Кийра Кас
Наследницата (30)

Тридесета глава

Два дни по-късно стоях на летищната площадка до развълнувания ми брат, който държеше отблъскващо голям букет в ръце.

— Защо на мен никога не ми подаряваш цветя?

— Защото не се старая да те впечатля.

— По-зле си и от момчетата в двореца — казах аз, клатейки глава. — Тя ще е кралицата на Франция. Момичета като нас не се впечатляват лесно.

— Знам — ухили се идиотски той. — Май просто съм извадил късмет.

Стълбите на самолета се спуснаха и двама стражи слязоха по тях преди Камил. Тя беше стройна като фиданка, руса и дребничка, с лице, което неизменно изглеждаше отпочинало и въодушевено. Нито на живо, нито из пресата я бях виждала с недоволно изражение.

При подобни срещи имаше етикет на поведение, но Арън и Камил го прескочиха, спускайки се в обятията си. Той я притисна плътно към себе си и обсипа с целувки всяко кътче на лицето й, съсипвайки половината цветя от букета. Камил се смееше, докато той я заливаше с обожанието си, и на мен ми стана малко неловко да чакам края на цялата сценка, за да я поздравя.

— Толкова ми липсваше! — извика тя, а акцентът й придаде изненадано звучене на всяка от думите й.

— Ако знаеш колко много имам да ти показвам. Помолих мама и татко да ти приготвят постоянен апартамент, за да си имаш свое местенце винаги когато ни гостуваш.

— О, Арън! Какъв мил жест!

Той се обърна към мен ухилен до уши, внезапно припомнил си, че съществувам.

— Предполагам не си забравила сестра ми.

Двете се поздравихме с реверанс и тя се изправи грациозно.

— Ваше Височество, много ми е приятно да се видим отново. Нося ви подаръци.

— За мен?

— Да. Ще ви издам една малка тайна — каза тя, привеждайки се към мен. — Всичките са за обличане.

Веднага се оживих.

— Колко хубаво! Може би ще ми се наложи да използвам някои от тях още тази вечер на приема, който организирам във ваша чест.

Тя ахна и долепи длани до гърдите си.

— В моя чест? — После обърна сините си очи към Арън. — Наистина?

— Наистина.

Беше ми странно да го гледам с такова сияние в очите, сякаш изпълняваше ритуал на преклонение, готов да принесе в жертва всичко, само и само да ощастливи Камил.

— Семейството ви е толкова великодушно към мен. Да вървим. Нямам търпение да видя майка ви.

Опитах да участвам в разговора им по пътя към двореца, но Арън говореше главно на френски за нейно улеснение, а тъй като аз бях избрала да уча испански, не разбирах абсолютно нищо. Като пристигнахме, мама, татко, Кадън и Остън ни чакаха на централното стълбище. По краищата на стълбите — уж за да не се набиват на око, — бяха накацали и неколцина фотографи.

Арън излезе от колата пръв и подаде ръка на Камил. Когато се прехвърлих на другата седалка и се пресегнах към него, установих, че вече е изтърчал след Камил, която прегръщаше майка ми.

Мама, татко и Кадън знаеха френски и я поздравяваха сърдечно. Отидох при Остън, който изглеждаше така, сякаш го сърбяха ръцете да се покатери върху нещо.

— Какво ще правиш днес? — поинтересувах се аз.

— Не знам.

— Намери момчетата и им задавай неудобни въпроси. После ела да докладваш.

Той се засмя и хукна.

— Накъде се е забързал? — попита дискретно татко.

— Наникъде.

— Да влезем вътре — предложи мама. — Хубаво е да подремнеш преди партито. Идлин вложи много усилия в подготовката и съм сигурна, че ще е ненадминато.

Бях помислила за всичко. Музиката беше на живо — подходяща за бавни танци, а храната беше комбинация от илейската и френската кухня, плюс разкошните ябълкови понички на Хенри. Нямах търпение да види угощението, което бях приготвила.

Мама изглеждаше ослепително както винаги, а татко не толкова уморен. Джоузи плуваше в свои води и бях доволна, че поне този път не беше откраднала някоя от тиарите ми. Кадън кръстосваше из салона като малък посланик и се здрависваше с гостите.

Аз, разбира се, стоях с влюбената двойка, което беше едновременно обаятелно и изтощително начинание. Арън гледаше Камил сякаш тя издигаше слънцето на небето всяка божа сутрин. Погледът му беше красив, запленен като че ли от дъха, напускащ устните й. Но за мен всичко това беше безкрайно далечно, тъй като никой не ме беше поглеждал така.

Осъзнах, че завиждам на Камил. Не заради непоклатимата любов на брат ми — макар и да знаех, че тя е една от най-устойчивите сили на света, — а защото всичко й се получаваше с лекота.

Как бе успяла да я възпита така френската кралица? Камил беше изящна и мила, но на никого не би му минало през ума да се изпречи на пътя й. Покрай работата си в сферата на международните отношения знаех, че поданиците й я обичат. На миналогодишния й рожден ден по улиците се развихрило импровизирано тържество в нейна чест, което продължило три дни. Цели три дни!

Смятах образованието си за доста добро и всестранно, от което следваше едно: неуспехите ми не се дължаха на това какво бях пропуснала да науча, а на мен самата.

Прозрението ми ме принуди да се отдръпна от нея и брат ми. Близостта с нея ме караше да се чувствам още по-зле. Преди да успея да се отдалеча, Иън се появи до мен, предлагайки ми ръката си.

— Дълго време не сме се виждали.

Врътнах очи.

— Виждаме се всеки ден. — Въпреки това го хванах под ръка.

— Но рядко ни се отдава възможност да поговорим. Стана ми интересно как си.

— Отлично. Не си ли личи? Търча като откачена по срещи, докато народът ме обвинява, че се преструвам, а брат ми е влюбен в съвършено момиче, което несъмнено ще ми го открадне един ден.

— Открадне?

Кимнах.

— Когато в крайна сметка се оженят, за което е необходимо изричното одобрение на майка й и продължителен годеж, за да имат възможност да планират навярно най-бляскавата сватба, състояла се някога, той ще трябва да заживее във Франция с нея.

— Хмм — проточи той, отвеждайки ме до дансинга и слагайки ръка на кръста ми. — Не мога да ти помогна с брат ти, но ако наистина замине, все пак ще имаш човек, на когото винаги можеш да разчиташ.

— Случайно да говориш за твоя милост? — попитах шеговито аз, поклащайки се в ритъм с музиката.

— Разбира се — отвърна той. — Предложението ми още е в сила.

— Не съм го забравила.

Като огледах салона с празничната му украса и знатни гости, не можех да отрека колко добре се връзваше Иън с обкръжението. Още с пристигането си ме беше впечатлил с изтънчено поведение, каквото малко хора притежаваха. Ако не знаех истината, сигурно щях да реша, че и той е израснал в дворец.

— В случай че в статията има нещо вярно, не е нужно да се измъчваш с тези момченца. Аз ще бъда всичко, което можеш да пожелаеш от един съпруг. Ще бъда верен, услужлив и истински помощник. Никога няма да настоявам за любовта ти. И ще съм повече от щастлив, ако просто живея с теб.

Все още не разбирах мотивацията му. Определено можеше да постигне много повече.

— Отново ти благодаря за предложението. Но още не съм се отказала от Избора.

Иън килна глава настрани с лукава усмивка на лице.

— О, отказала си се, и още как.

— И защо смяташ така? — опитах да отвърна на нахаканото му поведение.

— Защото още съм тук. А ако наистина се надяваше да откриеш любовта, едва ли щеше да ме задържиш толкова време.

И двамата все още се подсмихвахме на дръзкото му изявление, когато спрях да танцувам и изтръгнах бавно ръце от неговите.

— Нали осъзнаваш, че мога да те изпратя у дома още на мига?

— Но няма да го направиш — предположи той, без да сваля дяволитата усмивка от лицето си. — Знаеш, че съм способен да ти дам нещото, което наистина искаш, а ти си единствената, която може да ми даде онова, което аз искам.

— А то е?

— Удобство, удобство в замяна на свобода. — Той сви рамене. — Смятам, че сделката е доста изгодна — отбеляза с поклон. — До утре, Ваше Височество.

Не можех да понасям факта, че Иън навярно беше единственият по-пресметлив човек в двореца от мен. Отлично знаеше какво целя и на какво бях готова, за да го постигна, което действаше зле на нервите ми.

Намирах се близо до страничната врата на балната зала, затова се измъкнах незабелязано в коридора, търсейки усамотение поне за миг. Потрих уморените си от усмивки бузи. Тук беше по-прохладно и по-подходящо място за размисъл.

— Ваше Височество?

Ерик се появи по коридора, облечен в най-изискания костюм, в който го бях виждала досега. Косата му беше по-пригладена от обикновено, дори леко зализана назад. Изглеждаше по-висок, по-напет. Долната ми челюст увисна от изумление. Видът му беше главозамайващ.

— Отива ти изтупан — похвалих го аз, мъчейки се да върна нормалния облик на лицето си.

— О! — Той сведе поглед. — Просто опитвах да съм представителен.

— Постигнал си много повече. — Отлепих се от стената и застанах пред него.

— Смяташ ли? Според Хейл трябвало да нося по-тесни вратовръзки.

Изкисках се.

— Е, Хейл е голям талант по отношение на модния стил, но ти изглеждаш страхотно.

Очевидно го смущавах с комплиментите си.

— Е, забавляваш ли се?

Надникнах в залата през открехнатата врата.

— Партито се получи добре, не мислиш ли? Хубава храна, чудесна музика, разнородна компания… май е най-успешното ми досега.

— Колко дипломатично — каза Ерик.

Обърнах се към него с усмивка.

— Само дето имам чувството, че аз се съревновавам тази вечер.

— С кого? — попита смаяно той.

— С Камил, разбира се. — Отново надникнах в залата, криейки се зад вратата. Ерик дойде до мен и двамата я загледахме как танцува с Арън.

— Ама че глупост.

— Много мило от твоя страна, но аз си знам. Тя съчетава всичко, към което се стремя. — Бях си го мислила и преди, но за пръв път го признавах пред някого. Как ли успяваше Ерик да спечели доверието ми?

— Но защо ти е да подражаваш на нея, при положение че е повече от достатъчно да бъдеш себе си?

Извърнах рязко глава към него, сякаш идеята беше невъобразима. Постоянно се стремях към нещо и никога не ми беше достатъчно да бъда просто себе си.

Едва не се просълзих от думите му и се пресегнах да хвана ръката му, както бях направила неотдавна в стаята си.

— Толкова се радвам, че те срещнах. Както и да приключи всичко това, животът ми ще е по-богат, след като пътищата ни се пресякоха.

Той се усмихна.

— А аз нямам думи да опиша каква привилегия е за мен, че ми се отдаде шанс да те опозная.

Май възнамерявах да стисна ръката му, но в крайна сметка останахме така, свързани от мълчанието помежду ни.

— Вписа ли името си за участие? — попитах внезапно. — В Избора?

Той поклати глава с усмивка.

— Не.

— Защо не?

Той сви рамене, обмисляйки отговора си.

— Защото… кой съм аз?

— Ти си Еико.

Като че ли се стъписа да чуе истинското си име. Накрая по лицето му отново изникна усмивка.

— Да, аз съм Еико. Но ти почти не ме познаваш.

— Познавам Еико, колкото той познава Идлин. И мога да те уверя, че ти също си повече от достатъчен.

Той погали с палец вътрешната страна на ръката ми. Движението беше едва доловимо, но усетих, че и двамата се питахме какво ли щеше да стане, ако името му беше в една от онези кошници. Можеше да попадне сред участниците, но можеше и да го изтегля… не знаех дали рискът щеше да си е струвал в крайна сметка.

— Трябва да се връщам вътре. — Посочих с палец през рамо.

— Разбира се. До скоро.

Съсредоточих се върху стойката си, изправяйки се в пълен ръст, който беше доста по-впечатляващ с обувките на високи токчета, подарък от Камил. Влязох в салона и тръгнах сред гостите, поздравявайки някои от тях с любезно кимване. Можех да спра дузина пъти, но продължих напред, докато не намерих Хенри.

— Здравей — заговорих го.

Цяла седмица се бях канила да поговоря с него. Но покрай скоростните срещи, нервите около злепоставящата статия и организацията на партито в чест на Камил не ми беше останало време. Личеше си, че е напрегнат, и макар да бях сигурна, че Ерик му е предал всичко, май и двамата чакахме подходящия момент да поговорим насаме.

— Добре ли си? — попитах го.

Той кимна.

— А ти добре?

И аз кимнах.

Хенри въздъхна и лъчезарното изражение, с което бях свикнала, отново се появи на лицето му. Замислих се за всички спорове и неразбирателства, които бях имала в живота си. На никое от тях не можеше да се сложи точка с по-малко от пет думи. Ала от страна на Хенри не ми трябваше повече, за да разбера опасението му, че ме е засегнал, което обаче не бе съпроводено с ни най-малкото желание целувката ни да не се беше състояла.

Може би Ерик нямаше повод за притеснение. Може би двамата с Хенри общувахме напълно задоволително.

— Танц? — предложи той, сочейки към дансинга.

— Моля!

Бях висока почти колкото него на тези токчета, а и той не беше особено даровит танцьор, но ентусиазмът му компенсираше липсата на грациозност. Завъртя ме няколко пъти и дори ме наклони назад два пъти. Когато след второто навеждане се вдигнах със смях, мярнах Ерик зад рамото му.

Може и да грешах, но като че ли в свенливата му усмивка имаше нотка на тъга.