Кийра Кас
Наследницата (24)

Двадесет и четвърта глава

Ерик ме издърпа нагоре по стълбите и ме вкара в трапезарията. Всички останали в двореца вечеряха и помещението като че ли кънтеше от гласовете им.

— Идлин? — провикна се татко, но Ерик продължи да ме тегли напред, усещайки някак, че нямах никакво желание да ме оставя тук. Спря чак когато стигнахме до края на трапезарията, и то само колкото да обясни на стража за случилото се.

— Извинете, господине, но двама от участниците се сбиха в кухнята. Стана доста напечено и като че ли нещата отиват още по-зле.

— Благодаря. — Стражът извика двама от колегите си и заедно се спуснаха към мястото на свадата.

Осъзнах, че съм обвила тялото си с ръце, едновременно уплашена и вбесена. Ерик опря внимателно длан върху гърба ми и ме поведе към коридора. Родителите ми викаха след мен, но просто нямах сили да се занимавам с толкова много хора в момента и с купищата им въпроси.

Той забави крачка и попита тихо:

— Къде искате да отидете?

— В стаята си.

— Водете.

Не смееше да ме докосне; само от време на време усещах лекия му допир по гърба си, което ме накара да осъзная, че бе държал дланта си там, на сантиметри от мен през цялото време… за всеки случай. Отворих вратата на стаята и заварих Нийна да лъска масата, изпълвайки въздуха с лимонен аромат.

— Милейди?

Вдигнах длан да я спра.

— Защо не й донесете чаша чай? — предложи Ерик.

Тя кимна и веднага излетя от стаята.

Седнах на леглото и си поех няколко дълбоки глътки въздух. Ерик стоеше на мястото си спокоен и мълчалив.

— Не бях виждала такова нещо — признах си аз. Той клекна на едно коляно, за да е на моето ниво. — Баща ми дори не ме е плясвал през ръцете и винаги ни е учил да търсим мирно разрешение на всеки конфликт. С Кайл престанахме да се боричкаме още преди да проговорим.

Спомних си всичко това през смях.

— Докато бяхме долу, си мислех само за това как бях избягала от Джак. Когато Бърк ме събори на пода, възнамерявах да отвърна на удара, но чак сега проумявам, че всъщност нямам представа как.

Ерик се усмихна.

— По думите на Хенри, когато сте ядосана, погледът ви е по-силен от юмрук. Не сте безсилна.

Сведох глава, замислена за мантрата, която редовно си повтарях пред огледалото: че никой не е по-могъщ от мен. Да, в това имаше известна истина. Но ако Джак ме беше приковал към земята, а Бърк беше насочил агресията си към мен, короната ми щеше да е като след дъжда качулка. Можех да наказвам, но не и да предотвратявам.

— Знаете ли, според мен насилието е белег на слабост, независимо дали става дума за момче, или момиче. Винаги ме е впечатлявала повече словесната победа. — Като че ли беше вперил поглед в друго място и време. — Може би затова езикът е толкова важен за мен. Баща ми все разправяше: „Еико, думите са като оръжия. Друго не ти трябва, за да се защитиш“.

— Еико? — повторих аз.

Той се усмихна леко засрамен.

— Е-И-К-О. Както споменах и преди, „Ерик“ е просто най-близкият еквивалент на английски.

— Харесва ми. Наистина.

Той върна вниманието си към мен, оглеждайки ръцете ми.

— Ранена ли сте?

— О… хммм, мисля, че не. — Бях се понатъртила леко от падането, но не беше нищо сериозно. — Просто не мога да повярвам колко бързо се случи всичко.

— Не искам да оправдавам никого, поведението и на двамата беше недопустимо, но постоянно съм с момчетата и знам, че са под голямо напрежение. Всичките искат да ви впечатлят, но не знаят как да подходят, като се има предвид коя сте. Някои обмислят как да злепоставят останалите, без никой да разбере. Други пък залагат на физическите си преимущества. Разбирам, че натискът е голям и навярно той е причината Бърк да избухне така. Това обаче не поправя нещата.

— Много съжалявам, че ти се налага да търпиш подобно поведение.

Той сви рамене.

— Не се притеснявайте. Общувам главно с Хенри и Кайл, понякога и с Хейл, а те са приятни хора. Не бих си позволил да ви давам съвети, но според мен те тримата са най-достойните кандидати.

Усмихнах се.

— Мисля, че си прав. — Макар и още да не бях прекарала много време с тях, знаех, че Хейл е добър човек. А като видях колко се вълнуваше Хенри около приготовлението на десерта си, около тази част от живота си, май успях да зърна малко от човека отвъд езиковата бариера. И Кайл… е, не знаех какво да мисля за Кайл, но определено се оказваше по-добра компания, отколкото някога бях предполагала, че е способен да бъде. — Би ли предал на Хенри колко много ми харесаха кифличките му? Личеше си с колко огромно желание ги прави и наистина се възхищавам на хъса му.

— Разбира се. С удоволствие.

Протегнах ръка и поех неговата, отпускайки и двете върху коляното си.

— Много ти благодаря за всичко. Наистина ме впечатли тази вечер и съм ти изключително благодарна.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Килнах глава и се вгледах в него. Имах чувството, че току-що се беше случило нещо, но нямах представа какво.

Без да ме познава, Ерик беше взел толкова правилни решения. Беше ме извел от кухнята, преди да влоша ситуацията, беше ме довел в убежището ми, преди да загубя контрол върху емоциите си, и беше останал с мен, изслушвайки тревогите ми и утешавайки ме с думите си. Имах на разположение десетки хора, готови да изпълнят всяко мое желание.

Интересното беше, че на него дори не трябваше да му казвам какво да стори.

— Няма да го забравя, Еико. Никога.

Когато чу истинското си име, по лицето му изплува тъничка усмивка и той стисна леко ръката ми.

Спомних си чувството, което бях изпитала по време на първата си среща с Хейл, когато бях сигурна, че е надникнал в черепа ми и е видял истинското ми аз. Този път имах усещането, че бях попаднала от другата страна — че гледах отвъд дълга, тревогите и общественото положение и виждах същността на човека пред себе си.

А тя беше толкова красива.

Нийна се върна с поднос в ръка и двамата с Ерик откъснахме ръцете си.

— Добре ли сте, госпожице?

— Да, Нийна — уверих я аз, ставайки от леглото. — Две от момчетата се сбиха, но Ерик ме спаси. Сигурна съм, че скоро стражите ще докладват какво се е случило след това. Междувременно ми е нужна почивка.

— Чаят от лайка ще помогне. Ще ви облечем в по-удобни дрехи, преди да излезете отново — каза Нийна, улеснявайки вечерта ми с плана си за действие.

Обърнах се към Ерик, който вече стоеше до вратата. Той ми се поклони дълбоко.

— Лека нощ, Ваше Височество!

— Лека нощ!

Той излезе бързо от стаята, а Нийна дойде да ми донесе чая. Странното беше, че ръцете ми вече бяха съвсем топли.

 

 

Около час по-късно се срещнах с мама и татко в кабинета, за да обсъдим последната случка.

— Сър Фокс е в доста лошо състояние — уведоми ни един от стражите. — Сър Хенри опитваше да го укроти, но сър Бърк беше направо неудържим. И сър Хенри, и сър Кайл пострадаха леко, опитвайки да ги разтърват.

— Колко леко? — попитах аз.

— Сър Хенри има синина на гърдите си и рана малко над едното око. Устната на сър Кайл е цепната, няма други наранявания, но мускулите го болят от напъна да удържи сър Бърк.

— Вече няма нужда му викаш „сър“! — обади се татко. — Бърк е дисквалифициран! Същото важи и за Фокс!

— Максън, помисли малко. Фокс не е направил нищо нередно — прикани го мама. — Съгласна съм, че поведението му е било неуместно, но не взимай такова решение вместо Идлин.

— Ще го взема, и още как! — изкрещя татко. — Правим всичко това, за да ощастливим народа, да предоставим на дъщеря ни шанс за същото щастие, на което се радваме двамата с теб. А вече я нападат два пъти! НЯМА да държа подобни чудовища под покрива си! — Той завърши речта си с юмручен удар в масичката до себе си, събаряйки чаша чай на пода.

Аз се сковах и впих пръсти в страничните облегалки на стола си.

— Татко, стига — примолих му се с тихи думи, опасявайки се да не разпаля гнева му още повече.

Той ме погледна през рамо, сякаш току-що осъзнаваше, че двете с мама сме в стаята. Очите му моментално омекнаха и той извърна поглед и поклати глава.

Накрая въздъхна дълбоко, изпъна сакото си и се обърна към стража.

— Преди да продължим с Избора, очаквам да проведете щателна проверка на всеки от кандидатите. Действайте тайно и използвайте всички налични средства. Ако някой е участвал в сбиване дори в началното училище, държа да напусне двореца.

Поуспокоен, татко седна до мама.

— Категоричен съм в решението си да изгоня Бърк. И въпросът не подлежи на обсъждане.

— Добре, но какво ще правим с Фокс? — попита мама. — Доколкото разбирам, не той е бил подстрекателят.

Татко поклати глава.

— Не знам. Струва ми се безразсъдно да оставяме когото и да било от замесените.

Мама отпусна глава на рамото му.

— Едно време и аз участвах в сбиване по време на Избора, но ти ми позволи да остана. Представи си какво би било, ако ме беше изгонил.

— Мамо, участвала си в сбиване? — учудих се аз.

— Да — потвърди татко с въздишка.

Мама се усмихна.

— Всъщност често се сещам за момичето, с което си налетяхме. В крайна сметка се оказа прекрасен човек.

Татко изпуфтя и склони с неохота.

— Хубаво. Фокс може да остане, но само ако Идлин смята, че има шанс да я направи щастлива.

И двамата насочиха погледи към мен, а аз бях толкова объркана заради толкова много неща, че несъмнено ми личеше. Обърнах се към стража.

— Благодаря ти за информацията. Уреди извеждането на Бърк от двореца и съобщи на Фокс, че ще говоря с него при първа възможност. Свободен си.

След като стражът излезе, станах от стола, мъчейки се да подредя мислите в главата си.

— Няма да разпитвам повече за сбиването, макар че ми е напълно непонятно защо криете от мен толкова много неща за Избора и чак сега решавате да ми споделите някои от по-основните моменти. И то, след като се сблъскам със същите трудности, които и вие сте преживяли.

Двамата мълчаха гузно.

— Мама те е срещнала преди всички останали — посочих укорително към татко. — Кандидатките ти са били подбрани от баща ти… А и още преди две седмици можеше да ми дадете съвет как да се справя с евентуално спречкване.

Скръстих ръце уморено.

— Обещах ви три месеца и ще удържа на обещанието си — казах аз, впивайки поглед в угрижените им изражения. — Ще ходя на срещи и ще позволя да ни снимат, за да има за какво да пишат по вестниците и да говорят по бюлетина. Но май си въобразявате, че ако издържа толкова, ще се влюбя като на магия. — Поклатих глава. — А това няма да се случи. Не и на мен.

— Напълно възможно е — прошепна гальовно мама.

— Знам, че ви разочаровам, но правя всичко само заради вас. Момчетата са свестни, но… някои от тях ме карат да се чувствам неудобно, а и не смятам, че са способни да понесат натиска, който ги очаква на тази позиция. Нямам намерение да си слагам окови само и само заради някакво си вестникарско заглавие.

Татко стана.

— Идлин, и ние не искаме такова нещо.

— Тогава моля ви — вдигнах отбранително ръце пред себе си, — спрете да ме притискате да се увличам по хора, които и бездруго не исках в двореца.

Стиснах ръцете си една в друга.

— Получи се ужасно. Едни ме замеряха с храна публично; други ме обвиняваха заради една целувка. Един от участниците ме докосна без мое желание, а друг ме повали на земята. Толкова старание влагам да оправя нещата, а вестниците излапват срама ми като топъл хляб.

Двамата се спогледаха загрижено.

— Когато се съгласих да отклоня вниманието на народа, не очаквах да е толкова унизително.

— Скъпа, не сме искали да те обидим. — Мама изглеждаше съкрушена, сякаш беше на път да се разплаче.

— Знам… и не съм ви ядосана. Просто искам да имам свобода. Ако така ще я постигна, добре. Ще ви подсигуря нужното време. Но ви умолявам да не ме товарите с очакванията си. Не искам да ви разочаровам повече от това.