Джон Лескроарт
Под подозрение (37)

37

По нареждане на Джул двамата униформени полицаи, които му бяха помогнали при залавянето, бяха довели Джед Конли в малката стая за разпити на четвъртия етаж на Съдебната палата. Щатският съветник от Сан Франциско вече беше в стаята, вързан с белезници за масата, и сам от почти час и половина. Докато приключи с линейката и с останалите подробности, Джул бе останал на местопроизшествието на Гринич Стрийт почти час, след това се бе върнал на бюрото си в отдел „Убийства“ и повече от половин час бе работил върху документацията.

Погледна часовника на стената, видя, че е един без петнайсет, и си даде сметка, че вече се е забавил достатъчно. Но имаше някои сериозни проблеми.

Критично погледнато, собствеността на дистанционното за гаража не можеше да се докаже. Възможно бе в опита си да отърве Стюарт от обвинението в убийство Джина да е купила проклетата джаджа от някакъв магазин и понеже имаше достъп до дома на Стюарт, бе успяла да настрои устройството на честотата на вратата на гаража. Можеше да го е занесла дотам в чантата си.

Но след нападението на Конли над Джина Джул имаше основания за нещо много повече от обикновен разговор с щатския съветник. Ала времето течеше и при всичките силни връзки на Конли Джул много се притесняваше, че ако го остави да си тръгне оттук тази нощ, без да признае убийството на Карин Драйдън, а може би и това на Кели Ръснак, никога вече няма да успее да го пипне.

Не можеше да допусне да се случи.

Най-накрая Джул мина през контролната зала, за да се увери, че звукозаписната и видеозаписната техника е пусната, след това почука на вратата и влизайки вътре каза:

— Съжалявам, че се забавихме толкова — небрежно каза той. — Трябваше да свърша доста неща на местопрестъплението. Малко ме задържаха. Как сте?

— Как съм ли? Това някаква шега ли е? — Заподозреният с одрано лице, което бе започнало да се подува край устата и около очите, вдигна белезниците. — Изтощен съм. Ранен съм. Готов съм да си отида у дома. Не може да ме задържате толкова дълго. Няма да го допусна.

— Е, боя се, че това е извън моята власт — каза Джул. — Но поне мога да ви сваля белезниците. Патрулът ми каза, че са ви заловили по време на нападение над жена. Трудно ми е да го повярвам. Полицаите прочетоха ли ви правата, преди да ви доведат тук?

— Защо? Всичко това е нелепо. Погледнете лицето ми. Тя се опита да ме убие. Защитавах се.

Джул запази спокойствие.

— Предположих, че е нещо подобно. Но вие сте адвокат, нали? Знаете правилата. Длъжен съм да ви задържа и да ви прочета правата. Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Разбирате ли правата си?

— Разбира се. Не трябва да…

Само че Джул бе вдигнал ръка, за да възпре възраженията на Джед.

— Имате право на адвокат. Ако не можете да си позволите такъв, съдът ще ви назначи. Разбирате ли това свое право.

— Да. Боже!

Джул продължи. В края на словото си щеше да завърши с „Предвид тези права, искате ли да говорите с мен сега?“. Само че съдът бе решил, че задържаните са запознати с правата си и без тези последни думи, затова Джул ги пропусна и направо продължи нататък:

— Има стандартен набор от въпроси, през които трябва да преминем, и колкото по-скоро го направим, толкова по-бързо ще приключим. Така. Кажете името си за протокола.

— Джед Конли. — С тези две думи съветникът на практика се отказа от правото си на адвокат по време на разпита. Джул му зададе поредица от формални въпроси — адрес, възраст, професия — просто за да го накара да продължи да говори. После го подкани:

— Е, разкажете ми какво се случи там тази вечер.

— Добре. Всичко започна, когато Джина — жената, Джина Роук…

— Да, знам коя е.

— Ами тя ми се обади към девет часа и ме покани да се отбия в апартамента й.

— Защо го е направила?

— Знаете защо, инспекторе. Знам кой сте. Тя е защитник на Стюарт Горман. Може би не знаете, но той ми е стар приятел. Вече не практикувам активно право, затова когато Стюарт имаше проблем и ми се обади, аз му казах, че трябва да се свържем с Джина. Огромна грешка.

— Защо?

— Защото тя не става за нищо. Всъщност заради нея той затъна още по-дълбоко. Изслушването се проваля и тя искаше да се посъветва с мен какво трябва да направи?

— В дома си?

— Честно? Бих предпочел в кабинета й. — Той сви рамене. — При моето положение не мога да си позволя дори намек за липсата на благоприличие. Цялата тази работа ще се превърне в сензация. Не знам какво ще правя. Но освен това съпругата ми се отнася много сериозно към изневерите. Честно казано, аз също. Освен това, разказвам ви всичко съвсем честно, двамата с Джина прекарахме заедно няколко нощи, преди да се оженя. Не знаех, че все още ми се сърди. — Той сви рамене, жертва на женската злоба на Джина. — Но знаех, че има нужда от помощ за защитата на Стюарт, а той ми е приятел. И понеже тя си беше вкъщи, отидох там.

— Но когато са ви арестували, не сте били в дома й.

Джед отново сви рамене.

— Понеже още щом прекрачих прага знаех, че трябва да се махна оттам.

— Защо?

— Защо според вас? Беше наляла и за двама ни солидна доза скоч. Беше се облякла доста предизвикателно. Беше съвсем ясно, че не възнамерява да обсъждаме закона. Каза ми, че има ключ от къщата на Стюарт и предложи да отидем и да огледаме отново. Можело да намерим нещо, което вие, полицаите, сте пропуснали.

— А вие как реагирахте?

— Стори ми се странно. Но тя вече се опитваше да ми налети и затова реших, че може би не е лоша идея да излезем от апартамента й. Не разбирах какво става, но не исках да я обидя. Разбирате ли? Така че отидохме с колата до къщата и не знам, може би питието я хвана, но тя беше доста превъзбудена още преди да спра колата. Каза, че още ме обичала и така нататък. Изобщо не трябвало да престанем да се срещаме. Почти беше изпаднала в истерия.

— И после?

Дълбока въздишка.

— Тя се наведе и се опита да ме целуне, но аз нямаше да го допусна.

— Какво направихте?

— Казах й, че нищо няма да се получи. Ако иска, можехме да проверим дали няма да намерим нещо друго в къщата на Стюарт. В противен случай щях да я откарам обратно в дома й и да се прибера. Излязох от колата с надеждата тя да се успокои, но не стана така.

Джул бе впечатлен от историята, която Джед бе съчинил, докато се пържеше в стаята за разпити, и беше любопитен да види как Конли ще обясни факта, че е излязъл от задната врата, когато полицаите го бяха заловили — може би полудялата от любов Джина Роук се бе престорила, че не може да откопчае колана си и е имала намерение да му се нахвърли, когато той пресегне да й помогне, но Джед се е досетил какво планира тя и бе влязъл през задната врата, за да я откопчае оттам. И тогава тя го е нападнала, защото я е отхвърлил. През седалката.

Джул не беше склонен да повярва.

Освен това бе чул достатъчно.

— Но когато полицаите са пристигнали, те са ви видели да блъскате по вратата и да се опитвате да влезете в колата.

Конли облиза устни.

— Ами да.

Тя случайно го заключила отвън и той се ядосал заради безизходното си положение, но полицаите грешали, ако смятали, че се е опитвал да я нападне, а и нямал представа откъде се е взело дистанционното за гаража. Сигурно Роук го е донесла — вероятно го е взела от Стюарт.

— Не е така, господине — каза Джул. — Боя се, че и това няма да свърши работа. Всъщност полицаите не просто са минавали оттам. Наблюдавали са къщата. Аз също.

— В къщата е било извършено убийство. Допусках, че ще е под някакво наблюдение.

— Но всъщност не беше. Джина Роук бе казала на своя детектив да ми се обади малко по-рано днес вечерта. Той ме помоли да отида в къщата на Стюарт Горман, да изчакам вие двамата с Джина да пристигнете с колата ви и да остана в готовност. — Изявлението на Джул като че ли разтърси вътрешно Конли и той отвори уста, за да отрече обвинението, което Джул още дори не беше отправил. — Идеята беше, че тя ще успее да отвори вратата на гаража на Горман от колата ви.

Поредният малък, но очевиден удар. Бързо като птичка Конли отмести поглед, примигна и после отново погледна напред.

— Но защо би искала да…? Как е щяла да го направи?

— Смяташе, че сте програмирали дистанционното си, за да може да влизате и да излизате от гаража им, без да се налага да оставяте колата си на улицата. А и за да не ви виждат да влизате и да излизате. В такъв случай хората на пръв поглед ви взели за Стюарт, както е направила Бетани Робли.

— Коя е тя?

— Съседското момиче от отсрещната страна на улицата. Видяла е да отваряте гаража от колата си в нощта на убийството на Карин Драйдън.

— Не, не съм бил аз. Невъзможно е да съм бил аз. Изобщо не съм бил близо до къщата през онази нощ. Помня, че бях на мероприятие на Грийн Пийс. Трябва Джина да е подхвърлила дистанционното в колата ми.

— Спомняте си конкретно тази нощ? Сред толкова мероприятия, на които ходите?

— Да, помня онази нощ. След като научих за Карин, тя се вряза в паметта ми.

— Значи не сте ходили в къщата на Карин в неделя?

— Не. Разбира се, че не.

— Знаете ли — поде Джул едва ли не извинително, — може би не сте забелязали в цялата бъркотия, но всъщност тази вечер Джина отвори гаража от колата ви. Това беше сигналът ни да се спуснем към вас. Освен това е носела в чантата си касетофон, така че много добре знаем чия е била идеята да отидете в къщата. — Кръвта на инспектора започваше да бушува, но по нищо не му пролича. Той продължи, услужлив и учтив до безкрай: — Значи не сте ходили в къщата през онази неделя?

— Казах ви. Разбира се, че не съм.

— Но поне сте ходили там напоследък, нали?

— Дори и това не. Двамата с Лекси не се виждахме с тях. Не съм ходил в къщата им от няколко години.

Джул тъжно поклати глава.

— Боя се, че това няма да свърши работа, сър. Дори и отпечатъкът върху едно голямо парче счупено стъкло, което намерихме, да не е вашият — а аз смятам, че е, — все някъде в къщата ще намерим ваши отпечатъци, не мислите ли? Вероятно в спалнята. Проблемът беше, че при последната проверка нямаше ваши отпечатъци в полицейската база данни. Но сега, разбира се, това няма да е проблем. Същото важи и за кръвта, намерена в гаража. Ако ви вземем ДНК проба, ще получим съвпадение, нали? Боже, ожаднявам, докато работя. Искате ли кола, вода или нещо друго? Веднага се връщам.

Джул излезе и отиде в залата на отдел „Убийства“, за да донесе няколко картонени чаши с вода. На връщане надникна, за да провери отново видеоекрана. Камерата беше скрита в стената и макар Конли сигурно да подозираше, че го снимат и (или) записват, нямаше откъде да знае със сигурност и точно този факт щеше да помогне да го извадят от равновесие. Главата му се стрелкаше нагоре-надолу и настрани, сякаш оглеждаше помещението и търсеше откъде може да избяга. Джул го наблюдава, докато Конли престана и отпусна глава върху отворената си длан.

Инспекторът се върна в залата за разпити и побутна водата към заподозрения си.

— Не знам дали сте осведомен, сър, но по време на изслушването Джина Роук много успешно показа, че е възможно Карин Драйдън изобщо да не е била убита. Присъствието на човек в къщата в неделя изобщо не означава, че той я е убил. Възможно е да става дума за нещастен случай. Разбирам защо не искате да се разчува, че сте били там. Може би наистина не сте имали любовна връзка. Може би е било просто безобидна делова среща, но сте се притеснявали как може да изглежда. Това наистина е много важно. Не мога да си представя, че бихте искали да я убиете, но трябва да ми кажете какво се случи.

След като му подадоха спасителния пояс, Конли задълго впери поглед в него и после пресегна да го хване — само този ход му беше останал.

— Добре. Но ходих по-рано през деня. Беше съсипана заради изобретението си. Знаете за това, нали? За ставата на Драйдън. Искаше да я посъветвам как да постъпи.

Същото като при Джина, забеляза Джул — жена, която се нуждае от съвета му. Може би стресът се отразяваше върху изобретателността.

— Значи всъщност сте се отбили в къщата през онази неделя?

Той кимна.

— Мисля, че беше към обяд. Разбира се, докато бях с нея, тя беше жива. — Той смени тона, нагласи историята според новите факти и продължи: — Не можех да призная, че съм бил при нея през този ден. Разбирате го. Имам предвид в деня на убийството. Но ходих там по работа.

— Не сте били заедно с нея в горещата вана?

— Не. Изобщо не излязохме от кухнята и от хола. Вижте, инспекторе, знам какво си мислите. Дори си давам сметка как изглеждат нещата. Но ние нямахме интимна връзка. Простият факт е, че Стюарт ревнуваше от мен, затова се стараех той никога да не ни вижда заедно. Само че Карин имаше ключ от задната врата на моя офис. А аз ходех при нея само когато той не си беше вкъщи. Да, наистина с Карин ме свързваха много делови и лични дела — признавам го, — но нищо повече. Нищо непристойно.

Джул бавно взе картонената си чаша и я вдигна към устните си. Остави я и въздъхна с надеждата да изрази неохотата си относно онова, което щеше да последва.

— Господин Конли, помните ли парчето стъкло от винената чаша с отпечатъка, за което ви споменах? Беше под горещата вана. А вашата кола е спряла в гаража в единайсет и половина през онази нощ.

Джул знаеше, че по време на изслушването Бетани Робли е идентифицирала колата като автомобила на Стюарт. Но освен това той присъства и на незаписания й разговор с Джери Ейбрамс, когато заместник-прокурорът й беше напомнил, че на регистрационните номера на колата на Стюарт пише „БАРИ“ и че ако това е била колата на Стюарт, би трябвало да е видяла номерата.

Конли дълго обмисля обвинителните думи на Джул. Инспекторът усещаше как той търси възможностите за бягство, докато всеки нов факт затягаше примката около него. Най-накрая Конли кимна, решил кой ще бъде новият му курс на действие.

— Добре. Така… Ние… ние бяхме… мамка му. Имахме интимна връзка. Ясно? Не го бях планирал. Просто така се случи.

Джул не каза нищо.

— Не знам какво й се е случило онзи ден — продължи Конли. — Сигурно е било нещастен случай, след като си тръгнах. Сигурно се е ударила в нещо. Знам, че беше пила и беше взела хапчета. Тази комбинация в съчетание с горещата вана може да бъде опасна сама по себе си. Но се кълна в бога, че когато си тръгнах, тя беше жива.

— Остана в горещата вана?

— Възможно е. Да.

Джул беше сплел ръце на масата пред себе си. Часовникът на стената му показа, че разпитът тече повече от час. От една страна, на него му се струваше, че са минали само няколко минути, но от друга, все едно бе изтекла половината нощ. Знаеше, че нещата вече вървят към края си.

— Господин Конли — съседката от отсрещната страна ви е видяла да си тръгвате от къщата в дванайсет и четирийсет и пет. Тогава Карин вече е била мъртва. А ако пресметнете, както съм направил аз, това означава или че вие сте я убили, или че сте били на друго място в къщата, когато тя е умряла. Може би сте заспали, слезли сте долу и сте изпаднали в паника, когато сте я открили мъртва?

Погледът на Конли беше празен, а запасът му от готови лъжи вече беше изчерпан. Джул реши да го нападне с един последен въпрос от друга посока и да го закове веднъж и завинаги с нещо, което му беше намекнал Уайът Хънт малко преди това, докато чакаха колата на Конли да се появи пред къщата на Стюарт.

— Ако проверим, което ще направим, господине, сигурен съм, че ще открием валидна рецепта за амитриптилен на ваше име, нали?

Дълъг и отвлечен поглед в мъртвешки притихналата стая.

С Джед Конли беше свършено.

Джул наблюдаваше как стрелката за секундите на часовника на стената се придвижва от два до пет часа. После до шест. Седем. Когато Конли най-накрая заговори, гласът му беше шепот.

— Вече цяла година имам ужасна мигрена — каза той. — Според лекаря се дължало най-вероятно на стреса. — Засмя се кратко и горчиво. — Да, докторе, а вие какво си мислите? Опитайте какво е да си женен за Лекси и за цялото скапано семейство Хорас. И много скоро ще разберете какво значи да си под стрес. Боже! — Конли провеси глава. — Знаете ли кое е най-смешното?

— Кое?

— Знаете ли защо препоръчах Роук на Стюарт? Защо лично я избрах?

— Защо?

— Защото тя нито веднъж не ме е побеждавала в съда. Никога. Сигурно сме били противници в около петнайсет процеса и аз всеки път я смазвах. Можете ли да повярвате?

— Винаги има първи път.

Джед притисна слепоочията си и прокара пръсти по челото си.

— Не знам какво й стана.

— На кого?

— На Карин. Изведнъж поиска да се оженим. Но планът никога не е бил такъв — нито за мен, нито за нея. Имахме уговорка. И двамата имахме нещастен брак. Но, по дяволите, такава цена трябваше да платя. Знаех какво ще ми струва кариерата — Лекси, проклетия й баща и проклетите му пари. Но така щях да получа каквото ми трябваше, каквото ми беше нужно. Карин също го знаеше. Поне преди. Така се бяхме споразумели.

— Но е променила мнението си?

— В петък ми каза, че трябва да ме види. Щяла да се разведе със Стюарт. Трябвало да поговорим.

— И се уговорихте да се срещнете в неделя?

— Всичко започна нормално. Но когато пристигнах, тя вече беше изпила половин бутилка вино и колкото повече говорехме, тя толкова повече се разпалваше. Знаела, че я обичам повече от Лекси. Не можела повече да живее по този начин. — Той погледна умолително към Джул. — Щяла да каже на Лекси. Заяви ми го в лицето. Освен това го прочетох и в очите й. Щеше да го направи. Така съм щял да бъда свободен и да сме заедно.

— И вие я ударихте?

— Казах й да не го прави. Тя избухна и ме нападна с бутилката. Беше самозащита, кълна се. Тя падна и си удари главата, а след това влезе в горещата вана. Аз си тръгнах. Не съм допускал, че ще се удави. Било е нещастен случай. Наистина. Изобщо не съм й посягал.

Джул не помръдна и го остави да продължи.

— Просто не исках да съм с нея, не и по този начин. — Конли поклати нещастно глава и напразно очакваше някакъв признак на разбиране или одобрение от отсрещната страна на масата. — По дяволите! Не по този начин.

* * *

Джина отвори замъглените си очи и огледа непознатата стая. С висок таван и ярко осветена отгоре, но светлината край леглото й беше приглушена. Отново затвори очи — така се чувстваше по-добре. Някъде свиреше акустична китара, но почти нечуто. Постепенно започна да усеща, че нещо с лицето и с черепа й не е наред, но за момент не можа да определи какво може да е. Когато внезапно си припомни случилото се, тя вдигна ръце към превръзките, а след това се опита да седне прекалено рязко в лек пристъп на паника.

Неволно изстена и отново се строполи в леглото.

Чу шума от приближаващи се стъпки и отново се осмели да отвори очи.

— Уайът? — сухо и дрезгаво прозвуча гласът й. Усети в устата си вкус на кръв.

— Тя се размърда.

— Не, не е. — Всъщност Джина лежеше напълно неподвижно. — Къде съм? — След това внезапно отново рязко се надигна. — Боже мой, изслушването! Ох!

Отново обхвана главата си с ръце и се отпусна на възглавницата.

Уайът седна от едната страна на леглото.

— Погрижили сме се за изслушването. Всичко свърши.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Джед Конли си призна.

— Джед си е признал? Вратата на гаража отвори ли се?

— Не си ли спомняш?

— Не го видях. Помня, че натиснах копчето и после ми притъмня. Наистина ли си призна?

— Достатъчно. Снощи наговори толкова глупости, че сигурно ще го пипнат и за смъртта на Кели. Девин го накара да се поизпоти и той се огъна.

— Браво на него. Знаех си, че и той става за нещо.

— Ей, бъди любезна.

— Мисля, че бях любезна, като му дадох всички онези допълнителни шансове най-сетне да оправи нещата. — Тя отново затвори очи и внимателно пое няколко пъти въздух заради болката. — Колко зле съм?

— Не много предвид на всичко. Сигурно ще оживееш. — След това я попита по-сериозно: — Наистина ли не си спомняш?

— Цялата вечер ми е някак размазана. Е, колко сериозно е състоянието ми?

— Имаш предвид диагнозата ли? Най-вероятно имаш сътресение. И няколко много привлекателни шева до лявото си око. Сигурно ще си доволна да узнаеш, че цветът на конците много си отива с насинените ти очи.

— Съчетаване на цветовете. Това е тайната на щастието на възрастните.

— Е, имаш го. Освен това не трябва да се претоварваш през следващите няколко дни.

— Няма да ми е много трудно. — Тя огледа стаята. — Къде съм?

— При мен. Не беше нужно да оставаш в болницата.

— Защото мразя болниците.

— Както стана пределно ясно.

— Зле ли се държах?

— Съвсем малко. Но там наистина настояха с теб да има човек, в случай че започнеш да умираш или нещо подобно. Така че аз доброволно се наех.

— Започвам да си спомням. — Джина мъчително си пое въздух още няколко пъти. — Ами Стюарт? Някой трябва да му каже.

— Вече е направено. Девин се зае.

— Освободиха ли го?

— Вече би трябвало.

— Би ли проверил, моля те? Това трябва да стане. — Тя опита да се надигне от леглото. — Ако Ейбрамс се опита да го задържи…

Уайът постави ръка на рамото й и леко я натисна надолу.

— Спокойно, спокойно. Ще разбера. Ако не е освободен до обяд, ще помоля Диз да се заеме. Ще стане. Обещавам ти.

Тя най-сетне се отпусна на възглавницата.

— Добре. Боже, как ме боли главата!

— Не се учудвам. Май си получила няколко сериозни удари. — Помълча малко и я повика: — Джина?

— Уайът?

— Откъде беше сигурна? Не е само защото колите са еднакви, нали?

— Не. Всъщност това няма почти нищо общо. Просто ме насочи. После, когато най-сетне преглътнах егото си, започнах да сглобявам парченцата.

— Какво общо има с това егото ти?

Ъгълчетата на устата на Джина се повдигнаха малко, но не беше усмивка.

— Какво ли не, Уайът, какво ли не. — Направи пауза и продължи: — Не ми е лесно да говоря за това.

— Ами тогава недей. Всичко е наред.

— Не, не е. Просто не мога да оставя нещата така. Това е пряко свързано с начина, по който се досетих. — Джина бавно и продължително си пое въздух. — Колкото и да ми беше трудно, трябваше да приема факта, че в истинския свят Джед никога не би ми се обадил, за да поема случай на предумишлено убийство. Той познава всички известни адвокати в града, а всеки от тях с радост би му направил услуга. Освен това винаги съм знаела, че дори докато бяхме заедно, той никога не ме е уважавал като адвокат.

— Изобщо не знаех, че сте били заедно.

— Никога не е било сериозно и беше преди много време, но това е друга история, която не си струва да разказвам. Важното е, че след като си дадох сметка, че Джед не ме е наел, за да спечеля случая, грозната истина най-сетне ми се изясни — той ме бе избрал, за да изгубя. Копеле. Както и да е, когато осъзнах това, още няколко неща ми се сториха важни. Например спомних си твоя списък с ангажиментите на Джед и че един от тях беше в Кризисния център по изнасилванията на Хейт Стрийт. — Забеляза празния поглед на Хънт и го подсети. — Центърът на Сам Дънкан.

— Сам на Уес?

— Точно така. Затова й се обадих.

След това разказа на Уайът как е разбрала от Сам, че речта на Конли в центъра е била относно хапчето за изнасилване — рохипнол. По време на посещението си там Конли казал, че макар лекарството да е незаконно, за да докаже колко лесно могат да бъдат заобиколени законите, той накарал няколко свои служители от Сакраменто да се представят за колежани в един от местните университети и на следващия ден те донесли в офисите му няколко дози. Разбира се, след това той предал сведенията за лекарството в полицията.

— Само че — каза в заключение Джина, — явно си е оставил малко. Но фактът, че Джед изобщо е имал достъп до рохипнол, за мен беше предостатъчен. Трябваше ми само връзка с Кели, за да съм сигурна.

— И какво направи?

— Обадих се на Стюарт в ареста.

— И той какво знаеше?

— Че Конли бе ходил да го посети в ареста миналата седмица и двамата говорили надълго и нашироко за Кели Ръснак.

Оказало се, каза Джина на Уайът, че доколкото знаел Стюарт, Конли притежава доста акции в ПИ — Карин го убедила да ги купи. Затова помагал на Карин в преговорите й с компанията не просто от алтруизъм. Освен това Джед явно успял да убеди тъста си и някои от неговите свръхбогати приятели, че инвестицията е изключително изгодна и сигурна, затова много от тях вложили доста пари. Джина все още не знаела кой е конкретният мотив на Джед да убие Кели — може би като лаборантка на Карин тя е знаела за връзката й с Джед, може би за да я накара да си затвори устата, — но доскоро неизвестната връзка с ПИ била всичко, от което Джина се нуждаела.

— Не се съмнявах, че го е извършил Джед. Следователно би трябвало да може да отвори вратата на гаража.

— А какво щеше да правиш, ако вратата на гаража не се беше отворила?

— Знаех, че ти, Джул и още ченгета ще бъдете там, Уайът — сви рамене тя. — Да, наистина подцених опасността, но само защото не смятах, че Джед толкова бързо ще прибегне до насилие. Всичко останало обаче беше предположение, нещо, което знаех, но не мога да докажа. Няма ли как да отвори вратата на гаража, Джед щеше да се измъкне. Така че направих единственото, което можех да направя. Трябваше да поема риска.

— Мразя да се стига дотам.

— Аз също.

— Е, искаш ли да хапнеш нещо? — попита Уайът.

— Може би по-късно. Засега предпочитам да си затворя очите за малко. Имаш ли нещо против?

— Хубаво.

* * *

Сега бе известен предимно под името Уолдън.

Освобождаването на Стюарт Горман от ареста беше огромна новина през целия уикенд и Уолдън искаше историята малко да поутихне, преди да действа. Не би било разумно да има глутници от журналисти и дори тълпа от любопитни на улицата пред дома на Стюарт, които да следят действията му. Уолдън обаче не искаше и да се бави много, защото хората можеха да забравят Стюарт — кой е и какво символизира.

Щеше да има една-единствена идеална възможност и сега, две седмици след петъка, когато Стюарт се прибра у дома, Уолдън реши, че моментът е много подходящ. Що се отнася до мишената му, от просто адекватна, когато Стюарт бе средно популярен автор на текстове за лов, риболов и туризъм, тя бе станала превъзходна и съпътствана от силно медийно присъствие. Ако човек наистина иска да изпрати някакво послание и да промени нещата за дълго, имаше нужда от средство като Стюарт Горман. Сега, макар и вероятно не за дълго, Стюарт се радваше на най-голямата популярност в живота си.

През изминалата седмица Уолдън бе установил, че Стюарт е до голяма степен в плен на навиците си. Всяка сутрин се събуждаше относително по едно и също време, всяка сутрин излизаше и вземаше вестника си от стълбите. Снощи бе загасил осветлението в обичайното време — към десет и половина. Така че явно се бе върнал към обичайния си режим. Ако имаше някаква лека промяна, Уолдън винаги можеше да се върне на следващия или на по-следващия ден. Да, шансът му наистина беше ограничен, но един или два дни нямаше да променят особено нещата.

Сега, малко след седем часа сутринта Уолдън бе застанал до тротоара и се опитваше да наблюдава в мъглата входната врата на къщата на Стюарт Горман. Пушката му беше на предната седалка до него с дуло, насочено към пода на откраднатата хонда. Уолдън вече бе свалил прозореца на предната седалка. Движението по улицата беше слабо и нямаше почти никакви пешеходци.

Изведнъж светлината над входната врата светна, Уолдън запали двигателя и посегна към пушката. Вратата на къщата се отвори и Стюарт с чаша кафе в ръка заслиза по стълбите. Едно. Две. Три.

Вестникът беше на шестото стъпало от горе на долу — Уолдън вече го бе видял, беше се уверил, че е там, когато пристигна. Дори беше купил друг вестник, който да хвърли на стълбите — просто за всеки случай. Но не се наложи вестникът си беше там.

Четири. Пет.

Уолдън вдигна дулото на пушката.

Шест.

Натисна спусъка.