Кийра Кас
Наследницата (10)

Десета глава

Преживяхме първия ден и първата вечеря без повече инциденти. Докато камерите обикаляха из трапезарията, чувах как операторите въздишат от скука. Не говорех с никого от групата, а и самите момчета като че ли бяха твърде притеснени да разговарят един с друг.

Чувах мислите на татко кристално ясно, сякаш бяха в собствената ми глава.

Това е отегчително! Никой няма да иска да го гледа! Как ще си спечелим дори секунда, камо ли три месеца с толкова скучен материал?

Той ме погледна на няколко пъти, умолявайки ме с очи да направя нещо, каквото и да е, за да спася положението. А аз воювах със себе си. Не исках да го разочаровам, но проявях ли вежливост, щях да предизвикам нежелан старт на играта. Трябваше да им дам да разберат, че няма да любезнича с тях.

Повтарях си, че нямам повод за тревоги. На сутринта всичко щеше да се промени.

 

 

На следващия ден момчетата бяха облечени в най-добрите си дрехи, готови за парада. На централната ливада се беше струпала цяла армия хора, дошли да ни подготвят за излизането ни отвъд портите на двореца.

Татко се гордееше с тази идея, която бе най-големият ми принос за Избора досега. Хрумна ми, че би било вълнуващо да проведем един кратък парад — нещо, което не беше правено преди. Бях сигурна, че ще спечели вниманието на народа.

— Добро утро, Ваше Височество — поздрави ме едно от момчетата. Веднага си спомних Иън и не беше изненада, че след вчерашния ден именно той ме заговори пръв.

— Добро утро. — Продължих по пътя си, макар че много от другите ми се покланяха и ме поздравяваха. Спрях само за да получа инструкции от стража, на когото беше поверено събитието.

— Обиколката ще е кратка, Ваше Височество. Ако се движим с около петнайсетина километра в час, ще отнеме двайсет-трийсет минути. За всеки случай сме сложили стражи на пост по маршрута, но всички много се вълнуват, така че би трябвало да е забавно.

Сключих спокойно ръце пред себе си.

— Благодаря, страж. Оценявам усърдието ви.

Той стисна устни в опит да прикрие гордата си усмивка.

— За мен беше удоволствие, Ваше Височество.

Той понечи да се отдалечи, но аз го спрях. Стражът изпъчи гърди, доволен, че отново имам нужда от услугите му. Погледнах към рояка от млади мъже, зашеметена от числеността им, и се замислих кого да избера.

Видях буйната, развяна от вятъра коса на Хенри и се усмихнах вътрешно. Стоеше от външната страна на групата, слушаше какво говорят и кимаше с глава, макар че едва ли разбираше какво се случва край него. Не зърнах преводача му и се зачудих дали Хенри не го беше освободил за днес.

Отново плъзнах поглед сред тълпата… и очите ми се спряха на едно момче, което знаеше как се носи костюм. Не че приличаше на манекен, а по-скоро разбираше тънкото изкуство на шивачеството и навреме беше експедирал помощника си да подготви тоалета му за днешния парад. Нямаше как да не ми направят впечатление и двуцветните му обувки. Слава богу, че бях запомнила името му.

— Би ли се погрижил, когато изляза, господин Гарнър да е от едната ми страна, а господин Джакопи от другата?

— Разбира се, Ваше Височество. Ще имам грижата.

Обърнах поглед към платформата. Бяха взели тази, която използвахме за Коледа, и я бяха украсили с хиляди летни цветя. Изглеждаше красиво и празнично, а въздухът беше напоен с аромата на цветята. Вдишах и техният чист и сладък парфюм успокои всяка частица от мен.

Отвъд стените се чуваха радостните възгласи на хората, които се бяха наредили да ни приветстват. Колкото и да бях паднала в очите им снощи, днес щяха да забравят всичко.

— Добре, господа — проехтя над врявата гласът на генерал Леджър. — Сега искам от вас да се наредите по пътеката и ще ви помогнем да се качите безопасно на платформата.

Мама стоеше по-отзад с татко, който беше събрал няколко паднали от платформата цветя и беше закичил косата й с тях. Той тръгна нанякъде с фотоапарата си, а мама го изпрати с любвеобилен поглед.

Видях го да обикаля групата момчета, заснемайки много от тях. После щракна и фонтана, а накрая направи и няколко кадъра с мен.

— Татко! — смъмрих го шепнешком аз леко засрамена.

Той ми намигна и отстъпи назад, продължавайки да снима, но по-дискретно.

— Ваше Височество — каза генерал Леджър, слагайки ръка на гърба ми. — Вас ще качим последна. Разбрах, че искате Хенри и Хейл от двете ви страни, нали така?

— Да.

— Чудесен избор. Любезни момчета са. Добре, потегляме след малко.

Той отиде до майка ми и й каза нещо. Тя изглеждаше притеснена, но генерал Леджър опита да я успокои, жестикулирайки с ръце. Реакцията на татко беше малко по-трудна за тълкуване. Или нямаше никакви опасения, или ги прикриваше умело.

Поведоха момчетата нагоре по скрита стълбичка, а аз закрачих нетърпеливо, очаквайки реда си. Забелязах, че до стената, сред няколко стражи и гости, стоеше преводачът на Хенри и наблюдаваше събитията със скръстени ръце. Видях го да гризе ноктите си и се запътих към него, клатейки глава.

— Не прави така — подхванах със строг, но вежлив тон. — Не е добре камерите да те хващат с пръсти в устата, не смяташ ли?

Той моментално свали ръката си.

— Съжалявам, Ваше Височество.

— Няма ли да се качиш? — кимнах аз към внушителната платформа.

Той се усмихна.

— Не, Ваше Височество. Мисля, че Хенри може да маха без преводаческите ми услуги. — Нервите му продължаваха да са опънати като струни.

— Той ще е до мен — уверих го аз. — Ще се погрижа да разбира какво се случва.

Преводачът въздъхна дълбоко.

— Ще му е от полза. А и ще е толкова щастлив. Не спира да говори за вас.

Аз се засмях.

— Е, все пак е минал само ден. Сигурна съм, че това ще се поуталожи.

— Едва ли. Възхищава ви се — на вас и на всичко останало. Самото изживяване е много вълнуващо за него. Семейството му се е издигнало с големи усилия, а шансът да получи дори секунда от вниманието ви е… истинско щастие за него.

Погледнах към Хенри, който оправяше вратовръзката си, докато чакаше в предната част на платформата.

— Той ли ти го каза?

— Не така многословно. Съзнава какъв късмет има, че е тук, и вижда толкова много прекрасни неща у вас. Постоянно ви възхвалява.

Усмихнах се горчиво. Щеше да е хубаво, ако можеше сам да ми го каже.

— И ти ли си от Суендуей?

Той поклати глава.

— Не. От първото поколение, родено в Илеа съм. Но родителите ми се стараят да запазят традициите на родината ни, затова живеем в малка суендуейска общност в Кент.

— Като Хенри?

— Да. Кръгът ни постоянно се разширява. Когато изтеглихте името на Хенри за Избора, семейството му се впусна да търси надежден преводач, а аз кандидатствах за позицията, хванах самолет до Сота и вече си имам нова работа.

— Значи, познаваш Хенри само от…

— Седмица. Но прекарваме толкова много време заедно и се разбираме така добре, че имам чувството, че го познавам от години. — Говореше с трогателна, братска привързаност.

— Колко неблаговъзпитано от моя страна… дори не знам името ти.

Той се поклони.

— Казвам се Ерик.

— Ерик?

— Да.

— Хм. Очаквах нещо по-различно.

Той сви рамене.

— Е, това е най-близкият паралел от вашия език.

— Ваше Височество? — извика ме генерал Леджър.

— Ще се грижа за него — обещах аз и притичах до платформата.

Стълбата беше същинско предизвикателство. Трябваше да се изкача по нея с токчета и хванала роклята си в една ръка, тоест — налагаше се да пусна едното стъпало, за да се хвана за следващото, и бях много горда със себе си, задето се справих без чужда помощ.

Пооправих косата си и отидох да заема мястото си. Хенри незабавно се обърна към мен.

— Здравейте днес, Ваше Височество! — Лекият ветрец си играеше с русите му къдрици и по лицето му имаше лъчезарна усмивка.

Докоснах рамото му.

— Добро утро, Хенри. Викай ми Идлин.

Той направи объркана гримаса.

— Да казвам на вас… Идлин?

— Да.

Той вдигна палци в одобрителен жест и аз се поздравих, задето бях избрала именно той да заеме мястото до мен. Накара ме да се усмихна само за секунди. Провесих глава зад него, поглеждайки през редовете момчета към Ерик, и вдигнах палци в същия жест. Той се усмихна и сложи ръка на сърцето си като израз на облекчение.

После обърнах лице към Хейл.

— Как си днес?

— Добре — отвърна плахо той. — Вижте, държа отново да ви се извиня за вчера. Не исках да…

Аз махнах с ръка да го спра.

— Не, не. Както навярно предполагаш, всичко това е доста стресиращо и за мен.

— Да. Не бих искал да съм на ваше място.

— Аз пък бих искала да съм на твое, ако ще мога да нося такива обувки! — възкликнах аз, свеждайки поглед към краката му. — Страхотни са!

— Благодаря. Стоят ли добре с вратовръзката? Обичам да експериментирам, но не съм много сигурен за точно тази комбинация.

— Стоят ти чудесно.

Хейл ми се усмихна искрено, доволен, че е прогонил първото впечатление и преминал към второто.

— Хм, ти ли беше този, който ми каза, че щял да ми се доказва всеки ден?

— Същият. — Изглеждаше доволен, че съм запомнила.

— И как възнамеряваш да го постигнеш днес?

Той се замисли.

— Ако усетите, че залитате, ръката ми е на ваше разположение. Обещавам, че няма да позволя да паднете.

— Това ми харесва. И ако си мислиш, че на теб ти е трудно, пробвай да се качиш тук на токчета.

— Отваряме портите! — провикна се някой. — Дръжте се!

Помахах за довиждане на мама и татко, после се хванах за парапета, ограждащ горната част на платформата. Височината не беше голяма, но ако някой от нас петимата, заемащи предна позиция, паднеше, имаше опасност масивното съоръжение да го прегази. Хейл и Хенри бяха сдържани, точно както се бях надявала, но откъм редиците с момчета зад нас се чуваха бурни ръкопляскания и ликуващи възгласи. Бърк например постоянно крещеше: „Ще се справим!“, макар че единственото, което се изискваше от него, беше да стои прав и да маха.

Веднага щом портите се отвориха, тълпата избухна в тържествени викове. Като свърнахме зад ъгъла, видях първата групичка камери, заснемащи всяка секунда от събитието. Някои от хората издигаха табели в подкрепа на любимите си избраници, а други развяваха илейския флаг.

— Хенри, виж! — казах аз, привеждайки се към него и сочейки един плакат с неговото име.

На него му отне известно време да ме разбере. Когато най-сетне зърна името си, ахна.

— Еха! — Беше толкова развълнуван, че вдигна ръката ми от рамото си и я целуна. Ако някой друг го беше сторил, вероятно щеше да ми стане неприятно, но неговият жест ми се видя толкова невинен, че изобщо не ме смути.

— Обичаме ви, принцесо Идлин! — долетя вик от тълпата и аз помахах в негова посока.

— Да живее кралят!

— Бог да ви благослови, принцесо!

Благодарях им безгласно с окрилено от подкрепата им сърце. Не всеки ден имах възможността да видя поданиците си лице в лице, да чуя гласовете им и да усетя отблизо колко се нуждаеха от нас. Знаех, че ме обичат. Все пак бях бъдещата им кралица. Но при досегашните ми излизания от двореца вниманието обикновено беше насочено към мама и татко. А сега най-сетне усещах силата на цялата им преданост и чувството беше невероятно. Може би един ден щяха да обикнат и мен като баща ми.

Платформата ни носеше напред, а приветственото многолюдие викаше имената ни и ни обсипваше с цветя. Парадът наистина прерастваше в зрелището, което си бях представяла. Не можех дори да си мечтая за по-добро развитие на нещата, докато не достигнахме последната отсечка от маршрута.

Някой ме уцели с нещо, което очевидно не беше цвете. Свеждайки поглед, видях остатъците от яйце да се разтичат надолу по роклята и голите ми крака. След това ме улучи половин домат, а после и нещо, което не можах да определя.

Аз приклекнах, покривайки главата си с ръце.

— Искаме работни места! — изкрещя някой.

— Кастите още съществуват!

Надникнах боязливо и видях група протестиращи хора, които обстрелваха платформата с развалена храна. Някои държаха в ръцете си лозунги с гневни послания, които навярно бяха укривали от стражите досега, а други сипеха по мен ругатни, каквито не си бях представяла, че мога да чуя дори от най-мръсната уста.

Хейл залегна над мен, премятайки защитнически ръка през раменете ми.

— Не се бойте, ще ви пазя.

— Не разбирам — промълвих объркано аз.

Хенри падна на едно коляно, мъчейки се да отблъсне всичко, летящо към нас, а Хейл ме бранеше непоклатимо, макар че чух стона му и усетих как се стяга от болка, когато някой го уцели с нещо тежко.

Разпознах гласа на генерал Леджър, който крещеше на избраниците да залегнат. Веднага щом всички се прилепиха към пода, платформата полетя със скорост, каквато едва ли беше предвидена да поддържа. Хората, които бяха излезли да се радват на парада, ни освиркваха неодобрително, задето им отнемахме възможността да зърнат целия антураж.

Чух как платформата стъпва по чакълестата настилка на входната алея на двореца, а щом спря, се откъснах от Хейл и скочих на крака. Спуснах се към стълбата и слязох бързо по нея.

— Идлин! — изкрещя мама.

— Добре съм.

Татко стоеше като вцепенен.

— Скъпа, какво се случи?

— Да умра, ако знам. — Избягах от двора жестоко унизена. Сякаш срамът не ми беше достатъчен, състрадателните погледи на околните го задълбочаваха още повече.

Горкичката, казваха израженията им. И ненавиждах жалостта им повече от хората, които ми бяха причинили това.

Претичах през двореца с наведена глава, молейки се никой да не ме спре по пътя. Естествено, нямах този късмет и на мига, в който стъпих на втория етаж, Джоузи изникна пред мен.

— Гадост! Какво ти се е случило?

Не й отговорих, а ускорих крачката си. Защо? С какво бях заслужила това?

Нийна чистеше стаята, когато влетях вътре.

— Госпожице?

— Помогни ми — измрънках аз, преди да избухна в сълзи.

Тя дойде да ме прегърне, изцапвайки безупречната си униформа с нечистотиите по роклята ми.

— Спокойно. Ей сега ще ви почистим. Съблечете се, а аз ще напълня ваната.

— Защо ми причиниха такова нещо?

— Кой?

— Народът ми! — отвърнах измъчено аз. — Собствените ми поданици. Защо им беше да го правят?

Нийна преглътна разочаровано.

— Не знам.

Избърсах лицето си и по ръката ми остана нещо зелено. Сълзите ми продължиха да се ронят.

— Веднага ще ви приготвя ваната.

Тя изтърча към банята, а аз останах безпомощно на мястото си.

Знаех, че водата ще отмие мръсотията и вонята, но колкото и да се търках, споменът никога нямаше да се изчисти от съзнанието ми.

 

 

Няколко часа по-късно клюмах на стол във всекидневната на татко, сгушена в най-удобния си пуловер. Въпреки че беше топло, дрехите бяха единствената ми броня в момента и повечето пластове ми носеха чувство за сигурност. Мама и татко пиеха нещо, което бе малко по-силно от вино — голяма рядкост, — но като че ли дори то не успяваше да отпусне нервите им.

Арън почука на вратата и влезе, преди някой да му е отговорил. Погледите ни се срещнаха и аз претичах през стаята, за да го прегърна.

— Съжалявам, Иди — каза той, целувайки косата ми.

— Благодаря.

— Радваме се, че дойде, Арън. — Татко преглеждаше снимките от парада, които фотографите му бяха дали, и ги подреждаше в купчинка върху няколко от днешните вестници.

— Разбира се. — Той преметна ръка през раменете ми и ме заведе до стола ми, после отиде при татко, а аз отново се свих на топка.

— Все още не мога да повярвам, че се случи такова нещо — коментира мама, пресушавайки чашата си до дъно. Личеше си, че умува дали да не си сипе още едно питие. В крайна сметка реши да се въздържи.

— Нито пък аз — измърморих, без да мога да се отърся от прилива на омраза, с който ме бяха облели онези хора. — Какво съм им направила?

— Нищо — увери ме мама, сядайки до мен. — Ядосани са на монархията, не лично на теб. Днес ти се изправи пред тях, затова теб нападнаха. Можеше да се случи на всеки от нас.

— Бях толкова сигурен, че провеждането на Избора ще повдигне духа им. Смятах, че ще извлекат удоволствие от това. — Татко се взираше потресено в снимките.

Поседяхме мълчаливо известно време. Колко се беше лъгал.

— Е — подхвана Арън, — можеше и да се получи, ако не Идлин беше в центъра на събитията.

Всички се опулихме насреща му.

— Моля? — Едва не се разплаках отново, огорчена от жестоките му думи. — Мама току-що каза, че е можело да се случи на всеки от нас. От къде на къде обвиняваш мен?

Той сви устни, оглеждайки се из стаята.

— Хубаво. Да го обсъдим. Ако Идлин беше най-обикновено момиче, което не беше възпитано винаги да е отгоре, вероятно нещата щяха да се развият другояче. Вземете който и да е от онези вестници — каза той, сочейки към купчината. Татко взе един. — Почти навсякъде изглежда необщителна и всяка снимка от снощната вечеря отразява неловка обстановка. На някои от тях направо си нацупена.

— Ако беше на мое място, щеше да знаеш колко е трудно.

Арън врътна очи насреща ми. Той най-добре съзнаваше, че нямам никакво намерение да си избера партньор през идните няколко месеца.

Мама стана от мястото си и отиде да надникне над рамото на татко.

— Прав е. Когато си сама, изглеждаш недостижима, а в общите ти снимки с избраниците няма искра, романтика.

— Чуйте какво, няма да играя театър. Отказвам да пърхам с мигли на тайфа непознати момчета, и то само и само за да забавлявам народа. — Скръстих решително ръце.

Само два дни бяха минали, а вече сериозно бяхме оплели конците. Още от началото знаех, че няма да се получи, а сега ме бяха въвлекли в тази унизителна ситуация. Щяха ли да имат наглостта да ме обрекат на още срам в името на план, който съвсем очевидно не сработваше?

В стаята се възцари тишина и за момент допуснах грешката да си въобразя, че съм надвила в спора.

— Идлин. — Вдигнах поглед към татко, опитвайки да не се поддам на молбата в очите му. — Обеща ми да им дадеш три месеца. Толкова се стараем да измислим решение, но не можем да угасим този огън, ако постоянно се борим с нови и нови искри. Нужна ни е помощта ти.

В този момент забелязах нещо, което не ми беше правило впечатление досега: възрастта му. Татко далеч не беше стар, но през живота си беше постигнал неща, за които повечето от два пъти по-възрастните от него хора можеха само да си мечтаят. Непрестанно правеше саможертви — за мама, за нас, за народа си — и беше изтощен.

Преглътнах, съзнавайки, че трябваше някак да демонстрирам загриженост относно Избора, макар и само заради него.

— Предполагам, че можеш да се свържеш с пресата?

Татко кимна.

— Да. Имаме доверени фотографи и журналисти.

— Доведи няколко камери в Мъжкия салон утре сутринта. Аз ще се погрижа за останалото.