Джон Лескроарт
Под подозрение (28)

28

Джина си пое дълбоко въздух, бутна стола си назад и стана. За голямо нейно облекчение краката й не трепереха. (Дизмъс Харди я беше предупредил да внимава да не се изправя твърде бързо и да не се отдалечава твърде много от масата си, докато не усети краката си стабилни.) Без да губи време, тя застана в средата на съдебната зала.

— Добро утро, докторе. Казахте ли, че ударът по главата на жертвата е бил причина тя да изпадне в безсъзнание?

— Не, не точно. Казах, че е възможно.

— Възможно е, но е задължително.

— Не, не е задължително.

— Достатъчно силен ли е бил ударът, за да предизвика фрактурата, докторе?

— Да.

— Докторе, колко време преди да потъне под вода госпожа Горман е получила тази фрактура?

— Не знам.

— Тази фрактура не е ли била свързана с кървавата рана на черепа й?

— Да, беше.

— Щеше ли тази фрактура да кърви, след като я е получила?

— Да.

— Обикновено когато има кървава фрактура, по съсирването на кръвта и по образувалата се коричка може да се прецени колко време след получаването й жертвата е била жива, нали?

Страут метна поглед към Ейбрамс. Вече нито един от двамата не се усмихваше.

— В някои случаи.

— Под „някои случаи“ имате предвид, че ако има голяма коричка, подобна фрактура може да е била предизвикана часове и дори дни преди удавянето, така ли е?

— Не. Не смятам, че може да е получена дни преди това. Ако жертвата е била способна да го направи, е щяла да потърси медицинска помощ.

— Но със сигурност може да е преди часове, така ли е? Тъй като тялото е било под вода, всякакви следи от съсиреци и коричка щяха да бъдат отмити, нали?

— Така е.

— Така че според онова, което знаете, Карин Драйдън може да е получила тази фрактура часове, преди да е влязла в горещата вана. Такава ли е истината?

— Би било точно да се твърди.

— Освен това, докторе, не можете да твърдите, че е била ударена с бутилката, а не се е ударила с бутилката, така ли е? Нека да изясним нещо. Не знаете дали някой друг я е ударил с бутилката, или пък тя се е подхлъзнала и е ударила главата си в бутилката.

— Не съм сигурен, че това е вероятен сценарий. Става дума за много силен удар.

— Така ли, докторе? Фрактурата е била пред ухото й, нали? Точно в тънката част на черепа, нали?

— Да.

— Докторе, вярно ли е, или не е, че не можете да изключите вероятността госпожа Драйдън да е вървяла например по хлъзгав под въздействието на алкохола и на викодина, да се е спънала и да е ударила главата си в бутилката вино, която е носела?

— Ами, не, не мога напълно да отхвърля тази възможност.

— Между другото, докторе, когато казахте, че ударът е бил достатъчно силен, за да може тя да изгуби съзнание, струва ми се казахте, че не е задължително това да е станало.

— Вярно е.

— Значи след като се е наранила, тя е можела да се възстанови от зашеметяването и да изхвърли бутилката и счупеното стъкло, което е носела, в кофата за боклук, така ли е?

— Не мога напълно да го изключа.

— Когато казвате, че не можете напълно да го изключите, имате предвид, че не можете да го изключите, нали?

— Да. Не мога да го изключа.

— Добре. За момент да оставим бутилката и фрактурата и нека ви попитам дали сте открили по тялото на жертвата нещо, което да доказва, че някой я е бутнал под водата?

— Извинете?

— Други синини, следи от пръсти по раменете й? Тъкан под ноктите й? Други признаци за борба?

— Не. Нямаше нищо такова.

— Не е ли напълно в съответствие с медицинските данни възможността госпожа Драйдън да се е наранила сама и без да съзнава доколко сериозно е нараняването, да е влязла в горещата вана, да е припаднала и да се е удавила?

— Е, адвокат, според мен всеки с такова нараняване би потърсил лекарска помощ съвсем скоро, ако е в състояние да го направи. Раната е била доста болезнена.

— Какво е викодин, докторе?

— Лекарство, което се изписва с рецепта.

— А не е ли точно това рецептата, която би получил човек, ако е пострадал от много болезнена травма?

— Да.

— Благодаря ви. — Макар Джина да знаеше съвсем точно какъв ще бъде следващия й въпрос, тя спря за момент заради съдията и нарочно се намръщи, все едно беше объркана. Нетипично за него Страут показваше леки признаци на неудобство. Мърдаше на стола си, оправяше бифокалните си очила без рамки, наместваше яката си. Почти винаги беше толкова непогрешим и всички го смятаха за непогрешим, че рядко го подлагаха на такъв подробен разпит. И явно нежелан.

Джина забави темпото, сякаш се намираше пред съдебни заседатели. Не искаше да трупа доверие към себе си за сметка на този мил и явно много начетен възрастен господин. Макар да вярваше, че Карин Драйдън е била убита, тя трябваше категорично да изтъкне факта, че показанията на съдебния лекар на Сан Франциско по никакъв начин не доказват този факт.

— Добре, докторе — каза Джина, — по въпроса за трезвеността на жертвата в момента на смъртта й вие дадохте показания, че нивото на алкохол в кръвта й е било едно цяло и едно, така ли е?

— Да.

— При тези стойности според калифорнийските закони човек е пиян, нали?

— Да.

— Всъщност определената от закона граница, след която човек се смята за пиян, не е ли малко по-ниска? Нула цяло и осем?

— Така е.

— Значи Карин Драйдън не просто е била пияна. Тя е била направо къркана.

— Възразявам!

Джина знаеше какво ще последва от страна на Джери Ейбрамс още преди да довърши последната си дума и се ядоса на себе си, задето си е позволила да се увлече. Не искаше нищо да попречи на плавния ритъм на разпита.

Съдия Тойнби изобщо не се замисли:

— Приема се.

Джина отново се обърна към Страут.

— Докторе, вече споменахте, че освен това жертвата е имала наркотик в кръвта си, така ли е? Употребата на алкохол не е ли противопоказна съвместно с употребата на викодин?

— Да.

— Защо е така?

— Защото и двете потискат централната нервна система.

— Какъв е резултатът, когато някой смеси викодин с алкохол?

— Зависи от дозата на всяко от веществата, но със сигурност апатия, потискане на дихателната дейност, вероятно крайно силна сънливост, отпуснатост на мускулите и на костите. — Той сви рамене. — Това може да предизвика множество проблеми, включително и спиране на сърдечната дейност.

— И понякога, докторе, такова съчетание може да е причина някой да се подхлъзне и да падне, нали?

— Да.

— Съгласно вашия огромен опит и без да имаме предвид Карин Драйдън, виждали ли сте смъртни случаи, които се дължат на употреба на много алкохол и наркотици в съчетание с гореща вана.

— Виждал съм.

— Можете ли да ни обясните?

— Разбира се. — Той се облегна на свидетелското си място, кръстоса крака и разказа накратко за опасността от злоупотребата с алкохол в съчетание с продължителен престой във вода с температура над четирийсет градуса — затруднено дишане, колапс на централната нервна система. Той завърши с думите:

— … но не това е убило жертвата в този случай. Тя се е удавила.

— Така твърдите вие, докторе. Но в този случай можете ли да твърдите със сигурност, че жертвата, която е била пияна и с толкова викодин в кръвта си, не е просто припаднала и не се е плъзнала под водата, където е починала?

— Не, не мога да го твърдя недвусмислено. Изобщо не мога да го твърдя.

Страут с мъка сдържаше лицето си безизразно. Беше подложен на най-добрия кръстосан разпит в кариерата си. Трябваше да отдаде на малката хитруша дължимото. Случаят си оставаше най-вероятно убийство, но показанията му бяха направили малко, за да го докажат.

Но както обичаше да казва, това беше предпочитаният от него проблем — проблемът на някой друг.

* * *

Отначало бойният план на Ейбрамс беше да използва Страут, за да установи факта на убийството и връзката между бутилката, фрактурата на черепа и удавянето. След това предвид възможността Джина да направи със Страут каквото беше направила, той призова лейтенант Ленард Фаро от клиничната лаборатория, за да установи произхода на бутилката, така наречената основа — каква е била, откъде идва, доколко е свързана със случая, и след това да се върне към тежката си артилерия относно мотива. Призова го на свидетелското място и бързо го разпита с кратки и конкретни въпроси.

Джина знаеше точно къде да уязви показанията му.

— Лейтенант Фаро, казахте, че сте намерили тази бутилка в кофата за смет в кухнята, нали?

— Да, госпожо.

— Взехте я, поставихте я в пликче за веществени доказателства, надписахте я и я изпратихте в полицейската лаборатория за анализ?

— Е, не беше точно така. Както казах по-рано, отнесох в лабораторията цялата торба с отпадъците и по мое нареждане служителите извадиха оттам бутилката и други нужни предмети.

— Под „нужни предмети“ имате предвид парчетата стъкло в същата кофа, нали?

— Да. Сравнихме ги с част от втора чаша за вино, която намерихме под горещата вана, и се оказа, че съвпадат.

— Разбирам. А намерихте ли отпечатъци по някоя от чашите?

— Да.

— Намерихте ли отпечатъци на Стюарт Горман по някоя от двете чаши?

— Не, не намерихме.

— Установихте ли чии са отпечатъците?

— Не. Нямаше ги в базата данни.

След като извлече от тази тема всичко възможно, Джина продължи нататък.

— Така. Бутилката и парчетата от чашата са били в торбата за смет заедно, така ли е?

— Да. — Фаро явно не разбираше какво целят въпросите й, а това идеално устройваше Джина.

— Имаше ли още нещо в кофата за смет, сержант?

— Имате предвид още стъкло ли?

— Не. Имам предвид каквото и да е.

— Ами… разбира се. Нали е за боклук. Вътре имаше и други отпадъци.

Тонът и отношението му предизвикаха още тих смях от галерията. Опитваше се да изкара въпроса нелеп.

— А помолихте ли лабораторията да анализира и останалия боклук?

Зрителите в залата, вече донякъде настроени за драма от по-ранното представление на Джина със Страут, бяха слушали тихо и дори внимателно, но при този въпрос вълна от смях отново премина през галерията.

Тъй като сметна, че всички се смеят на Джина — и вероятно беше така — Фаро не успя да прикрие една бърза и самоуверена усмивка.

— Дали съм поискал от лабораторията си да анализира и останалия боклук?

— Да, това попитах.

— За какво? — той все още се опитваше да предизвика смях.

— Не знам — сви рамене Джина. — За улики?

Като осъзна, че дори въпросът на Джина да бе налудничав, тя го задаваше съвсем сериозно, Фаро се поизправи на мястото си.

— Бях заедно с лаборантите и наблюдавах, докато преглеждаха съдържанието на целия чувал. Взехме бутилката и останалите парчета стъкло, но нямаше нищо друго, което да заслужава внимание.

— Само боклук?

— Да, само боклук.

— Хм. Имаше ли отпечатъци по бутилката?

— Не. Беше избърсана.

— Искате да кажете, че някой е взел парче плат или друг материал и е избърсал повърхността, вероятно за да заличи намиращите се там улики, така ли?

— Да, точно така.

— Можете ли да различите предмет, по който просто няма използваеми отпечатъци, от друг, от който те са били умишлено изтрити?

— Да, можем. Обикновено по предмет като бутилка винаги има нещо, освен ако не е бил измит или избърсан. Прах, петна, частични отпечатъци, дори и ако тези частични следи не са достатъчни, за да разпознаем чии са. Това важи с особено голяма сила за стъклените повърхности, които са добра основа за отпечатъци от пръсти. Не открихме нищо подобно по бутилката. При отсъствие на свидетелства, че тя е била измита например, явно е била изтрита, преди да бъде пъхната в контейнера за смет.

— Но по нея все още е имало кръв, нали? Кръвта на Карин Драйдън?

— Да.

— Значи изтриването не е било напълно успешно?

— Не. Микроскопични следи бяха останали по етикета. Който и да е изтрил бутилката, не е успял да ги отстрани напълно. Но трябва да ви кажа, че във всяко друго отношение се е справил чудесно.

— Нека ви попитам нещо, сержант. В плика с боклука имаше ли нещо, което може да е било използвано за изтриването на отпечатъците по бутилката? А вероятно и на кръвта на Карин?

— Какво например?

— Влажни кърпички, хартиени кърпички. Може би кърпа за съдове.

Фаро изглежда се обърка.

— Може и да е имало някакви хартиени кърпички, но по тях не е имало следи от кръв.

— Но помните да е имало конкретно такива кърпички?

Зад гърба й Ейбрамс възрази:

— Няма връзка, Ваша чест. Накъде води това?

— Мисля, че знам накъде води — отговори Тойнби. — Ще чуя само още няколко въпроса. Възражението се отхвърля. — След това изпъна показалеца си към Джина. — Казах само още няколко, госпожо Роук.

— Да, Ваша чест. — След това отново се обърна към Фаро. — Сержант, имаше ли в боклука хартиени кърпички?

— Не си спомням конкретно. Вероятно.

— Ако е така, те все още ще бъдат достъпни за анализ, нали?

— Не, както казах, бяха в боклука. След като го прегледахме, го оставихме там.

— Сержант, вие знаете, че можете да извлечете ДНК проба от хартиена повърхност като например тази на хартиените кърпички?

Фаро видя капана и се поколеба. Джина продължи:

— Значи ако някой наистина е използвал въпросната бутилка, за да удари госпожа Драйдън, а после същият човек е изтрил бутилката и едновременно с това е изтрил пръстовите си отпечатъци от бутилката, той може да е оставил следи от своето ДНК, така ли е?

— Да.

Изведнъж шегите на Фаро за боклука вече не бяха толкова смешни.

— Обаче вие нито запазихте, нито анализирахте тези материали, така ли?

Фаро стрелна поглед към Ейбрамс. Това беше засечка — той не беше събрал най-важните доказателства.

— Отговорете, сержант.

Нужна му беше почти половин минута, което е дълго и зловещо време в претъпкана съдебна зала, но накрая поклати глава и каза:

— Ами… не.

— Ако бяхте запазили боклука, както го наричате, и разполагахме с хартиените кърпички, с които е била избърсана бутилката, може би щяхме да разберем дали клиентът ми е човекът, който я е избърсал, нали?

— Възразявам. Догадки.

Така беше, но Джина не даваше и пет пари какво ще прецени съдията. Беше постигнала своето.

* * *

Още преди Джина да се обърне, за да се върне на мястото си, Тойнби удари с чукчето си и обяви обедна почивка. Застанала на мястото си пред свидетелската скамейка, Джина пропусна Фаро покрай себе си и се обърна, за да го види как разменя няколко вероятно не особено приятни думи с Джери Ейбрамс.

Изчака Фаро да излезе през преградата, след това импулсивно направи няколко крачки към масата на обвинението. Ейбрамс стоеше прав и с наведена глава подреждаше папките си, но след миг вдигна поглед.

— Е, май ни пусна малко кръв — каза той.

— Нямаш сериозни доказателства, Джери.

— Каквото имам — сви рамене той. — На твое място не бих се обнадеждавал особено. Въпреки всичко ще се стигне до процес.

— Без убийство? Заблуждаваш се.

— Ще видим — отново сви рамене той. — Продължава да бъде убийство — поне не разполагаш с нищо, с което да го изключиш.

— Да, но по правило от теб се очаква да го докажеш.

— Възнамерявам да го направя. И съдебните заседатели ще повярват. Твоят човек е виновен. Свиквай с тази мисъл.

Той престана да й обръща внимание, обърна се и тръгна към портичката в парапета, през която се излизаше от галерията, където пусна някаква шега, на която униформените полицаи се разхилиха.

Джина стоеше на мястото си като парализирана от внезапен пристъп на гняв. Ама че типове, помисли си тя. На какво основават обвинението си, ако не на фактите по случая? Защото със сигурност фактите, както ги виждаше тя, не можеха да посочат с абсолютна сигурност, че Ейбрамс, Джул или дори Джакман са прави, както явно смятаха те. Възможно ли бе да става въпрос просто за арогантност? Тя имаше чувството, че преследването на Стюарт не се дължеше на чувството за справедливост, а на усещането, че той е уязвим и може да бъде осъден, и че само това имаше значение — той просто бе поредната отметка в списъка. Стюарт бе стъпало нагоре в кариерата за Джери Ейбрамс, бързо приключен случай за Девин Джул, доказателство, че администрацията на Джакман дава равни шансове при преследването на нарушителите на закона.

И ето че се бяха оказали насред едно съдебно изслушване с много присъстващи и с много шумотевица в пресата. Държавният апарат за наказване на виновните бе изцяло представен, а прокурорът седеше на трона. Но въпреки това Джина тъкмо бе разклатила увереността им, че изобщо е било извършено убийство, и бе получила директно признание, че не са взели най-силното възможно доказателство, което може да обвърже Стюарт със случилото се, каквото и да е било то.

Явно обаче всичко това в основни линии нямаше никакво значение за екипа на обвинението. Не беше лично — нито за тях, нито за Стюарт. Нито пък трябваше да бъде, тя знаеше това. Знаеше, че в обичайната мелница на правосъдието през повечето време не става дума за вината на подсъдимия. Но проблемът беше, че този факт явно създаваше нагласа, сляпа за концепцията, че някой може да влезе в системата и да се окаже невинен.

Може би точно за това се опитваше да я предупреди Уес през цялото време. Да не се замесва с хора, които смята, че са невинни, защото основната функция на закона не е да раздава справедливост. Самата тя го бе казала преди време — ставаше дума за разрешаването на конфликти.

Ти твърдиш, че той е виновен, аз твърдя, че не е. Хайде да разрешим този случай и да се захващаме със следващия преди обяд, защото следобед ме чакат още пет такива. Правосъдието беше хубаво нещо. Нещо, на което всички се надяват и което понякога дори получават. Но в основата си то се оказваше страничен продукт на една система, създадена за разрешаване на спорове по друг начин, освен чрез племенна война. Ако един конфликт можеше да бъде разрешен с присъда, а този случай явно беше такъв, тогава единственото, от които системата се нуждаеше, беше жив човек, когото да обвини. А веднъж завъртели се, колелцата продължават безмилостно.

Вероятно Фаръл беше прав — не би трябвало да има чак такова значение. Беше просто работа. Работата й беше да осигури най-добрата защита съгласно закона и точка. Но внезапно Джина осъзна много ясно, че дори най-добрата защита може да се провали, а ако това станеше, случаят можеше като нищо да отнеме години от живота й. Да не говорим за живота на Стюарт.

Тя не можеше да допусне този път да става въпрос за разрешаване на конфликти, само за издаване на присъда. Трябваше целта да бъде истината.