Кийра Кас
Наследницата (2)

Втора глава

След като поработих няколко часа по бюджетния доклад, реших, че ми трябва почивка, и се върнах в стаята си, където помолих Нийна да ми направи масаж. Обожавах тези малки късчета лукс в дните ми. Рокли, ушити по моя мярка, екзотични десерти, доставени просто защото беше четвъртък, и безброй красиви неща — всичко това бяха привилегиите на длъжността ми и най-любимата ми част от нея.

Стаята ми имаше изглед към градината. С напредването на деня светлината преминаваше в мек, меден цвят, който озаряваше високите стени. Съсредоточих се върху топлината и вещите пръсти на Нийна.

— Както и да е, лицето му придоби странно изражение. Сякаш съзнанието му се отнесе нанякъде за момент.

Мъчех се да опиша на прислужничката си нетипичното поведение на баща ми, но ми беше трудно. Дори не знаех дали беше намерил мама, тъй като изобщо не се върна в кабинета.

— Дали не се е разболял? Струва ми се отпаднал напоследък. — Докато Нийна говореше, ръцете й правеха чудеса с гърба ми.

— Така ли? — попитах аз. Всъщност не ми изглеждаше точно отпаднал. — Сигурно е от напрежението. Все пак има много неща на главата си.

— А същото чака и вас някой ден — коментира тя с тон, в който се смесваше искрена тревога и закачлива шеговитост.

— Тоест ще трябва да ми правиш два пъти повече масажи.

— Знам ли — каза тя. — След няколко години може и да ми се занимава с друго.

Лицето ми се сбърчи в кисела гримаса.

— С какво друго ще ти се занимава? Не се сещам за много по-добри работни позиции от тези в двореца.

На вратата се почука и тя не можа да отговори на въпроса ми.

Станах и облякох сакото, за да си възвърна представителния вид, а после кимнах на Нийна да отвори на гостите ми.

Мама влезе в стаята с усмивка, а след нея се показа и татко. Винаги беше така. На официални събития и важни вечери мама стоеше до рамото на татко или точно зад него. Но когато бяха просто съпруг и съпруга — а не крал и кралица, — той винаги вървеше след нея.

— Здравей, мамо. — Отидох да я прегърна.

Мама пъхна един кичур коса зад ухото ми с усмивка на лице.

— Чудесно изглеждаш.

Отстъпих гордо назад и пригладих роклята си с длани.

— Гривните много я отварят, не мислиш ли?

Тя се изкиска.

— Внимание към детайла. Браво! — От време на време мама ми позволяваше да избирам бижутата или обувките й, но се случваше рядко. Не го намираше за толкова забавно като мен самата, а и не разчиташе на украшения. Беше толкова хубава, че наистина нямаше нужда от тях. Харесваше ми класическото й излъчване.

Мама се обърна и докосна рамото на Нийна.

— Свободна си — каза тихо тя.

Нийна веднага изпълни реверанс и излезе от стаята.

— Случило ли се е нещо? — попитах аз.

— Не, скъпа. Просто искаме да поговорим с теб насаме. — Татко посочи масата и ни покани да седнем. — Трябва да обсъдим една възможност.

— Възможност? Ще пътуваме ли някъде? — Обожавам да пътувам. — Моля ви, кажете ми, че най-сетне ще ме водите на море. Може ли да отидем само шестимата?

— Не точно. Няма да ходим никъде, а ще ни дойдат посетители — обясни мама.

— О! Компания! Кого чакаме?

Двамата се спогледаха, после мама отново взе думата.

— Знаеш, че положението е нестабилно в момента. Народът се бунтува и е нещастен, а ние се чудим как да разсеем напрежението.

— Знам — въздъхнах аз.

— Търсим начин да повдигнем духа на хората — добави татко.

Аз наострих уши. Повдигането на духа обикновено беше свързано с тържества. А аз винаги бях готова за партита.

— Какво имате предвид? — Започнах да кроя нова рокля в главата си и почти моментално прогоних мисълта. Другаде трябваше да съсредоточа вниманието си в момента.

— Както знаем — подхвана баща ми, — народът откликва най-добре на позитивни случки в семейството ни. Когато двамата с майка ти се оженихме, последва един от най-благополучните периоди в държавата ни. А помниш ли как хората празнуваха по улиците, когато разбраха, че Остън е на път да се роди?

Усмихнах се. Бях на осем, когато Остън се появи на бял свят, и никога няма да забравя колко се развълнуваха всички, като чуха новината. Долавях музика от прозореца на стаята си чак до зори.

— Беше прекрасно.

— Наистина. А сега народът е обърнал поглед към теб. Не след дълго ще се възкачиш на престола. — Татко замълча за момент. — Чудехме се дали не би се съгласила на една публична изява, на нещо, което би зарадвало хората, но и би било ползотворно за теб самата.

Несигурна накъде бият, присвих очи.

— Слушам.

Мама се прокашля.

— Нали знаеш, че в миналото принцесите са били омъжвани за принцове от други страни, за да укрепнат международните отношения?

— Но използваш минало време, правилно ли чух?

Тя се засмя, но на мен не ми беше смешно.

— Да.

— Хубаво. Защото принц Натаниел прилича на зомби, принц Хектор танцува като зомби, а ако принцът на Германската федерация не се научи на лична хигиена до коледното парти, не бива да го каним.

Мама потърка слепоочието си смутено.

— Идлин, толкова си придирчива.

Татко сви рамене.

— Може би това не е толкова лошо — коментира той, спечелвайки си кръвнишки поглед от мама.

Аз свъсих вежди.

— Кажете най-накрая за какво говорите.

— Знаеш как сме се запознали с майка ти, нали? — подхвана татко.

Врътнах очи.

— Че кой не знае? Двамата сте като герои от вълшебна приказка.

При тези ми думи погледите им омекнаха и по лицата им се разляха усмивки. Телата им като че ли се наклониха леко едно към друго и татко прехапа долната си устна, взирайки се в мама.

— Извинявайте. Първородната ви щерка е в стаята, ако нямате нищо против.

Мама се изчерви, а татко се прокашля и продължи:

— Изборът се оказа много успешен за нас. И макар родителите ми да си имаха своите неразбирателства, техният брак също проработи. Затова… се надявахме… — Той се поколеба и ме погледна в очите.

Бавно схванах намеците им. Знаех какво представляваше Изборът, но никога, нито веднъж не го бяха изтъквали като вариант за някого от нас, камо ли за мен.

— Не.

Мама вдигна предупредително длани към мен.

— Изслушай ни поне…

— Изборът? — избухнах аз. — Това е същинска лудост!

— Идлин, държиш се безразсъдно.

Хвърлих й гневен поглед.

— Ти обеща… обеща, че никога няма да ме принудиш да се омъжа за някого в името на съюза между народите ни. Какво му е различното на това?

— Изслушай ни, моля те — призова ме тя.

— Не! — изкрещях аз. — Няма да го направя.

— Успокой се, скъпа.

— Не ми говори така. Не съм дете!

Мама въздъхна.

— Определено се държиш като такова.

— Съсипвате ми живота! — Вкопчих пръсти в косата си и вдишах дълбоко няколко пъти с надеждата, че ще ми помогне да мисля. Това не се случваше наистина. Не и на мен.

— Изборът ти дава голяма възможност — настоя татко.

— Искате да ме вържете за някакъв си непознат!

— Казах ти, че няма да склони лесно — пророни мама на татко.

— Чудя се от кого ли е наследила упорството си — отвърна й той с усмивка.

— Не говорете за мен така, сякаш не съм в стаята!

— Извинявай — каза баща ми. — Просто искаме да ни обещаеш, че ще си помислиш.

— Ами Арън? Не може ли той да го направи?

— Арън не е бъдещият крал. Освен това си има Камил.

Принцеса Камил беше наследницата на френския престол и преди няколко години беше успяла да заплени брат ми с прелестите си.

— Тогава ги накарайте да се оженят! — примолих им се аз.

— Камил ще стане кралица, когато й дойде времето, и тогава ще трябва да си намери брачен партньор също като теб. Ако нещата зависеха от Арън, щяхме да измислим нещо; само че не зависят от него.

— Ами Кадън? Не може ли да накарате него?

Мама се засмя безрадостно.

— Та той е на четиринайсет! Не разполагаме с толкова време. Хората имат нужда от повод за щастие още сега. — Тя присви очи насреща ми. — Пък и не е ли крайно време да си намериш човек, който да седне на трона до теб?

Татко кимна.

— Вярно е. Не може сама да поемеш всичкия товар.

— Но аз не искам да се женя — продължих умолително аз. — Моля ви, не ме принуждавайте. Само на осемнайсет съм.

— И аз бях на толкова, когато се омъжих за баща ти — заяви мама.

— Не съм готова — уверих ги аз. — Не искам съпруг. Моля ви, не го правете.

Мама се пресегна през масата и сложи ръка върху моята.

— Никой няма да ти направи нищо. Напротив — така ти ще направиш услуга на народа си. Ще му поднесеш прекрасен подарък.

— Тоест искате от мен да се усмихвам, когато ми се плаче?

По лицето й пробяга горчива гримаса.

— Това винаги е било част от работата ни.

Аз продължавах да я гледам в очите, безмълвно изисквайки по-добър отговор.

— Идлин, защо не си дадеш малко време за размисъл? — каза спокойно татко. — Съзнавам, че искаме голяма услуга от теб.

— Значи ли това, че имам избор?

Татко вдиша дълбоко, обмисляйки въпроса ми.

— Да, скъпа, ще имаш избор… между трийсет и петима кандидати.

Скочих от стола си и им посочих вратата.

— Излизайте! — наредих им аз. — Вън! От стаята ми!

Без да кажа и дума повече, родителите ми излязоха.

Не знаеха ли коя бях, как ме бяха възпитали? Имаха си работа с Идлин Шрийв. Никой не беше по-могъщ от мен.

И ако си мислеха, че ще се предам без борба, жестоко се лъжеха.