Кийра Кас
Наследницата (14)

Четиринадесета глава

Щеше ли да е странно, ако сменях роклята си след вечеря? Той дали щеше да се преоблече? Носех тиара през последните няколко дни, но щеше ли да е неуместно да се появя с такава на среща?

На среща.

Далеч не бях свикнала с подобни неща. Чувствах се толкова уязвима, което безкрайно ме объркваше. Бях имала контакти с множество момчета. Да не забравяме за онази грандиозна случка с Лерон на коледното парти, а и с Джеймисън Ейкърс се бяхме скрили зад дърво по време на един пикник и бях отхапала от ягода, стисната между устните му. Бях преживяла дори неочакваната близост с Кайл, макар че тя далеч не можеше да се опише като среща.

Бях посрещнала всичките трийсет и пет участници в Избора, без да ми трепне окото. Да не говорим, че съдействах в управлението на цяла страна. Защо тогава някаква си среща с момче ме притесняваше така?

В крайна сметка реших да се преоблека и избрах жълта рокля с полугол гръб, която комбинирах с тъмносин колан, за да не изглеждам като гостенка на градинско парти, а по-скоро като момиче на разходка из града. И се отказах от тиарата. Как изобщо ми беше хрумнало да я оставя?

Застанах пред огледалото и си напомних, че той опитваше да спечели мен, а не обратното.

На вратата ми се почука и аз подскочих. Имах още цели пет минути! А и аз трябваше да взема него, не той мен! Осуетяваше цялата ми стратегия и ми идеше направо да го изгоня от двореца и да започна отначало.

Без да чака отговор, леля Мей подаде глава през вратата, а мама се усмихна зад гърба й.

— Лельо Мей! — Спуснах се към нея и я прегърнах с всичка сила. — Какво правиш тук?

— Реших, че ще ти е нужна подкрепата ми, затова се върнах.

— А аз дойдох, за да направя ситуацията още по-неловка — обясни мама с усмивка.

Засмях се напрегнато.

— Нямам опит в такива неща. Не знам какво да правя.

Леля Мей вирна вежда.

— Ако съдим по вестникарските статии, се справяш отлично.

Изчервих се.

— Онова беше различно. Не беше истинска среща. Не означаваше нищо.

— Но тази означава? — попита тя с грижовен глас.

Свих рамене.

— Не е същото.

— Знам, че е клише — подхвана мама, отмятайки един кичур коса от лицето ми, — но това е най-добрият съвет, който мога да ти дам: бъди себе си.

Лесно беше да се каже. Но коя бях всъщност? Едната половина от чифт близнаци. Наследница на трона. Една от най-влиятелните личности на света. Главна героиня в най-голямата тактика за отвличане на вниманието в страната.

Никога просто дъщеря. Никога просто момиче.

— Не приемай нещата твърде насериозно. — Леля Мей оправи косата си в огледалото, преди да се обърне към мен. — Трябва просто да се забавляваш.

Аз кимнах.

— Има право — съгласи се мама. — Все пак не искаме от теб да избираш някой още днес. Имаш достатъчно време, затова се позабавлявай с малко нови хора. Бог ми е свидетел, че това е рядкост за теб.

— Вярно е. Просто ми е странно. Ще остана насаме с него, а после той ще разкаже на всички останали момчета за срещата ни, а за капак на всичко ще трябва да говорим за това пред камерите.

— Звучи по-трудно, отколкото всъщност е. През по-голямата част от времето дори е развлекателно — успокои ме мама.

Опитах да си я представя като тийнейджърка, как се изчервява пред обектива, разказвайки за срещите си с татко.

— И не ти е било неприятно?

Тя стисна устни, вдигайки замислен поглед към тавана.

— Е, в началото беше по-трудничко. Не бях свикнала да съм център на вниманието. Но теб те бива в това, така че си представяй, че даваш интервю за някой прием или друго подобно събитие.

Мей я погледна.

— Не е точно като коментар за тържествата по случай Деня на признателността — изтъкна тя, преди да върне вниманието си върху мен, — но майка ти е права, че си по-добра от нея пред прожекторите. Тя беше за смях на твоята възраст.

— Благодаря, Мей — врътна очи мама.

— Пак заповядай.

Засмях се и за момент ми се прииска да имах сестра. Другата сестра на мама, леля Кена, беше починала преди години от сърдечно заболяване. Чичо Джеймс беше обикновен човечец, затова отказваше да отглежда Астра и Лео в двореца, колкото и пъти да му предлагахме. Поддържахме връзка, разбира се, но двете с Астра бяхме коренно различни. Въпреки това си спомнях съвсем ясно как след смъртта на Кена мама беше прекарала цяла седмица в леглото, заобиколена от Мей и баба Сингър. Постоянно се чудех дали загубата на сестра не беше като да загубиш част от себе си. Знаех, че при мен щеше да е така, ако нещо се случеше с Арън.

Леля Мей сръчка мама с лакът и двете се спогледаха с усмивка. Никога не се караха, не и за сериозни неща, а присъствието им облекчаваше тревогата ми.

Бяха прави. Не ме чакаше нищо сложно.

— Ще се справиш прекрасно — увери ме мама. — Не си способна да се проваляш. — Намигна ми и усетих как изопвам гордо гръб.

Погледнах към часовника.

— Трябва да вървя. Благодаря ти, че дойде — казах, хващайки ръката на леля Мей.

— Няма проблем.

Прегърнах първо нея пред вратата, а после и мама.

— Приятно прекарване — прошепна тя, после хвана сестра си за ръка и двете тръгнаха в обратната посока. Аз пооправих роклята си и се запътих към долния етаж.

Щом стигнах до стаята на Хейл, спрях и си поех дълбока глътка въздух, преди да почукам на вратата му. Отвори ми той, не помощникът му, и пролича колко се радваше да ме види.

— Изглеждаш фантастично — каза той.

— Благодаря ти — отвърнах аз и се усмихнах неволно. — Ти също.

И той се беше преоблякъл, което ме поуспокои, а и резултатът ми харесваше. Беше махнал вратовръзката си и бе разкопчал горното копче на ризата си. Елекът допълваше отлично тоалета му и Хейл изглеждаше… е, изглеждаше страхотно.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Е, къде ще ме водиш?

Посочих надолу по коридора.

— Натам, към четвъртия етаж.

Той се залюля на пети няколко пъти, после колебливо ми предложи лакътя си.

— Ти водиш.

— Така — подхванах аз, повеждайки го към стълбището. — Знам основните факти. Хейл Гарнър, деветнайсетгодишен, от Белкорт. Но информацията в тези формуляри е малко сбита и суха. Ще ми се да чуя истинската ти история.

Той се позасмя.

— Е, и аз като теб съм най-голямото дете в семейството си.

— Така ли?

— Да. Трима братя сме.

— Ох, жал ми е за майка ти.

Той се усмихна.

— Какво да ти кажа, на нея не й пречи. Напомняме й за татко, така че, когато някой от нас вдигне врява или се засмее на нещо, на което и той би се смял, тя просто въздъхва и казва, че сме същите като него.

Неудобно ми беше да попитам, но трябваше да съм наясно.

— Разведени ли са родителите ти? — поинтересувах се аз, макар че се съмнявах случаят да е такъв.

— Не. Баща ми почина.

— Съжалявам — казах аз, съзнавайки сконфузено, че без да искам, бях хвърлила кал върху паметта му.

— Недей. Няма как да знаеш, без да съм ти казал.

— Мога ли да попитам кога е починал?

— Преди около седем години. Знам, че ще прозвучи странно, но понякога завиждам на най-малкия ни брат. Бо беше на шест, когато се случи, и не си спомня татко толкова ясно като мен. Понякога ми се ще да нямаше по какво толкова да тъгувам.

— Аз пък мога да се обзаложа, че той ти завижда точно за обратното.

Хейл ми се усмихна горчиво.

— Не се бях замислял.

Свърнахме зад ъгъла и тръгнахме нагоре по централното стълбище, съсредоточавайки се върху стъпалата. Като стигнахме площадката на четвъртия етаж, подхванах разговора ни отново.

— С какво се занимава майка ти?

Хейл преглътна.

— В момента работи като секретарка в местния университет. Напоследък… ами, беше й трудно да се задържи на хубава позиция, но тази й харесва и е там от доста време. Току-що осъзнавам, че започнах изречението с израза „в момента“, и това е така, защото бях свикнал да се прехвърля от работа на работа, но засега нещата са стабилни. Както ти изтъкнах, когато се запознахме… моят баща беше Двойка. Бивш спортист е. Подложи се на операция на коляното, но се образувал тромб, който стигнал чак до сърцето му. Мама не беше работила нито ден в живота си; родителите й и татко се бяха грижили за нея. Но след като го загубихме, тя остана вдовица, способна да бъде единствено съпруга на баскетболист.

— О, не!

— Да.

Бях благодарна, когато достигнахме салона. Как се беше справил татко? Как беше успял да пресее толкова много момичета, да опознае всичките в търсене на съпруга? Аз се чувствах изтощена само от разговора с един, а още не бяха минали и пет минути от първата ни среща.

— Еха — прошепна Хейл, възхищавайки се на обстановката.

От салоните на четвъртия етаж в предната част на двореца се разкриваше скромен изглед над оградните стени. Вечерният Анджелис излъчваше красиво сияние и бях помолила да приглушат светлините в салона, за да му се полюбуваме.

В средата на помещението имаше малка масичка, отрупана с какви ли не кексчета, а в единия й край стоеше бутилка десертно вино. Никога досега не бях организирала романтична вечер, но май се бях справила добре като за пръв път.

Хейл ми издърпа стола, за да седна, след което и той се настани на масата.

— Не знаех какви кексчета обичаш, затова поръчах няколко вида. Тези са шоколадови — обясних, сочейки десетките дребни сладкиши, — а тук има лимонови, ванилови и канелени.

Хейл гледаше купчината вкуснотии, сякаш му бях подготвила цял пир.

— Виж какво, не искам да съм груб — подхвана той, — но ако си харесваш някое, най-добре го грабвай още сега, защото има сериозна опасност да ги унищожа до едно.

Аз се засмях.

— Заповядай.

Той взе едно от шоколадовите кексчета и го пъхна цялото в устата си.

— Ммммммммммм.

— Опитай канелените. Ще променят живота ти.

Продължихме с дегустацията известно време и реших, че може би това ще е достатъчно за една нощ. Бяхме навлезли в безопасна територия, можех да говоря за десерти с часове! Тогава обаче, без всякакво предупреждение, той отново заприказва за живота си.

— Та, майка ми работи в университета, но аз съм помощник на един шивач от нашия град.

— Така ли?

— Да, модата много ме влече. Е, в последно време. След смъртта на баща ми беше трудно да си купуваме нови дрехи, затова се научих да прикривам дупките по ризите на братята ми и да отпускам подгъвите им, като им омаляваха. Мама пък искаше да продаде една част от роклите си, защото ни трябваха пари, а аз взех две от тях и й уших нов тоалет. Не беше нищо особено, но се оказа, че ме бива достатъчно в шиенето, за да го превърна в занаят. Затова сега чета доста по темата и се уча от Лоурънс, шефа ми. Понякога ми позволява да поемам цели поръчки сам. Предполагам, че с това ще се занимавам в бъдеще.

Подсмихнах се.

— Определено си един от най-спретнатите участници.

Той се засмя свенливо.

— Лесно е в тези условия. Прислужникът ми е страхотен и ми помага да се поддържам в изряден вид. Невинаги е очарован от комбинациите ми, но държа да изглеждам като джентълмен, без да губя собствения си стил, ако разбираш какво имам предвид.

Аз закимах ентусиазирано, преглъщайки хапка кексче.

— Знаеш ли колко е трудно за една принцеса, ако обича дънки?

Той се изкиска.

— За сметка на това балансираш прекрасно! Всяко списание гъмжи от снимки на тоалетите ти, така че съм виждал доста от тях. Стилът ти е много индивидуален.

— Мислиш ли? — попитах насърчено. Напоследък критиките валяха отвсякъде и дори най-скромната похвала беше като капка вода в пустинята.

— Определено! — отвърна възторжено той. — Ето, обличаш се като принцеса, но не съвсем. Няма да се учудя, ако се окажеш главатарката на някоя момичешка мафиотска групировка.

Изплюх виното си по цялата маса, което накара Хейл да избухне в смях.

— Много съжалявам! — Усетих как бузите ми пламват. — Да знаеш какво конско щеше да ми дръпне мама, ако ме беше видяла.

Хейл избърса сълзите от очите си и се приведе напред.

— Наистина ли ти четат конско? Така де, нали в общи линии управляваш страната?

Свих рамене.

— Не съвсем. Баща ми върши основната работа. Аз просто му вървя по петите.

— Но на този етап това е просто формалност, не съм ли прав?

— Какво имаш предвид? — Явно думите ми бяха прозвучали по-остро от очакваното, защото смехът в очите му изчезна мигновено.

— Не искам да го обиждам, но много хора разправят, че изглежда уморен. Извън двореца постоянно се коментира кога ще поемеш трона от него.

Аз сведох поглед. Наистина ли хората смятаха, че татко изглежда уморен?

— Ей — каза Хейл, привличайки вниманието ми отново. — Много съжалявам. Просто поддържах разговора. Нямах намерение да те разстройвам.

Поклатих глава.

— Не се притеснявай. Не знам какво ми стана. Може би се плаша от мисълта да управлявам без татко.

— Толкова е странно да чувам как наричаш краля „татко“.

— Нали ми е баща! — Усмивката пак се появи на лицето ми. Незнайно как, но Хейл успяваше да придаде на всичко по-спокоен, по-ведър вид. Това ми харесваше.

— Знам, знам. Добре, да се върнем към теб. С какво се забавлява най-могъщата жена на света?

Пъхнах още едно парче сладкиш в устата си, за да прикрия огромната си усмивка.

— Вероятно си забелязал или пък не, че и аз имам страст по модата.

— Какво? — отвърна саркастично той.

— Обичам да скицирам модели. Голямо хоби ми е. Пробвала съм и някои неща, които родителите ми също харесват. Разбирам малко от фотография и мога да свиря на пиано. Но винаги се връщам към скицника.

Знаех, че се усмихвам. Страниците, надраскани с цветни моливи, бяха най-сигурното ми убежище.

— Може ли да ги видя?

— Кое? — Кръстосах крака в глезените си и поизправих гръб.

— Скиците ти. Можеш ли да ми ги покажеш някой път?

На никого не бях показвала скиците си. Изключение правеха само прислужничките ми, понеже те се занимаваха с шиенето. Но ако разкривах една, поне десет оставаха скрити — модели, които знаех, че никога няма да нося. Имах усещането, че тези идеи, всяка от тях съхранена в главата ми или на хартия, можеха да си останат мои единствено ако ги пазех в тайна.

Съзнавах, че Хейл не може да си обясни внезапното ми мълчание, нито пък защо се бях вкопчила в страничните облегалки на стола си. Въпросът му, предположението му, че бих го допуснала в своя собствен свят, ме накараха да се почувствам разкрита — съвършено разкрита, — а това не ми харесваше.

— Извини ме — казах аз, ставайки от стола си. — Май виното ми дойде в повечко.

— Искаш ли помощ? — попита той и също стана.

— Не, моля те, остани и се забавлявай. — Тръгнах към вратата с бърза крачка.

— Ваше Височество!

— Лека нощ!

— Идлин, почакай!

Щом излязох в коридора, почти побягнах, и това, че Хейл не ме последва, ми донесе неописуемо облекчение.