да се настани в тясната каюта. Никога не бе имало смисъл. Тя повече от всеки друг го знаеше.

Бе оставила Маргарет в стаята им малко след девет и половина, когато мъката и изтощението от бременността се бяха съюзили, за да я унесат в дълбок сън. Повечето нощи й се налагаше да става, по два или три пъти напоследък, за да отиде сънена до тоалетната в дъното на коридора, като кимаше за поздрав на пехотинците, които дежуреха на пост. Тази нощ не се бе събуждала и Франсис, докато вървеше обратно към лазарета при Ейвис, се радваше за нея.

Минаваше по тихите коридори, а меките подметки на обувките й почти не издаваха звук, когато стъпваше покрай затворените врати. В другите каюти тази нощ миришеше силно на щедро нанесени кремове за лице, стените им бяха пъстро украсени с грижливо изпрани рокли, а сънят на обитателките им се смущаваше от ролките, фибите за коса и вълнението. „Не и в нашата каюта“, мислеше си Франсис. Маргарет се бе опитала да навие косата си, а после, проклинайки, се бе отказала. Ако няма да я иска такава, разумно бе отбелязала тя, нямаше голям шанс коса като на Шърли Темпъл да промени нещата.

Франсис вървеше с коса без букли, с мрачни мисли като морето навън и се мъчеше да затвори в ума си люковете към онова, за което не биваше да си мечтае, като моряк, който се опитва да спре потоп. Изкачи се по стъпалата към лазарета, кимвайки на един моряк, който притича покрай нея, понесъл някакъв пакет в ръце.

Чу пеенето, преди да стигне до лазарета. Заслуша се, докато разбере откъде идва. Съдейки по прегракналите гласове и думите на песента, заключи, че доктор Даксбъри е накарал мъжете да изпълняват популярни песни. По нестройната мелодия можеше да се досети, че в лазарета вече има доста по-малко стерилен алкохол, отколкото предния ден. По друго време може би щеше да го докладва — или да влезе вътре и сама да му направи забележка. Сега си замълча. Оставаха само няколко часа на борда. Само още няколко часа на този кораб. Коя беше тя, че да съди дали мъжете да пеят, или не?

Песента заглъхна и премина в меланхолична мелодия. Франсис влезе тихо и се взря в сумрака в момичето, което лежеше бледо и неподвижно на леглото.

Най-лошото за Ейвис бе минало. Сега спеше, пребледняла и някак смалена, а чаршафът и грубото военно одеяло бяха вдигнати високо до врата й. Мръщеше се насън, сякаш дори и в момента се готвеше за изпитанията, които я чакаха в следващите няколко седмици.

Франсис остави лампата загасена, но вместо да се настани на свободното легло, тя отиде до малкия стол до него и седна. Остана така известно време, загледана в картонените кутии наоколо, заслушана в звуците от пеенето, което отново бе почнало с нова сила и бе прекъсвано само от нечия кашлица или от доктор Даксбъри, който предлагаше някоя друга версия на песента. Опитвайки се да пренебрегне шума от съседната стая, тя се унесе в боботенето на единствения двигател, който им бе останал, доста по-слабо и неритмично, отколкото по-рано, като си представяше мислено ругатните на огнярите, които се потяха в усилията си да закарат опърничавия кораб в пристанището. Представи си кормчията, радиста, дежурния на вахта, както и всички останали, които още бяха будни, замислени за връщането при семействата си, за промените, които ги чакаха. Замисли се за капитан Хайфийлд в луксозния му кабинет горе, който знаеше, че това може да е последната му нощ на плаване. Беше им казал, че всички трябва да намерят нов начин на живот. Нов начин да простят.

„Трябва да се опитам да си върна чувствата от онзи ден, когато за първи път стъпих на борда“, каза си тя. Онова усещане за облекчение и вълнуващо очакване. „Трябва да забравя, че това някога се е случвало, и да съм благодарна всеки ден на Чоки за онова, което ми е дал.“

Това бе най-малкото, което можеше да направи.

Сигурно беше задрямала, когато изведнъж чу звук. Толкова дискретно прокашляне, толкова на ръба на съзнанието, че след това не можеше да си представи как я бе разбудил. Отвори очи, погледна насреща към неясната в полумрака фигура на Ейвис, като очакваше тя да седне и да й поиска чаша вода. Но Ейвис не помръдна.

Франсис седна с изправен гръб на стола си и се заслуша.

Ново прокашляне. Кашлица, която търсеше да привлече внимание. Стана от стола и направи крачка към вратата.

— Франсис — гласът бе толкова тих, че само тя можеше да го чуе. И после пак: — Франсис.

За миг се зачуди дали още не спи. В съседната стая доктор Даксбъри пееше „Дани Бой“. Спря пеенето и захлипа шумно, при което другите започнаха да го успокояват.

— Не бива да си тук — прошепна тя и пристъпи напред. Не отвори вратата.

Всички бяха получили строги заповеди: никакво смесване с другия пол, предупредил ги бе помощник-капитанът, сякаш фактът, че е последната им вечер, можеше да предизвика някаква сексуално заредена лудост.

Един дълъг миг той не каза нищо. После:

— Исках да се уверя, че си добре.

Тя поклати глава неразбиращо и издиша бавно.

— Добре съм…

— Онова, което казах… нямах предвид…

— Моля те, не се притеснявай. — Не искаше отново да водят този разговор.

— Исках да ти кажа, че… се радвам. Радвам се, че те срещнах. И ми се иска… ще ми се…

Последва дълго мълчание. Сърцето й биеше силно. Пеенето бе стихнало. Някъде далеч над Ламанша прозвуча сирена за мъгла. Тя стоеше в мрака, чакаше той отново да заговори, но после осъзна, че разговорът е приключил. Беше казал всичко, което имаше да казва.

Почти несъзнателно, Франсис пристъпи още по-близо до вратата. Облегна буза на нея, чакайки мълчаливо, докато чу каквото очакваше. После отстъпи крачка назад и отвори.

В сумрачната светлина в коридора пред лазарета очите му бяха в сянка, неразгадаеми. Тя го гледаше втренчено, със съзнанието, че това е последният път, в който вижда този мъж, като се мъчеше да се примири със съдбата, която за първи път искаше да разбие на парчета. Не биваше да го желае. Не беше неин. Налагаше се да си повтаря хиляди пъти, макар всеки атом в тялото й да крещеше обратното.

— Е. — Колебливата й сияйна усмивка можеше да разбие сърцето му. — Благодаря ти. Благодаря, че се грижеше за мен. За нас, исках да кажа.

Франсис си позволи един последен поглед, а после, без да е сигурна защо, му протегна ръката си. След мигновено колебание, той я пое и стисна здраво, а очите им не се откъсваха един от друг.

— Време е да сме по леглата, момчета. Трябва да сме свежи сутринта!

Двамата се спогледаха. Гласът на Винсънт Даксбъри стана по-силен, след като вратата на лазарета се отвори и в коридора нахлу светлина.

— У дома, момчета! Отивате си у дома утре! „У дома, у дома във фермата…“

Тя го дръпна в малката стаичка и тихо затвори вратата. Стояха само на сантиметри един от друг, заслушани в гласовете на мъжете, които се изсипаха навън от лазарета. Последва шумно тупане по гърба и кратки, болезнени кашлици.

— Трябва да ви кажа — обясняваше доктор Даксбъри, — че вие сте абсолютно най-свестните момчета, с които някога съм имал привилегията да… „Моите весели момчета“… — Гласът му се понесе по коридора и за кратко към него се присъедини разногласият хор на останалите.

Тя беше толкова близо, че той можеше да усети дъха й по кожата си. Тялото й бе сковано и тя стоеше и слушаше, без да съзнава, че ръката й все още е в неговата. Хладната й кожа сякаш го изгаряше.

— „Моята весела банда… ла-ла — ла-ла.“

Ако не беше избрала точно този миг, за да вдигне очи към него, той може би нямаше да го направи. Но тя бе вдигнала лице с леко разтворени устни, сякаш го питаше нещо и бе посегнала към драскотината над веждите му, погалвайки я с пръсти. Вместо да се отдръпне от нея, както бе възнамерявал, той вдигна ръка към нейната, докосна я, а после, по-уверено, обхвана с пръсти дланта й.

Певците навън повишиха глас, а после минаха към разговори. Някой падна на пода и някъде отдалеч се чу приглушен вик: „Хей, ти!“, и отсечените стъпки на човек от командването.

Никол почти не ги чуваше. Вместо това чу леката й въздишка, почувства как потреперват в отговор пръстите й. С пламнало лице той плъзна ръката й по страната си, остави я да докосне дори онези места, които бяха наранени и ожулени, но не изпита никаква болка. После я притисна силно до устните си.

Тя се поколеба, с въздишка, която по-скоро издаваше отчаяние, издърпа ръката си и устните й се вдигнаха към него, докато сега нейните ръце стискаха неговите, сякаш искаше завинаги да останат върху нея.

Беше сладостно, толкова сладостно, че чак непристойно. Никол искаше да я погълне, да я изпълни, да я прегърне здраво, да се слее с нея изцяло. „Знаех си!“, ликуваше някаква част от съзнанието му. „Познавам я!“ Само за един миг, когато осъзна изгарящата сила на собственото си желание, той почувства странна опасност, някакво обвинение, и не беше сигурен дали е насочено към нея, или към самия него. Но после очите му се отвориха и взирайки се в нейните, той видя безкрайната болка и копнеж в тях, толкова шокиращи, толкова откровени, че остана без дъх. Щом той отново сведе лице към нейното, тя беше тази, която се отдръпна, вдигнала една ръка до устните си, без да откъсва очи от неговите.

— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова много съжалявам.

Хвърли поглед през рамо към Ейвис, която продължаваше да спи на леглото, след това за секунда докосна с длан страната му, сякаш отпечатваше гледката и усещането за него в някаква скрита част дълбоко в съзнанието си.

И после изчезна, а мъжете навън възкликнаха шумно, докато се опитваха да схванат какво са видели. Вратата на малката стаичка се затвори тихо, но категорично между тях, а глухото метално изтропване прозвуча като това на затворническа врата.

 

 

Церемонията бе извършена в единайсет и половина във вторник вечерта. При други обстоятелства би било прекрасна вечер за сватба: луната грееше пълна и ниско, сякаш още по-голяма в тропическото небе, и къпеше лагера в странна синкава светлина, докато шепнещият бриз едва помръдваше листата на палмите, но внасяше така желаната прохлада.

Освен булката и младоженеца, имаше само още трима присъстващи: свещеникът, старшата сестра и капитан Бейли. Булката, която едва-едва прошепваше по нещо, седеше до младоженеца по време на цялата служба. Свещеникът се прекръсти няколко пъти след церемонията и се помоли да е взел правилно решение. Старшата сестра успокои същите съмнения, възникнали в капитана, като му напомни, че предвид положението по целия свят в момента, този едничък акт на милосърдие не бива да тежи на съвестта му.

Булката седеше, свела глава, и държеше ръката на мъжа до нея, сякаш му се извиняваше. В края на службата тя скри бледото си лице в шепи и остана неподвижна известно време, докато отново откри лицето си, поемайки си дълбоко дъх като плувец, който се показва над водата.

— Свършихме ли? — попита старшата сестра, която изглеждаше най-овладяна от всички.

Свещеникът кимна, свъсил вежди, свел поглед към земята.

— Сестро? — Момичето отвори очи. Изглежда, не можеше или не искаше да погледне хората около нея.

— Добре — заключи Одри Маршал, погледна си часовника и се пресегна за бележника си. — Час на смъртта: единайсет и четиридесет и четири.