Кийра Кас
Наследницата (16)

Шестнадесета глава

Работата не ми помогна. Все още бях разстроена от снощната си среща с Хейл, а и винаги когато с Арън се карахме, сякаш губех равновесие. Цялата планета се откачаше от оста си. Нелепите коментари на Джоузи бяха черешката на тортата.

Главата ми жужеше от хорските приказки и собствените ми въпроси и започвах да се уверявам, че целият ми ден ще отиде на халос.

— Знаеш ли — подхвана татко, вдигайки поглед от документите пред себе си, — в началото и аз постоянно се разсейвах. Ще ти стане по-лесно с намаляването на групата.

Усмихнах му се. Хубаво, нека си мисли, че съм хлътнала по някого.

— Извинявай, татко.

— Няма нищо. Искаш ли да те отменя днес? Да си починеш?

Подредих купчината листове пред себе си.

— Не, изключено. Напълно способна съм да си върша работата.

— Не се съмнявам в теб, скъпа. Просто…

— Достатъчно дълго пренебрегвах ангажиментите си. Не искам да постъпвам безотговорно. Добре съм.

Не бях имала намерение да прозвуча така сопнато.

— Хубаво тогава. — Той нагласи очилата си и отново зачете. Опитах да последвам примера му.

Какво имаше предвид Арън, че нещата не опирали само до срещата? Аз ли не знаех какво ме вбесява? И кога съм говорила лошо за Камил? Вярно, не общувах много с нея, но това се дължеше на факта, че нямахме много общи теми. Не че не я харесвах.

Разклатих глава, съсредоточавайки се върху документите пред себе си.

— Добре ще ти се отрази малко почивка — отбеляза отново татко. — Можеш да отидеш да се видиш с някого от кандидатите и да се върнеш след обяда. Пък и ще ти трябва материал за разговор по време на бюлетина.

Връхлетя ме същински ураган от емоции, като се замислих как ли щях да обясня колко уязвима се бях почувствала на първата си среща с Хейл… и колко смаяна… след първата си целувка с Кайл. Помиряването на тези две напълно противоположни чувства беше достатъчно зашеметяващо и без намесата на странични фактори.

— Снощи ходих на среща, татко. Не е ли достатъчно?

Той преглътна умислено.

— Добре ще е да започнеш да ни уведомяваш за предстоящите си срещи. Снимките ще са полезни. И мисля, че трябва да отидеш на поне още една преди петък.

— Сериозно? — простенах аз.

— Измисли нещо забавно. Приемаш всичко като работа.

— Защото е! — натъртих аз със смутен смях.

— Можеш да го превърнеш в приятно изживяване, Идлин. Не се отказвай така лесно. — Той ме погледна над очилата си, сякаш ме предизвикваше.

— Добре. Една среща. Само толкова получаваш, старче — пошегувах се аз.

Той се засмя.

— Старче, значи?

Татко сведе доволен поглед към документите. Аз останах на бюрото си и от време на време надничах тайно към него. Протягаше се често, разтриваше тила си и макар точно днес да нямахме спешни задачи, прокарваше ръце през косата си, сякаш нещо го глождеше.

След онзи коментар на Хейл несъмнено щях да го наблюдавам по-сериозно.

 

 

Реших Бадън да е следващата ми цел. Може би леля Мей имаше набито око, защото Бадън нито беше твърде нахакан, нито твърде плах. Когато на чаеното парти друго момче му открадна момента, който трябваше да е изцяло негов, той не вдигна голям шум. А когато му предложих да прекараме известно време насаме, той обърна разговора към мен.

— Свириш на пиано, нали? — попита, след като му бях отправила поканата за среща.

— Да. Не съм талантлива като майка ми, но се справям доста добре.

— Аз пък свиря на китара. Можем да направим някоя песен заедно.

Не ми беше дошло наум. Музиката обаче предполагаше по-малко приказки, а това ме устройваше идеално.

— Защо не. Ще уредя да ни освободят Дамския салон.

— Позволено ли ми е да влизам там? — попита скептично той.

— В мое присъствие, да. А и ще уредя да сме сами. Любимото ми пиано в двореца се намира там. Трябва ли ти китара?

Той се подсмихна.

— Не. Нося си моята.

Бадън прокара небрежно ръка през късо подстриганата си коса. Аз все още се правех на недостъпна, но съзнавах, че студеното ми поведение не притеснява няколко от момчетата, сред които беше и Бадън.

— А дали има шанс салонът да е празен и сега? — попита той.

Усмихнах се на ентусиазма му.

— Всъщност има голям шанс, но ме чака работа.

Той се приведе и впери дяволит поглед в мен.

— Но ти винаги имаш работа. Обзалагам се, че би стояла и до три сутринта, ако се наложи.

— Вярно е, но…

— Повярвай ми, работата няма да ти избяга.

Аз сплетох умислено ръце.

— Не е добра идея да…

Той подхвана бавен напев.

— Отложи я, отложи я, отложи я!

Стиснах устни, мъчейки се да потисна усмивката си. Наистина трябваше да уведомя някого. Иначе отново щях да проведа недокументирана среща и… но може би заслужавах още една. Следващата седмица, започнах вътрешни преговори аз. Ще мисля за камерите от другия бюлетин нататък.

— Отиди да си вземеш китарата — казах аз, склонявайки.

— Дай ми две минути! — Той хукна надолу по коридора, а аз заклатих пораженчески глава. Надявах се да не каже на всички, че съм мекушава.

Отидох до Дамския салон, очаквайки да го намеря празен. И щях да съм права, ако госпожица Марли не седеше в ъгъла с книга в ръка.

— Ваше Височество — поздрави ме тя. Беше много странно. Много хора ме наричаха така, но в устата на мамините приятели звучеше като „тиквичке“ или „малката“, или „кукло“. Нямах нищо против, но открай време ми се струваше парадоксално.

— Къде е мама?

Тя затвори книгата си.

— Мъчи я мигрена. Ходих да я видя и тя ме накара да си тръгна. Дори най-слабият звук й бъркаше в мозъка.

— О! Имам уговорена среща, но май по-скоро ще отида да проверя как е.

— Недей — настоя тя. — Трябва й малко почивка, а и двамата ти родители ще се радват, че имаш среща.

Обмислих съвета й. Ако наистина й беше толкова зле, май не биваше да я безпокоя сега.

— Мм, добре. А мога ли да използвам тази стая? С Бадън ще посвирим. — Примижах. — И нищо друго.

Тя се изкиска и стана.

— Няма проблем.

— Странно ли ти е? — попитах неочаквано. — Че Кайл е част от това? Че ще се виждам с друго момче? Имаш ли нещо против?

— Беше доста шокиращо да ви видя на предната страница на всички вестници — каза тя, клатейки глава, сякаш не можеше да си обясни как се беше случило такова нещо. После се доближи до мен, все едно се канеше да ми разкрие някоя тайна. — Но забравяш, че родителите ти не са единствените хора в двореца, участвали в предишния Избор.

Почувствах се като кръгла глупачка. Защо не се бях сетила досега?

— Спомням си как баща ти едва намираше време за всички момичета, стараейки се да не пренебрегва никоя, докато в същото време издирваше подходяща партньорка. А за теб е още по-трудно, защото това е само част от работата ти. Градиш история, отклонявайки вниманието на народа от размириците. Едва ли мога да си представя колко ти е тежко.

— Вярно е — признах си аз, усещайки бремето върху раменете си.

— Не знам как двамата с Кайл се озовахте в… хмм… такова положение, но ще съм изненадана, ако се нареди сред фаворитите ти. При всички случаи съм ти благодарна.

Думите й ме смаяха.

— Защо? Не съм направила нищо.

— Напротив — поправи ме тя. — Даваш време на родителите си, което е много великодушно. Но даваш време и на мен. Не знам още колко ще успея да го задържа в двореца.

На вратата се почука.

Обърнах се.

— Това сигурно е Бадън.

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Ти остани тук. Аз ще му отворя.

— О! — възкликна Бадън, когато госпожица Марли отвори вратата.

Тя се засмя.

— Не се безпокой, тъкмо си тръгвах. Тя те очаква.

Бадън надникна към мен с усмивка на лице. Изглеждаше толкова горд, толкова щастлив, че ще останем насаме.

— Това ли е? — попита, сочейки към пианото зад мен.

Завъртях се.

— Да. Звучи чудесно, а и акустиката в тази стая е много добра.

Той ме последва и чух как калъфът на китарата му се блъсва в крака му или в дивана, докато се промъкваше през лабиринта от столове.

Без да поиска разрешение, намери една табуретка и я прибута до пианото. Аз плъзнах пръсти по клавишите, изсвирвайки една бърза гама.

Бадън настрои тъмната си поизтъркана китара.

— Откога свириш?

— Откакто се помня. Мисля, че мама ме слагаше на пейката до себе си още като бебе и аз просто имитирах всяко нейно действие.

— Всички говорят колко даровита пианистка е майка ти. Струва ми се, че веднъж я чух да свири по телевизията за коледната програма.

— Обича да свири на Коледа.

— Любимият й празник може би? — предположи той.

— И да, и не. Обикновено свири, когато е разтревожена или тъжна.

— Какво имаш предвид? — Той затегна една струна, приключвайки с настройката.

— О, знаеш как е — заобиколих въпроса аз. — Празниците могат да са много натоварващи. — Не ми се струваше редно да му разкривам неприятните спомени на мама за това как беше загубила и баща си, и сестра си по това време на годината, да не говорим за ужасното нападение, в което едва не бе загубила и татко.

— Не мога да си представя да тъгувам по Коледа в двореца. Виж, ако си беден, е друго.

— Защо?

Той се усмихна, сякаш на себе си.

— Защото е трудно да гледаш как затрупват приятелите ти с подаръци, а ти не получаваш нищо.

— О!

Изтъкна разликата в социалното ни положение мимоходом, без да се ядоса или да ме нарече снобка, както биха постъпили някои. Огледах Бадън, опитвайки се да науча повече за него. Китарата му беше стара, но трудно можех да преценя какви са финансовите му възможности, тъй като носеше дрехи, дадени му от двореца. Спомних си какво беше казала за него леля Мей.

— Учиш в колежа, нали? — попитах аз.

Той кимна.

— Е, прекъснах за малко. Някои от преподавателите ми останаха неприятно изненадани, но повечето ми позволяват да им изпращам работите си оттук, за да завърша семестъра задочно.

— Много впечатляващо.

Той сви рамене.

— Знам какво искам. И съм готов на всичко, за да го постигна.

Подсмихнах му се иронично.

— И как се връзва Изборът в цялата ситуация?

— Ау, никакви задръжки нямаш. — И в този му отговор нямаше нито капка гняв. Прие въпроса ми почти на шега.

— Нормално е да се поинтересувам. — Засвирих една от класиките, на които ме беше научила мама. Бадън знаеше песента и се присъедини. Никога не се бях замисляла как би прозвучала в струнен акомпанимент.

Музиката надделя над разговора ни. Но не спряхме да общуваме. Той ме гледаше в очите, а аз следях пръстите му. Дотогава не бях свирила с друг, освен с мама, и изпълнението ме увлече неочаквано силно.

Не допуснахме повече от две-три грешки. На финала Бадън сияеше от радост.

— Знам само няколко класически композиции. Главно от Бетовен и Дебюси.

— Страшен талант имаш! Никога не си бях представяла как би звучала класическата музика, изпълнена на китара.

— Благодаря. — Беше съвсем леко засрамен. — И за да отговоря на въпроса ти, тук съм, защото искам да се оженя. Не съм излизал на много срещи с момичета, но когато ми се предложи тази възможност, реших, че си струва да опитам. Влюбен ли съм в теб? Е, още не. Но ми е интересно дали би се получило.

От тона му ми стана ясно, че е съвършено откровен с мен. Търсеше си спътница в живота, а едва ли щеше да се запознае с мен, ако не се беше записал за участие.

— Бих искал да ти дам едно обещание, ако нямаш нищо против — каза той.

— Какво обещание?

Той подръпна няколко струни.

— Обещание за нас двамата.

— Ако ще се кълнеш в непоколебима всеотдайност, нека те предупредя, че още е твърде рано.

Бадън поклати глава.

— Не, нямам такова намерение.

— Добре тогава. Слушам. — Пръстите му издрънкаха смътно позната мелодия, не беше класическа, но я знаех отнякъде… просто не помнех откъде.

— Ако установиш, че не съм подходящ партньор за теб, ще ме изпратиш у дома, за да насочиш вниманието си към останалите кандидати. Аз пък искам да ти обещая ето това: ако реша, че не си подходяща за мен, ще ти кажа. Никой от двама ни не бива да си губи времето.

Кимнах.

— Оценявам го.

— Хубаво — каза той делово, после запя гръмко: — Виж я как върви с ей такава усмивка, усмивка, усмивка, и тяло с божествени извивки, извивки, извивки! Очите й играят на четири, иска да се забавлява, не усети ли?

Разсмях се, най-сетне разпознавайки мелодията — песен на Choosing Yesterday, която си пеех под душа по-често, отколкото бих си признала.

— Не мога поглед да извърна от това лице, лице, лице, а тя танцува с моето сърце, сърце, сърце! Как да й устоя, не съм виждал такава жена!

Засвирих на пианото, кикотейки се твърде много, за да изпълня вярно припева. И двамата разваляхме мелодията с пеенето си, но се забавлявахме толкова много, че не ни беше грижа.

— О, едва ли е на повече от седемнайсет, но такова гадже не си виждал, признай си! Всичко давам за такава хубавица, о, дааа, тя е моята — БАМ-БАМ! — тя е моята, тя е моята кралица!

Изсвирих с Бадън по-голямата част от песента, макар че нямах опит с друг вид музика, освен с класическата.

— Защо изобщо се занимаваш с колежа? Трябва да обикаляш света на турнета — похвалих го аз.

— Това е резервният ми план, в случай че не стана принц. — Държеше се толкова непринудено, толкова истински. — Благодарско, че избяга от час заради мен.

— Няма проблем. Но май трябва да се връщам на работа.

— И ако това не беше най-кратката среща в историята! — оплака се той.

Аз свих рамене.

— Щеше да имаш повече време, ако беше изчакал до довечера.

Той изпуфтя недоволно.

— Ясно. Взех си поука.

Спуснах капака върху клавишите, а той прибра китарата си в калъфа й.

— Трябва да я покажеш на останалите момчета — предложих аз. — Сигурна съм, че ще им е интересно да подрънкат.

— На моята китара? Не, не и не. Това е бебчето ми! — Той потупа нежно оръфания калъф. — Ако някой я повреди, ще съм съкрушен. Подарък ми е от татко, и то заслужен с много пот на челото. Грижа се за нея.

— И аз съм така с тиарите си.

— Пфффф! — изсмя ми се неприкрито Бадън.

— Какво?

Той покри очите си с длан, клатейки глава.

— Тиари! — каза накрая. — Май наистина си принцеса, а?

— Да не мислиш, че последните осемнайсет години от живота ми са били ловка заблуда?

— Допада ми тази идея. Че пазиш тиарите си така, както аз китарата си. Хубаво е да си имаш страст.

Отворих вратата и тръгнахме по коридора.

— Радвам се, че мислиш така. Защото тиарите ми са прекрасни.

Той се усмихна.

— Благодаря ти, че ми отдели време.

— Не, аз ти благодаря. Беше удоволствие.

Смълчахме се за момент.

— И какво сега? Ръцете ли да си стиснем, да се прегърнем ли?

— Можеш да целунеш ръката ми — отвърнах аз, протягайки я към него.

Той я пое веднага.

— До скоро!

Бадън ме целуна бързо, поклони се и тръгна към стаята си. Аз продължих напред с мисълта, че леля Мей несъмнено щеше да ме посрещне с думите: „Казах ли ти аз?“.

 

 

Знаех, че ще съм център на вниманието в осведомителния бюлетин. Обикновено нямах нищо против да изнасям речи и да чета обявления. Тази вечер обаче щеше да е различно. Като начало това щеше да е първата ми публична изява след парада, а и знаех, че на всички ще им е интересно да научат за Кайл.

Бях облякла червена рокля. Чувствах се силна в червено. Освен това бях вдигнала косата си с надеждата, че така ще изглеждам по-зряла.

Леля Мей се въртеше в дъното на студиото, намигвайки ми от време на време, а мама оправяше вратовръзката на татко. Откъм скамейките на момчетата се чу охкане, а щом се обърнах, видях, че Алекс държи нещо остро в ръката си. Явно беше седнал на него, защото потриваше задните си части. Плъзнах поглед из помещението и в ъгъла му мярнах Остън, който едва сдържаше смеха си.

Студиото беше препълнено, което ме напрягаше още повече и затова подскочих, когато някой извика името ми, макар и шепнешком.

— Прощавайте, Ваше Височество — каза Ерик.

— Няма нищо, просто съм малко напрегната. Как мога да ти помогна?

— Не ми се иска да ви притеснявам, но просто не знаех кого друг да попитам. Къде ще е най-удобно да седна, за да превеждам на Хенри?

Поклатих глава.

— Колко грубо от моя страна. Дори не ми хрумна. Хм, ела с мен.

Заведох Ерик при сценичния отговорник и разположихме Хенри на задния ред на подредените амфитеатрално скамейки. Сложихме Ерик на един стол зад него, така че да е достатъчно ниско, за да не се вижда, но и достатъчно близо до Хенри, за да го чува.

Останах с тях, докато се настаняваха. Хенри вдигна два палеца в одобрителен жест, а Ерик се обърна да ми благодари.

— Другия път ще се обърна директно към организатора, за да не ви безпокоя. Приемете извиненията ми.

— Няма нищо, наистина. Искам и двамата да се чувствате удобно.

Ерик се поклони със свенлива усмивка.

— Не е нужно да се грижите за моето удобство, Ваше Височество. Все пак не съм един от кандидатите.

— Идлин! Идлин, къде си? — провикна се мама.

Оставих Ерик и хукнах към предната част на сцената.

— Ето ме, мамо.

Тя сложи ръка на сърцето си, сякаш за да го укроти.

— Тръгнах да те търся. Помислих, че си решила да се откажеш — обясни тихо тя, щом я доближих достатъчно.

— Успокой се, мамо — отвърнах, хващайки ръката й. — Може да си имам своите недостатъци, но не съм страхливка.

Тазвечерният бюлетин беше посветен на жените. Мама изнесе доклад за окръжните програми за подпомагане, приканвайки повече общности да последват примера на трите северни окръга, оказващи подкрепа на бездомните с дарения на храна и безплатни уроци на теми като управление на финансите и развиване на умения за успешно представяне на интервю за работа. Лейди Брайс изложи едно предложение за сондаж, който щеше да засегне голяма част от Централна Илеа и да е от полза за цялата страна, но преди да бъде поставено началото му, шестте централни окръга трябваше да одобрят решението чрез вот. След това, разбира се, всички погледи се насочиха към момчетата.

Гаврил излезе на сцената с ведра крачка, беше по-ослепителен от всякога. Това беше петият Избор на Илеа, а той беше водил три от тях. Всички знаехме, че след този ще си намери заместник, но като че ли беше много щастлив, че именно това беше последното му назначение в служба на кралското семейство.

— Както се досещате, дами и господа, ще отредим много ефирно време на очарователните млади участници в Избора. Като начало предлагам да се запознаем с няколко от тях.

Гаврил прекоси сцената, очевидно търсейки точно определено момче. Питах се дали и на него му е толкова трудно да запомни имената им, колкото бе на мен.

— Сър Харисън — подхвана той, спирайки пред симпатично момче с пясъчно руса коса и трапчинки.

— Приятно ми е — поздрави го Харисън.

— Харесва ли ви в двореца?

Момчето се усмихна до уши.

— Тук е прекрасно. Открай време искам да посетя Анджелис, така че дори това е сбъдната мечта.

— Някакви трудности дотук? — поинтересува се Гаврил.

Харисън сви рамене.

— Опасявах се, че от сутрин до вечер ще има юмручни схватки, като се има предвид, че се борим за ръката на принцесата — каза той, посочвайки към мен. Моментално залепих усмивка на лицето си, тъй като знаех, че камерите ще ме заснемат в близък план. — Но всички са невероятни.

Гаврил премести микрофона пред момчето до него.

— А вие какво ще кажете? Бихте ли ни припомнили името си?

— Фокс. Фокс Уесли — отвърна той. Фокс имаше лек тен, но за разлика от мен той не беше роден с него. Сигурно прекарваше много време на открито. — Лично за мен, и дано не съм единственият на това мнение, до момента най-голяма трудност представлява храненето. Сервират поне по десетина вилици пред всеки от нас.

Из публиката се разнесе откъслечен смях, а Гаврил кимна.

— Да се чуди човек къде съхраняваме толкова много прибори.

— И аз не мога да се сетя — обади се скромно момчето зад Фокс.

— О, сър Айвън, ако не се лъжа? — Гаврил се протегна, за да му предложи микрофона.

— Да, сър. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен. Как се справяте вие на масата?

Айвън вдигна ръце пред себе си, сякаш въпросът изискваше сериозен подход.

— В момента прилагам следния метод: използвам отделна вилица за всяка хапка, а после ги струпвам всичките по средата на масата. Засега работи безотказно.

Публиката откликна с още по-сърдечен смях на комичния отговор на Айвън, а Гаврил се отдалечи от групата момчета, обръщайки се към камерите.

— Очевидно разполагаме с изключително развлекателен състав от кандидати. А сега предлагам да поговорим с младата дама, която ще трябва някак да избере само един от тях. Дами и господа, Нейно кралско височество — принцеса Идлин Шрийв.

— Разбий ги — прошепна Арън, а аз станах от мястото си, прекосих сцената и прегърнах любимия ми Гаврил.

— Както винаги, за мен е удоволствие да ви видя, Ваше Височество — каза той и ме покани на стола срещу неговия в центъра на сцената.

— За мен също, Гаврил.

— И така, изтече една седмица от първия Избор, оглавяван от жена. Според вас как се развиват нещата?

Усмихнах се бляскаво.

— Мисля, че всичко върви отлично. Разбира се, междувременно изпълнявам и обичайните си задължения, затова събитията се развиват по-бавничко.

Гаврил надникна назад през рамо.

— Ако съдим по оредялата тълпа, не бих казал, че е толкова бавно.

Аз се изкисках, пърхайки с мигли.

— Да, около една трета от господата, поканени в двореца, бяха елиминирани. Трябва да се доверя на вътрешния си инстинкт, а и смятам, че първите срещи в комбинация с информацията, която ми беше подсигурена предварително, бяха достатъчна основа за решението ми.

Гаврил килна глава.

— Имам чувството, че в момента използвате по-скоро главата си, отколкото сърцето си.

Опитах да възпра топлата вълна, напираща да облее лицето ми. Не можех да преценя дали се справям, но и нямах намерение да докосвам бузите си, за да проверя.

— Предпочиташ да се влюбя в трийсет и петимата участници наведнъж?

Той вдигна вежди.

— Е, погледнато от тази страна…

— Именно. Имам само едно сърце и го пазя за правилния човек.

Из студиото се разнесоха въздишки и останах с впечатлението, че ми се е разминало. Но колко такива реплики щеше да ми се наложи да измисля през идните месеци, за да няма недоволни и възроптали? В следващия момент осъзнах, че всъщност не си бях подготвила тези думи. Бяха изскочили право от душата ми.

— Е, май поне веднъж сте предали контрола на сърцето си — каза многозначително Гаврил. — И фотографите са ни подсигурили доказателство.

Огромна снимка на двама ни с Кайл изникна на големия екран и публиката избухна в одобрителни възгласи и овации.

— Бихме ли могли да го поканим на сцената за момент? Къде е сър Кайл?

Той скочи от мястото си и седна на стола до мен.

— Да си призная, чувствам се доста странно — подхвана Гаврил, — тъй като познавам и двама ви от бебета.

Кайл се засмя.

— И аз наскоро се замислих за това. От майка ми знам, че веднъж съм допълзял до сцената и ти си ме държал на ръце за финала на бюлетина.

Гаврил ококори очи.

— Вярно е! Бях забравил!

Погледнах към Кайл, смеейки се на непознатата ми история. Сигурно се беше случило, преди да се родя.

— Е, ако съдим по снимките, май приятелството от детинство прераства в нещо повече?

Кайл обърна поглед към мен, а аз поклатих глава. В никакъв случай нямаше да кажа първата дума по този въпрос.

Накрая той поддаде.

— Откровено казано, едва ли някой от двама ни се беше замислял за тази възможност, докато обстоятелствата не ни принудиха.

Семействата ни прихнаха в буен смях.

— Макар че, ако се беше подстригал още преди години, можеше и да ми хрумне нещо такова — подразних го аз.

Гаврил поклати глава.

— Кажете сега, защото всички това чакат: как беше тази прословута целувка?

Знаех, че рано или късно ще ми зададе този въпрос, но въпреки това щях да умра от срам. Публичното обсъждане на личния ми живот се оказа по-ужасно дори от това, което бях очаквала.

За щастие, Кайл се намеси.

— Мисля, че мога да заявя от името и на двама ни, че беше пълна изненада. И макар изживяването да беше хубаво, едва ли ще му отдадем голямо значение. Прекарах доста време с останалите момчета и ми се струва, че много от тях биха изпълнили великолепно ролята на принц.

— Наистина ли? А вие, принцесо, съгласна ли сте? Успяхте ли да останете насаме с някого от другите кандидати тази седмица?

Имах чувството, че думите на Гаврил идват със закъснение. Не ги чух, докато не прехвърлих изказването на Кайл в главата си. Сериозно ли говореше? Абсолютно нищо ли не изпитваше към мен? Или говореше така, само и само да запази личните ни отношения лични?

Изтръгнах се от унеса си и закимах въодушевено.

— Да, с няколко от тях.

Гаврил ме гледаше настоятелно.

— И?

— Беше чудесно. — И бездруго не бях в настроение за подобни приказки, а думите на Кайл ме бяха накарали да се замисля дали изобщо трябваше да споделям нещо.

— Хмм — провлече Гаврил, обръщайки се към групата кандидати. — Може би ще успеем да изтръгнем повече информация от въпросните господа. Сър Кайл, можете да се върнете на мястото си. Да видим сега кои са били щастливците?

Бадън вдигна ръка, а после и Хейл.

— Заповядайте при нас, господа.

Гаврил запляска с ръце и публиката последва примера му, а на сцената се появи още един стол. Считах се за доста интелигентна, но не ми хрумваше как да ги накарам да си мълчат, без да използвам думи.

Чак тогава осъзнах с каква лекота беше успял Кайл да постигне именно това. Явно дългогодишното ни познанство си казваше думата.

— Как беше вашето име, сър? — попита Гаврил.

— Хейл Гарнър. — Той подръпна вратовръзката си, макар че беше намясто.

— А, да. Е, какво ще ни разкажете за срещата си с принцесата?

Хейл ми се усмихна свенливо, после върна вниманието си към Гаврил.

— Едно е сигурно: принцесата ни е точно толкова умна и любезна, колкото винаги съм предполагал, че е. Освен това се оказва, че доста си приличаме в някои отношения. И двамата сме най-големите деца в семействата си, а и ми беше много приятно да разговарям за работата си като шивач с толкова добре облечена млада дама. Погледнете я, удивителна е.

Аз сведох глава, опитвайки се да приема комплимента му на шега, без да губя концентрация.

— И дано не възразите, но предпочитам да запазя останалото в тайна — добави Хейл.

Гаврил направи разочарована гримаса.

— Нищо друго ли няма да ни споделите?

— Е, срещите и любовните трепети обикновено са лични неща. Малко е странно да ги обсъждаме на този етап.

— Може би другият господин ще е по-словоохотлив — каза дяволито Гаврил, обръщайки се към камерите. — Ще ни припомните ли как се казвате, сър?

— Бадън Трейнс.

— И как се забавлявахте двамата с принцесата?

— Свирихме. Принцеса Идлин е също толкова талантлива, колкото майка си.

Дочух трогнатото „ооо“ на майка ми.

— И?

— И е невероятна танцьорка… дори в седнало положение. За ваше сведение принцесата е много запозната със съвременната музика. — Бадън се засмя и няколко човека се присъединиха към него.

— И? — продължи да настоява Гаврил.

— И целунах ръката й… и се надявам на повече целувки за в бъдеще.

Идеше ми да умра. Незнайно защо заявката за целувки на Бадън ме засрами много повече от разговорите за действителната целувка с Кайл.

Из студиото отново се разнесоха одобрителни звуци и усещах, че Гаврил се опитва да изцеди колкото може повече пикантни подробности около случката. За жалост, такива нямаше. Кайл беше единственият с що-годе интригуваща история, а тя вече беше изсмукана до последната капка.

— Изглеждаш доста разочарован, Гаврил — побързах да отбележа аз.

Той се нацупи на шега.

— Просто се вълнувам за вас, принцесо, и искам да знам за всичко, случващо се в живота ви. Сигурен съм, че ако можехме да попитаме милионите ни зрители, и те щяха да се съгласят с мен.

— Е, не се безпокой. Ще зарадвам теб и цяла Илеа с новината, че утре ще съм домакиня на скромно парти, на което са поканени избраниците и всички от двореца. Камерите ще заснемат цялото събитие, така че и зрителите ни ще успеят да надникнат в кухнята на Избора.

Студиото отново избухна в аплодисменти. Джоузи направо пърхаше над стола си от вълнение.

Гаврил изпрати Хейл и Бадън по местата им, преди отново да се впусне в разпит.

— Какъв вид забава се очертава, Ваше Височество?

— Градинска. Ще се порадваме на слънцето и на приятната компания.

— Звучи прекрасно. Много отпускащо.

— Е, такова ще е, но с едно малко изключение — добавих аз, раздвижвайки пръсти във въздуха.

— И какво е то?

— След партито ще има елиминация.

Студиото се изпълни с шушукане и знаех, че каквото и мнение да имаха за мен хората, тазвечерната им среща с момчетата щеше да възбуди любопитството им около това кого щях да оставя и кого да изгоня.

Продължих, укротявайки тълпата с думите си.

— Може да отпадне един човек, може да са трима… не знам. Затова, господа — обърнах се към кандидатите, — елате с тази нагласа.

— Нямам търпение да видя как ще се развият нещата и съм уверен, че ще се получи вълнуващо събитие. И така, остана един последен въпрос преди края на предаването.

Изправих рамене.

— Слушам.

— Какво търсите в един мъж?

Какво търсех? Независимост. Спокойствие, свобода… щастие, което мислех, че имам, докато Арън не го постави под въпрос.

Свих рамене.

— Струва ми се, че никой не знае какво търси, докато не го намери.