Джон Лескроарт
Под подозрение (11)

11

— Какво правиш?

— Кога?

— В момента.

— Нищо. Тъкмо се събуждам. Някакви новини от Джул?

— Още не, което можем да приемем като добър знак.

— Всъщност разглеждах едно старо списание на Американската асоциация на пенсионерите, оставено от някой в стаята, и решавах един тест, за да видя колко знам за Майкъл Дъглас.

— И как се справяш?

— Не много добре. Не е женен за Анет Бенинг.

— Не е. Това е Уорън Бийти. Майкъл Дъглас е с Катрин Зита Джоунс.

— Стига бе! Много са различни.

— Но му е съпруга, Стюарт. Съпругата му е Катрин Зита Джоунс.

— Разбрах те и първия път. Но тогава кой е известният му баща?

— Ще ти подскажа. Имат една и съща фамилия.

— Не знам. Джон? Питър? Тони? Райън?

— Прочутият Тоби Дъглас?

— Стивън? Има ли Стивън Дъглас?

— Той е спорил с Линкълн, така че отпада. Какво ще кажеш за Кърк?

— Кърк Дъглас! Но той не е достатъчно възрастен, за да е баща на Майкъл, нали?

— Би трябвало да е, защото наистина му е баща. Още нещо за Майкъл Дъглас, което не ти е ясно?

— Другата звезда в първия му хитов филм. Дори не знам кой е филмът.

— „Романс за камъка“. Катлийн Търнър е другата звезда.

— Божичко! И за правото ли знаеш толкова много?

— Поне. Може би дори повече. Част от познанията ми са дори на латински.

— Добре. Вече се чувствам по-добре, задето си ми адвокат.

— Благодаря — отвърна Джина. — Ким с теб ли е?

— Не.

— Добре. А Дебра?

— Какво за нея?

— Аз попитах първа.

— Прибра се вкъщи следобед, защото казах, че искам да поспя.

— Наспа ли се?

— Спах няколко часа, така че ще издържа до довечера.

— Излиза ли ти се?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да излезеш от стаята си, да подишаш чист въздух, да се поразходиш? Мога да дойда след петнайсет минути.

— Защо?

— Ами да поговорим.

— За какво? Пак за това ли?

— В основни линии. За теб. За Карин. За тези неща.

— Не стига ли вече за днес?

— Честно казано, ни най-малко.

— Искам да се върна, когато Ким се прибере.

— Сигурно е възможно. Знаеш ли, за човек, който няма друга работа, правиш това решение по-трудно, отколкото би трябвало да бъде. Предлагам ти разходка, разговор, разпускане, може би дори по едно кафе лате. Никакъв риск.

— И можеш да дойдеш след петнайсет минути.

— Или по-малко.

— Добре. Ще се приготвя.

* * *

Преди двете момичета прекарваха много време заедно, но през последните години се бяха отчуждили. Бетани, напрегната и свръхамбициозна, установи, че след като приключи с домашните, няма сили да прави компания на Кимбърли с нейните крайни смени на настроението. Когато Кимбърли беше потисната, ставаше изключително мрачна и понякога говореше дори за самоубийство, или пък заспиваше, ако се опитваха да правят заедно по-спокойни неща — например да учат, да пекат сладки или просто да се мотаят навън. От друга страна, когато беше щастлива, Ким ставаше шантава, непобедима и безсмъртна, а това беше още по-трудно поносимо — крадеше разни неща, натискаше се с момчета, които дори не познаваше, или се дрогираше.

Накрая двете се разбираха без проблеми само когато бяха в планината и караха ски или сноуборд, но дори тогава обикновено се чувстваха добре само в присъствието на Стюарт. Той беше достатъчно дързък за дъщеря си и достатъчно разумен за Бетани. Когато тримата бяха заедно, беше много забавно, но Стюарт поставяше ограничения, например, когато Кимбърли искаше да скочи със ските от някоя скала. Но дори тези хубави моменти вече от няколко години бяха в миналото, затова Бетани се учуди, когато по обяд Кимбърли я намери в двора на университета и просто се приближи, докато тя разговаряше с няколко свои приятели.

— Ей, може ли да поговорим за момент?

— О, боже, Кимбърли, разбира се. Аз… много съжалявам за майка ти.

— Дааа. — Бетани отдавна не я беше виждала облечена толкова прилично, с нормални дрехи. Само че изражението й бе странно празно. Бетани си напомни, че приятелката й току-що е изгубила майка си.

Двете се отделиха в един ъгъл на двора. Седнаха на една от пейките до сградата и не се заговориха веднага. Най-накрая Бетани попита:

— Добре ли си?

— Не съвсем. Не си го бях представяла така. Не мислех, че толкова ми пука за майка ми. Искам да кажа… — Кимбърли въздъхна тежко. — Нали знаеш…

— Не ми се иска да научавам — кимна Бетани.

— Права си, не ти трябва. — Кимбърли завъртя глава и погледна приятелката си. По лицето й вече безпогрешно се четеше гняв. — А сега баща ми е загазил най-вече заради теб.

— Заради мен ли? Защо заради мен?

— Защото ти си казала на полицията, че си го видяла да влиза в къщата.

— Наистина го видях.

— Хубаво, ама той твърди, че не е бил там. — Ким впери дълъг и настойчив поглед в лицето на приятелката си. — Не схващаш ли, Бетани? Ако се е върнал в къщата, изглежда така, все едно е убил мама.

— Ченгето, с което говорих, каза, че още нямат заподозрян.

— Е, вече имат.

Бетани дълго мълча.

— Не исках. Не исках да става така.

— А какво според теб щеше да стане?

— Не знам. Просто отговорих на въпросите.

— Ами ще трябва да промениш отговорите си.

— Но как да го направя?

— Просто му кажи, че си сбъркала. Че не помниш добре.

— Но аз помня, Ким.

— Трябва да го направиш, Бетани. Не го е извършил баща ми. Ако държиш на думите си, ще решат, че е бил той. Не можеш да го допуснеш.

— Да, но…

Кимбърли силно плесна по панталона си.

— Чуй ме! Забрави за всички „ако“ и „но“. Трябва да промениш каквото си им казала. Точка.

— Искаш да излъжа?

Вероятно ядосана, задето не успява да изпрати ясно послание, Кимбърли я прикова с поредния заплашителен поглед.

— Виж какво, Бетани, много е просто. Или ще излъжеш, или…

— Или какво?

— Боже, нужно ли е да ти казвам? Или ще е случи нещо наистина лошо. Ясно ли е?

* * *

Разходката из Марина от Форт Мейсън до Криси Фийлд вероятно е най-живописният маршрут в града, прочут с красотата си. А днес под безоблачното и пурпурно небе гледката се разкриваше в пълната си прелест.

Стюарт и Джина бяха по ризи, пъхнали ръце в джобовете, и крачеха отривисто. Не след дълго стигнаха до тъмнозелените хълмове с явори и борове на Президио. Дворецът на изящните изкуства с розовия си купол се извисяваше над покривите на сградите в района на Марина. Вдясно от Джина множество мачти на яхти се поклащаха леко на стоянките, а отвъд тях бляскавият син залив бе приютил останалата част от флотилията — буйно множество издути и пъстри платна, които се разминаваха, често флиртувайки опасно с огромните товарни или пътнически кораби, които прекосяваха канала под невероятно близо разположените червени кабели и стомана на моста Голдън Гейт. Въпреки че платната във водата бяха издути от вятъра, тук, на брега, духаше съвсем леко.

Небрежният разговор за Майкъл Дъглас ни най-малко не бе разсеял недоразумението между адвокатката и нейния клиент от сутрешната им среща в нейния кабинет. Напрежението пулсираше между тях по време на проведения от Джул разпит, защото Джина непрекъснато се намесваше и отговаряше — или по-скоро съветваше Стюарт да не отговаря — на много от въпросите, на които Джул вече бе получил отговор предния ден. Дали Стюарт е обичал съпругата си? Или пък я е мразел? Кога точно му съобщила, че иска развод? Конкретно при какви обстоятелства? По кое време се е прибрал у дома? Кога е тръгнал от Екоу Лейк? Колко пари ще наследи? И така нататък.

Нито Джул, нито Стюарт бяха оценили усилията й. Не помогна и фактът, че единствения път, когато Джина бе преценила за уместно изцяло да сътрудничи на Джул — когато той бе поискал да вземе с тампонче проба от слюнката му за ДНК теста, — Стюарт силно се бе възпротивил. В крайна сметка Джина бе успяла да се наложи — полицията винаги можеше чрез заповед да получи ДНК проба. Нищо нямаше да спечелят, ако в момента откажеха да дадат такава проба. Въпреки това пробата ядоса Стюарт неимоверно много и реакцията му отново доведе до точка на кипене врящия в гърдите му гняв, който Джина цяла сутрин се бореше да потисне. Ако беше невинен, както твърдеше, защо ще възразява?

Накрая, след като Джул си тръгна, двамата обсъдиха въпроса за парите. Шейсет и пет хиляди долара с чек или с платежно нареждане трябваше да пристигнат в кантората й възможно най-бързо, преди края на седмицата. Джина не работеше безплатно, а този случай щеше да ангажира цялото й време, ако бъде повдигнато обвинение в убийство. Разбира се, Стюарт беше свободен да си потърси друг адвокат, ако иска, но Джина го предупреди: „Както и за всичко останало, получаваш това, което си плащаш“.

Сега, в очите на незапознат наблюдател двамата изглеждаха като стара семейна двойка, която практикуваше спортно ходене и разговаряше за най-обикновени неща — за къщата, за децата. Само че вгледаш ли се по-внимателно, проличаваше по-сериозно напрежение. Стюарт разказваше на Джина за дъщеря си — за хубавите и за лошите й страни, които бяха доста по-съществени.

— Е, ако се наложи да избираш, как би я определил — чудесна или трудна? — попита Джина.

— Там е работата. Тя е и двете. Чудесната й страна е, че притежава невероятния ум на майка си, амбицията и дори доста голяма доза от естествената красота на семейство Драйдън. Когато реши, може да бъде много, много хубава, но… сега стигаме до трудната част. Всъщност всичко води към трудната част. — Той продължи да върви. — Не знам как да го кажа, без да прозвучи много зле, но с нея никога и нищо не е било лесно — казвахме й „оригиналът на трудно дете“. И то когато не й бяхме ядосани.

— Добре.

— Не, не е добре. Едва ли ще искаш да ти разкажа за хранителните й навици, които варираха от страхотно тъпчене до доста сериозна булимия през последните няколко години. Да не говорим за основните хигиенни правила — коса, нокти и всичко останало. Знаеш ли с какво беше облечена, когато пристигна вчера? Камуфлажен костюм от Армията на спасението.

— Това се носи сега, Стюарт.

— Добре, но защо облича тези размъкнати боклуци, когато може да бъде… привлекателна. Просто не разбирам.

— Може би не иска да бъде привлекателна. Може би вниманието я кара да се чувства застрашена. Имам приятелка, която прави същото. Ако облече рокля или блуза без ръкави, шофьорите, които минават покрай нея с колите си, се блъскат. Виждала съм го. На нея й е адски неприятно. А според мен не е ненормално.

— Още не сме стигнали до ненормалните неща.

— А какви са те?

— Състоянието на психиката й, което за малко не стана причина двамата с Карин да се разделим преди доста време. — Стюарт разказа подробно на Джина как през пубертета Ким поставила на изпитание търпението и на двамата с всякакъв вид нестандартно поведение, докато накрая Карин не решила, че дъщеря им страда от „класически“ дефицит на вниманието и трябва да започне редовен прием на риталин. — Проблемът беше — продължи Стюарт, — че аз не вярвам особено на версиите за този дефицит на вниманието, които образованите колеги медици на Карин възприемат.

— Като какво?

— Като валидно за всички случаи обяснение за огромната енергия и за разрушителното поведение на някои младежи. Смятах, че ако дъщеря ми толкова отчаяно се нуждае от внимание, може би се дължи на факта, че не получава достатъчно от родителите си, включително и от мен. Затова започнах да я водя на разни места — сред природата, по горите, на обичайните места. — Той сви рамене. — Това като че ли помогна за известно време. Поне не се налагаше да я мъкна насила.

— И какво стана?

— Ами накрая, както обикновено, се оказа, че Карин е по-права от мен. — Той спря и погледна Джина право в лицето. — Всъщност установихме, че Ким страда от раздвоение на личността, което наричаха маниакална депресия. Трябва редовно да приема литий, защото иначе не функционира както трябва в реалния свят. И за съжаление в класическия случай, а тя е такъв, болният забравя или не иска да си взема лекарството. Когато го взема, е добре, обаче всичко в живота й е някак монотонно и досадно, а тя ненавижда това. Иска да бъде в кулминацията на маниакалността. Затова спира хапчетата и започва да чупи и да изгаря неща. Знаеш ли, онзи път… — Той внезапно замълча и погледна над главата на Джина към безоблачното небе. — Не, няма значение — промълви Стюарт по-скоро на себе си.

Джина обаче постави ръка върху неговата.

— Какво няма значение? Кой път?

Стюарт въздъхна и посочи към пейката встрани до алеята.

— Искаш ли да поседнем за момент?

И й разказа какво се бе случило всъщност, когато преди пет години съседите повикали полицията, когато чули „трошенето на съдове“.

Стюарт бе извадил един трик от торбата с писателските си хитрини и бе разказал на Джина историята, без да споменава извършителя. Наистина била хвърлена чиния и Карин наистина била порязана, но не той хвърлил чинията, а Кимбърли.

Стюарт и Карин били единодушни, че няма да допуснат дъщеря им да бъде обвинена за нападението. Животът й щял да бъде достатъчно труден — дори да успеела да се стегне и съвестно да взема лекарството си — и без допълнителния товар на криминалното досие. Това лято Ким отново престанала да взема хапчетата си, което довело до поредица от огромни и доста шумни караници между Ким и родителите й.

Виковете, които чули съседите? Били Ким и Стюарт, дъщеря и баща, а не Карин и Стюарт, съпруга и съпруг. А когато полицията дошла, двамата с Карин заедно разиграли театър и се държали така, все едно се били скарали — отново за да защитят дъщеря си.

Той седеше на пейката и се взираше в празното пространство отпред. Две чайки бяха кацнали на тревата от другата страна на алеята и воюваха за едно пържено картофче. Джина се прокашля и каза:

— Знаеш ли, можеш да кажеш това на Джул. Ако не смята, че си удрял съпругата си, много от проблемите ще изчезнат.

Стюарт обаче поклати глава:

— Ще се разчуе. А на Ким и без друго й е достатъчно трудно.

— Може и да не се разчуе. Джул умее да пази тайна.

— Не знам. Нищо не знам. — Той въздъхна дълбоко. — Искаш ли пак да повървим? — След като изминаха известно разстояние, Стюарт продължи: — Всяка част от тази история е свързана с много вина. Истината е, че проблемите на Ким — дори самата Ким — отровиха взаимоотношенията между мен и Карин. Карин се затвори в своя свят на обществено положение, пари и слава, а аз се отдръпнах, за да не се налага непрекъснато да се сблъсквам с всичко това. Когато бях у дома, се опитвах да бъда добър съпруг и баща, струва ми се, но знаех, че не мога да направя нищо, за да помогна на дъщеря си или за да подобря отношенията си с Карин. Просто така стояха нещата. Освен това бях прекалено слаб или… и аз не знам… прекалено безсилен да сторя каквото и да било.

— Смятал си, че вината е твоя.

— Наистина беше така. Всъщност аз много исках да имаме дете. Ако зависеше от Карин, това никога нямаше да се случи и нещата щяха да са по-добре.

— Може би нямаше да са по-добре, Стюарт. Щяха да са различни.

— Нищо различно от това нямаше да е по-зле, повярвай ми. Не, Ким носи моите гени. Без нея двамата с Карин… По дяволите, не знам.

— Това е изворът на гнева й, нали?

— Да, до голяма степен. Защо според теб трябваше да бягам, за да се почувствам „излекуван от водата“? Но когато се върнех и се окажеше, че Ким не е вземала хапчетата си и избухваше срещу мен за нещо съвсем обикновено или дори въображаемо, напрежението отново ме съсипваше. Естествено, ако си изпуснех нервите, Карин обвиняваше мен.

Джина скръсти ръце. Духна вятър и отметна кичура коса от челото й. Заговори, вперила поглед във водата:

— Каза, че Ким и Карин са били скарани, когато момичето е заминало за колежа, нали?

— Да, случи се това лято.

Стюарт й обясни, че макар Ким да вземала лекарството си, тя започнала да се кара много повече с майка си, отколкото с него. Започнала да си купува наркотици от улиците, да се лекува сама. Ким започнала да се връща вкъщи с дискове и бижута, които родителите й знаели, че не си е купила. От къщата започнали да изчезват вещи, Ким правела повече и по-безразборен секс, мотаела се с проблемни приятели и непрекъснато нарушавала наложеното й наказание. Карин не можела да допусне „нейната дъщеря“ да се държи по този начин, защото се отразявало на самата нея. Затова Карин повече от Стюарт била омразната, врагът.

Така стояли нещата допреди две седмици, когато Кимбърли най-сетне заминала за колежа — истинско блаженство и за двамата й родители.