Джон Лескроарт
Под подозрение (26)

26

Един покрит отгоре, но отворен отстрани коридор тръгваше от задната страна на Съдебната палата, минаваше покрай ареста вляво и моргата вдясно и стигаше до паркинг, запазен само за полицейски коли и за други служебни превозни средства. Днес в осем и петнайсет коридорът беше влажен и брулен от вятъра и Джина бързаше с наведена глава, за да отиде в ареста на среща с клиента си. Едва не се блъсна в младата жена, която се изпречи на пътя й.

— О, извинете… Кимбърли? Какво правиш тук в този студ?

— Опитах се да видя татко, но не ме пускат.

— Защото е твърде рано за посетители. Но какво изобщо търсиш тук. Баща ти каза, че си се върнала в колежа.

— Училището е тъпо — сви рамене момичето и направи жест към ареста. — Теб ще те пуснат, нали?

— Да, но аз съм му адвокат.

Момичето не изглеждаше добре. Беше по сабо, съдрани сини джинси и маскировъчна фланела с качулка. Беше обгърнала тялото си с ръце. Хлътналите кръгове под очите й бяха достатъчно тъмни, за да ги помисли човек за синини. Дългата до раменете й коса не бе виждала четка или гребен, откакто Кимбърли бе спала за последно, което едва ли беше скоро.

— Добре ли си, Кимбърли?

— Добре съм.

— Защо искаше да се видиш с баща си?

— За нищо.

— Днес яла ли си нещо? Пак ли живееш при Дебра?

— Може би. Не съм длъжна да ти казвам къде живея.

— Да, така е. Но трябва да мога да се свържа с теб, ако се наложи да свидетелстваш.

— Кой ти каза, че ще го направя?

— Баща ти не те ли предупреди? Нали си спомняш? Ще имаме нужда от теб, ако Бетани започне да разказва как баща ти я е заплашил.

— Обаче тя сигурно няма. Това е лъжа.

— Знам, но сигурно вярва, че е станало така.

— Съмнявам се. Тя не е глупава.

— Добре — предаде се Джина. — Но би било добре да бъдеш в залата като подкрепа за баща си. А после, ако се наложи, можем да те използваме.

— Разбира се, нали вие точно това правите? Използвате другите. Така че чувствай се свободна да го направиш. Прегази ме, ако искаш.

— Не искам това. Опитвам се да не се налага да ти пращам призовка, затова ако си с нас, няма да се наложи. — Цялото изражение на Джина издаваше раздразнение, но тя се опита да запази спокойствие и подхвана друга тема: — Спиш ли достатъчно? Изглеждаш много уморена, Ким.

— Ти също.

Стига толкова. Джина реши да нападне директно явната враждебност.

— Защо си толкова груба с мен?

— Защото сгафи и това вреди на татко. Трябва да се откажеш.

— Вчера му предложих да го направя, но баща ти реши да продължа.

— И защо го е направил?

— Защото вярвам, че е невинен. Мнозина други адвокати вероятно не биха го направили. Според него това е важно. — Джина беше облечена много по-дебело от нея, но въпреки това започна да усеща студа и знаеше, че Кимбърли сигурно мръзне. Посочи към входа на ареста. — Студено ми е тук — каза тя. — Да влезем вътре.

Фоайето беше от стъкло и бе застлано с промишлен линолеум, уютно колкото автогара. Но беше сухо и нямаше вятър, което си беше подобрение. Джина се приближи към пластмасовата пейка в десния ъгъл и седна в единия край. Кимбърли се настани в другия край, възможно най-далеч от Джина.

— Значи си решила да отсъстваш от колежа още няколко дни? Според теб това добра идея ли е?

Младата жена се обърна към нея.

— Колеж ли? Какво ти пука дали ходя в колежа? И изобщо какво ще правя в колежа?

Джина влезе в ролята на възрастен и се опита да й даде разумен отговор.

— Каквото си правила преди случилото се с майка ти, Кимбърли. Тогава си имала планове. Не се отказвай от тях заради това.

Кимбърли завъртя очи.

— Така. Обаче ето какво — ами ако изобщо не съм ходила в колежа?

— Вярно ли е?

— Вярно ли е? Вярно ли е? — имитира тя тона на Джина. — Защо? Толкова ли си шокирана? Малката Кими не е изпълнила желанието на майка си. Какво ще кажеш? Че училището ще ми се отрази добре, нали? Че ще стана по-добър човек? Я стига! Като че ли образованието беше направило майка ми сладурче.

Разтърсена от тази информация, Джина почти не бе в състояние да диша. Искаше да научи повече, но съзнаваше, че ако издаде този факт пред Кимбърли, момичето ще млъкне. С неутрално изражение Джина погледна към нея.

— Но днес искаше да се срещнеш с баща си, така ли?

— Татко е готин. Исках да му кажа колко е важно да се измъкне от всичко това.

— Той го знае.

— Не, не го знае. Не и след като е склонен да рискува с теб само защото те харесва.

— Как така ме харесва?

— Смята те за привлекателна. Как ти се струва? Изясни ли ти се?

— А не си ли се замисляла, че може да се дължи на факта, че съм добър адвокат?

— Че той откъде да знае? Какво хубаво си направила досега?

Джина понечи да отговори, но не намери думи.

Кимбърли поклати глава.

— Точно като мама.

— Кое е точно като майка ти?

— Така ти работи мозъкът. Той решава да бъде с мама и остава с нея през всичките тези години, дори когато тя го прогонва от къщи за седмици и не му дава нищо в замяна. Той решава, че те харесва, затова не те уволнява. Той просто си е такъв. Нищо че не правиш онова, от което се нуждае той.

— Опитвам се да си върша работата, Ким. Настина вярвам с цялото си сърце, че той не е убил майка ти.

— Не става дума за вяра, не разбираш ли? Аз знам, че не е той.

Един от служителите на пропуска на ареста погледна към тях от мястото си зад гишето.

— Всичко наред ли е?

Джина вдигна ръка — всичко е под контрол. Отново се обърна към Кимбърли.

— Какво означава, че знаеш? Как е възможно да знаеш повече, отколкото знам аз? Имаш ли да ми кажеш нещо конкретно?

Въпросът сепна Кимбърли. Те първо сведе поглед, след това погледна към гишето на входа и после обратно към Джина.

— Просто го познавам. Познавам го. — Поклати глава, сякаш да проясни мислите си, каза: — Трябва да го измъкнеш от затвора. Не бива да отива в затвора. Това не може да се случи!

В очите й бликнаха сълзи. Джина се пресегна да я докосне и да я утеши, но момичето рязко се дръпна и с мъчително ридание се стрелна към вратата. Джина веднага се изправи и стигна до вратата само колкото да я мерне за последен път, преди да завие край сградата.

* * *

В залата за срещи между адвокатите и клиентите им тя се опита да се отърси от реакцията си спрямо Ким, чу почукването на пазача и след секунда се изправи на крака, като се опита да изглежда силна заради Стюарт, когато той се появи на вратата. Когато го видя обаче, усети как пресиленото оживление, изписано на лицето й, изчезва.

— Къде са ти цивилните дрехи? — попита тя, а гласът й прозвуча глух и разтреперан дори в собствените й уши.

Цивилните дрехи бяха едва ли не жест към затворниците — позволяваха им да се явят в съда с цивилни дрехи. Можеха да носят собствените си дрехи и обувки вместо оранжевия гащеризон и хартиените чехли. Целта беше да се сведе до минимум предразсъдъка, свързан със затворническото облекло, в очите на съдебните заседатели. Нямаше такова правило за предварителните изслушвания, защото нямаше съдебни заседатели, но въпреки това през годините Джина се стараеше да облича клиентите си в нормални дрехи възможно най-често дори само заради, макар и малкия психически стимул, който им даваше този факт, частицата достойнство. Понякога молбата й клиентът й да бъде облечен в цивилни дрехи на предварителното изслушване биваше удовлетворявана.

Тъй като очакваше същия резултат и при тази си последна молба, беше ходила в дома на Стюарт през уикенда и му беше донесла в затвора няколко комплекта дрехи. Не я бяха уведомили за противното, затова наистина не й хрумна, че в този случай няма да проявят исканото благоволение. И ето го сега Стюарт, не само с обичайния оранжев гащеризон, но и с червено усмирително яке и оковани ръка и крак.

Тя явно го понесе по-тежко от самия Стюарт, който дори за миг застина в поза като манекен и й се усмихна.

— Тъкмо бях решил да се облека в дръзко червено — каза той и сви рамене, сякаш облеклото нямаше особено значение за него. — Попитах пазачите кога трябва да се преоблека, но те ми казаха, че няма да стане.

— Исусе! — облегна се Джина на масата.

Стюарт се приближи и застана на по-малко от половин метър от нея.

— Ей, всичко е наред.

— Не съвсем, Стюарт — вдигна тя поглед към него. Но после цялата тежест на тази сутрин отново се стовари отгоре й и главата й клюмна. — Исусе!

— Добре ли си? — докосна той ръката й отстрани.

Най-накрая тя вдигна глава и срещна погледа му.

— Просто имах ужасна сутрин. Сигурно ще предпочетеш да седнеш.

* * *

Новината за Кели Ръснак се отрази много тежко на Стюарт. И той като Джина ни най-малко не вярваше, че тя се е самоубила. Когато бе разговарял с нея, тя не беше потисната, а тъкмо обратното — беше вбесена, искаше да помогне да поправят едно зло и беше готова за борба. Имаше още неясни неща, свързани с тази история, които сигурно щяха да бъдат открити по време на аутопсията. Джина му разказа за разговора си с Джеф Елиът и че той ще се опита да проследи историята и да открие каквото може. Ако имаха късмет, новите разкрития щяха да отделят случая от Стюарт, макар че той въпреки всичко щеше да се облагодетелства от ставата на Драйдън, ефектът можеше да бъде туширан.

— Разбира се — каза той. — Че кой би искал нетуширани добри новини.

— Не се тревожи за това. — Двамата седяха на твърдите дървени столове до дългата маса, а Джина почукваше отгоре. — Добре, така стигаме до втората новина. И тя не е хубава.

— Колко има?

— Четири. Първата беше Кели. Втората е ето това. — Отвори куфарчето си и извади снимките от хижата на Екоу Лейк, които беше показала на съдружника си в Солариума предишната вечер.

Стюарт погледна снимките и явно отначало не позна какво има на тях. Когато най-сетне го стори, изруга тихо и бързо разгледа купчината.

— Откъде ги имат?

— Джул е взел заповед за обиск и е ходил в хижата ти.

Стюарт си пое дълбоко въздух и след това бързо го изпусна.

— Здравата се напих. Винаги съм повтарял, че тогава бях бесен. Могат ли да ги използват?

— Ще се опитам да не го допускам, но ако бях на мястото на съдията… — Тя замълча.

— Ще си помислиш, че снимките разкриват душевното ми състояние. Аз също бих си го помислил. Добре — каза той, — резултатът помежду ни вече официално е едно на едно.

— Как така?

— Ами проблемите с ареста? За това можем да виним теб. Но тези снимки? Можех да се сетя какво съм направил горе и да изпратя някой да разчисти.

— Да, и аз така мисля — кимна Джина.

— Просто като намерих Карин и…

— Разбирам. И точно с този аргумент ще изляза срещу тях. Имал си предостатъчно време да се качиш там и да почистиш мястото като ново, но изобщо не ти е хрумнало, защото не си направил нищо, което те кара да смяташ, че трябва да отидеш и да почистиш. Наистина няма проблем с това.

— Ура. — Той се облегна назад и скръсти ръце. — Какво е третото?

— Третото е Кимбърли.

Изражението му изразяваше единствено объркване.

— Кимбърли ли? Какво за нея?

— Беше тук тази сутрин.

— Къде?

— Тук. В ареста. Искала да те види, но не й позволили. Твърде рано е.

— Копелета!

— Това е арест, Стюарт. Има часове за посещения.

Той въздъхна безпомощно, след това явно му просветна.

— Чакай малко. Била е тук? Ами колежа? Дебра ми каза, че Ким се е върнала след погребението. Не бива да пропуска толкова много часове. — Вдигна ръка към челото си и притисна слепоочията си. — Боже, трябва да говоря с нея. Ще се върне ли по-късно? Ще бъде ли на изслушването? Трябва да я видя.

— Стюарт — тихо поде Джина, — работата е там, че тя изобщо не се е връщала в колежа.

— Какво? — По лицето му се изписа объркване. — Разбира се, че се е върнала. През първата седмица разговарях с нея там всеки ден. Искам да кажа… — Той замълча и напълно неразбиращо се втренчи в Джина.

— Звънял си на мобилния й телефон, нали? Или пък тя ти се е обаждала?

— Значи изобщо не е ходила?

— Така ми каза.

— Но къде… къде живее?

— Не знам. Сигурно някъде в града. Може би при приятеля си? Не знам.

— Не я ли попита?

— Попитах я и тя ми каза, че не е моя работа. Не иска да се занимавам със случая. Твърди, че не ти правя добро. Че ще се окажеш в затвора. Много се разстрои. Много. След това избяга разплакана.

Стюарт я слушаше, скръстил ръце и опрял брадичка на гърдите си.

— Според нея, и това е четвъртата новина, ти ме държиш на работа, защото изпитваш някакво ученическо влечение към мен. А ако това е причината, тя не е добра. Ще ти помогна в това изслушване и след това ще ти намеря друг адвокат.

Той остана неподвижен няколко секунди, след това отвори очи и я погледна.

— Съпругата ми съвсем скоро беше убита, Джина. Не се сърди — ти си страхотен човек, — но каквото и да твърди дъщеря ми, в момента не ми е до романтика. Никога дори не съм намеквал, че имам някакви романтични мисли по отношение на теб или на която и да е друга, защото не е така. Твърде рано е. Истината е, че изобщо нямам никакви чувства, освен страх… как ще свърши цялата тази история. Кимбърли би си въобразила точно нещо такова и би го превърнала в реалност в съзнанието си. Взема ли си хапчетата? Попита ли я?

— Не я попитах. Но допускам, че не ги взима.

Отново размисли над думите й около минута.

— Значи изобщо не е ходила в колежа?

— Освен ако тази сутрин не ме е излъгала.

— Което, неприятно ми е да го кажа, не е изключено. Би ли се обадила там, за да провериш? Рийд Колидж в Портланд.

— Разбира се. Веднага мога да го направя.

Отне по-малко от пет минути. Кимбърли изобщо не се бе записала в колежа. Вече бяха дали стаята й в общежитието на момиче от списъка на чакащите.

— Значи сигурно е била тук — по-скоро на себе си заговори Стюарт. — Искам да кажа, в Сан Франциско… когато е говорила с Карин в събота и в неделя.

Джина застина на мястото си.

— Какво каза?

— Кога?

— Сега. Че Ким е разговаряла с майка си и в събота, и в неделя?

— Да, казах ти го — отвърна той и я погледна. — Не съм ли? Би трябвало да съм ти го казал.

— Сигурна съм, че щях да си спомня, Стюарт. За пръв път чувам. За какво са говорили?

— Ким не ми каза, а и аз не я попитах. Просто сменихме темата.

— Ким не ти е казала — повтори Джина. — И ти не си попитал. — Дълга и разочарована въздишка.

— Мислех, че е била в Портланд.

— Да, така си мислел. А за какво мислиш сега?

— Мисля, че съм скапан идиот. Изобщо не ми хрумна, че е възможно да е била тук. Къде…? — Той прокара ръка през косата си. — О, няма значение. Боже! — Погледна Джина виновно. — Аз ще съм виновен за провала ни днес, нали? Първо снимките от хижата, а сега и това.

Джина беше бясна и безпомощна, защото клиентът й просто не можеше да разбере ужасно трудното си положение, но нямаше отново да го ругае. Явно той и сам се справяше в това отношение. Тя просто сви рамене.

— Не си знаел. Какво можеш да направиш?

— Можех да се замисля. За всичките тези неща. Не знам какво още може да е станало, но изведнъж имам чувството, че не съм ти разказал всичко. Което те поставя в ужасно положение.

Искаше й се да му каже, че където и да я поставя, е по-добре от мястото, където се намираше той. Но вместо това се насили да се усмихне безгрижно.

— Ще се оправя. И знаеш ли какво, ако ти хрумне нещо ново, не се тревожи, че може би ще се повториш. Ще се справя с излишната информация. Разбра ли? — Но стига толкова упреци и утешения. — А междувременно, Стюарт, няма да е зле да разберем за какво е говорила Ким с Карин. Ако отново дойде да те посети, можеш да я попиташ. Или… ей!

Тя подаде на Стюарт мобилния си телефон и след кратко колебание той набра номера на дъщеря си. Тя не вдигна и той остави съобщение: „Ким, аз съм. Джина ми каза, че днес сутринта си идвала на свиждане, но не са те пуснали. Ще можеш ли да дойдеш днес в съда… отдел 12, в девет и половина. А след това можем да се видим. Ако искаш да ми предадеш нещо, направи го чрез Джина. Просто искам да се уверя, че си добре“. Затвори телефона и й го върна.

— Не исках да споменавам за обажданията на Карин, докато не е видя очи в очи.

— Вероятно е добра идея.

За секунда погледите им се срещнаха, но и адвокатката, и клиентът й отместиха очи. Беше опасно да изрекат неизказаната мисъл, която надвисна във въздуха — че миналата неделя Кимбърли най-сетне е казала на властната си майка, че не ходи в колежа. Може би дори бе ходила в къщата и й го бе заявила лично. Едва ли е било приятно. Във всеки случай Кимбърли най-вероятно знаеше много повече за някои от мислите и действията на майка си през последния ден от живота й от всеки друг.

Джина мислеше, че дори е възможно Кимбърли по някакъв начин да е свързана със смъртта на Карин. Усещаше, че клиентът й се бори със същата мисъл или пък може би вече беше решил как ще се справи с нея.

— Стюарт — каза тя, — помниш ли как си поел вината заради Кимбърли при онези сигнали в полицията за битово насилие? Каза, че си го направил, макар да си знаел, че всъщност вината е нейна.

— Но не твърдя, че и в този случай е така — поклати глава той.

Разбира се, това на практика беше вярно. Но оставаше фактът, че той беше заподозрян, а дъщеря му — не. Джина се запита докъде би стигнал Стюарт, за да защити Ким. Дали би скрил нещо от Джина и би пожертвал себе си?

Но преди да успее да формулира въпроса, пазачът почука по стъклото и обяви, че времето им е свършило. Закопчаха веригите на затворника за кратката разходка до Съдебната палата и до залата.