Кийра Кас
Наследницата (3)

Трета глава

Реших да вечерям в стаята си. Точно в момента нямах желание да виждам семейството си. Бях им бясна на всичките. На родителите ми, задето бяха щастливи, на Арън, задето не беше побързал преди осемнайсет години, на Кадън и Остън, задето бяха толкова млади.

Нийна кръжеше край мен, допълвайки чашата ми с въпроса:

— Ще изпълните ли молбата им, госпожице?

— Все още се мъча да намеря изход от ситуацията.

— Ами ако кажете, че вече сте влюбена в някого?

Поклатих глава, докато чоплех храната в чинията си.

— Обидих точно пред тях и тримата най-подходящи кандидати за мен.

Тя остави малка чинийка с шоколадови бонбони по средата на масата, досещайки се правилно, че ще предпочета тях пред сьомгата с гарнитура от хайвер.

— Ами някой от стражите тогава? На прислужничките доста често им се случва — изкиска се тя.

Аз изсумтях с насмешка.

— За тях стават, но аз не съм чак толкова отчаяна.

Смехът й заглъхна.

Моментално усетих, че съм я засегнала, но това беше истината. Не можех да се спра на случаен мъж, най-малкото на страж. Беше загуба на време дори да се замислям по въпроса. Трябваше ми цялостно решение на проблема.

— Не исках да кажа това, Нийна. Просто хората очакват определени неща от мен.

— Разбира се.

— Приключих. Свободна си, ще оставя количката в коридора.

Тя кимна и излезе, без да каже нито дума повече.

Докоснах с пръсти бонбоните, преди напълно да се откажа от храната, и нахлузих нощницата си. Нямах желание да споря с мама и татко точно сега, а Нийна не разбираше. Трябваше да поговоря с единствения човек, който вероятно щеше да види нещата от моя гледна точка, с човека, когото понякога чувствах като неразделна част от мен самата. Трябваше ми Арън.

 

 

— Зает ли си? — попитах, открехвайки вратата му.

Арън пишеше нещо на бюрото си. Русата му коса беше разчорлена по вечерному, но очите му далеч не изглеждаха уморени, толкова приличаше на татко от снимките му като млад, че направо тръпки да те побият. Още беше облечен в костюма си от вечеря, но беше свалил сакото и вратовръзката, за да му е по-удобно.

— Научи се да чукаш, за бога.

— Знам, знам, но възникна спешен случай.

— Тогава хвани някого от стражите — озъби ми се той и върна погледа си върху листа на бюрото.

— Вече получих такъв съвет — измърморих под носа си. — Сериозно говоря, Арън, нужна ми е помощта ти.

Арън надникна към мен през рамо и усетих, че е готов да склони. Избута небрежно с крак стола до себе си.

— Заповядай в кабинета ми.

Аз седнах с въздишка.

— Какво пишеш?

Той побърза да покрие с други листове онзи, върху който се беше трудил.

— Писмо до Камил.

— Нали знаеш, че можеш просто да й звъннеш по телефона?

Той се ухили.

— О, и това ще направя. Но после ще й изпратя и писмо.

— Не виждам никакъв смисъл. Какво толкова имаш да й казваш, че едно телефонно обаждане няма да ти стигне, ами ще трябва да й пращаш и писмо?

Той килна глава настрани.

— За твое сведение двете неща изпълняват коренно различни роли. Телефонните разговори са, за да чуеш какво ново и как е минал нечий ден. На хартия обаче мога да напиша нещата, които невинаги се осмелявам да кажа на глас.

— Така ли било? — Наведох се напред, пресягайки се към листа.

Преди да го доближа обаче, Арън сграбчи китката ми.

— Ще те убия — закле се той.

— Хубаво — отвърнах аз. — Тогава ти ще станеш наследникът на трона, ще участваш в Избора и ще се сбогуваш с безценната си Камил.

Той сбърчи чело.

— Моля?

Отпуснах се назад в стола си.

— Мама и татко трябва да повдигнат духа на народа. Решили са в името на Илеа — казах с театрален патриотизъм — да организират Избор, за да ми намерят жених.

Очаквах по лицето му да се изпише същински потрес. Да ме потупа състрадателно по рамото може би. Арън обаче отметна глава назад и прихна в смях.

— Арън!

Той продължи да вие, прегъвайки се надве и плясвайки коляното си.

— Ще си намачкаш костюма — предупредих го аз, от което само го напуши още повече на смях. — За бога, престани! Какво да правя?

— Откъде да знам! Не е за вярване, че очакват да проработи — добави той с усмивка на лице.

— И какво трябва да значи това?

Той вдигна рамене.

— Не знам. Май живеех с мисълта, че ако изобщо някога се омъжиш, това ще се случи по-натам. Мен ако питаш, всички така предполагаха.

— Това пък какво трябва да значи?

Утешителният допир, на който се бях надявала, най-сетне дойде: той се пресегна да хване ръката ми.

— Стига де, Иди. Винаги си имала буен дух. Така се проявява кралицата в теб. Обичаш ти да държиш юздите, да вършиш всичко сама. Не смятах, че ще си намериш партньор, докато не повластваш известно време.

— Не че някога ми се е предлагал избор — изломотих аз, свеждайки глава към пода, без да откъсвам поглед от брат си.

Той направи кисела бебешка гримаса.

— Горкичката принцеска. Не искаш да управляваш света?

Плеснах ръката му.

— Седем минути. Ти трябваше да се родиш пръв. Хиляда пъти по-добре щеше да ми е да си седя самичка и да драскам писъмца, вместо да се занимавам с всичката скучна бумащина. И с глупавия Избор! Не разбираш ли колко е ужасно?

— Как изобщо те въвлякоха в това? Мислех, че вече не съществува.

Врътнах очи.

— Не го правят заради мен самата. Това е най-лошото. Народът негодува и татко иска да го поразсее. — Поклатих глава. — Нещата отиват на зле, Арън. Хората рушат домове и унищожават поминъка си един на друг. Има и жертви. Татко не е сигурен каква е причината, но смята, че главните виновници са нашите връстници, поколението, израснало след разпада на кастовата система.

Той направи гримаса.

— Няма логика. Как е възможно животът без подобни ограничения да възбуди недоволство?

Замислих се. Нима можех да му дам отговор, при положение че и ние самите още гадаехме?

— Е, аз израснах със знанието, че един ден ще стана кралица. И точка. Нямах избор. Ти, за сметка на това, винаги си знаел, че сам ще избереш съдбата си. Че можеш да постъпиш в армията, да станеш посланик, да постигнеш какво ли не. Но представи си, че всъщност не е така. Че тази свобода е била илюзия.

— Хм — пророни той, следвайки мисълта ми. — Тоест не позволяват на хората сами да избират професията си?

— Професията, образованието, отказват да им плащат. Чувала съм дори за хора, които забраняват на децата си да сключат брак с някого, който е по-нископоставен по отношение на някогашните касти. Нещата не се развиват така, както татко е очаквал, и ситуацията е почти неконтролируема. Можем ли да принудим хората да са справедливи един към друг?

— И в момента татко се мъчи да пребори този проблем? — попита скептично той.

— Да, а аз ще съм магическият фокус, който ще отклони вниманието на размирниците, докато се намери решение.

Брат ми се засмя.

— Това ми се връзва много повече, отколкото идеята най-ненадейно да те обземат романтични помисли.

Аз килнах глава.

— Не се заяждай, Арън. Не ми се омъжва, но какво от това? Какво значение има? На другите момичета им е позволено да останат неомъжени.

— Да, но от другите момичета не се очаква да родят наследник на престола.

Плеснах го отново.

— Помогни ми! Какво да правя?

Той ме погледна в очите и по същия начин, по който можех да доловя всяка негова емоция, разбрах, че усеща страха ми. Не бях подразнена или ядосана. Нито пък възмутена или потресена.

Бях уплашена.

Едно беше да изискват от мен да управлявам страната, да понеса отговорността за милиони животи. Това беше работа, назначение. Можех да отмятам точки по списък, да се разпореждам. Сега обаче искаха от мен нещо много по-лично, още едно късче от живота ми, което трябваше да си е лично мое, а се оказваше, че не е.

Закачливата усмивка изчезна от лицето на брат ми и той придърпа стола си по-близо до моя.

— Ако целта им е да разсеят хората, защо просто не предложиш други… варианти? Кралският брак не е единственият подход. От друга страна обаче, щом мама и татко са стигнали до такова решение, навярно са изчерпали всички останали варианти.

Зарових лице в ръцете си. Не исках да му казвам, че бях предложила него като алтернатива, нито че бях подхвърлила дори името на Кадън. Усещах, че е прав, че Изборът явно е последната им надежда.

— Чуй сега, Иди. Ти си първото момиче, на което по право предстои да заеме кралския престол. И народът очаква много от теб.

— Все едно не го знам.

— Да, но това — продължи той — ти дава и голям превес в евентуалните преговори.

Вдигнах съвсем леко глава.

— Какво имаш предвид?

— Ако толкова настояват да го сториш, преговаряй с тях.

Изопнах рязко гръб и умът ми се завъртя в кръгове, мъчейки се да измисля какво бих могла да поискам в замяна. Вероятно имаше начин всичко да свърши бързо, без дори да се стигне до предложение за брак.

Без предложение за брак!

Ако действах незабавно, сигурно лесно щях да склоня татко на какво ли не, стига да се съгласях да участвам в Избора.

— Ще преговарям! — прошепнах аз.

— Именно.

Станах, сграбчих ушите на Арън и лепнах една целувка на челото му.

— Ти си моят герой!

Той се усмихна.

— Можеш да разчиташ на мен, кралице моя.

Аз се изхихиках и го сръчках с лакът.

— Благодаря, Арън.

— Захващай се за работа. — Той ми посочи вратата, но подозирах, че всъщност го интересуваше повече да продължи писмото си, отколкото да ме подтикне към действие.

Изхвърчах от стаята му и хукнах към моята, за да взема лист. Трябваше да помисля.

Щом свърнах зад ъгъла, се блъснах в някого и паднах на килима.

— Ох! — изплаках и вдигнах поглед към Кайл Удуърк, сина на госпожица Марли.

Кайл и роднините му живееха на етажа на кралското семейство, което беше огромна чест. Или досада, в зависимост от това как човек възприемаше Удуъркови.

— Как не те е срам? — троснах му се аз.

— Не аз тичах по коридора — отвърна той, събирайки от пода книгите, които беше изпуснал. — Трябва да гледаш къде вървиш.

— Един джентълмен би ми подал ръка в този случай — напомних му аз.

Косата на Кайл надвисна над очите му, когато сведе поглед към мен. Имаше отчайваща нужда от подстрижка и бръснене, а и тениската му му беше възголяма. Не знаех кого трябваше да обвинявам повече: него, задето изглеждаше толкова неспретнато, или семейството си, задето допускаха да живеем врата до врата с такъв повлекан.

Най-дразнещ беше фактът, че се занемаряваше така. Какво му пречеше да си тегли един гребен сутрин?

— Идлин, никога не си ме смятала за джентълмен.

— Вярно е. — Изправих се без негова помощ и поизтупах халата си.

През последните шест месеца бях имала щастието да се отърва от не особено приятната компания на Кайл. Беше се записал на някакъв ускорен обучителен курс във Фенли и майка му страдаше по него още от деня на заминаването му. Нямах представа какво учи, но и не ме интересуваше. Сега обаче си беше вкъщи и присъствието му се нареждаше на една от челните позиции в нарастващия списък с дразнители.

— И какво би подтикнало дама като Ваше Височество да търчи така?

— Въпрос, който плиткият ти ум не би побрал.

Той се засмя.

— Така е, същински празноглавец съм. Цяло чудо е, че успявам да се къпя сам.

Бях на косъм да го попитам дали изобщо се къпе, защото имаше вид на човек, който изпитваше панически страх от всичко, наподобяващо сапун.

— Дано някоя от тези книги е учебник по добри обноски. Имаш сериозна нужда от опресняване на знанията си.

— Още не си станала кралица, Идлин. Не си придавай чак такава важност. — Той тръгна надолу по коридора, а аз се вбесих на себе си, задето не бях казала последната дума.

После продължих по пътя си. Имах по-големи проблеми в живота си от лошите обноски на Кайл. Не можех да пилея времето си в препирни с нелицеприятни хора и изобщо в каквото и да било, несвързано с предотвратяването на Избора.