Кийра Кас
Наследницата (7)

Седма глава

Обстановката в студиото беше леко променена. Обикновено само двамата с Арън седяхме пред камерите заедно с родителите ни, но тази вечер Кадън и Остън също присъстваха на сцената.

Помощниците на татко бяха разположени на столове от другата й страна, а по средата стоеше купа с всички пликове, които бях избрала по-рано. До нея имаше и празна купа, в която щях да ги слагам, след като ги отворех. Нямах особено желание да обявя имената лично, но така поне наглед контролът беше в мои ръце. А това ми допадаше.

Седалките зад камерите бяха заети от останалите обитатели на двореца. Генерал Леджър целуваше госпожица Луси по челото и й шепнеше нещо. Бяха минали няколко дни, откакто бях дочула разговора им, и още ми беше много жал за нея. Не се сещах за друга двойка, по-достойна да създаде потомство. И не се сещах за семейство, по-способно да им помогне… от Шрийв.

Въпреки това не знаех как да им помогна.

Госпожица Марли шъткаше на Джоузи, която навярно се смееше на някоя шега нейно собствено творение и лишена от всякакъв хумор. Така и не разбрах как бе възможно прекрасна жена като госпожица Марли да роди толкова ужасни същества. Което ме подсещаше: любимата ми тиара, онази, която носех сега, ми беше любима единствено защото Джоузи беше изкривила най-любимата ми и беше загубила два скъпоценни камъка от втората в личната ми класация. А дори нямаше право да ги докосва. Ама никакво.

Кайл седеше до нея, зачетен в някаква книга. Понеже очевидно всичко случващо се в страната и дома ни беше твърде отегчаващо за него. Какъв неблагодарник само.

Той вдигна очи от книгата, забеляза, че го гледам, направи ми физиономия и пак зарови нос в страниците. Защо изобщо си беше направил труда да идва?

— Как се чувстваш? — Мама изникна ненадейно до мен и преметна ръка през раменете ми.

— Добре.

Тя се усмихна.

— Изключено е да си добре. Това си е страшничко.

— О, да, вярно. Колко мило от твоя страна да ме подложиш на толкова невероятно изживяване.

Смехът й беше плах, сякаш проверяваше дали сме си възвърнали добрите отношения.

— Не мисля, че си неморална — отбеляза тихо тя. — Мисля, че си повече от съвършена. Един ден ще разбереш какво е да се тревожиш за децата си. А за теб се тревожа повече, отколкото за останалите. Ти не си просто някое си момиче, Идлин. Ти си момичето. И искам всичко най-хубаво за теб.

Не знаех как да й отвърна. Не исках да се караме точно сега, не и преди началото на нещо толкова важно. Ръката й още беше върху раменете ми, затова преметнах своята през кръста й и тя целуна косата ми точно под тиарата.

— Усещам се много неловко — признах си аз.

— Просто не забравяй как се чувстват момчетата. Това е голямо събитие за тях. И така ще ощастливите народа ни.

Съсредоточих се върху дишането си. Три месеца. Свобода. Фасулска работа.

— Гордея се с теб — каза тя, стисвайки ме леко. — Успех!

Мама отиде при татко, а Арън тръгна към мен, приглаждайки костюма си с ръка.

— Не мога да повярвам, че това наистина се случва — каза той с откровено вълнение в гласа. — Нямам търпение да се запозная с малко нови хора.

— Какво, да не би Кайл да не ти е достатъчен? — Стрелнах поглед към Кайл, чийто нос още беше заровен в книгата.

— Не знам какво имаш против него. Доста е умен.

— Да не би това да е кодовата дума за „скучен“?

— Не! Но наистина се радвам, че ще ни дойдат гости.

— Аз пък не. — Скръстих ръце и от яд, и от притеснение.

— О, стига де, сестричке. Ще е забавно. — Очите му плъзнаха из стаята и гласът му спадна до шепот. — Не мога да си представя дори какво си им намислила на клетичките мухльовци.

Опитах да потисна усмивката си, но нямах търпение да ги видя как се гърчат.

Той взе един от пликовете и ме тупна по носа с него.

— Подготви се. Ако познаваш дори бегло английския език, не би трябвало да срещнеш никакви трудности с тази част от изпитанието.

— Ама че си гадина — казах аз, плясвайки го по ръката. — Но те обичам.

— Знам. Не се бой. Ще е лесно като детска игра.

Казаха ни да заемем местата си и Арън остави плика в купата, хвана ръката ми и ме поведе към моя стол. Камерите заработиха и татко откри бюлетина с новина за предстоящата търговска спогодба с Нова Азия. Двете ни страни си сътрудничеха от много време и направо ми беше трудно да си представя, че някога са воювали помежду си. Каза няколко думи за новите имиграционни закони, а после отстъпи подиума на всичките си съветници подред, включително на лейди Брайс. Имах чувството, че обявленията се проточиха цяла вечност, а в същото време, че отминаха за миг.

Когато Гаврил произнесе името ми, ми отне секунда да си спомня какво точно се очаква от мен. Въпреки това станах и прекосих сцената, заемайки мястото си пред микрофона.

Усмихнах се широко и погледнах право в камерата, знаейки, че всеки телевизор в Илеа е включен днес.

— Убедена съм, че всички сте не по-малко развълнувани от мен, така че предлагам да пропуснем церемониалностите и да преминем директно към онова, което всички умират от нетърпение да чуят. Дами и господа, ето ги имената на трийсет и петимата млади мъже, поканени да участват в Избора.

Бръкнах в купата и извадих първия плик.

— От Лайкли — прочетох аз, спирайки, за да измъкна листа, — господин Маккендрик Шепард.

Вдигнах снимката му в ръка и публиката избухна в аплодисменти. Сложих я в другата купа и преминах към следващия неотворен плик.

— От Зуни… господин Уинслоу Фийлдс.

Всяко име бе приветствано с кротки овации.

Холдън Месинджър. Кесли Тимбър. Хейл Гарнър. Едуин Бишъп.

Когато се пресегнах за последния плик, вече имах чувството, че съм отворила поне сто. Бузите ме боляха от усмихване и се надявах мама да не ми се сърди, ако пропуснех тържествената вечеря и се затворех сама в стаята си. Струваше ми се, че си го бях заслужила.

— О! От Анджелис. — Разкъсах хартията и извадих последната карта. Усмивката ми несъмнено помръкна, но просто нямаше как да я запазя на лицето си.

— Господин Кайл Удуърк.

Чух реакцията на хората в студиото. Няколко учудени възклицания, малко смях, но най-добре долових реакцията на самия Кайл. Той изпусна книгата си.

Поех си дъх.

— Това бяха. Утре наши служители ще бъдат изпратени по окръзите, за да започнат подготовката на трийсет и петимата кандидати за предстоящото им приключение. След една кратка седмица ще ги очакваме в двореца. А междувременно — нека ги поздравим заедно!

Започнах да ръкопляскам, публиката се присъедини и аз се върнах на мястото си, мъчейки се да не показвам колко ми е лошо.

Появата на Кайл сред кандидатите не трябваше да ме шокира чак толкова. Все пак никое от изброените момчета нямаше шанс. Въпреки това нещо ме смущаваше.

Веднага щом Гаврил приключи финалната си реплика, всички скочиха от местата си. Мама и татко отидоха при семейство Удуърк. Аз тръгнах подир тях, а смехът на Джоузи ми служеше като ориентир.

— Не съм се записвал! — настояваше Кайл. Щом наближих, погледите ни се срещнаха. Личеше си, че и той е не по-малко сащисан от мен.

— Има ли някакво значение? — каза мама. — Всеки пълнолетен има право да участва.

Татко кимна.

— Вярно е. Да, получава се малко странно, но няма нищо незаконно.

— Но аз не искам да участвам. — Кайл погледна умолително към баща ми.

— Кой те е записал? — попитах аз.

Кайл поклати глава.

— Не знам. Сигурно е станала някаква грешка. Защо ми е да се записвам, ако нямам желание да участвам в надпреварата?

Мама гледаше към генерал Леджър и като че ли се усмихваше. Но в това нямаше нищо странно.

— Простете! — намесих се аз. — Това е недопустимо. Никой нищо ли няма да направи по въпроса?

— Изберете някой друг — предложи Кайл.

Генерал Леджър поклати глава.

— Идлин вече обяви името ти пред цялата страна. Ти си кандидатът от Анджелис.

— Точно така — съгласи се татко. — Публичният прочит на имената превръща избора в окончателен. Не можем да те сменим.

Кайл врътна очи. Често го правеше.

— В такъв случай Идлин може да ме елиминира още на първия ден.

— И къде ще те изпратя? — попитах аз. — Нали ще си вкъщи.

Арън се изкиска.

— Извинете — каза, усещайки гневните ни погледи. — На другите няма да им допадне.

— Изгони ме от двореца — предложи ентусиазирано Кайл.

— За стотен път, Кайл, няма да ходиш никъде! — заяви госпожица Марли с най-твърдия глас, който някога я бях чувала да използва. Опря ръка в слепоочието си, а господин Картър преметна своята през раменете й и й зашепна нещо на ухо.

— Искаш да се махнеш оттук? — изумих се аз. — Не ти харесва дворецът ли?

— Не е мой — каза той, повишавайки тон. — И честно казано, ми писна от него. Дотегна ми от правила, дотегна ми от това да съм гост тук и определено ми дотегна от примадонското ти отношение.

Аз ахнах, а госпожица Марли шляпна сина си по главата.

— Веднага да се извиниш! — нареди му тя.

Кайл стисна устни и заби поглед в земята. Аз скръстих ръце. Нямаше да го пусна, докато не ми се извинеше… макар и насила.

Накрая, след като отривисто поклати глава, измърмори думичките под носа си.

Аз извърнах поглед не съвсем омиротворена.

— Продължаваме по план — каза татко. — Това е Изборът и форматът му е същият като този на предишните. Едни остават, други си тръгват. В момента Кайл е просто един от многото кандидати, а и можеше да е по-лошо.

Благодаря, татко. Стрелнах поглед към Кайл. Той беше заковал очи в пода с ядосано и засрамено изражение.

— А сега мисля, че е време всички да похапнем и да отпразнуваме повода. Денят беше много вълнуващ.

— Точно така — съгласи се генерал Леджър. — Към трапезата.

— Уморена съм — казах аз, обръщайки се. — Ще бъда в стаята си.

Не изчаках разрешение. След тази вечер не дължах никому нищо. Бях изпълнила желанието им.