Джон Лескроарт
Под подозрение (5)

5

При нормално развитие на нещата Девин Джул поне няколко дни нямаше да чуе и дума за аутопсията на Карин Горман. Но случаите на убийство в Сан Франциско — около две убийства всяка седмица — не можеха да бъдат сравнявани, да речем, с тези на Оукланд, на осемнайсет километра от другата страна на залива, с неговите сто и двайсет убийства на година, но тъй като аутопсии се назначаваха не само при насилствена смърт, а и при смърт на бездомници и при всички подозрителни смъртни случаи, обикновено кабинетът на съдебния лекар имаше недовършена работа по аутопсията поне два дни след пристигането на тялото в моргата.

Днес обаче, все още гладен след оскъдния си обяд в ресторанта на Лу, Джул тъкмо бе влязъл в отдел „Убийства“ на четвъртия етаж в Съдебната палата, когато лейтенант Марсел Лание го видя и го повика.

Вратата на малкия кабинет на Лание, оформен в ъгъла на също толкова малката и претрупана стая, която служеше за канцелария на петнайсетте инспектори в отдел „Убийства“ на града, беше отворена. Зад нея лейтенантът обядваше на грамадното си бюро — огромен сандвич от ръжен хляб, натъпкан с девет или десет сантиметра пастърма или солено говеждо със сирене и туршия. Лание спря да дъвче, отпи глътка от кутийката си с диетична кола, преглътна и каза:

— Не може да е вярно, така че вероятно е шега. Обаче Страут — Джон Страут, седемдесетгодишният съдебен лекар на Сан Франциско — се обади и каза, че са готови с предварителното кълцане на твоето момиче. Сигурно ще искаш да слезеш и да видиш докъде са стигнали.

Обикновено Джул присъстваше на аутопсията, но разговорът му с Горман бе взел предимство.

— Открили ли са нещо?

— Поне така изглежда. Не допускам, че ще ни се обади, ако няма за какво да говорим.

— Аха. Не би имало смисъл.

— Добре тогава. — Лание отново отхапа.

— Имаш ли намерение да изядеш всичко това, Марсел? Ще ти дам пет долара за една хапка.

Лание продължи да дъвче още няколко секунди, отпи, преглътна и се усмихна.

— Защо ли си мисля, че си обядвал при гърка?

— Ако изобщо може да се нарече обяд.

— Какъв е специалитетът днес?

— Не знам какво беше. Нещо като хайвер в онова жилаво, тестено чудо. Не можах да изям и две парчета. Не знам как още не е фалирал.

— Заради балами като теб.

— Добре, десет долара. Една хапка. Хайде, де.

* * *

Джул искаше да стигне до кабинета на Страут, но преди това щеше да изяде сандвича, по дяволите. Лание го съжали и понеже и без това много малко простосмъртни могат да изядат наведнъж цял сандвич от пастърма и швейцарско сирене върху ръжен хляб от „При Дейвид“, му даде половината. Безплатно! Каза, че ако легендарната му щедрост спомага за мотивиране на отдела му, това за него е достатъчна признателност.

И така, чувствайки се мотивиран поне вътрешно, Джул напусна кабинета на Лание и си сипа чаша кафе, а после отиде на бюрото си, за да похапне. Не можеше да повярва колко е вкусен сандвичът! Пастърмата беше все още топла, швейцарското сирене — почти разтопено, а горчицата — достатъчно пикантна, за да насълзи очите му. Дори придаде вкус на гадното кафе. За момент се запита дали Лу или съпругата му са чували концепцията за „сандвич“ като възможен артикул за обяд. Дали пък Джул не можеше да отскочи до деликатесния магазин на Дейвид, да купи няколко килограма месо и сирена за обяд, разнообразни подправки и няколко пити ръжен хляб, да достави всичко отсреща на улицата и да остави на Чуй писмени указания за сглобяване на частите. Нови сандвичи в менюто на гръцкия ресторант „При Лу“ можеха да обогатят хранителните преживявания на цялата наказателноправна общност в града за поколения наред. А като извор на това изобилие Джул можеше да се превърне в културен герой.

В същото време обаче, помисли си той, когато изяде последната прекрасна хапка и я прокара с кафе, той беше ченге, разследващо случай, който, ако вътрешният му глас не го лъжеше, явно щеше да се окаже чиста проба убийство със силен обществен отзвук. Внезапно изпълнен с енергия, Джул се отблъсна от бюрото си, излезе в коридора и бързо се отправи към асансьорите.

* * *

Температурата в лабораторията на съдебния лекар беше тринайсет градуса. Тъй като тази стойност беше доста близко до нормалната средна температура в Сан Франциско, независимо от сезона или от часа, в повечето случаи посетителите на моргата бяха облечени достатъчно топло, за да не забелязват студа. Днес обаче градът се радваше на шестия пореден ден от необичайно топлото сиромашко лято и Джул беше по риза. В бързината да слезе долу след разтакаването и унеса му покрай сандвича, подтичването леко го бе изпотило. Сега, надвесен заедно със Страут над масата, върху която лежеше тялото на Карин Горман, той установи, че трябва да се бори със себе си, за да не затрака със зъби.

Потънал в работата си както обикновено съдебният лекар беше прекъснал прегледа на вътрешните органи, по-голямата част от които — за радост на Джул — все още се намираха в кухината на тялото. Сега Страут изучаваше едно място на черепа над дясното ухо, след като бе обръснал областта до кожа.

— Измерих диаметъра на хлътналата черепна фрактура, която можеш да видиш тук. Стигнах до заключението, че вероятно е причинена от предмет със заоблена цилиндрична повърхност, да речем като бейзболна бухалка.

— Защо смяташ така?

— Няма порезна рана. Във всеки случай, не е нещо с острие. Изглежда, като че ли я е ударило нещо обло.

— Има заоблена вдлъбнатина в черепа?

Страут кимна.

— Бих казал достатъчна, за да я накара да изгуби съзнание, каквато може да е била целта.

— Но нещо обло?

— Така изглежда, съдейки по фрактурата.

— Бутилка от вино?

— Възможно е.

Джул скръсти ръце на гърдите си, за да се сгрее.

— В коша за отпадъци имаше бутилка от вино.

Страут отново кимна.

— Ако искаш, донеси ми я от склада за уликите и ще мога да ти кажа дали има вероятност да е ударена с нея. Те трябва да проверят онова чудо за отпечатъци, за кръв и за косми, което вероятно вече правят, нали така? Макар че, ако човекът е имал акъл в главата си, ще го е измил, преди това… — Изведнъж съдебният лекар се намръщи. — Кошчето за отпадъци ли?

— Аха. В кухнята.

Страут поклати глава.

— Не мислиш ли, че повечето хора в града, като използват стъкло, го дават за рециклиране?

Джул не успя да схване непосредственото значение на репликата му, ако изобщо имаше такова. Страут обаче беше прав. Повечето жители на Сан Франциско с определени икономически възможности — а семейство Горман спадаха към тази група — даваха стъклото и хартията за рециклиране, както си му е редът. Градската община дори осигуряваше отделни контейнери. Хора, живеещи като семейство Горман, обикновено не изхвърляха празна бутилка от вино в кошчето за отпадъци.

— И какво ти говори това, Джон? — попита Джул.

— Ами, две неща. Първо, който и да го е изхвърлил, не е разсъждавал трезво, може би паникьосан от това, което току-що е сторил. Второ, може би не е знаел къде обикновено хвърлят отпадъците за рециклиране.

— Това не ми харесва особено — рече Джул.

— Защо?

— Би изключило съпруга.

— Да, допускам. Смяташ, че той го е направил?

Джул не разкри картите си.

— Той се е обадил. Би ми помогнало да знам кога е починала, тъй като той твърди, че е пристигнал в града в шест сутринта днес.

— Е, ако това е вярно, не е бил съпругът. Макар че, боя се, поради потапянето в горещата вана, точното време е разтегливо.

— Не искам да чувам това.

За един кратък миг лицето на Страут доби развеселено изражение.

— Кой знае защо и аз си помислих, че няма да искаш, инспекторе, но дори при това положение може би разполагаме с достатъчно, за да пипнем твоя човек.

— Слушам те.

— Ами, факт е, че когато сутринта хората ми са стигнали на мястото, тя е била напълно вкочанена, което означава, че е била мъртва от поне един час.

— Един час ли? Аз мислех…

— Знам, какво си мислел — че вкочаняването настъпва след около два часа. Топлината обаче ускорява процеса и той може да се развие напълно за един час.

— Което би осигурило на съпруга много време.

— Може би. С изключение на едно нещо.

— Какво е то?

Вместо да отговори, Страут се протегна, хвана ръката на Карин за китката и я повдигна, така че да се свие в лакътя. Когато я пусна, тя падна отново на масата.

— Както виждаш, вкочаняването почти е отминало. Когато тялото пристигна тук и го поставихме на масата, което стана точно в 8:43, вече беше във фазата, в която можеш с известен натиск да раздвижиш ставите. Следователно пълното вкочаняване, което трае приблизително от третия до осмия час, е било приключило. А това ще рече, че смъртта е настъпила най-късно в 12:43 или час преди това.

— Ами телесната й температура?

Страут поклати глава.

— Опасявам се, че в случая е безполезна. Сварила се е до около 40,5 градуса. Вътрешната й температура, когато персоналът ми е пристигнал в къщата, е била 39,4 градуса. Когато я донесоха тук, все още беше над 38. Ако искаш, може да сложиш някакви ръкавици и да пипнеш, за да видиш как е в момента. Действай.

— Ще пропусна, Джон, мерси.

— Е, както искаш. — Той пъхна собствената си ръка с гумена ръкавица в кухината, която беше разрязал под гърдите й, и кимна, сякаш потвърждаваше нещо за себе си. — Адски близо до моята и твоята в момента — каза той. — Според мен е била във ваната през по-голямата част от нощта и това се съгласува с времето на настъпване на смъртта, за което говорим.

Джул скръсти ръце в опит да се стопли.

— Значи не се е удавила?

— Студено ли ти е, инспекторе? Може да ти намерим някаква престилка, искаш ли?

— Добре съм, благодаря.

— Не можем да позволим тук да стане твърде топло. Нали ме разбираш? Но да отговоря на въпроса ти. Да, удавила се е. Вероятно първо е загубила съзнание след удара, а след това са я задържали под водата. Но определено се е удавила.

— А ударът по главата? Можел ли е да я убие, ако преди това не се е била удавила?

— Не. Моето предположение е, че някой я е натиснал надолу и я е задържал. Вероятно не е отнело и трийсет секунди. И, разбира се, тя вероятно не е била в състояние да окаже сериозен отпор. Само че ще бъде адски трудно за доказване.

Джул се намръщи.

— Защо така?

Страут нежно прокара обвития си в гумена ръкавица палец през обръснатата контузия.

— Ами, заради тази област около фрактурата, която разглеждаме. Виждаш, че има малка подутина, което означава, че след удара тук е имало приток на кръв. Всеки добър адвокат ще каже, че жената просто е ударила главата си по някое време, преди да се мушне във ваната, и няма наистина сигурен начин да се докаже, че не е така. Между другото, алкохолът в кръвта й беше 1,1%о, така че от юридическа гледна точка тя е била пияна, а освен това при първия оглед ми се стори, че в организма й има някакво успокоително…

— Викодин — каза Джул.

— Все още не знам, но е възможно — сви рамене Страут. — Работата е там, че жената може просто да е припаднала от виното, опиатите и топлината, да се е подхлъзнала, да се е оказала под водата и да се е удавила. Няма начин да бъде доказано, че не е така.

— Значи не би го определил като убийство?

Страут много добре познаваше играта и насладата от нея потрепваше по лицето му.

— Ами, убийство е, докато не отсъдя друго. И от това, което виждам тук, с тази подутина, не смятам да го нарека самоубийство. Така че, при всички положения вратата продължава да бъде отворена за теб.

— Ти обаче не си склонен да го наречеш убийство? — Джул се усмихна непринудено. — Ще те черпя един хубав обяд при Лу.

— Не мога. Съжалявам. Още не съм стигнал дотам. Ако е било убийство, а между нас казано, мисля, че вероятно е било, имаш тежка задача. Човекът е свършил адски добра работа, говоря само от професионална гледна точка. Ще бъде страшно трудно да се докаже убийство, след като не мога да се закълна на свидетелското място, че изобщо е било убийство. Ще ме попитат дали е възможно да е било злополука или дори самоубийство, и ще трябва да им отговоря утвърдително. А не това искаш да чуеш, нали?

* * *

— Добре, но ето каква е другата картина, която не мога да избия от главата си.

След като остави Страут, Джул се бе отбил горе на третия етаж при прокурорите, по-точно в малкия и тесен кабинет на заместник-прокурора Джери Ейбрамс. Сега Джул седеше на неудобния дървен стол зад бюрото на колегата на Джери, който щеше да прекара следобеда в съда.

— Стюарт Горман се прибира вкъщи в безбожно ранен час? Шест, шест и трийсет, някъде по това време, нали така? Ти някога тръгваш ли на път в два сутринта? Аз никога. Както и да е, мотае се известно време, качва се на горния етаж и вижда, че в леглото няма никого, след което слиза долу, излиза навън при горещата вана и открива съпругата си. Следиш ли ми мисълта?

Ейбрамс, вдигнал крака на бюрото си и допрял връхчетата на пръстите си пред устата, отвори очи и наведе глава. Слушаше много внимателно. Описа кръг във въздуха с показалеца си, което означаваше Джул да продължи да говори.

— Така, значи той я изважда от ваната и когато пристигат първите ченгета, й прави изкуствено дишане. — Джул спря, после попита: — Разбираш ли?

Ейбрамс отново отвори очи.

— И какъв е проблемът? Ако знае как се прави изкуствено дишане, ще опита…

Джул обаче протегна дланта си.

— Почакай малко, Тонто. Според това, което току-що разбрах от Страут, проблемът е, че въпросното действие трябва да е станало, докато жената е била напълно вкочанена. Била е вдървена като дъска. И не ме интересува колко мъртвеца е виждал човек. Дори да ти се случва за пръв път, няма да объркаш тяло, което вече се е вкочанило, с припаднал, за когото има надежда да бъде върнат към живота.

— Вероятно е така. — Погледът на Ейбрамс бързо премина по ъглите на стаята. — И мисълта ти е…?

— Мисълта ми — рече Джул — е, че Горман очевидно трябва да е знаел, че жена му е мъртва. Как е възможно да не е мъртва? Разиграл е сценка, когато момчетата от Главния участък са се появили в отговор на спешното обаждане. Влизат и го виждат как й прави изкуствено дишане… разбираш ли какво искам да кажа? Все едно се опитва да помогне, а не я е убил.

— Може би просто е изпаднал в паника и наистина се е опитвал да я спаси.

— Джери, тя е била мъртва под водата от шест часа. Твърде неправдоподобно е.

— В живота, може би е така. Но е правдоподобно, както се казва, за съдебните заседатели. Ако аз го защитавах, си представям как бих казал: „Дами и господа съдебни заседатели, под напора на чувствата, когато е открил мъртва във ваната любимата си съпруга, за която е женен от двайсет години, на г-н Горман му е хрумнало единствено да опита отново да й вдъхне живот, макар и да е изглеждало невъзможно. Той я е обичал толкова много, че може би любовта му е способна да предизвика чудо. Нищо друго не е можел да стори“. — Ейбрамс разпери ръце. — Това звучи адски добре, Дев. Двама или трима от общо дванайсетте заседатели ще го приемат напълно, никакъв проблем.

— Аз не мога.

— Е, разбира се, че не можеш. Нелепо е в точния смисъл на думата. И откога това е причина да не представиш довод пред съдебните заседатели?

Ейбрамс най-сетне свали краката си на пода и се повдигна в стола си, поставяйки лактите на бюрото си.

— Как е алибито му?

— Казва, че е бил на път, слизал от Екоу Лейк, малко на югозапад от Тахо. Тръгнал, както мисля споменах, в два часа, тъй като не можел да спи.

— Значи може да е тръгнал, да речем, в осем предната вечер, но никой не знае?

— Точно така. Никой.

— Значи смяташ, че той го е извършил?

Докато говореше, Джул бе изправил един кламер и сега го увиваше около пръста си.

— Ще ти кажа какво успях да подредя донякъде, а ти ми кажи какво мислиш. Първо, в петък тя му е казала, че иска развод. Второ, изкарвала е купища пари — явно наистина огромни купища — и сега всичките са негови, макар че в действителност него парите никога не са го интересували особено.

— Аха — рече Ейбрамс. — Мен също.

— Малко хора са толкова повърхностни — съгласи се Джул. — После това с изкуственото дишане. Обаче, да си кажа право, не ми изглежда като да скърби особено. Да, разтревожи се как всичко това ще се отрази на дъщеря им. Но съпругата? Нещата между тях и бездруго са били приключили.

— И си разбрал всичко това от него? От Горман?

— По-голямата част. Без първата помощ. Но всичко останало е направо от извора. Накрая подхвърля този сценарий с викодина, алкохола и ваната с температура точно 40,5 градуса, за който просто ей така ми споменава, в случай че ми трябва предположение как е умряла. И който, между другото, идеално пасва на фактите.

С отнесен поглед, който придобиваше, когато се съсредоточаваше, Ейбрамс разчегърта едно петънце в дървесината на бюрото си.

— Прекалено идеално, това си казваш.

Джул кимна.

— Страут дори каза, че изглеждало като адски професионално свършена работа.

Най-сетне Ейбрамс срещна погледа на Джул.

— Ами, задачата ти е изключително трудна. Особено ако алибито му издържи. С онова, с което разполагаш, още не бих го изправял пред голямото жури. — Ейбрамс замълча за момент и поклати печално глава. — Страут е сигурен, че причината за смъртта е удавяне, така ли?

Джул кимна.

— Защото при удавяне е много трудно да се докаже убийство. Има ли някакви следи от борба?

— Само подутината.

Ейбрамс се взираше в стената зад главата на Джул.

— Е — рече той, — в началото на полувремето сме. Междувременно, чу ли за женското тяло, което открили сутринта в плитчините на залива?

— Не. Какво за нея?

— Била толкова грозна, че дори приливът не искал да се показва с нея.

— Еха! — Джул поклати глава, изпълнен с възхищение. — Това е шега, нали? А казват, че адвокатите нямат чувство за хумор.