Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джина Роук (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Suspect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
debora (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Лескроарт

Заглавие: Под подозрение

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД — София

Излязла от печат: 10.06.2015

Коректор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-121-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13234

История

  1. — Добавяне

7

Джул получи съобщението на Джина Роук, че тя ще представлява Стюарт Горман, но в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Намираше се само на няколко пресечки от „Травъл Лодж“, но бе поел към Рашън Хил, за да опита да поговори с някои от съседите на Горман.

Провървя му от първия път. Джул седеше в една закусвалня и разговаряше със съседката на Горман от къщата до неговата — Лиса Мур. Разговорът им се конкурираше с тихото бръмчене на телевизор, разположен върху кухненския плот до микровълновата фурна и включен на някакво токшоу. Джул нямаше представа кой е водещият, нито пък защо някой би искал да слуша неговия разговор със също толкова неизвестната му гостенка за подробностите относно двата месеца, които тя явно бе прекарала — доколкото Джул схвана, слушайки с половин ухо, — затворена в мазе в северната част на Ню Йорк като сексробиня на трима тийнейджъри.

Лиса Мур беше запазена шейсет и три годишна жена, която беше живяла в тази къща в продължение на двайсет и шест години, като последните пет от тях бе сама след смъртта на съпруга си. Беше пенсионирана учителка и работеше на доброволни начала пет сутрини в седмицата в библиотечен филиал близо до кейовете.

— Особено това лято — казваше тя, — караниците бяха почти непрестанни.

— Между Стюарт и Карин?

— О, да.

— Вие чували ли сте нещо като заплаха?

— Какво по-точно?

— Например „Ще те убия!“. Нещо такова?

— Ами, не. Точно това не. Но чувах ругатни, доста ругатни. Поразяваше ме фактът, че ги произнася лекар, каквато беше тя. И толкова уважаван писател. Човек би очаквал от него да има по-богат речник. Но имаше доста „да ти го…“ и „майната ти“, „… си майката“. Сигурна съм, че можете да си представите.

— Да, госпожо. — Джул бе използвал няколко „да му го…“ в живота си и смяташе, че има и по-лоши престъпления, но бе накарал свидетелката си да говори и искаше да запази благоразположението й. — Да знаете караниците някога да са довели до нещо друго?

— Доколкото знам, не. — Загледана в телевизора, Лиса Мур изведнъж се оживи. — Боже мой, не мога да повярвам — възкликна тя. — Ще ме извините ли, инспекторе, само за момент. — Тя посочи напред, след това се протегна и увеличи звука на телевизора. — Вижте, и момчетата са в студиото.

И наистина. Водещият обясняваше, че вече и тримата са били освободени от затвора и че са на по двайсет и няколко години. Горката жена, за която този обрат очевидно бе неочакван, се беше залепила за стола си със зяпнала уста, някъде между сълзите и истерията. Зрителите в студиото бяха пощурели.

— Сигурно е нагласено — отбеляза Джул.

— Не, не. Той винаги прави такива неща. Страхотно шоу.

Джул и неговата свидетелка проследиха заедно действието на екрана. След като накрая жената стана от стола си, а от телевизията заглушиха думите й, когато започна да ругае водещия и разплакана избяга от сцената, Лиса Мур отново намали звука и насочи вниманието си към инспектора.

— Извинете. Докъде бяхме стигнали?

— Обсъждахме дали крясъците на Стюарт и Карин някога са водили до нещо друго. Имам предвид, телесно посегателство. Вие казахте, че ако е имало такова нещо, не го знаете.

— Точно така. — Тя присви очи, за да се съсредоточи, а после отново се протегна и напълно изключи звука на телевизора. — Освен… а, почакайте, може би веднъж миналото лято. Не знам дали защото са се карали или нещо такова, но когато се прибрах от работа, пред къщата имаше паркирана полицейска кола.

— Пред къщата на Стюарт и Карин?

— Да. Аз спрях и постоях за момент — чудех се дали да не почукам да проверя какво се е случило, да помогна с нещо. Но накрая просто се прибрах. Когато по-късно погледнах навън — не много по-късно, — колата вече я нямаше.

— Сигурна ли сте, че е дошла заради тях?

— Ами, не, отначало не бях сигурна, макар че беше паркирана точно пред къщата им. Но след като колата си замина, се обадих у тях и попитах Стюарт дали всичко е наред, казах, че съм видяла полицейската кола, и така нататък. Отговори ми, че всичко е наред. Било просто недоразумение.

— Недоразумение ли?

— Така каза.

— Какво недоразумение? Вие попитахте ли го?

— Не. Изглежда не му се говореше много за това.

— Някога забелязвали ли сте някакви белези по Карин? Насинено око? Нещо такова?

Тя поклати глава.

— Обаче аз и бездруго не я виждах толкова често.

— Значи така и не разбрахте защо полицейската кола е била там?

— Е, не от тях. — Изглежда отговорът я накара да се почувства неловко. Тя продължи: — Говорихте ли вече със семейство Сътклиф? Съседите от другата страна?

— Още не.

— Ами, Хариет, госпожа Сътклиф. Тя бе повикала полицията. Уплашила се, че там някой ще бъде убит.

В: Три, две, едно. Разследване номер 07–232918. Инспектор Девин Джул, значка 1667. Часът е 15:15, понеделник, дванайсети септември. Намирам се в къщата на Гринич Стрийт 1322 и разговарям с шейсет и четири годишна бяла жена, която удостоверява самоличността си като Хариет Сътклиф, собственичка на къщата. Госпожо Сътклиф, оценявам съгласието ви да разговаряте с мен. От колко време сте съседи със Стюарт и Карин Горман?

О: Откакто се нанесоха тук. Това беше, мисля, преди около петнайсет години.

В: За добри съседи ли ги смятахте?

О: Да. Отначало. Много ги харесвахме. Особено Арт — съпругът ми, — когато разбра, че Стюарт пише книги за риболова с мухи. Арт е рибар. Затова за него беше много вълнуващо да се запознае с такава известна личност. Но през последните няколко години не сме се виждали с тях много.

В: На какво се дължи това?

О: Просто сякаш се промениха. Отначало изглежда престанаха да се появяват заедно сред хора. При нас също. Стюарт продължаваше да наминава от време на време и да разговаря с Арт, но вече почти не ги виждахме заедно. А през лятото май през цялото време се караха.

В: Чували сте ги да се карат?

О: Да.

В: Само спорове или нещо повече?

О: Бих казала повече.

В: Например?

О: Ами, определено чувах, че там се чупят разни неща. Изглежда ги хвърляха. Нямаше начин да не чуя, когато това се случваше. И един ден миналото лято… не ми се искаше, но чувствах, че трябва да се обадя в полицията. Помислих си, че някой ще пострада.

В: Значи наистина сте се обадила в полицията?

О: Да. Пристигна една кола. Остана за малко, но според мен изобщо нищо не излезе. Оттогава не съм разговаряла много нито със Стюарт, нито с Карин. Сигурно са разбрали, че аз съм се обадила, и са ми се ядосали.

В: Скандалите продължиха ли и след това?

О: Имаше няколко, мисля. Но не толкова сериозни.

В: Снощи чухте ли оттам нещо като караница?

О: Не. Ние — аз и Арт — ходихме на кино и се върнахме към десет и половина, а там беше съвсем тихо. Тъмно. Спели сме, когато Стюарт се е прибрал.

В: Когато Стюарт се е прибрал?

О: Точно така.

В: А по кое време е било това?

О: Не знам точно. Доколкото разбрах, доста късно.

В: Имате предвид тази сутрин?

О: Не, не мисля. Струва ми се, че се е прибрал снощи.

В: Защо смятате така? След като сте спели и не сте го чули?

О: Ами, аз лично не съм видяла, но понеже така каза Бетани.

Тази сутрин няколко човека от квартала се събрахме на ъгъла. Не знаехме какво друго да направим, затова стояхме там и чакахме някой да ни каже какво се е случило, макар да знаехме, че вероятно е нещо лошо, при тази полиция и прочие.

В: Извинете, госпожо Сътклиф. Може ли за момент да се върнем към Бетани. Коя е Бетани?

О: Бетани Робли. Живее отсреща, в онази къща с декоративната мазилка ей там, две къщи по-горе. Те с Кимбърли се познават.

В: И Бетани ви е казала, че Стюарт се е прибрал снощи?

О: Така каза. Каза, че било към единайсет и половина.

В: Защо мисли така?

О: Останах с впечатлението, че го е видяла. Онзи преден прозорец на горния етаж е на спалнята й. Вижда се оттук, погледнете. Не мога да повярвам, че той я е убил, макар че явно някой трябва да го е направил. Наистина ми се струва толкова мил човек.

В: Е, това все още е донякъде спорен въпрос.

Вратата на къщата с декоративна мазилка от другата страна на улицата се отвори и отвътре се показа едра афроамериканка с прошарена коса, облечена с кафяв екип за джогинг.

— Да? С какво мога да ви помогна?

Джул се представи, като извади значката си и я задържа във въздуха с портфейла си.

— Това домът на Бетани Робли ли е?

— Да.

— Бих искал да й задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Може и да имам. Аз съм нейната майка. За какво става въпрос? Какво е направила?

— Нищо не е направила, госпожо. Става въпрос за съседите ви от отсрещната страна на улицата. Семейство Горман. Може би сте чули, че госпожа Горман е починала тази сутрин.

— Нямаше никаква госпожа Горман. Имаше д-р Карин Драйдън омъжена за Стюарт, ако нея имате предвид. — Госпожа Робли бе кръстосала ръце, пристъпи напред и изяло препречи входа. — И това няма нищо общо с дъщеря ми. Тя нямаше нищо общо с тях.

— Разбрах, че е била приятелка на Кимбърли, тяхната дъщеря.

— Добре, де, това да. Познават се, разбира се, но Ким постъпи в колеж и вече не е у дома от…

Зад госпожа Робли Джул чу по-млад глас:

— Всичко е наред, мамо. Мога да говоря с него.

— Не можеш, ако не ти позволя. — Майката отново се обърна към Джул, задържайки дъщеря си назад с протегната длан. — Ще ни трябва ли адвокат, инспекторе? Смятате ли, че малкото ми момиченце изобщо има нещо общо със смъртта на Карин?

— Нямам причина да си мисля такова нещо, госпожо. Просто бих искал да й задам няколко въпроса за това какво е видяла снощи, ако изобщо е видяла нещо. От прозореца си.

— И това е всичко?

— Това е всичко. Давам ви дума.

Майката се извърна наполовина и Джул зърна млада жена, висока горе-долу колкото самия него. Беше облечена с блуза на гимназия „Балбоа“, къса черна пола и бели гуменки.

— Ще бъда с вас през цялото време — каза г-жа Робли.

— Нямам нищо против.

След няколко секунди едрата жена въздъхна и се премести встрани, за да може дъщеря й да излезе напред. Тя се приближи до вратата — с чисто, широко чело и сериозно изражение на лицето си. Проницателният поглед на дълбоките очи показваше остър ум. Според Джул, момичето изглеждаше твърде сериозно за възрастта си — като нищо можеше да мине за двайсет и пет годишно.

Джул веднага си даде сметка за нещо много важно: ако тя щеше да бъде един от свидетелите му — а той смяташе, че това е много вероятно засега, — не би могъл да мечтае за по-подходящ човек.

— Няма да ви отнемам много време — започна той. Джул погледна зад Бетани към майка й и повдигна мъничкия си диктофон. — Бих искал да запиша това, което ще си говорим тук. — Извинително сви рамене. — Просто не умея добре да си водя бележки и искам да се уверя, че съм записал всичко точно. Имате ли нещо против, госпожо Робли?

— Попитайте дъщеря ми.

Бетани сви рамене малко неловко.

— Мисля, че няма проблем.

— Благодаря ти. — Джул бързо продиктува стандартното си въведение на апаратчето, след това се върна на въпроса си. — Бетани, току-що бях отсреща в къщата на госпожа Сътклиф и разговарях с нея. Тя ми каза, че заедно с нея си била в групата хора, които сутринта стояха на ъгъла, когато аз пристигнах. Спомняш ли си?

— Разбира се.

— Ами, тя — имам предвид госпожа Сътклиф, — ми каза, че ти си споменала как си видяла господин Горман да се прибира снощи. Това вярно ли е?

— Да.

— Случайно да си спомняш горе-долу по кое време беше това?

— Всъщност спомням си точно. Той се прибра в дома си в единайсет и половина. По това време гася лампата си вечер след училище и тъкмо приключвах на бюрото си, когато го видях да завива към гаража.

— А къде се намира бюрото ти?

— Точно до прозореца, гледа към улицата.

Джул замълча за момент, за да обмисли следващия си въпрос.

— И си сигурна, че е бил господин Горман? Видя ли го да слиза от колата?

— Не. Но трябва да е бил той. Отвори автоматично гаража и влезе вътре. След това затвори зад себе си. Така че изобщо не го видях. Но колата беше неговата.

— Разпознаваш колата му от пръв поглед?

Устната й се изви надолу — явно въпросът й се стори обиден.

— Естествено. Заедно с Ким са ме карали на ски с тази кола може би десет пъти. Така че, да, познавам колата.

— Не исках да те засегна — каза Джул. — Просто питам колко си сигурна?

— В какво? Че беше Стюарт ли? Не знам. Казах ви, че не го видях. Но ако той е карал колата си, значи е бил той. Защото това беше неговата кола.

— А ти откъде знаеш?

— Не знам. Просто разбрах.

Госпожа Робли реши да изкаже собственото си мнение.

— Тя знае, каквото знае, инспекторе. Не ви лъже.

— Разбира се, че не ме лъже. Не се съмнявам в това. — Джул се обърна към Бетани: — Съжалявам, ако звуча критично. Намерението ми не е такова. Просто се опитвам да се уверя в това, което казваш. Сега да се върнем към Стюарт — видяла си го да вкарва своята кола в гаража си отсреща и след това да затваря вратата на гаража след себе си?

— Не. — Въпросът изглежда отново я подразни. — Вижте какво, сигурна съм. Не. Просто го видях да спира и си помислих: „А, Стюарт се прибира“, а след това се обърнах и си легнах. Не съм разсъждавала върху това, просто го забелязах. Точка по въпроса. И не съм стояла на прозореца, за да зяпам, докато затвори вратата на гаража зад себе си. Защо ми е да правя подобно нещо? Не беше чак толкова интересно, колкото и да е скучна останалата част от живота ми.

Джул се поколеба, част от нещо смътно запомнено се въртеше натрапчиво в главата му.

— Но на мен ми се струва, че ти каза… Ще ме извиниш ли за момент?

— Разбира се. И за повече, ако трябва.

Той й благодари, след това се отдалечи на няколко крачки към тротоара и превъртя лентата на диктофона. След минута се върна до вратата при Бетани.

— Ето — каза той, — чуй това.

Натисна копчето и чуха нейния глас да казва: „Отвори автоматично гаража и влезе вътре. След това затвори зад себе си. Така че изобщо не го видях. Но колата беше неговата.“

— Виждаш ли? — каза той. — Чу ли това?

— Кое?

— Ти каза: „След това затвори зад себе си“. А току-що каза, че не си го видяла да прави това.

— Не съм. Искам да кажа, не съм го видяла да я затваря.

— Е, кое от двете?

— Вратата беше затворена.

— Добре. — Джул изтри бръчката на челото си. Той уби още няколко секунди в превъртане на диктофона си напред до края и отново го включи на запис. След това попита: — Бетани, извини ме за глупостта, но в такъв случай как разбра, че вратата се е затворила след него, ако не си го видяла да я затваря?

За един кратък миг въпросът изглежда я озадачи. Обикновено строгото й лице придоби почти отчаян вид, преди на лицето й внезапно да се появи изумително прекрасна усмивка.

— Защото по-късно го видях да я отваря — каза тя. — Значи трябва да е била затворена.

— Видяла си как я отваря? Кога беше това?

— В дванайсет и четирийсет и пет. Отново почти точно. — Тя сви рамене. — Не можах да заспя. Често страдам от безсъние, мразя го. Но тогава се наложи да стана до тоалетната и забелязах, че съм лежала будна вече час и петнайсет минути, затова започнах да се притеснявам, че ще бъда изморена днес на училище. — Тя въздъхна тежко. — И наистина съм. Бях. Боже!

— Значи, какво стана? Погледна през прозореца и…

— И Стюарт отново излизаше на заден…

— Излизаше на заден? В един без петнайсет сутринта?

— Да, знам. И аз си казах, че е малко странно. Но наистина не мислех за него или за нещо друго, освен да поспя. — Тя сподави една ненадейна прозявка и отново се усмихна. — Извинете. Понякога, само като говоря за това… знаете как е…

— Разбирам те. Но ми направи впечатление, че нарече господин Горман Стюарт. Добре ли го познаваш?

— Не добре, не. Но той е бащата на Ким. Познавам го. Не обича да се обръщат към него с „господин Горман“.

— А вие с Ким сте приятелки, така ли?

— Ами, горе-долу. Тя е малко непостоянна. Свръхеуфорична, след това някак потисната. Напоследък не сме толкова близки приятелки, освен че понякога ходим заедно на ски. Както и да е, познаваме се от четвърти клас. — Тя вдигна пръста си до устата и захапа края му. — Това ще я съсипе.

— Тя беше ли близка с майка си?

— Не. Имам предвид баща й.

— Какво за баща й?

— Ами, нали преди малко казахте какво разследвате — дали той я е убил.

— Не съм казал това, Бетани. Все още нямаме заподозрян. Но ти искаш да кажеш, че Кимбърли и майка й не са се разбирали, така ли?

Момичето сви рамене.

— През повечето време майка й беше доста заета. — Бетани се протегна назад и за момент докосна ръката на собствената си майка, след това отново насочи вниманието си към Джул. — Всъщност Карин не беше чак толкова лоша.

— Хората казваха ли, че е лоша?

Бетани сви рамене.

— Понякога те двамата — Стюарт и Ким — се отнасяха малко саркастично. Но мисля, че и двамата я обичаха. Нали не смятате, че Стюарт я е убил? Не мога да повярвам, че той би направил подобно нещо.

— Просто разговарям с хората, Бетани — отвърна Джул делово. — Опитвам се да разбера какво се е случило. Може да се наложи двамата с теб отново да поговорим. Ще има ли някакъв проблем?

— Мисля, че не.

Джул надникна зад нея.

— Госпожо Робли?

— Ако тя няма нищо против.

— Добре, тогава. Благодаря и на двете ви за отделеното време.