Джон Лескроарт
Под подозрение (29)

29

Медицинските кабинети на повечето лекари, които работеха в болница „Парнас“, включително и на Карин Драйдън, се намираха на горните три етажа на шестетажната сграда. Почти половин час беше нужен на Уайът Хънт да тръгне от будката за информация на първия етаж, да преджапа през бюрокрацията, болничната администрация и след това през различните работни кътове на медицинските сестри, докато най-сетне се озове в столовата и фоайето на персонала на шестия етаж, бъркайки чаша кафе и дърпайки един пластмасов стол към масата, от другата страна на която седеше млада жена на име Синди Делгадо.

Синди бе около трийсетгодишна. Нисичка и леко пълна, облечена със спретната тъмносиня пола и колосана бяла риза, тя въпреки това можеше да бъде наречена привлекателна. Средно дългата й къдрава черна коса обграждаше прелестно лице, което ставаше още по-прекрасно от сияйната и непринудена усмивка, от големите тъмни очи, които блестяха над съвършените й зъби, с които тя посрещна Уайът, когато той й се представи няколко минути преди това на работното й място малко по-надолу по коридора.

Синди обаче не се усмихваше, когато разбърка кафето си и каза:

— Такава ужасна загуба. Тя наистина беше един от най-добрите лекари и не го казвам само защото вече я няма. Нали разбирате, не се опитвам да бъда мила. Всички признаваха качествата на Карин още от самото начало. Трудно ми е да си представя, че подобно нещо може да се случи на човек като нея. Ей така изведнъж животът ти просто секва.

— Е, на Карин това не просто й се е случило.

— Да, допускам, че е така. — Тя отпи от кафето си. — И така, казахте, че работите за адвокатката на Стюарт. Това означава ли, че го смятате за виновен?

— Все още избягвам да разсъждавам, Синди. Опитваме се да разберем малко повече за живота на Карин. Смяташ ли, че е възможно Стюарт да я е убил?

Сепна се от директния въпрос.

— Не знам. Навсякъде за това говорят, нали разбирате. Както представят нещата, може и да е той.

— Познаваш ли Стюарт?

— Всъщност не — сви рамене тя. — Всъщност дори не помня да съм го поздравявала. Той не идваше често тук. Ако изобщо някога е идвал. Така че, не, не мога да кажа, че го познавам.

— А когато за пръв път научи за смъртта на Карин? Помниш ли какво си помисли най-напред?

— Просто не можех да повярвам, че е мъртва — поклати глава тя. — Реших, че трябва да е станала грешка. Но, разбира се, не беше така.

— А когато научи, че вероятно става дума за убийство?

— Не знам. Съжалявам. Струва ми се, че всъщност не съм мислела за нищо, освен че може да е влизане с взлом в къщата й или нещо подобно. А после започнаха да говорят за съпруга й.

— Значи не си имала причина да се съмняваш, че е бил Стюарт?

— Какво например?

— Ами например нещо, което се е случило тук, в болницата. Нещо, което може да си дочула, видяла или просто да си знаела. Двете с Карин бяхте ли приятелки?

— Извън работата ли? Не. Не мисля, че имаше много приятели извън работата.

— Добре, а тук? Колко време работи за нея?

— Четири години.

— Само за нея?

— Не само, но предимно. Грижех се за графика й.

— Добре ли се разбирахте?

— Наистина добре. Просто не се виждахме извън работата.

— И през цялото това време не си ли разказвахте лични неща?

— Понякога, струва ми се. Но не много. За дъщеря й и за сина ми от време на време.

— Какво за тях? Те познаваха ли се? Познават ли се?

— Синът ми е на седем години — широко се усмихна Синди. — Дъщеря й е на осемнайсет. Не се познават. Просто си говорехме като майки. Но освен това Карин беше много зает човек. Срещите й се нижеха една след друга — прас, прас, прас. След това влизаше в операция. Времето е пари, нали знаете.

— Тя ли казваше така?

Това предизвика друга усмивка, явно споменът не беше неприятен.

— Сигурно всеки ден.

Наполовина изпил кафето си, Уайът не разполагаше с нищо. Синди Делгадо явно приемаше света за чиста монета и не се интересуваше от клюки. Ако искаше да получи някаква полезна информация от нея, трябваше да я попритисне. Той бутна чашата си настрана и се наведе над масата.

— Синди, ще бъда честен с теб. Съпругът на Карин здравата е загазил. Той се кълне, че няма нищо общо със смъртта й и шефката ми му вярва. Тя подозира, че Карин е имала любовна връзка.

За няколко секунди лицето на Синди премина през най-различни изражения. Първоначално предположението — самата идея — явно я свари неподготвена. Живите й очи показаха най-напред изненада, след това объркване и накрая някаква решимост. Тя обаче се прикри добре и каза само:

— Защо шефката ти смята това?

Уайът сви рамене.

— Когато са я намерили, тя е била гола в горещата вана. Имало е две винени чаши. Карин е знаела, че Стюарт няма да се прибира тази нощ. Шефката ми смята, че е поканила някого.

— Искаш да кажеш, че този човек е дошъл и я е убил?

— Да, това е работната ни хипотеза. — Хънт снижи гласа си. — Синди, когато за пръв път ти споменах за това, ти се замисли за нещо. Прочетох го по лицето ти.

— Не, аз…

— Ако това ще те успокои, някои от колегите й смятат, че Карин се е срещала с някого. През последните няколко месеца. Забеляза ли някаква промяна в поведението на Карин или в начина, по който се е чувствала тогава?

Кафето на Синди беше на масата пред нея, тя се пресегна и бавно започна да го върти, вперила поглед в чашата, все едно е кристална топка. Без да поглежда Хънт, каза:

— Един ден отворих вратата на кабинета й, за да й дам някакви рентгенови снимки. Мислех, че е отишла в новата си клиника, иначе не бих нахълтала така. Както и да е, явно не ме беше чула да влизам, защото каза: „И аз те обичам“. След това затвори, обърна се и като ме видя, сякаш силно се стресна. Цялата пребледня и каза, че съм я уплашила до смърт, после избъбри някакво смутено извинение: „Беше Стюарт“. Аз се опитах да се пошегувам и подметнах: „Надявам се“. — Синди погледна право към Уайът. — Но сега си мисля, че може би не е бил Стюарт.

— И сега кой мислиш, че е бил?

Тя се замисли за момент, прехапала устни. Спря и каза:

— Но не, това би означавало… — След това обърканото изражение отново се върна в погледа й, когато го отправи насреща към Уайът.

— Това би означавало, че той я е убил.

— Не! Не съм казала това.

— Не го каза. Аз го казах. Синди, въпросът е твърде важен, за да увъртаме. За кого говориш?

— Не мога да си го представя. Искам да кажа, че Боб има семейство и…

— Боб Макафий? Мислех, че е разведен.

— Да, но има три деца. Все още е част от живота им. Не може да е убил никого.

— Хора с деца убиват всеки ден, Синди. Колко добре го познаваш?

— Разговаряли сме. Колкото познавам всички лекари тук, може би малко по-добре, защото идваше по-често във връзка с новата им клиника с Карин.

— Тук имаха ли възможност за срещи?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид любовни срещи. Да имат връзка. Тук в болницата.

Може би Уайът прекалено бързаше, но тъй като Синди се притесняваше от неудобната тема, той не искаше да й дава време да се пита дали е редно да му отговаря. Тя не спираше да върти хартиената си чаша пред себе си и избягваше да погледне Хънт в очите.

— Ами… В тази сграда има много стаи с легла. Вие как смятате?

— Ти забеляза ли промяна в поведението на Карин през лятото!

— Малка може би. Но я отдавах предимно на напрежението покрай клиниката и наближаваше моментът изобретението й да получи одобрение от АХЛ — нали знаете за това?

Хънт кимна.

— Само че и двете неща отново се усложниха.

— Тя говореше ли за тях?

— Малко. През последните седмици беше доста напрегната, затова я попитах.

— И тя какво каза?

— Че били само делови проблеми. Сигурно просто прекалено се тревожела.

— Спомена ли нещо конкретно за Макафий?

— Не си спомням.

— А за доктор Пинкърт?

— Не.

— Какво „не“, Синди?

— Не, според мен нямаха лична връзка. С Боб може би. Но за Пинкърт съм категорична. — С тези думи Синди излезе от неловкия си транс. Спря да върти чашата си, погледна към часовника на стената и още веднъж провери часовника на китката си. — О, наистина трябва да се връщам на мястото си. — Избута стола си назад и понечи да се изправи.

— Може ли да ти задам само още един-два въпроса?

Тя се върна на мястото си с лека въздишка.

— Но само един-два. Става ли?

— Добре. Каза, че си се грижела за графика й. Това включваше само прегледите и операциите й ли?

— Предимно.

— Но знаеше и за другите й дейности, за да избегнеш припокриване на графика й, нали?

— Да, разбира се.

— Имаше ли друг човек, с когото Карин се срещаше редовно? Който присъстваше в живота й, ако щеш.

— Имате предвид цялата работа в южната част на полуострова? В ПИ имаше един господин Блеър, президентът на компанията. И Кели, лаборантката й, а също и господин Форестър, нейният брокер. Знам, че го харесваше.

— Господин Форестър ли?

— Да, смяташе, че е наистина много готин. Шегуваше се с това. — Синди закри устата си с ръка. — Но може би не трябва да го казвам, нали? Нямам предвид, че е имала връзка с него. Просто смяташе, че е готин.

— Може и да е готин, но има непоклатимо алиби, така че няма защо да се притесняваш, че ще му създадеш неприятности. — Когато обаче Синди спомена за Кели Ръснак, Уайът реши, че й дължи малко информация в замяна на сведенията, които му даваше. — Новината не е добра, но вероятно трябва да ти я съобщя. Може вече да си чула, че миналата седмица асистентката на Карин Кели изглежда се е самоубила.

Младата жена зяпна с безизразен поглед. Този факт направо я срази.

— Няма явна връзка с Карин — продължи Уайът, — поне засега не знаем за такава. Но ако не друго, съвпадението е доста голямо.

Синди най-сетне отново бе способна да говори.

— Значи и тя е била убита, така ли?

— Привидно не — поясни Уайът, — взела е сънотворно.

— Боже! — невярващо клатеше глава Синди. — Това не ми харесва. Твърде странно е.

— На никого не му харесва, Синди. Но не знаем какво означава.

— Ами би трябвало да означава нещо, не мислите ли? Не може просто случайно да се е самоубила няколко дни след смъртта на Карин.

— Не знаем, Синди, просто не знаем. Ти смяташ, че е възможно да е имало някаква връзка, но не знаем каква. А докато сме още на темата за ПИ, може би ще ми кажеш нещо за Джед Конли?

— За кого?

— За Джед Конли, съветник от Сан Франциско. Явно е проучвал някои проблеми, свързани с ПИ, за Карин. Знаеш ли дали двамата често разговаряха? Или дали се срещаха?

Явно все още потресена от новината за Кели Ръснак, Синди се нуждаеше от малко време, преди да отговори:

— Дори не съм чувала името му. Няма го в бележника ми. — Погледна Уайът в лицето. — Боже, все още не мога да повярвам за Кели.

— Знам.

Синди си пое дълбоко въздух и изпусна дълга въздишка.

— Ау! — Замисли се дълго над трагедията, но внезапно се сепна и погледна часовника си. — О, боже, вече наистина трябва да се връщам на работа.

Докато все още беше в „Парнас“, Уайът се възползва от възможността да слезе един етаж по-долу и да види дали няма да може да поговори с д-р Майкъл Пинкърт. Макар никой да не го смяташе за подходящ кандидат за любовник на Карин, оставаше фактът, че той доста често се бе срещал с нея и че тя го е ценила достатъчно, за да го покани да се присъедини към нея и Макафий като трети равноправен партньор в клиниката. Така че привидно той като че ли нямаше мотив да убие Карин.

Всъщност обаче Уайът си помисли, че Пинкърт не по-зле от всеки друг пасва в теорията на Джина за евентуалните заподозрени — Карин е била в горещата вана с любовника си и се е възползвала от момента, за да му съобщи за свое решение, което той е приел най-малкото като огромно лично предателство. Вероятно и като нещо с огромно финансово влияние и което дори би могло всъщност да съсипе напълно живота му.

Изобщо не бе нужно Уайът да прибягва до въображението си, за да си представи как Карин казва на Пинкърт, че всъщност Макафий има право. Че не могат да си позволят да го вземат в клиниката. Така че тя неохотно оттегля предложението си и физическото си благоразположение към него. Ако, освен всичко това Пинкърт страдаше и от популярната невроза — хронично ниско самочувствие поради наднормено тегло — и се бе влюбил в Карин, за да бъде в крайна сметка зарязан след всички финансови и лични предложения, които й е отправил, и рисковете, които е поел, Хънт не се съмняваше, че и той има предостатъчно сериозен мотив за убийство.

Късметът не изневери на Уайът и се оказа, че моментът е изключително подходящ. Пинкърт беше в кабинета си между две операции. Когато секретарката му съобщи, че някой иска да разговаря с него за Карин Горман, той веднага излезе и покани Уайът в кабинета си.

— Извинете за обстановката — каза Пинкърт. Освен стола на лекаря зад малкото му бюро, единственото друго място, на което можеше да седне, беше отрупана с хартии маса за преглед.

— Няма проблем. — Уайът се настани върху масата. — Признателен съм, че ме приехте без предварителна уговорка.

— След като става дума за Карин, ще ви помогна, доколкото е възможно — каза лекарят. — Честно да ви кажа, все още съм шокиран. Вече разговарях с полицията, така че сигурно сте от отбора на Стюарт.

— Точно така. Това проблем ли е?

— Ни най-малко. Защо да е проблем?

— Били сте близък с Карин — сви рамене Уайът. — Ако мислите, че Стюарт я е убил, надали ще искате да помагате на защитата му.

Само че Пинкърт отхвърли с жест думите му.

— Не е проблем. Смятам, че ако човек казва истината, нещата сами се подреждат. С какво мога да ви помогна?

Физически Пинкърт беше какъвто го описваха. Вероятно бе по-скоро петдесетгодишен, не по-млад и се нуждаеше от сериозно намаляване на теглото. Но въпреки това той се стори на Хънт не толкова пълен, колкото мек, като човек, който винаги е носил очила и непрекъснато е учил и поради това вероятно никога през живота си не е спортувал, и чийто уседнал начин на живот в крайна сметка му се е отразил. Ръкостискането беше слабо, кожата на ръката му, сякаш беше подута, опъната над прекомерно много плът, каквито бяха и бузите му, и гънките около изпъкналите му очи. Устните му също бяха прекалено големи, лилави, влажни и подути, макар че това не се дължеше толкова на пълнотата, колкото бе наследствена особеност, което накара Хънт да се замисли, защото наистина беше крайно непривлекателна. Смяташе, че за хора с такава особеност вероятно е доста по-трудно да си намерят интимен партньор и че с течение на времето те биха отпаднали от генетичния фонд.

Но не беше така. Красотата очевидно продължаваше да бъде в очите на гледащия. Уайът нямаше как да не забележи голямата снимка в рамка на лекаря и на съпругата му, която дори на пръв поглед изглеждаше прелестна азиатка. До тази официална сватбена снимка имаше още една снимка в рамка на жена му. Тя имаше изключително красиво лице като на модел. Над бюрото на окачена на стената по-наскоро направена професионална снимка се виждаха лекарят, жена му и четирите му деца — две момчета и две момичета. На корковата дъска на стената имаше колаж от около петдесет моментни снимки, забодени с карфици — още сцени от семейния живот и всички бяха усмихнати, здрави и щастливи.

— Имате прекрасно семейство — отбеляза Уайът.

— Благодаря ви. Това е най-голямата ми радост. — Той проследи погледа на Уайът до снимките и го остави да им се полюбува за момент. След това сериозно се обърна към него с лека въздишка и му напомни:

— Така, за Карин.

— Добре. Да започнем с клиниката. Допускам, че вече не участвате там.

— Така изглежда. Трябваше им капиталът ми, но сега Боб Макафий не се нуждае от него.

— Как се чувствате в това отношение?

— Разочарован съм, разбира се. Мисля, че известността, на която щеше да се радва Карин заради изобретяването на ставата на Драйдън, щеше да бъде мощно маркетингово средство за клиниката. Затова смятах предложението за страхотна възможност. Но ще има и други. Като цяло случилото се беше поучително. Ако доктор Макафий се справя добре, може някой ден самият аз да отворя собствена клиника, а опитът ми ще ми помогне да го направя.

— Значи не таите лоши чувства?

— Не, всъщност не. Поне аз нямам лоши чувства. Беше делово решение.

— Добре. Имате ли нещо против да ви попитам какви бяха отношенията ви с Карин?

Малка и търпелива усмивка.

— Искате да кажете дали съм я убил? — Лекарят вдигна ръка, за да възпре реакцията на Уайът. — Няма проблем. Явно ако Стюарт не го е направил, вие се опитвате да откриете кой друг може да е. Затова ви отговарям, че много харесвах Карин и я уважавах като лекар. Може би не знаете, но вече казах на полицията, че в нощта на убийството й си бях у дома. Двамата със съпругата ми сме пристрастени към кино шедьоврите. В неделя вечер. От девет до единайсет. Никога не ги пропускаме. Особено „Пансион Джерико“. Разбира се, това не означава, че не мога да пропусна една вечер. — Той метна бърз поглед към снимката на жена си. — Съзнавам, че остава и времето след единайсет. Казах на полицията, че с радост ще се подложа и на тест с детектор на лъжата, ако им е нужен, но на следващия ден, в понеделник, имах две операции и трябваше да съм свеж и отпочинал за тях, така че имах нужда от сън и точно това направих.

Уайът не смяташе, че ще има нужда от детектор на лъжата. Имплицитно вярваше на Пинкърт. Но оставаха още няколко въпроса.

— Докторе, нека ви попитам нещо. Забелязали ли сте признаци, че Карин има връзка с някой друг, освен със съпруга си?

— Това предполага, че е имала връзка със съпруга си.

— Така е. Не е ли вярно?

— Поне не каквато има между мен и съпругата ми.

— Откъде знаете?

— Човек долавя тези неща. Той е доста известен специалист по риболова на муха, а преди няколко години Мей Ли ми подари въдица за Коледа, затова попитах Карин дали не бих могъл да поговоря с него, за да вземам уроци, или поне как да започна, такива неща.

— И тя какво ви отговори?

— Точно това беше най-странното. Просто ме гледа дълго, като че ли не разбираше за какво говоря, а накрая само сви рамене и отговори, че може да ми даде имейл адреса му. И толкова. — Торсът му се надигна, когато си пое въздух. — Искам да кажа, че бях доста въодушевен от идеята, и от опит знам, че обикновено, когато някой прояви интерес към специалността или професията на съпруга ти, ти също проявяваш известно въодушевление. Искам да кажа, че когато хората идват при мен заради картините на Мей Ли — тя изработва невероятни японски гравюри, — ами… аз се ангажирам. Само че при Карин и Стюарт… всъщност при нея нямаше нищо подобно. Все едно тя не искаше да й напомнят, че той е част от живота й. Стори ми се много странно.

— Така, но според вас тя имаше ли връзка с друг?

Усмивката на Пинкърт се стори тъжна на Уайът.

— Наистина не мога да кажа. Никога не съм я виждал извън лекарската ни среда, а там тя се държеше строго професионално. А извън работата аз прекарвам времето си или с родителите си, или със семейството си. За мен е предостатъчно. Така че не забелязвам личните драми, които може би се разиграват пред очите ми. Мей Ли ми се подиграва, задето съм такъв наивник, но какво да направя. Такъв съм си.

— Не бих се притеснявал заради това — увери го Уайът. — На мен ми се струва нормално.

— Ами щастлив съм — каза Пинкърт и огромната му, печално грозна уста се разтегли във весела усмивка. — А щастието, струва ми се, е разковничето. Не сте ли съгласен?

— От вашата уста в божиите уши — отвърна Хънт.

Час по-късно Уайът Хънт беше в Норт Бийч. Офисът на Джед Конли беше на Пауъл, точно между Стоктън и Грант, съвсем близо до „Мусис“ — един от любимите ресторанти на всички. Тъй като следващата му спирка беше при Конли, той се възползва от възможността да похапне истински обяд в един от най-хубавите барове в града. Поръча си обикновен бъргър „Мусис“, който по нищо не приличаше на сандвич в местна закусвалня и имаше прясно смляна говежда кайма, печена с мескит — страхотна рядкост въпреки санитарните инспектори и техните прословути предупреждения за ешерихия коли, — върху прясно изпечена питка от квасено тесто, с маруля, домати и лук (по желание печени) и с туршия, която се приготвяше на място.

Заситен, Уайът отново излезе на дъжда и зави наляво. После отново зави наляво, повървя половин пресечка и стигна до фасадата на една сграда, чийто надпис оповестяваше, че тук се намират офисите на съветника от тринайсети избирателен район на Калифорния.

Вътре дълъг плот от едната стена до другата разделяше на две добре осветен офис. Две врати в дъното подсказваха за наличието на няколко частни помещения или пък на едно голямо. На стената се открояваше голям плакат със засмяното лице на Джед Конли. Той беше ограден от по-малки снимки в рамки на съветника, който позираше с поне по един представител от всяка демографска група в Сан Франциско. Уайът нямаше как да не забележи, че поради тази причина стената беше доста населена. На отсрещната стена имаше огромна карта на града и официална снимка в рамка на Арнолд, което се стори доста непоследователно на Уайът, тъй като губернаторът беше републиканец.

— С какво мога да ви помогна?

Една мила на вид достолепна жена на около петдесет и пет години се бе надигнала от мястото си зад едно от двете бюра с компютри. Другото бюро беше празно — имаше само телефон и компютър. Жената като че ли беше единственият човек тук, което учуди Уайът, докато не си даде сметка, че главният офис на Конли е в Сакраменто. Това беше просто дъщерен офис, който той използваше като местна база. На свой ред този факт му подсказа една идея и уводни думи, защото ако просто влезеше и оповестеше, че иска да установи алибито на Конли във връзка с дело за убийство, вероятно нямаше да се радва на сериозно сътрудничество.

— Ами, всъщност не знам — започна той със стеснително и колебливо ръкостискане. — Казвам се Уайът и съм докторант по политология от държавния университет на Сан Франциско. Пиша доклад за… Сигурно сте чували за книгата на Уилям Джеймс „Разновидностите на религиозния опит“?

Жената го погледна отегчено.

— Извинете, но всъщност не съм. Това е офисът на съветник Конли. Може би сте търсели епархията?

— Не, не мисля. Знам, че това е офисът на господин Конли. Няма нищо, че не сте чували за Уилям Джеймс — каза Уайът. — Споменах го само защото смятам докладът ми да е озаглавен „Разновидностите на политическия опит“. Нали виждате, не е съвсем глупаво.

— Не, не ми звучи глупаво. Всъщност звучи доста интересно.

— Е, още не знам. Надявам се да е така. Реших да дойда тук и да поговоря с някой от тази сфера, така да се каже, за да видя дали няма да открия добро начало. Нали не сте заета? Не бих искал да ви притеснявам.

Жената демонстративно надникна през рамото на Уайът, след това се обърна в двете посоки и после му се усмихна.

— Мисля, че ще успея да ви вмъкна в графика си — каза тя. — Казвам се Маги Квит. Иска ми се да беше Квитс, но не е. Просто Маги Квит. Когато излизах с Джак, съпругът ми, казвах на приятелките си: „Излизам с него, за да сме квит“. И стана една… сега наистина сме квит. Тогава дори не подозирах. — Тя поклати глава. — Както и да е — протегна ръка жената, — Маги.

— Уайът.

— Вече го казахте.

— Само за да знаете, че нищо не се е променило — засмя се той. Вече бяха приятели. — Както и да е, надявах се да успея да получа сведения за нещата, с които се занимава господин Конли, да кажем, през един най-обикновен месец. Като събиране на средства, срещи с групи, всъщност всичко.

— Е, ще имаме малък проблем — каза Маги Квит, — защото аз съм само доброволка, докато наемат служител на трудов договор, и работя тук съвсем отскоро. Но ако нямате нищо против да дойдете тук — тя отвори вратичката, — сигурна съм, че ще успеете някъде да откриете график на ангажиментите му.