Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изборът (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heir, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Кийра Кас

Заглавие: Наследницата

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Дедракс“ АД, София

Излязла от печат: 16.05.2015

Редактор: Ваня Петкова

Коректор: Ваня Петкова

ISBN: 978-954-27-1469-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5125

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Как Джоузи бе успяла да се докопа до още една от тиарите ми? Беше ми дошло до гуша от нея. Щеше да се перчи пред камерите с най-хубавата си рокля и с моята тиара и за милионен път да се изживява като кралска особа.

Поздравявах с поглед и се усмихвах на околните, но не се спрях да говоря с никого, докато не намерих Кайл. Пак стоеше с Хенри, пийваше студен чай и гледаше как две от момчетата играят федербал. Хенри ми се поклони веднага.

— Здравейте днес, Ваше Височество — каза той и акцентът му придаде още по-ведро звучене на думите.

— Здравей, Хенри. Кайл.

— Здрасти, Идлин.

Може би си въобразявах, че в гласа на Кайл има нещо различно, но вероятно за пръв път в живота си исках да го слушам как говори. Разклатих глава, опитвайки да се съсредоточа.

— Кайл, би ли отишъл да поговориш със сестра си?

Доволството в очите му бързо се превърна в смущение.

— Защо? Какво е направила този път?

— Присвоила си е още една от тиарите ми.

— Нямаш ли поне хиляда?

Изпуфтях.

— Не там е въпросът. Моя си е и тя няма право да я носи. Като се разкарва така, си придава вид на кралска особа, каквато не е. Неуместно е. Би ли й го обяснил, ако обичаш?

— Струва ми се, че напоследък започна да ми искаш много услуги.

Очите ми отскочиха към Хенри и Ерик, които не знаеха, че целувката ни с Кайл беше договорена. Като че ли не надушиха нищо.

— Моля те — продължих с приглушен глас.

Погледът му омекна и видях малко от онзи човек, който ми беше разкрил изминалата вечер в стаята си — мил и приветлив.

— Добре. Но знай, че Джоузи просто обича да получава внимание. Не мисля, че го прави, за да те дразни.

— Благодаря.

— Отивам. Ей сега ще се върна.

Той се отправи към сестра си, а Ерик обясни на Хенри какво се случва.

Хенри се прокашля и заговори със странната си интонация.

— Как сте днес, Ваше Височество?

Почудих се дали да не се обърна към Ерик, но в крайна сметка отговорих директно на Хенри.

— Много добре. Ти?

— Добре, добре — отвърна бодро той. — Аз забавно… ъъ. — Той се обърна към Ерик и му предаде останалата част от коментара си.

— Мисли, че партито е чудесно, компанията също.

Не знаех дали има предвид Кайл, или мен, но и в двата случая беше мило от негова страна.

— Е, кога се пренесе тук от Суендуей?

Хенри кимаше, явно в потвърждение на това, че е от Суендуей, но без да отговаря на въпроса ми. Ерик му прошепна нещо набързо и той му даде дълъг отговор, който след това ми беше преведен.

— Хенри имигрирал в Илеа миналата година, когато бил на седемнайсет. Произлиза от род на готвачи, нещо, с което се занимава и у дома. Семейството му готви храна, вдъхновена от родината им, и поддържа връзка с други суендуейски имигранти, които говорят само фински. Има по-малка сестра, която усърдно учи английски, но езикът им се струва доста труден.

— Леле! Колко много успя да запомниш — похвалих Ерик.

Той махна скромно с ръка.

— Старая се.

Досещах се колко трудна е всъщност работата му, но оценявах скромността му. Обърнах се към Хенри.

— Ще е хубаво в скоро време да прекараме малко време заедно. Някъде, където ще можем да поговорим спокойно.

Ерик му предаде предложението ми и той закима оживено.

— Да, да!

Засмях се.

— До скоро в такъв случай!

Избраниците бяха пръснати по цялата ливада. Генерал Леджър с госпожица Луси под ръка разговаряше с шепа момчета до един от фонтаните, а татко обикаляше, поздравявайки този-онзи с приятелско потупване по гърба, преди да продължи по пътя си. Мама седеше на стол под една шатра и не знаех дали да приемам като очарователен, или смущаваш факта, че няколко от кандидатите кръжаха край нея.

Партито беше прекрасно. Някои играеха игри, масите бяха отрупани с храна и всички се веселяха под звуците на струнен квартет, разположен под един навес. Камерите се въртяха наоколо, улавяйки цялото събитие, и се надявах видеоматериалът да поукроти разбунените духове. В същото време нямах представа дали татко беше стигнал донякъде с плана си за дълготрайното им смиряване.

Аз пък трябваше да намеря начин да елиминирам поне един човек след днешното парти, и то с основателна — поне наглед — причина.

Кайл изникна отнякъде.

— Заповядай. — Държеше тиарата ми в ръце.

— Не мога да повярвам, че я е дала.

— Не и без известна доза увещаване, но й напомних, че ако направеше някоя сцена днес, мама вероятно нямаше да я пусне на следващото публично събитие. Това й беше достатъчен стимул да ми предаде тиарата. И ето я.

— Не мога да я взема — казах аз, без да отлепям ръцете си една от друга.

— Но нали поиска да ти я донеса — оплака се той.

— Не мога да я гледам върху нейната глава, но пък и не мога да я разнасям със себе си. Имам си работа.

Той пристъпи от крак на крак очевидно ядосан. Беше някак приятно да се намирам от тази страна на спречкването.

— И какво тогава, трябва да я държа цял ден ли?

— Не цял. Само докато влезем вътре, след което ще ми я дадеш.

Кайл поклати глава.

— Направо си невъзможна.

— Хайде сега. Отивай да се веселиш. Всъщност чакай малко, първо трябва да махнем тази вратовръзка.

Аз я задърпах, а той сведе учуден поглед към нея.

— Какво нередно видя във вратовръзката ми?

— Всичко — отвърнах аз. — Всичко нередно в цялата вселена е струпано в нея. Обзалагам се, че ще постигнем мир сред народите, ако я изгорим.

Развързах я и я свих на топка в дланта си.

— Така е хиляди пъти по-добре. — Грабнах тиарата от ръката му и я закрепих върху главата му. — Много отива на косата ти.

Той се подсмихна, вперил изумен поглед в очите ми.

— Е, щом не искаш тиарата си още сега, мога да ти я върна довечера. Мога да намина през стаята ти, ако си съгласна. — Кайл прехапа устни, а аз си спомних колко меки бяха.

Преглътнах, разбирайки неизговорения въпрос.

— Съгласна съм — отвърнах, докато се борех с пълзящата към бузите ми червенина. — Около девет например?

— Девет. — Кайл кимна и заотстъпва назад.

Значи, просто беше проявил дискретност по време на бюлетина! Сбърчих умислено чело. Или искаше да ме целува ей така… за развлечение. Или пък беше влюбен в мен още от седемгодишна възраст, но чак сега се осмеляваше да си го признае. Или може би…

Иън дойде до мен и пъхна ръка в свивката на моята.

— Ох! — уплаших се аз.

— Изглеждаш притеснена. С каквото и да те е разстроил онзи хлапак, не му обръщай много внимание.

— Сър Иън — поздравих го аз, впечатлена от спокойствието, с което общуваше с мен. — Как мога да ти помогна?

— Като се поразходиш с мен, разбира се. Все още не съм имал шанс да поговоря с теб насаме.

Карамелената му коса изглеждаше почти златна на слънцето, а и макар да не можеше да се похвали с модния стил на Хейл, костюмът му стоеше доста по-шикозно, отколкото на повечето момчета. Някои от тях просто не бяха родени да носят подобни тоалети.

— Е, в момента сме насаме. За какво искаш да си говорим?

Той изсумтя.

— Ами, главно за теб. Винаги съм те имал за изключително свободолюбива личност, затова съм изненадан, че започваш да си търсиш съпруг от толкова ранна възраст. Съдейки по появите ти в бюлетина и специалните телевизионни издания за семейството ти, мислех, че ще си дадеш известно време.

Знаеше истината. За да се изкаже толкова уверено, сигурно беше наясно, че всичко това е театър.

— Вярно е, първоначално имах намерение да поизчакам. Но като гледах колко влюбени са родителите ми, реших, че си струва да опитам.

Иън ме наблюдаваше изучаващо.

— Смяташ ли, че някой от кандидатите е истински достоен за твой съпруг?

Вдигнах вежди.

— Толкова ниско мнение ли имаш за себе си?

Той спря да върви и обърна лице към мен.

— Не, но имам доста високо мнение за теб. И не мога да си представя, че би благоволила да се омъжиш, преди да си поживяла.

Струваше ми се невъзможно да съм толкова прозрачна за един непознат, особено предвид усърдието, с което прикривах мислите и чувствата си. Колко ли внимателно ме беше наблюдавал Иън през всичките тези години?

— Хората се променят — отвърнах уклончиво аз.

Той кимна.

— Предполагам, че е така. Но ако някога се почувстваш… загубена в това съревнование, с радост бих ти помогнал по всеки възможен начин.

— И как по-точно възнамеряваш да ми помогнеш?

Иън обърна посоката и ме съпроводи галантно до гостите.

— Май е най-добре да отложим този разговор за друг път. Но знай, принцесо, че съм насреща, ако ти потрябва помощ.

Той се взря дълбоко в очите ми, сякаш очакваше всичките ми тайни да се излеят от тях, задържеше ли погледа ми достатъчно дълго. Когато най-сетне отмести очи, изпитах нужда да си поема няколко дълбоки глътки въздух.

— Какъв прекрасен ден.

Вдигнах поглед, а един от избраниците стоеше пред мен. Името му ми убягваше напълно.

— Да, така е. Добре ли си прекарваш? — О, боже, как се казваше?

— Да. — Имаше много приветливо лице и приятен, топъл глас. — Току-що спечелих една игра на крикет. Практикувате ли този спорт?

— Малко. — Как щях да се измъкна от тази неудобна ситуация? — Ти много ли играеш вкъщи?

— Не. В Уайтс се отдаваме главно на зимни спортове.

Уайтс! Хм… не, и това не помагаше.

— Откровено казано, аз съм по-скоро домошарка.

— Е, в такъв случай Уайтс е мястото за вас — отбеляза усмихнато той. — Излизам навън само когато се наложи.

— Простете.

Извърнах поглед от Господин Уайтс и го насочих към новодошлия. Неговото име поне знаех.

— Извинете, Ваше Височество, но се надявах да ви открадна за момент.

— Разбира се, Холдън. — Хванах го под ръка. — Приятно ми беше да си поговорим. — Казах на Господин Уайтс, който ми се стори малко огорчен.

— Дано това не беше грубо от моя страна — каза Холдън, докато се отдалечавахме заедно.

— Никак даже.

Водеше ме бавно и спокойно, сякаш се беше разхождал с принцеса десетки пъти.

— Не бих искал да отнемам много от времето ви. Просто държах да ви кажа колко ме впечатлихте с дръзката си постъпка миналата седмица.

Коментарът му ме хвана неподготвена.

— Наистина ли?

— Абсолютно! Възхищавам се на самоуверени жени, които знаят какво искат. Майка ми е ръководител на лаборатория в Банкстън. Знам колко й е трудно да ръководи дори толкова скромна институция, така че даже не мога да си представя под какво напрежение сте вие. Но се справяте отлично и това ми харесва. Просто исках да ви споделя мнението си.

Отстъпих назад.

— Благодаря ти, Холдън. — Той кимна и аз се отдалечих, потънала в мисли.

Всичко това единствено потвърждаваше собственото ми убеждение: ако оставях впечатление за мило, добродушно момиче, никой нямаше да ме приема насериозно. Дали Холдън щеше да има друго мнение за мен, ако бях потупала момчетата състрадателно по рамото и ги бях прегърнала на изпроводяк? Всичко опираше до това, че…

— О! — Политнах настрани, но избегнах сблъсъка със земята благодарение на чифт здрави ръце.

— Ваше Височество. — Хейл ме държеше за раменете, опитвайки се да ме изправи. — Много съжалявам, не ви видях.

Чух изщракване на фотоапарат и оформих бузите си в усмивка.

— Засмей се — процедих през зъби.

— Моля?

— Помогни ми да стана и се засмей. — Изкисках се, а след малко и Хейл последва примера ми.

— Това пък какво беше? — попита той, без да сваля усмивката от лицето си.

Пооправих роклята си и му обясних.

— Операторите ни следяха.

Той понечи да погледне настрани.

— Недей — възпрях го аз и той отново обърна очи към мен.

— Ужас. Винаги ли си толкова нащрек?

Този път смехът ми беше искрен.

— Може да се каже.

Усмивката му посърна.

— Затова ли избяга миналата вечер?

Моето лице също придоби сериозно изражение.

— Съжалявам. Не се чувствах добре.

— Първо ми бягаш, а сега и ме лъжеш. — Той поклати глава разочаровано.

— Не.

— Идлин — прошепна Хейл. — И на мен не ми беше лесно. Не ми харесва да говоря за смъртта на баща ми и професионалните несгоди на майка ми, нито пък за падението на семейството ни. Трудно ми беше да ти споделя тези неща за себе си. А когато обърнахме разговора към теб, ти си тръгна.

Отново ме обзе онова парливо чувство за разголеност.

— Искрено съжалявам, Хейл.

Той огледа лицето ми.

— Не мисля, че говориш откровено. — Той преглътна нервно. — Но въпреки това те харесвам.

Вдигнах поглед към него, зашеметена от признанието му.

— Когато се почувстваш готова да поговорим, но този път истински, просто ме извикай. Освен ако пак не се развихриш като нинджа и не ме изриташ от двореца, както се случи с онези момчета.

Засмях се неловко.

— Не мисля, че ще го повторя.

— Дано е така. — Хейл впери поглед в мен и имах неприятното чувство, че с него може да проникне няколко пласта под кожата ми. — Радвам се, че не изцапа роклята си. Щеше да е жалко.

Той понечи да си тръгне, но аз сграбчих ръката му.

— Ей. Благодаря ти… че беше така дискретен пред камерите на бюлетина.

Той се усмихна широко.

— По нещо всеки ден, забрави ли?