Джон Лескроарт
Под подозрение (12)

12

Стюарт и Джина бяха стигнали почти до моста Голдън Гейт, като последните сто-двеста метра бяха изминали в мълчание. Само че не беше същото неловко мълчание като преди. Най-сетне Джина се обади:

— Е, да поговорим за книгата ти. „Излекуван от водата“.

— Обърни внимание на неловкото мълчание, докато авторът обмисля дали да попита за мнението на читателите.

— Вече ти казах, че много ми хареса. Но имаше и нещо повече. Когато я прочетох, книгата… наистина ме трогна. Изпитах такова… облекчение е думата, струва ми се.

— От какво?

— От това, че съм поела един невинен и интелигентен клиент. Не мога да ти опиша колко е хубаво чувството, че най-после мога да поставя уменията си като адвокат в услуга на човек, който най-вероятно наистина ги заслужава. — Тя продължи да върви, загледана напред и пъхнала ръце в джобовете си. — Вчера ти споменах, че преди няколко години почина годеникът ми. Е, оттогава… не че това има значение за теб, но…

— Защо да няма значение за мен?

— Имам предвид за защитата ти. Във всеки случай след смъртта на Дейвид не ми е лесно да осъществявам връзка с нещата, да се обвързвам. Но не щеш ли, снощи прочетох книгата ти и изпитах задоволство, че ще се занимавам с този случай. Искам да кажа, че ще защитавам невинен човек. Знаеш ли колко невинни клиенти съм имала през своите двайсет и няколкото години практика като адвокат?

— Не знам. Десет? Петнайсет?

— Нито един.

Стюарт спря и се извърна с лице към нея.

— Занасяш ме.

— Не. Необичайно ли ти се струва?

— Че никога не си имала невинни клиенти? Да, бих казал.

— И ще сгрешиш. Обикновено е точно така, повярвай ми. Обществените защитници, а аз започнах като такава, получават дела извън съдебната зала и почти сто процента от тези хора дори не се преструват, че не са извършили онова, в което ги обвиняват. За тях делото е просто въртяща се врата, през която влизаш и излизаш от затвора. Опитват се да сключат сделка, за да намалят присъдите си, да издадат някого, за да се върнат на улицата, или да убедят съдебните заседатели, че може и да са направили, каквото са направили, но не са виновни, че са го извършили, защото вината не е тяхна. Били само жертви.

— На какво?

— На всичко, за което се сетиш, и вероятно на още много, за което не можеш да се сетиш. На предразсъдъци, на трудно детство, на републиканците, на съпрузи, които ги тормозят, на наркотици и на алкохол, на психическо разстройство, на сексуални смущения, на някакъв си синдром, на какво ли не. Но най-важното е, че нищо от случилото се не е по тяхна вина. Както и да е… Но снощи мисълта, че ще защитавам наистина невинен клиент ме изпълни с… ами с мотивация. С надежда, може би. Това е нещо, което си струва да опитам.

* * *

Когато се върнаха в Марина след час, Джина разполагаше с повече материал, върху който да работи. Обаче Джул, обзет от силното си желание да свърже Стюарт с убийството на съпругата му, все още като че ли не бе особено запознат с бурната драма, която явно се разиграваше във всички области от живота на Карин Драйдън и в която от години живееше Стюарт. След като бе приел факта, че Карин най-вероятно е била убита, Стюарт бе разширил сведенията, които бяха обсъждали предния ден, което бе подсилило убеждението на Джина, че поне още двама души може да са имали мотив да я убият. Освен за тези двамата Стюарт й бе казал, че е възможно жена му да е имала любовна връзка или поредица от връзки. А това отваряше множество други вероятности.

Според Стюарт най-вероятният заподозрян за убийството на съпругата му — който според него, освен това е спял с нея — беше основният й делови партньор Робърт Макафий, заедно с когото тя се бе опитвала да открие новата си практика. Както й бе доверил Стюарт предния ден, Карин се опитвала да въвлече и трети партньор, Майкъл Пинкърт — посредствен, но много богат хирург. Това вбесило Макафий, който нито искал да работи с Пинкърт, нито искал да делят евентуалната печалба на три. За Макафий най-хубавото качество на сделката били ефикасността, професионализма и синхронът, с които работели Карин и той. Само че Пинкърт можел да осигури парите, които не им достигат, за да започнат бизнеса си. Карин и Макафий били гарантирали със застрахователни полици взетите за начинанието заеми и сега, след смъртта на Карин, Макафий най-вероятно щял да си отвори собствена клиника и да прибира всички печалби.

Но дори половината от собствената й частна клиника не била нищо в сравнение с другото огромно начинание на Карин. Тя не била просто средно добър хирург-ортопед като мнозина други. Била хирург, занимаващ се с всички стави, специализирала в цялостната подмяна на тазобедрената става и в артропластиката. Освен другото (като че ли не било достатъчно, както отбеляза Стюарт) в колежа, а после и в медицинския институт Карин изучавала химия на полимерите. Явно в свободното си време тя бе създала нова пластмасова обвивка за тазобедрената става, която представлявала значителен напредък в сравнение с печалната тенденция при старите стави, защото те с течение на времето започвали да се разрушават в тялото. ПИ, компанията, в чиято лаборатория работела Карин, нарекла изобретението „ставата на Драйдън“ и след одобрението от Агенцията за храните и лекарствата, което предстояло да получат, имало всички изгледи тя да се превърне в стандарт за тазобедрена става в света. При това положение се очаквали продажби за милиони всяка година. Но както обикновено става, когато наближил моментът Агенцията за храните и лекарствата да постави последния печат за одобрение, възникнали някои проблеми.

Напоследък Карин се тревожела повече за „своята“ става, за отношенията си с ПИ и за човека, осигуряващ рисковия капитал за начинанието, инвестиционен банкер от Пало Алто на име Дон Форестър, уредил заема мецанин, отколкото за каквото и да е, свързано с Боб Макафий.

Както бе научила Джина предишната вечер, заради заема мецанин Карин бе останала без достатъчно пари за новата си частна практика, когато се появили неизбежните и непреодолими забавяния, свързани със строителството и с откриването. А и ставата на Драйдън явно била в забвение.

Ако тези факти и алтернативните заподозрени не окажеха пряко въздействие върху уликите, които Джул събираше срещу Стюарт, Джина знаеше, че те ще са достатъчни поне да размътят водите на обвинението. На този етап това бе предостатъчно.

* * *

Тъй като все още бяха далеч от „Травъл Лодж“ и засега бяха приключили повечето от юридическите въпроси, Джина неволно отново се върна към книгите на Стюарт и го попита коя е най-любимата му.

— Харесвам ги всичките — отговори той. — Те са ми като деца. Но фактът, че и други хора ги харесват, ми носи удовлетворение. Късметлия съм, че се занимавам с писане.

— И го правиш много добре. Аз се идентифицирах с голяма част от книгата и допускам, че точно затова пишеш.

— Не, всъщност не търся въздействието върху читателя — поклати глава Стюарт. — Опитвам се да постигна нещо друго. Понякога самият аз не съм много сигурен какво е то. Може би яснота. — Той сви рамене и почти преглътна следващата дума: — Истината. Знам, че това звучи нахално. Но такава е целта ми. Нещо истинско.

— И наистина си го постигнал. Наистина.

В отговор на думите й той сви рамене и вирна брадичката си към нея.

— Имаш ли нещо против да те попитам с какво се идентифицира?

— Всъщност с доста неща. Има една аналогия — разказваш как си се слял с мига, докато стъпка след стъпка си се изкачвал към върха от Гитар Лейк до Уитни. Вече три пъти съм правила това изкачване. За това, че най-важното не е да стигнеш върха, а разреденият въздух, болката в краката, да продължиш, когато смяташ, че нямаш сили… — Внезапно тя замълча. — Преживявала съм го, това искам да кажа — добави Джина малко по-дрезгаво, — но не съм го анализирала особено, нито пък съм го изразявала с думи, както си направил ти. Просто се нуждаех да го направя. За да се излекувам.

— Заради годеника ти, който е починал?

Тя кимна.

Стюарт стори същото в отговор.

— При мен беше заради семейството. Собственото ми семейство. От него трябваше да се излекувам.

— Схванах.

— Не че бракът ми с една гениална лекарка работохоличка и отглеждането на едно невъзможно трудно дете не ми носеха удовлетворение. Това е големият ми провал. А аз не съм човек, който може просто да го пренебрегне, да има любовни връзки, да отсъства емоционално или да върши нещо друго, за да се справи. Понякога обаче просто трябва да се махна за няколко дни, отново да намеря себе си и сили, за да се върна обратно, макар че заради повечето неща ми изглежда, че не си струва да го правя.

— При мен — каза Джина, — беше онзи въпрос, струва ми се, за смисъла на живота. А не можех да намеря отговора тук, в града. Просто тук беше твърде шумно, твърде натрапчиво. Нали ме разбираш? Естествено, че разбираш.

— Не е толкова трудно — каза той. — Просто през повечето време сме вътре в нещата. Трябва да забавим темпото, но не можем. Обаче не съм писал, за да се опитвам да поучавам някого. Целта ми беше да разбера за себе си как и защо става така. Това е смисълът на писането — да проумееш нещата.

— И да помогнеш и на други да го постигнат.

— Може би, надявам се, че и това се случва, ако пиша както трябва. Вероятно затова книгите се продават. Което показва, че явно много от нас са в еднакво положение. Сигурно повечето от нас.

— Е… — поколеба се Джина, но после си каза: „Какво пък толкова“. — А понякога не блокираш ли, докато пишеш? Случвало ли ти се е?

— Не.

— Никога?

Стюарт грейна в една от истинските си усмивки.

— Разговарям с писателка, нали?

Джина вдигна рамене, после ги свали.

— Стигнала съм до средата на лош съдебен трилър. И се чудя как ще го довърша.

— Просто продължи да напредваш.

— Ха!

— Аз така правя. Е, сигурно има моменти, когато идеите не текат гладко, но най-доброто определение за блокажа при писателите, което съм чувал, е, че се дължи на липсата на смелост. Не е нещо извън теб, което се опитва да те спре, а собственият ти страх, че не се изразяваш правилно, че не го правиш както трябва, че не си достатъчно остроумен или изобретателен. Но след като признаеш, че е просто страх, решаваш да не му позволиш да те надвие и продължаваш напред. Нещо като изкачването на Уитни. Само дето, ако изобщо никога не ти е забавно, тогава вероятно нещо се опитва да ти подскаже, че може би не искаш да бъдеш писател. На теб не ти ли е забавно да пишеш книгата си?

— Не толкова. От време на време. В началото ми беше забавно. След това се запитах дали някой би искал да я прочете и дали героите ми ще му допаднат, и започнах да пиша за тези хора, които и да са те.

— Да, обаче не пишеш заради тях. Пишеш, за да провериш докъде ще стигнеш. Поне аз го правя затова. А в твоя случай още никой не ти плаща за произведенията ти, нали?

— Не.

— Ами тогава го прави заради себе си и се забавлявай. Или започни друга история, която ти допада повече. Или пък се заеми с готварство. Или ходи по-често в планината. Но ако искаш да пишеш, пиши. По страница на ден и след една година ще имаш книга. А ако не можеш да пишеш по страница на ден… е, тогава може би наистина не ставаш за писател.

— По една страница на ден…

— Фасулска работа — каза Стюарт.

„Травъл Лодж“ вече се виждаше и Джина разпозна трите микробуса на местните новинарски канали, паркирани в двойни редици на Ломбард Стрийт. Стисна ръката на Стюарт и го накара да спре.

— Изглежда са те открили — каза тя.

— Наистина ли мислиш, че за дошли заради мен?

— Да, струва ми се основателно предположение.

— Какво ще правим?

— Ти мълчиш, аз казвам „без коментар“. Влизаме в стаята ти, затваряме вратата и се надяваме да си тръгнат. Готов ли си?

— Да, струва ми се. По-готов няма да стана.

— Добре. Спокойно и внимателно. Да вървим.