Джон Лескроарт
Под подозрение (31)

31

По своя характер предварителното изслушване не се отличава с много разкази. Няма действителна възможност за спорове и те не се толерират. На теория преобладава процедурата и биват представяни доказателства срещу обвиняемия по такъв начин, че да говорят сами по себе си. Тази структура в съчетание с изискването за вероятния мотив на престъплението позволява и на двете страни да действат донякъде бързо и свободно със свидетелите и понякога дори с веществените доказателства, защото невинаги се изисква предварително официално обяснение за връзката на отделните елементи със случая.

Вероятно това щеше да е добре за Джина, когато дойдеше време да представи своите алтернативни теории за случая — връзката между Карин Драйдън, Кели Ръснак и ПИ, неадекватните полицейски разпити на алтернативни заподозрени със силни мотиви за извършване на престъплението и незадълбоченото разследване на финансовия и личния живот на Карин, прибързаното осъждане на Стюарт само защото е съпругът. Обаче й бе трудно да си представи как да се държи със свидетел на обвинението като полицай Джордж Бериман от пътната полиция, един възпитан и дружелюбен на вид мъж на трийсет и няколко години.

Прекъсвани от непрестанните възражения на Джина за липса на връзка с делото, показанията на Бериман вписаха в протокола, че Стюарт е бил разстроен, когато е бил спрян в петък вечерта преди смъртта на Карин, и че е казал, че отива в планината за уикенда, защото иначе ще убие жена си, с която тъкмо се бил скарал ужасно. Джина не можеше да направи нищо. Нещата бяха такива, каквито бяха. Не бяха съкрушителни, но със сигурност и не помагаха. Все пак реши, че би могла да изтъкне една дреболия или поне да клъцне малко Ейбрамс и Тойнби.

— Полицай Бериман — отново застана тя в средата на съдебната зала, — по време на един обикновен работен ден много хора ли глобявате за повишена скорост?

— Разбира се. Това е част от работата ми.

— Свидетелствахте, че господин Горман е бил много разстроен, когато сте го спрели, нали?

— Да.

— Нека ви попитам, полицай — натъквате ли са на много хора в щастлив екстаз, задето ги спирате за превишена скорост?

Вълна от тих смях се разля в галерията зад нея, когато Бериман отговори отрицателно.

Тя обаче едва изчака отговора му, махна отсечено и каза:

— Нямам повече въпроси.

Без да помръдне, Джина вдигна поглед към мястото на съдията. Той схвана намека.

— Като че ли чувам от госпожа Роук възражение за липса на връзка с делото. Ще го допусна, каквото и да е значението му, макар според мен да не е голямо.

Въодушевена от упрека на Тойнби към Ейбрамс, Джина се върна на масата си, като се стараеше да не проявява признаци на самодоволство, но когато седна до Стюарт, се наведе към него и прошепна:

— Вече имаме трима от трима, което за тях означава нула на три.

— Добре, най-сетне успя да ме убедиш — отговори той. — Ще ти напиша чек. Наета си.

* * *

Преди да призове следващия си свидетел, Ейбрамс представи като доказателство записа от обаждането на Стюарт в полицията, след като бе открил Карин в горещата вана. Разбира се, Джина имаше писмен запис от обаждането и беше запозната с действително използваните думи, но прослушването на записа в съдебната зала подчерта още по-драматично отсъствието на всякакво усещане за скръб. Гласът на Стюарт — спокоен, рационален, подробен и смразяващо делови — изобщо не звучеше като глас на изпаднал в паника съпруг, който току-що се е прибрал и е намерил съпругата си мъртва.

Ейбрамс не отдели много време на записа, а извика следващия си свидетел, който на свой ред им навреди, като разказа как Стюарт е правил изкуствено дишане на Карин, чието тяло вече се е намирало в пълно трупно вкочаняване. Показанията му несъмнено имаха връзка и бяха зловещо въздействащи — как влязъл през отворената врата (с други думи, Стюарт бе започнал да прави изкуствено дишане на жена си едва след като е позвънил на 911 и след това е отворил вратата), колко лесно е убедил Стюарт да се откаже от изкуственото дишане, описанието на изкривеното положение, в което се било вкочанило тялото на Карин.

Особено въздействащ бе краят, който Джина знаеше, че цели да опровергае единствения й аргумент — че Стюарт е бил до такава степен в плен на емоциите, след като е открил тялото на съпругата си в горещата вана, че се е опитал да й вдъхне живот, въпреки че положението е било видимо безнадеждно.

— Капитан Марстън, какво направи обвиняемият, след като прекрати изкуственото дишане? — попита Ейбрамс.

— Когато се изправи, покри тялото с хавлиена кърпа и ме попита искам ли кафе.

— Кафе ли?

— Да. Каза, че тъкмо е сварил една кана, преди да открие жена си. Двамата със сержант Вилела му отказахме.

— Обвиняемият плачеше ли? Даваше ли други признаци, че е разстроен?

— Не, сър.

— Добре. Какво направи той след това?

— Каза, че самият той би изпил още една чаша, и отиде в кухнята.

— Погледна ли изобщо отново към тялото на съпругата си?

— Не, сър. Просто отиде в кухнята и си наля още кафе.

Джина погледна крадешком към Тойнби тъкмо когато той изгледа Стюарт с пронизващ поглед. Явно неукрасените показания на Марстън оказваха влияние върху съдията. Гледаше Стюарт, като че ли никога дотогава не го беше виждал.

* * *

След това странно въздействащо въведение Джина направо си умря от радост, когато обвинението призова Девин Джул на свидетелската скамейка. Показанията му, които се основаваха до голяма степен на собствения му разговор с клиента й през онази първа сутрин, бяха едновременно пряко свързани с делото и потенциално заклеймяващи.

За половин час всичко излезе наяве. Започна с преките показания на Стюарт, записани и после свалени на хартия — с ултиматума за развод, с различните признания на Стюарт за проблемите в брака им, за огромните и сложни финансови последици от смъртта на Карин и с историята на брака им, включително и разговора на полицая със съседите, разказали му за двете обаждания по повод битово насилие в къщата. Продължи с предположението на Стюарт, направено пред инспектора, за таблетките викодин на горния етаж и за връзката им с горещата вана. Бетани Робли и сигурното разпознаване от нейна страна на колата на Стюарт в нощта на убийството, плюс заплахите към нея, отправени от Стюарт посредством дъщеря му.

Джина възрази, че не могат да свързват уж отправената заплаха със Стюарт, но…

След това Ейбрамс се върна към заповедта за обиск на хижата, издействана от Джул, и към царящия там хаос, говори за несъответствията във времето на пътуването му от Екоу Лейк, предложи собствен сценарий за по-вероятно шофиране късно през нощта или по-скоро рано сутринта от Сан Франциско до Ранчо Кордова и обратно. След това Ейбрамс бързо преведе Джул през някои подробности около ареста, явното въоръжено бягство на Стюарт до мотел в Сан Матео, заредения пистолет, намерен у Стюарт, когато Джул бе нахълтал в стаята, за да извърши ареста.

Като цяло това бе разказ на много опитен и умел свидетел, който самият Ейбрамс нямаше право да направи. На прокурора не се налагаше да казва „съзнание за виновност“, официален правен термин, който понякога имаше силата да обвинява. Показанията на свидетеля му красноречиво внушиха това послание.

Така трябваше да бъде.

Джина си припомни призива на Дейвид, че работата на защитата не е да се вайка, когато Ейбрамс приключи разпита и се обърна към нея с думите: „Свидетелят е ваш“, потупа няколко пъти ръката на Стюарт, за да му вдъхне увереност, след това едва не скокна от мястото си и застана на мястото си в средата на залата.

— Благодаря, Ваша чест — кимна уважително Джина, след това насочи вниманието си към Джул, който седеше спокойно на свидетелското място. — Инспектор Джул — поде тя, — вашите показания за графика на времето на Стюарт на сутринта след убийството се основават на разговора ви с него, който сте записали същата сутрин, така ли е?

За да представи по-човешкия облик на Стюарт пред съда, Джина винаги го наричаше по име, а прокурорът винаги го наричаше, единствено „обвиняемия“, или просто неопределено „обвиняем“. Тези малки унизителни номера може и да бяха глуповати и не бе сигурно дали оказват въздействие върху присъдата, но адвокатите и от двете страни смятаха, че може да ги пренебрегват само на свой риск.

— Да.

— Той ви е казал, че е тръгнал от хижата си на Екоу Лейк към два през нощта, така ли е?

— Всъщност каза, че е било малко преди два.

— А, малко преди два. Благодаря ви. Бихте ли казали на съда как се сдобихте с разписката от бензиностанцията в Ранчо Кордова, която показва, че Стюарт е заредил гориво там в четири и петнайсет през нощта?

— Вие ми я дадохте.

— Така е — потвърди Джина. Реши, че смисълът на действието е достатъчно ясен за съдията. Като адвокат на Стюарт тя не беше длъжна да предава на полицията улики, които можеха потенциално да уличат Стюарт. — А имахме ли възможност да обсъдите със Стюарт несъответствието във времето, за което споменахте в отговора си на господин Ейбрамс?

— Да, имах. Попитах го дали нещо го е забавило по време на пътуването от хижата му, което може да обясни излишното време. Той каза, че не е.

— Каза ли нещо повече?

— Да. При по-късен разпит, когато вече беше в ареста, заяви, че сигурно е сбъркал времето, по което е тръгнал.

— С други думи, първото му твърдение за времето на тръгване е било приблизително. А не, както свидетелствахте преди малко, категорично.

— Възражение, Ваша чест. Иска изводи.

Така беше и Джина го знаеше, но не даваше и пет пари. Тойнби прие възражението, но Джина продължи. Знаеше, че може да направи безценно малко по отношение на признанията на Стюарт, че двамата с Карин не са се разбирали или във връзка с парите, които щеше да наследи след смъртта й. А с показанията на съседите и на Бетани Робли щеше да се оправя, когато те застанеха на свидетелското място. Но Джина знаеше, че цялото построение с цел внушаване на виновност, издигнато толкова старателно от Джул и от Ейбрамс, до голяма степен е пясъчен замък. И възнамеряваше да ритне опората под краката им.

— Инспектор Джул, сутринта преди ареста на Стюарт имахте ли възможност да се видите с него?

— Да. В дома му.

— За да връчите заповедта за арест ли отидохте?

— Не. Тогава още нямах заповед за арест.

— Тогава още сте нямали заповед за арест. Същия ден ли беше издадена заповедта?

— Да.

— Но още не е била у вас. Тогава защо отидохте там?

Джул се размърда на стола си — първите признаци на нервност.

— Вие ми се обадихте от името на клиента си и ме помолихте да дойда, за да погледна някакви имейли, които е получил.

— Имейли ли? От какъв характер?

— Бяха заплахи към клиента ви.

— Какви заплахи?

— Смъртоносни.

— От кого?

— Не знам. Някой, който се бе подписал „Няма да убиваш“.

— Колко такива имейли имаше?

— Три.

— И кога клиентът ми бе получил последния от тях?

— В петъка преди… Предишния петък.

— Имате предвид преди събитието, така ли?

Джул явно мразеше да казват „събитието“.

— Да, преди убийството.

— Значи два дни преди въпросното събитие Стюарт е получил имейл със заплаха за живота си? Така ли е?

— Така казва той. И така изглеждаше.

— А вие какво направихте с тази информация, инспекторе?

— Нищо не направих. Реших, че клиентът ви най-вероятно сам е изпратил имейла до себе си.

— Останалите също ли?

— Да.

— Включително и през седмицата, когато е бил на туристически поход в планината Битъррут заедно с член на калифорнийското законодателно събрание?

— Може да е накарал някой друг да ги изпрати — сви рамене Джул.

— Така е — призна Джина. — Но, инспекторе, това вероятно е оправдателна улика по този случай точно като касовата бележка от Ранчо Кордова, която Стюарт доброволно ви предаде, нали?

— Доколкото има някаква стойност, а тя не е голяма — отговори Джул.

— Моля да предупредите свидетеля, Ваша чест. Не отговори на въпроса.

— Приема се.

— Отговорете с „да“ или с „не“, инспекторе — добави Джина. — Спестете ни редакциите си.

— Ваша чест… — скочи на крака Ейбрамс.

— Чакайте малко и двамата! — намеси се Тойнби. — Така няма да стане. И двамата знаете как се задават въпроси и се правят възражения, така че отсега нататък правете точно това. Ясно ли е?

Джина преглътна отговора си. Оставаше фактът, че никакви оправдателни доказателства, дадени на Джул, нямаха стойност за него, защото инспекторът вече си бе съставил мнение преди доказателствата. Само че Джина не искаше да влиза в безполезни спорове, не и когато разполагаше с по-добър начин да го пребори.

— Инспекторе, докато бяхте със Стюарт същата тази сутрин в деня на ареста му, осведомихте ли го, че е заподозрян?

— Той вече го знаеше — усмихна се толерантно Джул.

— Така ли? Откъде? Казахте ли му?

— Предполагам, че е чел вестниците. Беше си наел адвокат.

— Добре. — Джина и сега не възнамеряваше да спори, макар че шансовете и този път бяха на нейна страна. И без това щеше да приклещи Джул. — И така, понеже Стюарт беше заподозрян, вие му наредихте да не напуска града и да остане в границите на вашите правомощия, така ли?

Първите признаци на гняв се разлетяха от него като малки искрици, когато Джул стрелна с поглед Ейбрамс, преди да отговори на Джина.

— Не, не е така. Все още не бяхме решили да го арестуваме.

— Значи Стюарт е бил свободен гражданин, който може да ходи където си поиска?

— Формално погледнато.

— Не просто формално, инспекторе. Абсолютно. Можел е да се качи на самолет за друга държава, без да наруши вашите разпореждания, нали?

Джул имаше нужда от малко време, преди да отговори. Най-сетне каза:

— Допускам, че е така.

— Допускате. А допускате ли, инспекторе, че Стюарт е бягал, когато в крайна сметка е чул за заповедта за задържането си?

— Това не знам.

— Не знаете ли?

— Но предположих, че е така. Отидох в къщата му, за да го задържа съгласно заповедта, заварих чекмеджетата на дрешника му отворени и наполовина празни, а освен това открих кутия с патрони върху бюрото му. Допуснах, че се е въоръжил, и се оказа точно така. Освен това се е измъкнал от дома си тайно и не откликна на призивите да се предаде след издаването на заповедта за задържането му.

— А, да, известната фраза „въоръжен и опасен“, за която толкова много сме слушали. Вярно ли е, инспекторе, че Стюарт законно е притежавал оръжието, което сте иззели от него?

— Да. Пистолетът беше негов.

— А когато нахълтахте в стаята му в мотела в Сан Матео, видяхте ли оръжието?

— Беше на нощното шкафче до леглото му.

— С други думи, стоял е съвсем на открито. Тоест не става дума за скрито оръжие, така ли?

— В онзи момент не.

— Знаете ли дали изобщо някога е носил пистолета скрит под дрехите си?

— Не.

— И току-що казахте, че е получил нееднократни заплахи за живота си, нали?

— Да.

— Добре. Когато нахълтахте в стаята, той пресегна ли се към пистолета, хвърли ли се към него?

— В стаята имаше петима души с насочени към него оръжия, които крещяха: „Не мърдай!“. Не помръдна.

— Така е, не е помръднал. — Джина се обърна и бързо се върна на масата си, привидно за глътка вода. Всъщност не искаше да позволи на нападателността да я завладее и имаше нужда от малко време да формулира последните си въпроси към този основен свидетел. Когато се върна на мястото си, спокойният й глас учуди дори самата нея.

— Нека обобщим, инспектор Джул. Стюарт не е знаел, че е заподозрян във връзка с това събитие. Не е имало издадена заповед за арестуването му, когато е напуснал града, за да разговаря с някои хора по собствена инициатива във връзка със случилото се…

Зад себе си чу как столът на Ейбрамс изскърца и възражението му:

— Разказ, Ваша чест, и допуска факти, а не доказателства.

Тойнби прие възражението, както предполагаше Джина, но поне бе внушила на съдията причината за пътуването на Стюарт до полуострова, както възнамеряваше.

Джул съзря единствения си шанс и се възползва от него.

— Освен това бе откраднал регистрационните номера от друг автомобил и ги бе поставил на своя пикап.

Джина знаеше, че това е поредната явна грешка на Стюарт. Разбира се, той правилно бе заподозрял, че не след дълго ще има заповед за арестуването му, и бе разработил стратегия, за да избегне разпознаването и залавянето си. Само че Джина не беше тук, за да обсъжда този момент — Тойнби трябваше сам да го регистрира и да си направи извода.

— Добре. — Джина си лепна толерантна усмивка и овладя всяко повишаване на тона на гласа си. — Да, инспекторе, направил го е. Основателно ли ще бъде да се твърди, че този случай напоследък привлече твърде голямо внимание от страна на медиите?

— Да, ползва се с известно внимание.

— Е, вие несъмнено знаете, инспекторе, че пресата обсажда Стюарт още от деня на смъртта на съпругата му.

— Не знам дали го „обсажда“.

— А как ще определите факта, че групи от петима-шестима души го следват с камери и с микрофони всеки път, когато излезе от вратата на дома си? Вие добре знаете, че го правят, инспекторе, защото го видяхте с очите си и защото се оплакахме от това в полицейското управление.

— Тези ваши твърдения са ми известни.

— Инспекторе, възможно ли е Стюарт просто да не е искал глутница агресивни репортери, които не го оставят на мира, да преследват пикапа му?

— Възразявам. Предположения.

— Ваша чест — каза Джина, — господин Ейбрамс настоява да приема един извод относно регистрационните номера, но аз искам да предложа друг, който е много по-смислен за запознатите с фактите.

— Маслото няма да развали кашата, господин Ейбрамс — заяви съдия Тойнби. — Ще го допусна. Но няма голяма тежест, госпожо Роук. Да продължаваме.

— Сега, инспекторе, все още по темата с така нареченото бягство на Стюарт, за да избегне задържането. Бихте ли казали на съда как научихте, че Стюарт се намира в мотел „Холивуд“ в Сан Матео.

Това не беше добре и Джул го съзнаваше.

— Проследих обаждане до мобилния си телефон и открих мястото.

— И какво беше това обаждане, инспекторе?

Улучен в слабото място, Джул не можеше да се накара да опише случилото се. Джина усещаше как цялата зала зад гърба й е неподвижна и притихнала в очакване на отговора на Джул. Само че той не идваше. След доста дълго мълчание Джина се обади:

— Вярно ли е, инспекторе — попита тя с най-благия си гласец, — че това обаждане до вас беше от адвокатката на Стюарт Горман, която беше научила за заповедта и искаше да уговори предаването на клиента си за следващата сутрин в десет часа? И че вие се съгласихте да приемете такова предаване?

Очите на Джул се стрелкаха между Ейбрамс и Джина. Най-накрая съдия Тойнби се наведе от мястото си и го попита директно:

— Искаме да чуем едно ясно или „не“, инспекторе.

— Да, извинете, Ваша чест. — Той се обърна към Джина. Нужни му бяха още няколко секунди, докато най-накрая изломоти едва чуто: — Да. Но и двамата с вас знаем, госпожо адвокат, че адвокатът трябва да предаде издирвания си клиент незабавно. А и само защото съм ви казал, че бих могъл да се съглася клиентът ви да дойде по-късно, не означава, че ще спра да го търся дори и за секунда. Това беше заповед за арест по обвинение в убийство, не беше просто покана да се отбие в Съдебната палата.

Джина прецени, че може да му позволи да подърдори малко. Мислено прегледа бележките, които претегляше в съзнанието си. Натрапваното мнение за вината на Стюарт се основаваше на факта, че той знаеше, че го издирват и въз основа на това допускане се бе въоръжил, носеше скрито оръжие и бягаше от правосъдието. Доволна, че бе засегнала всички тези моменти, Джина леко кимна на свидетеля си.

— Благодаря ви, инспекторе, нямам повече въпроси.

* * *

Кратката почивка приключи неусетно. Стюарт не напусна масата на защитата, но попита Джина дали може да вземе писалка и един от жълтите й снопове с листове. Когато тя се върна от тоалетната, той не вдигна поглед веднага, а продължи да пише, докато не стигна до подходящо място, където да прекъсне.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Нахвърлям си някои бележки. Хрумна ми нещо.

— Ще го приема каквото и да е.

— Според мен не се нуждаеш от помощ. Започвам едва ли не да усещам, че ще надвием това чудо. — Видя как Джина се опита да скрие гримасата си. — Ти не мислиш ли така?

— Надявам се — отвърна Джина. Извърна се леко, за да се увери, че никой не се навърта край тях зад преградата, достатъчно близо, за да ги чуе. Чувала бе за такива случаи и в този момент не искаше подобно усложнение. Обърна се към него и меко му отговори: — Мисля, че за момента се справяме прекрасно, но почти всичко, за което говориха досега, дори показанията на Джул, е просто тълкуване на фактите, а не са самите факти.

— Така е. Победи го точно по този пункт.

— Не е точно така, Стюарт. Може би съм накарала Тойнби да погледне и към друга алтернатива и достоверно обяснение на хронологията. А и съзнанието за вина също не е особено силно. За жалост обаче остава въпросът със самата вина. И точно тук се намесва Бетани Робли. — Джина обаче не искаше изцяло да премазва зародилите се надежди на Стюарт. Несъмнено бе вярно, че до този момент тя бе затруднила усилията на обвинението, и ако с Бетани Робли станеше като с останалите свидетели до момента, Джина може би щеше да си позволи известна надежда за резултатите от изслушването. Но не и преди това. Лепна си фалшиво изражение. — Аз обаче имам план, от който може и да имаме полза. Ще видим. А каква е твоята идея? — кимна тя към листовете.

Той обаче бе закрил листовете с ръка. Уж небрежно, но твърдо.

— Нищо особено. Пък и не е свързано с това, имам предвид с действията ни в съда. Просто някои мисли.

— Е, ако решиш да позволиш на някой да ги прочете, аз проявявам интерес.

— Няма нужда да го казваш — кимна той към страниците. — Това си е само за мен.

— А не за читателите ти?

— Е, и за тях. — Той замълча. — Наистина има хора, които ме четат, но има и хора, които са около мен в живота ми. И обикновено тези хора не се интересуват от написаното от мен. Просто е така… не е толкова важно. — Той се усмихна колебливо. — Нито пък има връзка с делото, както казвате вие, адвокатите. Тях поне не ги интересуваше особено.

— Имаш предвид Карин — каза Джина.

Стюарт се усмихна уклончиво, отмести поглед и тежко въздъхна.

— Свикнал съм. Разбирам го. Не е предназначено за всички, така че не е нужно да се държиш мило и да ме молиш да го видиш.

Тя замълча за момент.

— Ами ако наистина искам да го прочета? Ако просто ми харесва как пишеш?

— Ами… — отново си пое въздух той, — би било хубаво.

* * *

Бетани Робли, която изглеждаше едновременно ужасена и най-вероятно изтощена от безсъние, се приближи към парапета по средната алея, стиснала ръката на майка си, макар че едрата жена не изглеждаше подходящо избрана опора за дъщеря си, защото самата тя се движеше с помощта на бастун. Когато влязоха в предната част на съдебната зала, госпожа Робли пусна ръката на дъщеря си и я наблюдава как прави още няколко стъпки, а после внезапно се метна надясно точно зад гърба на Джина, стисна гащеризона на Стюарт за рамото и го дръпна назад на стола му към себе си.

— Как смееш да заплашваш дъщеря ми! Как смееш!

Вдигна бастуна си във въздуха и замахна, а Стюарт пое удара предимно с ръката си, тъй като бастунът се плъзна отстрани по главата му.

Тойнби веднага заудря с чукчето, за да усмири залата, и започна да крещи на приставите. Някои от журналистите от предните редове станаха и освободиха мястото, а Джина се обърна първо на една страна, за да види какво става зад нея, и после и на другата, за да стане от стола си и да опита някак да озапти жената. Стъписан като всички останали в залата, Стюарт се извърна шокиран и изненадан.

— Клеър, чакай!

— Мамо! Престани! — викаше Бетани.

Само че Клеър Робли нито чакаше, нито престана. Вече неистово ругаеше Стюарт, обзета от безумна ярост, издърпа го от стола му и назад чак до парапета, и няколко пъти удари главата му с бастуна си, докато той се опитваше да се прикрие или да се защити. Продължаваше да удря, когато приставът на входа изви ръцете й зад гърба и успя да я задържи относително спокойна, което даде възможност на други двама пристави да се приближат и да я озаптят.

Всичко приключи за трийсет-четирийсет секунди. Тримата едри пазачи все още държаха госпожа Робли разплакана и почти изпаднала в истерия. Бетани се бе върнала зад парапета на първия ред в галерията и се опитваше да стигне до майка си. Джина помагаше на Стюарт да се надигне от пода. След като стана на крака, той сам изправи стола си и тежко се стовари отгоре. От лицето му близо до линията на косата течеше много кръв.

Съдията продължаваше да удря с чукчето, все едно не съзнаваше, че още го прави.

— Тишина, тишина, тишина — повтаряше той.