Джон Лескроарт
Под подозрение (6)

6

Уес Фаръл рядко носеше сако и вратовръзка, освен в съда и почти никога, както в случая, когато, се намираше в кабинета си на третия етаж в кантората на „Фрийман, Фаръл, Харди и Роук“ на Сътър Стрийт. Когато Джина влезе при него след завръщането си от Двайсет и първи отдел на Съдебната палата, почти легендарната небрежност, която беше запазена марка на Уес, личеше повече от обикновено. Той беше облечен само с фланелка, с червени спортни гащета, на които отзад пишеше „Станфорд“, с чифт черни чорапи до коленете и със сандали „Биркенсток“. Дългата му прошарена кестенява коса беше вързана на обичайната конска опашка и той бе застанал на едно коляно, приведен над нещото, което минаваше за работно бюро до прозореца. Уес беше склонен да смята, че притежава най-голямата колекция от фланелки с надписи на света и вероятно беше прав. Тази, с която бе облечен днес, гласеше: „В момента не присъствам духом… Моля, оставете съобщение“.

— Прекъсвам ли нещо? — попита Джина по-скоро на шега. — Какво правиш?

— Дресирам Гърт или поне се опитвам. — Той хвърли бегъл поглед към другия край на обширната стая. Офисът му бе обзаведен хаотично — канапе с някакви флорални мотиви, очукана ниска масичка, два тапицирани с кожа стола, телевизор върху стара библиотечна маса, хлътнало кресло до барчето, което от своя страна бе отрупано с юридически досиета и стари вестници. — Тук, момиче, хайде, де! Донеси топката. Добро момиче.

Джина пристъпи още по-навътре в стаята, затвори вратата зад себе си и едва тогава видя новото кученце лабрадор на Уес, което дъвчеше жълта гумена топка. Щом видя Джина, кучето напълно забрави за топката и се хвърли към нея, като махаше с опашка, обикаляше в малки кръгчета и подскачаше. Уес скочи на крака и се скара:

— Не, Гърти. Не, не, не. Лошо момиче.

Джина се протегна надолу, за да погали кучето, което беше легнало по гръб и показваше явна кучешка радост.

— Всичко е наред, Уес. Тя е добро момиче. — Джина я почеса по коремчето. — Нали, миличка? Добро момиче. — След това се обърна към Уес: — Често ли я водиш тук?

— Нямам нищо в графика си за следобед. Реших, че може да поработя над умението й да хваща топката. Започвам да си мисля, че има дислексия или нещо подобно.

— Неспособност за съсредоточаване и хиперактивно разстройство — рече Джина. — Всички кучета страдат от това.

— Не и Барт.

Барт бе домашният любимец на Уес в продължение на почти петнайсет години — едър боксер, когото преди няколко месеца се наложило да приспи. Преживяването почти разби сърцето му, докато преди около три седмици приятелката му Сам не се бе прибрала вкъщи с Гърт.

— Когато някой подхвърлеше топка на Барт, той знаеше какво да прави с нея. Гърти няма ни най-малка представа. Може би това са мъжки работи.

— Мъжки работи ли?

— Нали Барт беше мъжко куче. Гърти е момиче. Може би женските кучета не обичат игрите с топки.

— Може би все още не си я дресирал, Уес. Възможно ли е там да е причината?

— Опитвам се. Занимаваме се с това от половин час, обаче нали я виждаш. — Гърт продължаваше да се наслаждава на почесването по коремчето, което Джина й прилагаше. — Безнадежден случай.

Джина се изправи и леко изтупа малко кучешка козина от полата си.

— Продължавай в същия дух. Сигурна съм, че все някога ще схване. — Джина сякаш едва сега забеляза партньора си. — Между другото, готин екип. Много професионален. Ще ми се да бях видяла физиономията на Филис, когато си минал покрай нея.

Филис, възстарата, твърдоглава и властна администраторка на фирмата, обслужваше телефоните в центъра на фоайето един етаж по-долу с цялата топлота и съпричастност на един ледник. Уес сви рамене.

— Тепърва ще ме види следобед. Качих се с асансьора направо от гаража. — Замълча. — Нали ти казах, че не очаквам клиенти — додаде той. — Нито пък компания.

— Ами, опасявам се, че вече имаш такава. — Джина подпря бедрото си на облегалката на канапето и полюшна крака си напред-назад. — Тъкмо идвам от Палатата. Знаеш ли колко адвокати, очакващи да се доберат до конфликтни дела, имат в списъка си? Преди бяха двайсет и пет. Получаваш дата приблизително веднъж в месеца. Сега са сто и десет. Трябва да се радваш, ако получиш три дати в годината.

Фаръл прекоси стаята, взе гумената топка, освободи място върху библиотечната си маса и седна на нея.

— Три не е много. Явно се е разчуло. Представяш сметката на общината и ти плащат. Сладка работа. Гърти! — Той размаха топката, хвърли я отново в другия край на стаята и пак насочи вниманието си към Джина. — И човек никога не знае какво ще му се падне. Последния път, когато отидох там, получих само един пиян шофьор — случай на шофиране в нетрезво състояние — и трябваше да го защитавам. Човекът се справял добре, почти издържал пробата на място за алкохол в кръвта, но когато ченгето го попитало кога е започнал да пие, отговорил: „В Панама през 1989 г.“.

— Прекрасно — каза Джина.

— А ти защо си ходила там? Последния път, когато проверих, разполагахме с доста голям брой дела. Освен това мислех, че в известна степен си се оттеглила от активната юридическа практика, както се казва. — Той посочи топката. — Донеси я, момиче. Донеси я.

— Ами да, през уикенда мислих доста за това и реших, че е време отново да се заема. Аз съм адвокат, трябва малко да се занимавам с право.

— Ами книгата?

— Книгата няма да ми избяга. Ще си бъде там, ако реша да се върна към нея. Няма движение и в буквалния смисъл. Тя е просто нещо, зад което се крия. — Джина хвърли поглед натам, където Гърти се въртеше около топката и я душеше. — Както и да е, не исках да отмъквам платени часове от хлапетата. Винаги съм държала името си в списъка и реших този път да се възползвам от реда си, вместо да пасувам.

Интеркомът на телефона върху библиотечната маса избръмча и Уес го вдигна.

— Да, Филис? Каква интуиция, мила. Да, тя е тук. Почакай за момент, сега ще ти я дам. Може ли да й кажа кой я търси? — Веждите му се повдигнаха. — Сериозно? Тук? — Докато й подаваше слушалката, Уес прошепна: — Джед Конли. Не е тук, а на телефона.

* * *

По всевъзможни причини Джина не искаше да разговаря с Джед Конли в стая, в която има и друг човек, затова накара Филис да помоли члена на Щатския съвет да изчака малко, докато тя се сбогува с Уес и бързо слезе по стълбите от кабинета му в главното фоайе долу. Там даде на Филис знак, че ще приеме обаждането в собствения си кабинет в ъгъла, стигна на бегом и вдигна при второто позвъняване.

— Ало. Джина е на телефона.

— Джина. Обажда се Джед Конли.

— И аз така разбрах, но не бях сигурна, че чух добре. Много време мина.

— Да, така е. И двамата имаме много работа, а?

— Ти имаш малко повече от мен. Как си?

— Добре. Общо взето добре. А ти? — Той снижи гласа си. — Съжалявам за Дейвид. Велик човек.

Тя сдържа въздишката си.

— Да, ами… благодаря ти. От Сакраменто ли се обаждаш?

— Не. В града съм, в „Травъл Лодж“ на Ломбард Стрийт. Знаеш ли мястото?

— Разбира се. Но, честно казано, никога не съм те смятала за човек, който би отишъл в „Травъл Лодж“. Там ли си отседнал?

— Всъщност съм при един приятел, който изглежда незабавно се нуждае от адвокат.

— Ако не ме лъже паметта, Джед, ти не си ли точно такъв?

— Вече не. Не съм стъпвал в съдебна зала от години. Всъщност малко след последните няколко… спречквания с теб.

Джина усети как по лицето й се появява руменина. Двамата с Джед никога не бяха имали сериозна емоционална връзка, но много преди Конли да се ожени, бяха имали някое и друго спречкване в спалните си, както и в съдебната зала.

— Е, поласкана съм, че се обади, но трябва да отбележа, че съм малко изненадана, че си се сетил за мен.

— Защо? Ти си чудесен адвокат.

— Който нито веднъж не те е победил в съда, доколкото си спомням, а аз си спомням добре.

— Защото всичките ти клиенти бяха виновни.

— Предполагам, че е така — мрачно призна тя. — А твоят приятел? Той виновен ли е?

— Стюарт Горман — рече Конли. — Не, не е виновен. Но наистина се нуждае от адвокат, който да се постарае Стюарт да не обърка нещата. — След кратко колебание додаде: — Знам, че се обаждам съвсем внезапно, но с тези неща е така.

— Не това е проблемът — рече Джина. — В интерес на истината, моментът е изключително подходящ. Говориш за Стюарт Горман, писателя?

— Да. Чувала ли си за него?

— Не и допреди няколко часа. Явно обаче светът е доста малък, защото тъкмо обядвах с полицая, който го е разпитвал сутринта в дома му.

— Шегуваш се.

— Не. Девин Джул. Който, между другото, не е толкова сигурен, колкото теб, че Горман трябва просто да премине през това.

— Така ли каза?

— Прочетох между редовете. Но той е ченге. Те винаги така смятат.

— Е, прикрил е подозренията си доста добре. Стюарт е останал с впечатлението, че той е свестен човек.

— Може и да е. Просто смята, че щом съпругата е мъртва, съпругът вероятно има нещо общо с това.

— Не и в този случай. Ще имаш ли възможност да дойдеш?

— Кога?

— Горе-долу сега.

Мълчание, след това Джина каза:

— Обмислям. Нали знаеш, че никога не съм защитавала някого в дело за убийство?

— Няма да се стигне дотам — каза Конли.

— Не съм сигурна, че инспектор Джул би се съгласил с теб.

— Добре, де. Но дори да се стигне, нали и двамата ти партньори са участвали в процеси за убийство?

— Да, но те не биха… искам да кажа… — Изведнъж Джина се развълнува. — Ама какви ги говоря! Разбира се, че проявявам интерес. Просто не искам да се представя зле пред клиента ти.

— Той не ми е клиент. Приятел ми е. Ще бъде твой клиент.

— Добре — каза тя. — Но непременно му предай, каквото ти казах. Той трябва да знае с кого ще си има работа.

— Значи ще дойдеш?

— Дай ми половин час.

* * *

— Джина. Благодаря ти, че дойде. — Джед протегна ръка, за да се здрависа с нея. Огледа я одобрително. Обгърна стиснатите им ръце с другата си ръка. — Смятах, че съгласно законите на времето трябва да изглеждаме по-възрастни.

Тя поклати глава с усмивка.

— Не започвай. Ти самият не се справяш никак зле. — Джина стисна за миг ръката му, след това се отдръпна. — Навреме ли идвам?

— Все още нито полицията, нито медиите са идвали отново, ако това имаш предвид?

— Точно това имам предвид.

— В такъв случай, пристигаш навреме. Заповядай.

Джед се обърна и зад него се показаха мъж и жена, които току-що бяха станали от канапето.

— Джина Роук, Стюарт Горман. А това е Дебра…

Красивата млада жена пристъпи напред.

— Драйдън — рече тя и се здрависа с Джина самоуверено и крепко. — Дебра Драйдън. Аз съм балдъзата на Стюарт. Сестрата на Карин. — Полуизвърната, закрилнически постави ръката си върху рамото на Стюарт, за да го включи в запознанството, а езикът на тялото й открито демонстрираше най-малкото силно привличане към съпруга на мъртвата й сестра. — Толкова се радваме, че успяхте да дойдете.

— Надявам се да мога да помогна с нещо. — Джина се завъртя и протегна ръка. — Господин Горман, приятно ми е да се запознаем.

— Стюарт — каза той и пое ръката й, — не господин Горман. Изглежда всички са на мнение, че се нуждая от адвокат, затова благодаря, че дойде.

Джина вдигна рязко глава.

— Да разбирам ли, че ти не си на това мнение?

— Както заявих пред абсолютно всички — сви рамене той, — не бях тук, когато съпругата ми е починала, затова смятам, че би било пресилено да се прави изводът, че аз съм я убил.

— Може и така да е — каза Джина, — но трябва да внимаваш какво говориш пред полицията. Джед каза ли ти, че съвсем случайно днес обядвах с инспектор Джул? Не останах с впечатлението, че той смята смъртта на съпругата ти за самоубийство. Нито пък че не е възможно да си замесен.

Стюарт повдигна раменете си, след това ги отпусна.

— Е, ще го разбере. Не бях там.

— Къде беше?

— Горе в хижата. Имаме къща на Екоу Лейк.

Джина се сепна.

— Бил си на Екоу Лейк миналия уикенд?

— Да. Какво чудно има?

— И аз бях там. Всъщност край езерото Тамарак, точно от другата страна на Екоу.

— И аз ходих. Искам да кажа край Тамарак. Боже, как може да е било едва снощи? Все едно се случи миналата година. Наистина ли беше до Тамарак?

— На палатка — кимна тя. — На западния бряг.

Стюарт вече по-охотно участваше в разговора, а лицето му даваше признаци на въодушевление въпреки умората.

— Бях на любимата си скала на източния бряг точно по залез-слънце.

— О, боже! — Джина също се бе увлякла. — Може би дори съм те видяла.

В този момент обаче се намеси Дебра:

— Е, всичко това е наистина изключително, но всъщност не е най-важното дали някой е видял Стюарт там горе или не, нали така? Освен ако — обърна се тя към Джина — не сте видели как той тръгва от хижата си рано сутринта.

Джина се сепна от тона на Дебра. Стори й се, че долови нещо повече от обикновено закрилничество. Заприлича й на ревност, а това можеше да означава, че между Дебра и Стюарт има нещо.

Дебра постави ръката си върху тази на Стюарт и този път той я покри с дланта си и остана така за момент.

— Няма значение къде си бил снощи по залез-слънце, Стюарт. Важното е, че си напускал хижата си едва рано тази сутрин.

Джина осъзна, че всички останали в стаята знаят повече подробности около случая от нея.

— По кое време, Стюарт? — попита тя.

— В два часа — каза той.

По лицето на Джина се изписа неудовлетворението й от отговора.

— В два сутринта?

— Може би всички трябва да седнем — предложи Джед. — Да уточним фактите.

От двете страни на малкото канапе имаше два стола. Джина и Джед седнаха на тях, а Стюарт и Дебра заобиколиха малката масичка и седнаха един до друг на канапето.

Щом всички се настаниха, Джина се наведе напред на стола си и повтори предишния си въпрос.

— Стюарт, каза, че си тръгнал от хижата си в два часа тази сутрин?

Той кимна.

— Не можех да спя, затова реших да тръгна надолу, за да изпреваря движението.

— Спря ли някъде за бензин или нещо такова?

Още едно кимване.

— Отбих да заредя точно преди Сакраменто. Ходих до тоалетната. — Той внезапно се размърда, смъкна ръката си от облегалката на канапето и бръкна в задния си джоб, за да извади портфейла си. Порови малко и каза: — Ето го: „Арко ол найт“ в Ранчо Кордова. Четири и петнайсет тази сутрин. — Подаде разписката на Джина.

Дебра обаче я взе първа поразително бързо и й хвърли един поглед. Когато приключи, тя я предаде на Конли, който погледна Стюарт и каза:

— Ами ето го и твоето алиби.

Накрая подаде бележката на Джина.

— Казах ви — рече Стюарт. — Не бях тук.

— Ако там има охранителни камери — каза Джина, — още по-добре.

— Точно така — кимна Джед Конли.

— Е, не е абсолютно сигурно, но ще помогне — каза Джина.

Изглежда най-сетне напрежението и умората оказаха влияние върху Стюарт. Той се приведе напред на канапето с изписано по лицето раздразнение. За пръв път повиши глас:

— Не разбирам защо продължавам да чувам неща от сорта на „не е абсолютно сигурно“. Какво не е абсолютно сигурно? Не съм убил съпругата си. Защо ви е толкова трудно да го проумеете?

Дебра възпиращо постави ръка върху коляното му и я задържа там. Изтощен, Стюарт отново се отпусна в канапето.

Джина забеляза физическата близост и си пое дъх, за да си даде минутка. Ако Стюарт и Дебра бяха любовници, това значително усложняваше нещата. Тя си наложи общителен тон:

— Стюарт, тя е имала голяма подутина на главата си.

— Знам — каза той.

— Вероятно достатъчна, за да причини загуба на съзнание.

— Вероятно — съгласи се той, — но дори Джул каза, че не е сигурно. Може да е паднала. И това се случва.

— Да, случва се. — Джина нямаше намерение да спори. Тя смяташе да подреди фактите. — Казал си на инспектор Джул, че в петък съпругата ти е заявила, че ще подаде документи за развод. Нали? — Не дочака отговор. — Каква застраховка имаше съпругата ти?

— Мисля, че полицата беше за по три милиона за всеки от нас.

Веждите на Джина се повдигнаха с милиметър.

— Три милиона — повтори тя с равен глас. — И освен тях с колко пари разполагаш в момента?

— Всъщност не знам. Не съм се замислял.

— Добре. Но във всеки случай личното ти състояние е с доста милиони по-голямо, отколкото е било в петък, нали?

— Предполагам, че е така.

— Предполагаш, че е така. Инспектор Джул също знае това, нали? Защото ти си му казал, права ли съм?

— Може би не с всички подробности, но да. Сигурно. В общи линии.

— Казал си му и колко засегнат от съпругата си си се чувствал? И че всъщност през целия уикенд просто си размишлявал над това колко много я мразиш?

— Нали не си казал това, Стю? — намеси се Джед.

Свиване на рамене.

— Може и да съм. „Мразя“ звучи малко силно. Не си спомням да съм казвал точно, че я мразя.

— Според мен Джул не си измисляше, когато ми разказа за това на обяд, да не говорим, че той така или иначе разполага с точните ти думи на запис — каза Джина.

Очевидно фактът, че Джул тайно го е записал, започна да прониква в съзнанието на Стюарт и го разтревожи.

Джина още повече смекчи гласа си:

— Стюарт, искам да кажа само, че си голяма точка на радара на Джул и не бива да позволяваш фактът на твоята невинност и дори наглед силното алиби да те залъгват, че не е възможно да пострадаш много и да се окажеш обвинен в убийството на съпругата си. Подутината на главата й е лоша новина. Както и новопридобитото ти състояние, колкото и да ти е неприятно. Да не говорим за това, че си донякъде обществена личност, от което медиите ще се възползват, преди да успееш да разбереш какво ти се е случило. Дори и невинен, дори и с алиби, може за секунди да се превърнеш в следващия О’Джей Симпсън. — Джина се облегна назад. — Затова в случая е по-добре да се опитаме да се презастраховаме и повече да не ти позволяваме да разговаряш насаме с ченгетата.

— За разлика от мен обаче О’Джей наистина го е направил — каза Стюарт.

— Не — поклати глава Джина. — Според съда, който не успя да докаже, че той е виновен, Симпсън беше невинен, дори в действителност да е било обратното. И — чуй ме внимателно, Стюарт — също толкова възможно е от време на време съдът да заключава, че човек е убил съпругата си, дори всъщност да не е така. Трябва да проумееш това и да го вземеш много, много на сериозно. Съдът не се занимава с факта на вината или на невинността. Той се занимава с разрешаването на спорове. И така, в случая се опитваме да избегнем превръщането ти в каквато и да било част от спора за това кой е убил съпругата ти. А ти вече си ужасно близо да се озовеш насред всичко, в което не искаш да бъдеш замесен. Достатъчно ясно ли е?

— Мисля, че това е гадно — отговори Стюарт.

— Напълно съм съгласна. Но такава е действителността. Сега, ако нямаш нищо против, ще се обадя на инспектор Джул и ще му кажа, че си наел мен, че естествено много бихме искали да съдействаме с каквото можем за разследването му, но че съм ти дала указания отсега нататък да не разговаряш с него, без да присъствам и аз. Мислиш ли, че можеш да го приемеш?

Стюарт продължаваше да не одобрява ставащото, но постепенно започна да кима с глава.

— Изглежда се налага.

— Точно това е верният отговор.

Джина извади клетъчния телефон от куфарчето си и започна да набира разни номера.

* * *

— А сега, ако и двамата нямате нищо против — каза Джина, — бих искала със Стюарт да обсъдим някои неща насаме.

Гърбът на Дебра се изправи, сякаш през тялото й бе преминал електрически ток. Очите й внезапно проблеснаха, когато се завъртя рязко на дивана.

— Защо?

Подразнена, Джина й хвърли озадачен поглед.

— Мисля си, че е съвсем очевидно. Трябва да обсъдим стратегията си и след това той може да ми разкаже всичко, което съм пропуснала.

— Нищо не сте пропуснали. Не установихме ли току-що помежду си, че той не е направил нищо лошо? Прибрал се е вкъщи сутринта и се е обадил на спешна помощ, след това е провел разговора си с вашия инспектор, което вие изглежда вече…

— Деб — намеси се Стюарт. — Всичко е наред. Тя е тук за това.

— Но ти трябва да… искам да кажа… — Дебра не успя да обясни точно какво има предвид и опита отново: — Не мисля, че трябва да си тръгваме. Можем да бъдем тук, за да ти помагаме, ако се наложи.

— Става въпрос за законното право на поверителност между адвокат и клиент — намеси се Джед. — Ако разговаряш с адвоката си и позволиш на някой друг да се включи в разговора, правото се нарушава.

— Но не е добре той да остава сам в този момент — възрази Дебра.

— Той няма да бъде сам — напомни й Джина. Усмихна се сухо и делово добави: — Опасявам се, че това наистина не е молба — обърна се тя към Стюарт, — а е условие.

Клиентът й кимна.

— Не се тревожи, Деб. Ще се оправя. Тя е на наша страна.

Джед вече беше на крака.

— Стюарт е прав, Дебра. Най-доброто, което можем да направим, е да ги оставим да се залавят за работа.

Хапейки долната си устна, Дебра продължи да се съпротивлява още една секунда, но накрая сви рамене, изсумтя и се изправи. Стюарт стана заедно с нея. Тя постави ръка на рамото му и му каза, че ще бъде на мобилния си телефон, ако му потрябва.

— Ял ли си нещо? Мога да ти донеса нещо за вечеря, когато приключите тук. Или пък да хапнем навън.

— Може — каза той, — но по някое време трябва да взема Ким. Тя ще хване автобуса от Санта Круз.

— О, Боже, разбира се. Ким. Може да слезем до „Грейхаунд“ и да я вземем заедно. Само ми кажи.

— Добре.

Джед Конли стоеше до отворената врата и я държеше.

— Джина, ако ти трябвам за нещо друго, имаш всичките ми номера. И още веднъж, благодаря ти, че дойде.

Той хвърли очакващ поглед на Дебра и направи знак към вратата. Тя се обърна и хладно отсече към Джина:

— Да, благодаря ви.

Когато излязоха, Джина седна на стола си и остави Стюарт да се настани удобно на канапето. Усмихна се, когато срещна погледа му. Облегна се назад, прие небрежно изражение и кръстоса крака.

— Е — поде тя, този път много внимателно, — как се справяш?

Въпросът го свари неподготвен. Той потри с ръка небръснатата си буза. Накрая си пое въздух с пълни гърди и го изпусна.

— Не особено добре. Непрекъснато си мисля, че това не може да е истина, че ще се събудя и то няма да се е случило.

— Знам. Отначало чувството е такова. — Джина също пое дълбоко въздух. — Годеникът ми беше убит преди няколко години. Все още понякога ми се струва, че не е истина.

— Съжалявам — каза той.

Джина сви рамене.

— Продължавай. — Стегна се, не бе имала намерение да разкрива нищо за себе си. — Но ти вече си казал на инспектор Джул, че със съпругата си сте имали проблеми.

— Това, че сме си имали проблеми, не означава, че съм искал да умре.

— Разбира се, че не. Но чувствата ти към нея може да се превърнат в тема на обсъждане. Те са тема на обсъждане.

— Това въпрос ли е?

— Ето това е въпрос — обичаше ли я?

Стюарт се поколеба и почеса родилния белег до окото си.

— Някога я обичах.

— Но вече не?

— Просто вече не си пасвахме особено. Не обичахме да правим едни и същи неща. Но до миналия петък… не знам, в известна степен го смятах за поредния период, с който вероятно ще се справим, както сме се справяли и с други такива. Дъщеря ни тъкмо замина в колежа преди две седмици и вкъщи беше различно без нея, но мислех, че по някое време положението ще се нормализира. А дотогава щях просто да изчакам.

— Значи ти не искаше развод? Ти самият?

— Не съм го обмислял сериозно, преди тя да го спомене, ако това имаш предвид.

Джина кимна.

— Върши работа. Значи не сте се карали?

— Не. Тя работеше през цялото време и когато си беше вкъщи, аз обикновено се стараех да не й се пречкам. Почти не разговаряхме, как да се скараме?

Джина спря за момент, след това го изрече:

— А сестра й?

Лицето на Стюарт се свъси.

— Какво за нея?

— Ти и тя.

— За какво говориш? Няма аз и тя. Деб и аз сме приятели.

— Да, видях. Съпругата ти не ревнуваше ли от нея?

— Не. Или поне нямаше причина да ревнува.

— Не е същото. Просто ти казвам, че ще имаш проблеми, ако си имал любовна връзка със сестрата на съпругата си и това се разчуе. А то ще се случи, ако сте имали връзка.

— Това не би означавало, че съм убил Карин, за Бога! — леко повиши тон Стюарт.

Джина обаче трябваше да уточни този факт. Тя свали преметнатия си върху коляното крак и се приведе към него.

— Просто за сведение, Стюарт — взаимоотношенията ти с Дебра в момента не са и никога не са били интимни?

— Не. Да. Искам да кажа, точно така.

Достатъчно съмнително, помисли си Джина, и добре прикрито. Но каза само:

— Добре. Защото ако си имал връзка с нея, това би бил много сериозен мотив.

— Вече ти казах, че нямам.

— Знам, че ми каза. — Тя се взираше в него и чакаше.

Непреклонен, той отвърна на втренчения й поглед за няколко дълги секунди. Накрая самият той се приведе напред.

— И освен това — отбеляза той, — бях на Екоу Лейк, когато Карин е била убита или е починала, или се е самоубила. Струва ми се, че го споменах няколко пъти. Така че на кого му пука какъв мотив може да имам или да нямам? Не е възможно да съм го извършил аз.

— Да, знам това — отбеляза Джина и отново зачака.

— Какво? — попита той.

— Това, което ще те попитам сега, няма да ти хареса и искам да знаеш, че не те обвинявам. Опитвам се да разбера в какво положение се намираме.

Това почти го докара до примирителна усмивка.

— Мисля, че ще го понеса.

— Добре. Ако все още си обичал Карин достатъчно, за да кажеш, че си бил посветен на брака си, преди миналия петък тя да отвори дума за развод, просто се чудя в какво изобщо проличава скръбта ти? Съжаляваш ли или поне тъгуваш ли, че съпругата ти от двайсет и няколко години внезапно е умряла? Защото ако е така, не го долавям особено.

— Казах ти. Още не съм го осмислил. Сигурно съм в шок. Честно казано, не знам как се чувствам. Изпълнен с противоречия, предполагам. Объркан. Ако има книга или нещо от сорта за правилните чувства, които човек трябва да изпитва, когато почине съпругата му, не съм я чел. Някога я обичах. Някога всичко беше страхотно. Напоследък не се разбирахме много добре. Миналия уикенд най-сетне си позволих доста да й се ядосам, а тази сутрин се прибрах вкъщи и я намерих мъртва. — Раменете му се отпуснаха, когато той се облегна назад и отново потри бузата си. — Попита дали тъгувам. Не знам дали съм тъжен. Не знам колко ще ми липсва. Съжалявам, ако това е грешният отговор.

— Няма грешен отговор — каза Джина. — А дори и да имаше, този беше доста добър. Е, каква е причината да престанете да се разбирате?

Той се засмя горчиво.

— Всичко. Парите, проблемите около Кимбърли, парите, аз, тя, времето. Споменах ли парите?

— Какво за парите?

— Тя бе обсебена от парите.

— Обсебена по какъв начин?

— По начина, по който хората биват обсебени от каквото и да е. Само за пари мислеше, само от тях се интересуваше, заради тях работеше и какво ли още не. Ако нещо нямаше да й донесе печалба, не проявяваше интерес.

— А твоето отношение не беше ли такова?

— Ни най-малко. — Той вдигна ръка: — Знам, това е недостатък на характера ми. А дори да не го знаеш, тя ще ти го натяква.

— Искаш да кажеш, че се е оплаквала от теб на други хора? Публично?

— Така си мисля. Достатъчно се оплакваше от мен пред мен.

— Но не сте се карали? Някога искало ли ти се е да я удариш?

— Дали ми се е искало? Разбира се. Дали някога съм го правил? Не. Нека ти задам един въпрос: Джул наистина ли смята, че някой я е убил? Мисли ли, че е било убийство?

— Останах със силното впечатление, че клони натам — кимна Джина.

Това накара Стюарт да се замисли за момент. Погледът му обходи ъглите на тавана, след това се върна на Джина.

— Започвам доста да се радвам, че ме убедиха да те наема — каза той.