Джон Лескроарт
Под подозрение (27)

27

Джина надникна от клетката зад Отдел 12, където бяха двамата със Стюарт, и видя, че както се очакваше, залата ще бъде твърде пълна дори и за едно нашумяло предварително изслушване. Самата зала беше чисто и просто практично помещение без нито един прозорец. Със старата си светла мебелировка и с високия си таван тя напомняше на Джина за стара училищна библиотека. В галерията имаше около осемдесет седалки, подобни на седалките в театър. Три четвърти от местата бяха отделени за медиите. Всички седалки вече бяха заети.

Джина позна няколко водещи на новини, както и неколцина репортери от местните вестници, включително и Джеф Елиът в инвалидната му количка на централната пътека. Би трябвало да го очаква, но не го очакваше, затова се изненада приятно, когато видя и Дизмъс Харди, и Уес Фаръл, седнали в сектора на защитата, за да й окажат морална подкрепа. Джед Конли седеше един ред пред тях и насред шумотевицата говореше с Дебра Драйдън, която беше от „страната“ на Стюарт в галерията. Като свидетел — макар и враждебен свидетел на обвинението — Дебра заедно с всички останали свидетели трябваше да напусне галерията веднага след призоваването на първия свидетел, но поне Стюарт щеше да я види в съдебната зала и да усети подкрепата й, когато влезе.

Нямаше и следа от Кимбърли.

Джина се учуди от останалите хора от „нейната“ страна в галерията — не познаваше нито един. Сигурно бяха от редовните посетители на съдебни дела — това си помисли, докато не забеляза, че няколко от тях на предните редове държаха в ръцете си книги на Стюарт. Почитатели. Кой знае защо леко се разведри, докато ги наблюдаваше.

Другата половина на залата беше също толкова пълна, но Джина не познаваше никого, освен съдебния лекар Джон Страут, Лен Фаро от криминалната лаборатория, Девин Джул и Бетани Робли с майка й. Освен Фаро целият трети ред беше зает от униформени полицаи. Пред нея на масата на прокурора Джери Ейбрамс тържествено подреждаше някакви папки и разговаряше небрежно с един от приставите.

Джина се обърна с лице към клиента си, на когото не му харесваше особено, че е на една верига с още дванайсет затворници, които бяха извървели с вече мокрите си хартиени чехли разстоянието от задния вход на Съдебната палата до клетките си в съответните съдебни зали. Седеше леко приведен напред на бетонната пейка, единственото място за сядане в клетката, и изглеждаше така, сякаш няма нито един приятел на света. Тя сведе поглед към него.

— Струва ми се, че ей там има твои почитатели. Държат книгите ти.

— Моите книги ли? — вдигна глава Стюарт. — Това е съвсем друг свят. — После внезапно се пооживи. — Казах ли ти, че вчера получих съобщение от издателя си? Никога няма да се сетиш.

— Продажбите ти са се вдигнали до небето.

— Не е честно, позна. Не са точно до небето, но ще правят допечатки на всичките ми книги. Можеш ли да повярваш?

— Да. Съдейки по онази, която прочетох, би трябвало. Книгата е великолепна.

— Е, боя се, че продажбите нямат много общо с литературните качества на самите книги. Всъщност, Джина, хрумна ми страхотна идея. Защо не проточим цялата тази работа с процеса още повече? Когато приключим, ще съм богат.

— Ти вече си богат, Стюарт. Освен това трябва да поговорим за парите. Скоро ще трябва да ми подпишеш чек. Съдружниците ми стават малко неспокойни.

— Дали да не почакаме и да видим как ще се развият нещата в съдебната зала днес? — подсмихна се той.

— Това е наистина лоша идея.

* * *

— Тишина, тишина! Започва заседанието на Върховния съд на щата Калифорния за окръг Сан Франциско. Заседанието ще води съдия Сесил Тойнби. Всички да станат.

Тойнби беше относително отскоро във Върховния съд и Джина не го познаваше. Когато той влезе през задната вратичка на съдебната зала, тя си помисли, че сигурно е станала грешка и някакъв студент по право се е издокарал с тогата на съдията. Но не — прясно избръснатият млад мъж със свежо лице се изкачи до мястото си, огледа залата и се усмихна на всички и на никой конкретно с неподправен ентусиазъм. Джина едва ли не го чуваше как си мисли: „Толкова е готино“. Той се наведе, поздрави стенографката си, ветеранка от години на име Пат Кон, и след това седна.

Явно искаше това изслушване.

Вместо да направи очакваното — да изпрати това дълго предварително изслушване в друга зала, специално за целта, — той стори точно обратното. Бързо насрочи други дати за останалите петнайсет изслушвания в графика си и ги разпредели в половин дузина други съдебни зали. Щеше да запази това изслушване за себе си.

Джина като че ли подозираше причината. Това нямаше да бъде обичайно предварително изслушване, на което полицаите изчитат събраните свидетелски показания. Верен на думата си, Джакман й бе осигурил истинско изслушване, истинско разглеждане на доказателствата по делото. Обвинението щеше да призове всички свидетели на събитията и което бе още по-невероятно, Ейбрамс й бе казал, че може да призове, който свидетел на защитата пожелае. Явно сега щеше да се разиграе истинският театър и Тойнби възнамеряваше да го гледа.

Джина седна по даден от съдията знак, положи ръката си върху ръката на Стюарт и леко я стисна, за да му вдъхне увереност, каквато самата тя нямаше.

Предварителното изслушване се различава от истински процес в много отношения — не само заради изискванията за нужните доказателства. От стратегическа гледна точка нито една от двете страни не правеше въвеждаща пледоария. Обвинението започва направо с призоваване на свидетелите, които защитата подлага на кръстосан разпит. Исканията към съда рядко се отправят предварително. Съдиите отсъждат на момента. Джина имаше поне половин дузина възражения срещу онова, което очакваше да представи обвинението, и добро съдийско отсъждане по което и да е от тях щеше да бъде от съществена помощ, дори и да е малко вероятно да засегне изхода на делото.

Вече удобно настанил се на мястото си, съдията отново огледа доволно галерията. Сведе поглед пред себе си, явно разглеждаше няколко страници. Жуженето в галерията се усили за миг, а след това постепенно утихна от само себе си. Когато стана съвсем тихо, Тойнби вдигна поглед и кимна на госпожа Кон.

— Да започваме, Пат — сърдечно каза той.

* * *

Сърдечен или не, Тойнби нямаше да бъде голям приятел на Стюарт или на Джина. През следващите десет минути тя помоли да позволят на клиента й да носи цивилни дрехи поне отсега нататък. Помоли да му свалят белезниците и веригата. Ако това не бе възможно, помоли поне да не го връзват за стола му. Помоли фотографите и най-вече телевизионните камери да нямат достъп до залата. Тъй като свидетелите нямаше да присъстват в залата, освен докато дават показания, но разследващият полицай Джул щеше да остане по време на цялото заседание, та помоли той да даде показания пръв.

И така нататък.

— Отхвърля се.

— Отхвърля се.

— Отхвърля се.

При четвъртото или петото отхвърляне Тойнби се опита да придаде повече или малко приятелски тон на случващото се.

— Боя се, че и това се отхвърля, госпожо Роук. Съжалявам.

Галерията зад нея се кискаше или развеселена, или съчувстващо, а може би и двете. Джина се наведе и прошепна на Стюарт:

— За протокола, не се надявах да позволи много от тези неща, но трябваше да опитам.

Реакцията на Стюарт, загледан право напред със сключени ръце върху масата на защитата, беше продължително и леко кимване, все едно си тананикаше нещо наум.

Най-сетне тази част приключи. Джина затвори очи и тихо въздъхна от облекчение, като се постара да си напомни, че не е очаквала много по-различни резултати, макар да бе таила известни надежди за някои от исканията си. Утеши се с факта, че поне Ейбрамс не беше отнесъл делото пред голямото жури, където не можеше да присъства нито адвокат по защитата, нито дори съдия. Истина беше, че посредством голямото жури един прокурор можеше да обвини дори сандвич с шунка.

Освен това Ейбрамс не повика Джул да изрецитира показанията на свидетелите. Поне по време на това предварително изслушване Стюарт нямаше автоматично да отиде на процес за убийство. Джина щеше да получи възможност да подложи на кръстосан разпит свидетелите на обвинението, да повдигне съмнения и дори да призове собствени свидетели. Освен това щеше да види с какви мотиви ще се представи Ейбрамс, както и да получи предварителна представа за свидетелите и за уликите, които щеше да използва на процеса, ако изобщо се стигне дотам.

Не че се съмняваше особено какъв ще бъде крайният резултат — предвид на изискването за вероятен мотив за престъплението, той беше почти неизбежен. Но както казваше Дейвид Фрийман, една от многото прелести на закона е, че никога не знаеш какво точно ще се случи. Просто изстрелваш най-добрите си патрони и кой знае, може да уцелиш нещо и да нанесеш истинска вреда.

Но сега Джери Ейбрамс вече беше станал, подреждаше поредната папка и призова първия си свидетел д-р Джон Страут. Както й бе напомнил съдружникът й Дизмъс Харди предишната вечер, обвинението трябваше да докаже само две неща, за да успее в това изслушване: че е било извършено убийство и че вероятният му извършител, поне колкото да предизвика „силно съмнение у един разумен човек“, е обвиняемият. Така че решението на Ейбрамс да призове Страут беше очаквано. Само с един свидетел обвинението щеше да изпълни половината от задачата си — да докаже, че е имало убийство. Само че този случай не беше толкова прост и ясен.

Причината за смъртта още от самото начало бе удавяне и прокурорът можеше да стигне до убийство само ако сравни бутилката от вино, намерена в кофата за боклук в кухнята на Стюарт, с фрактурата на черепа на Карин. Джина прецени, че призоваването на Страут ще й даде възможност още отрано.

Наведе се напред на мястото си, забравила за нервността.

Страут беше съдебният лекар на Сан Франциско от толкова отдавна, че самото му присъствие на свидетелското място, особено в очите на професионалистите в съда, на съдията и на адвокатите, беше едва ли не мерило за незабавна достоверност. Висок, аскетичен на вид, с изтъняла побеляла коса, но въпреки това по-дълга от обичайното, Страут беше самото олицетворение на провинциален лекар, на когото семействата без всякакво колебание се доверяваха. През четирийсетгодишната си практика той сигурно бе прекарал общо една година на твърдата свидетелска скамейка.

Присъщият на ситуацията драматизъм — определянето на действителната причина за насилствена смърт — явно отдавна бе престанал да му въздейства.

Джери Ейбрамс беше облечен в бледозелен костюм, жълта риза и кафява вратовръзка — неподходящо облекло, ако бяха пред съдебни заседатели, твърде крещящо и Джина го знаеше, — но вероятно тук нямаше значение. Той излезе няколко крачки пред масата си вляво от нея, поздрави лекаря и веднага започна:

— Доктор Страут, бихте ли казали името и професията си за протокола?

Започна се.

— Джон Страут. Главен съдебен лекар на общината и на окръг Сан Франциско.

— От колко време сте на този пост?

Обикновено, ако нямаше сериозна причина, Джина не би се намесила толкова рано в процедурата, защото това дразнеше съдиите. Но този път реши, че е време да опита да спечели малко приятели в залата.

— Ваша чест, защитата приема без уговорки квалификацията на д-р Страут.

— Благодаря ви, госпожо Роук. Господин Ейбрамс?

Ейбрамс се обърна към нея и й кимна в знак на благодарност.

— Доктор Страут, вие сте извършили аутопсията на жертвата Карин Драйдън, нали така?

— Да, аз. — Заради акцента му фразата прозвуча като „даас“.

— Бихте ли ни казали какво открихте при клиничните наблюдения в подкрепа на това?

Едно от многото качества на Страут бе, че е изчерпателен. Започна от пристигането на трупа в моргата все още в крайния етап на вкочаняването и топло поради факта че е било потопено в горещата вана. По настояване на Ейбрамс той каза, че резултатите от направените кръвни проби сочат ниво на алкохол в кръвта от едно цяло и едно, а също така и наличието на наркотичното обезболяващо вещество викодин. Той описа вдлъбнатата фрактура зад ухото на Карин, но Ейбрамс каза, че след минута ще се върнат на този въпрос. Накрая Страут съобщи безспорното си заключение, че причината за смъртта е удавяне.

— А сега, докторе, може ли да поговорим минутка за времето на настъпване на смъртта?

— Бих могъл — отвърна Страут, — но не съм сигурен, че ще се вместя в една минута.

Страут се забавляваше. Времето, прекарано на свидетелската скамейка, можеше да премине доста скучно, ако не го пораздвижиш. Галерията зад Джина демонстрира одобрение към тази дребна шега. Тойнби също се усмихна. След това Страут се върна към деловия тон и описа различните промени, свързани със смърт във вана, пълна с нагрята до четирийсет градуса вода, въздействието й както върху началото, така и върху края на трупното вкочаняване, върху вътрешната температура на тялото и как тези неща влияят върху определянето на времето на настъпването на смъртта.

— Но всъщност успяхте да определите момента на настъпване на смъртта, нали?

— Доста точно, бих казал.

— По-точно, отколкото ако трупът не е бил в гореща вода?

Явно Ейбрамс и Страут бяха репетирали този момент.

— Да, господине. Малко по-точно. Починала е между единайсет и четирийсет и пет и дванайсет и четирийсет и пет предишната нощ.

— Благодаря ви, докторе. — Ейбрамс отиде в средата на помещението, където обикновено се намираше масата с веществените доказателства, макар че днес върху нея имаше съвсем малко предмети. Той взе бутилката от вино, която Страут бе споменал преди това. Беше доста характерна и лесно се разпознаваше — според етикета вътре бе имало шардоне от долината на Една. Ейбрамс заведе доказателството като номер едно на обвинението и подаде бутилката на Страут.

— Познавате ли тази бутилка, първото доказателство на обвинението, д-р Страут?

— Да.

— Кога за пръв път я видяхте?

— Инспектор Джул я донесе в моргата.

— Сравнихте ли я по негова молба с раната на жертвата, за да проверите дали е възможно тя да е причината за нея?

В този толкова клиничен разпит Карин беше „жертвата“ и щеше да си остане такава, докато прокурорът не започнеше да използва името й пред съдебните заседатели, за да прибегне по време на процеса до чисто човешкия й облик.

— Направих го.

— И какво открихте?

— Съвпадаше напълно.

— Бихте ли обяснили това още малко?

— Разбира се. Преди това бях избръснал косата на това място на черепа, за да разкрия фрактурата, която беше определена и ясно изразена. Сравних я с формата на бутилката и стигнах до извода, че бутилката определено би могла да бъде причината за фрактурата.

— Но, докторе, възможно ли е друга бутилка със същата форма и големина да е предизвикала същата фрактура?

— Разбира се, всякакъв предмет може да я е предизвикал. Но трябва да е бил с формата и с размера на тази бутилка.

— Докторе, достатъчно силен ли е бил ударът по главата на жертвата, за да бъде причина тя да изпадне в безсъзнание?

— Да. Със сигурност я е зашеметил за даден период от време и вероятно е бил достатъчен, за да изпадне тя в безсъзнание.

— Значи всъщност ударът не я е убил?

— Не. Както вече казах причината за смъртта е удавяне. В дробовете й имаше вода. Несъмнено е дишала, когато е потънала под водата.

— Благодаря ви. — Ейбрамс се обърна към Джина. — Свидетелят е ваш.