Кийра Кас
Наследницата (6)

Шеста глава

В кабинета на татко имаше трийсет и пет грамадни коша, пълни с десетки хиляди карти с имена и снимки, всичките в хартиени пликове, за да останат анонимни притежателите им. Опитах да симулирам трепетно очакване заради камерите, но имах чувството, че всеки момент ще повърна в някой от кошовете.

И това беше вариант за отсяване на кандидатите.

Татко сложи ръка на гърба ми.

— Така, Иди. Мини през кошовете и вземи по един плик от всеки. Аз ще ги поемам, за да не се трупат в ръцете ти. А довечера ще ги отворим на живо в бюлетина. И това е.

Уж беше толкова елементарно, а всяваше ужасен страх в сърцето ми. Но все пак живеех под напрежение още откакто бяхме обявили началото на Избора, така че не биваше да се изненадвам.

Нагласих любимата си тиара и позагладих с длани роклята си от сив шанжан. Днес трябваше на всяка цена да изглеждам съвършено и когато се погледнах в огледалото на излизане от стаята си, дори аз се слисах от момичето насреща.

— Значи, буквално ги подбирам собственоръчно? — прошепнах аз с надеждата, че камерите не ме следят твърде отблизо.

Той ми се подсмихна леко и отвърна с тих глас:

— Аз лично нямах тази привилегия. Хайде, скъпа.

— Как така?

— После ще ти обясня. Върви сега. — Той махна към купищата карти.

Поех си дълбока глътка въздух. Можех да се справя. На каквото и да се надяваха околните, аз си имах план. И то съвсем простичък. Щях да се измъкна напълно невредима. Щях да вложа само няколко месеца от живота си — незначителен период, — а после щях да се върна към ежедневието си на бъдеща кралица. Сама.

Защо увъртам тогава?

Млъкни.

Отидох до първия кош, чийто етикет обявяваше, че всички състезатели в него бяха от Клермонт. Извадих един плик от по-страничните, светкавиците на фотоапаратите проблеснаха и шепата хора в стаята приветстваха избора ми с аплодисменти. Мама преметна развълнувано ръка през раменете на Арън, а той ми се озъби скришом. Госпожица Марли въздъхна от удоволствие, но госпожица Луси отсъстваше. Остън също го нямаше, което далеч не беше изненадващо. Кадън наблюдаваше събитието с интерес.

Приложих различни техники за отделните кошове. От единия извадих най-горния плик. В следващия зарових ръка надълбоко. Зрителите като че ли се оживиха още повече, когато стигнах до коша с надпис „Каролина“ — родният окръг на мама, извадих два плика и ги претеглих в дланите си, преди да върна единия.

Подадох и последния си избор на татко под звуците на овации и щракане на фотоапарати. Предложих най-ентусиазираната си усмивка, преди репортерите да напуснат стаята, готови да докладват пред медиите. Арън и Кадън също си тръгнаха, шегувайки се един с друг, а мама ме целуна по челото, преди да ги последва. Вече си говорехме, но нямаше много за казване.

— Справи се великолепно — похвали ме татко с искрено възхищение, като останахме насаме. — Знам колко стресиращо изживяване може да е това, но ти беше прекрасна.

— Ти пък откъде знаеш? — сложих ръце на хълбоците си аз. — Нали самият ти не си избирал участничките в твоя Избор?

Той преглътна.

— Знаеш основното за запознанството ни с майка ти. Но има и някои тънки подробности, които е най-добре да си останат тайна. Казвам ти го само за да ти покажа каква късметлийка си.

Кимнах колебливо.

Той си пое дъх.

— Моят Избор не беше пълен фарс, но и не беше далеч от това определение. Баща ми собственоръчно подбра участничките, включвайки в играта млади жени с политически връзки, влиятелни семейства или достатъчно чар, че да накарат цялата страна да ги боготвори. Знаеше, че трябва да са от всякакъв сой, за да изглежда правдоподобно състезанието, затова пусна три Петици за разнообразие, но до по-ниските касти не стигна. В неговите очи Петиците бяха просто еднодневки, чието предназначение беше да отхвърлят подозренията.

Осъзнах, че устата ми е зейнала, и веднага я затворих.

— Мама?

— Трябваше да изхвърчи още в началото. Истината е, че едва се задържа заради опитите на баща ми да ме настрои срещу нея или да я премахне сам. А погледни я сега. — Цялото му изражение се промени. — Макар и някога да не можех да си го представя, сега е още по-обичана кралица дори от майка ми. Даде на страната четири прекрасни, интелигентни, силни деца. И донесе истинско щастие в живота ми.

Той прегледа небрежно пликовете в ръцете си.

— Нямам представа дали съдбата и провидението съществуват наистина. Мога да те уверя единствено, че се случва най-голямата ти мечта да влезе през вратата, решена да не те допусне до себе си. И въпреки това, по един или друг начин, откриваш, че все пак можеш да я спечелиш.

До онзи момент не бях имала причина да се съмнявам, че познавам цялата любовна история на родителите си. Но като се имаше предвид признанието на татко, че мама изобщо не е трябвало да участва в състезанието, както и нейното разкритие, че въобще не е имала желание да участва в него, се чудех как бяха успели да се съберат.

По изражението на татко си личеше, че и той самият не можеше да повярва.

— Ще се справиш чудесно, нали знаеш? — каза той, грейнал от гордост.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото приличаш на майка си, както и на моята майка. Решителна си. А най-важното е, че не обичаш да се проваляш. Знам, че ще успееш, ако не заради друго, то поне защото няма да се задоволиш с по-малко.

На косъм бях да му кажа, да си призная, че бях съставила цял план за изгонването на момчетата. Защото той беше прав: не исках да се проваля. Но в моите очи провал беше да допусна някой друг да ръководи живота ми.

— Сигурна съм, че всичко ще се получи както трябва — казах аз с нотка на съжаление в гласа си.

Той вдигна ръка да докосне бузата ми.

— Обикновено така се случва.