Кийра Кас
Наследницата (27)

Двадесет и седма глава

— Новините са лоши.

Бях се свила на топка в леглото на Арън, докато той седеше и ми разказваше всичко онова, което мама и татко ми бяха спестили.

— Просто изплюй камъчето.

Той преглътна.

— Като че ли винаги започва от бедните окръзи. Не е точно бунт, както е било по времето на мама и татко… По-скоро е брожение.

— И какво значи това?

— Надигат се гласове за сваляне на монархията. Народът не е доволен от премахването на кастите и смята, че нас не ни е грижа.

— Не ни е грижа? — изумих се аз. — Татко се побърква от работа. Аз излизам с непознати заради тях!

— Знам. И нямам представа как ти се получи днешната изява, но беше удивително. — Направих иронична физиономия, приемайки похвалата му, но вече започвах да се питам доколко ли тазвечерното предаване беше импровизация. — Но дори при това положение, какво трябва да направим? Вечно да играем театър?

— Ха! — изсумтях аз. — Все едно биха поискали такова нещо от теб. Вечно аз ще съм на топа на устата, а повече не мога така. И бездруго вече имам чувството, че се задушавам.

— Можем просто да сдадем властта — предложи той. — Но какво чака страната ни тогава? Кой ще поеме топката? А ако не се откажем от трона, ще ни свалят ли принудително?

— Смяташ ли, че е възможно? — прошепнах аз.

Той впери поглед в нищото.

— Не знам, Иди. Хората са постъпвали и много по-жестоко, водени от глад или умора, или от безпощадна бедност.

— Но ние не можем да нахраним всички. Не можем да им гарантираме еднакви заплати. Какво искат от нас?

— Нищо — отвърна искрено той. — Просто искат повече за себе си. Не мога да кажа, че ги обвинявам, но се заблуждават. Въобразяват си, че животът им е в наши ръце, но не е така.

— В техни ръце е.

— Именно.

Помълчахме доста време, обмисляйки какво ни чакаше. Но истината беше, че аз щях да пострадам най-тежко, ако народът изпълнеше заканата си. Не знаех как се случват подобни събития, но беше факт, че правителствата се сменяха. Кралствата се издигаха и падаха; цели нови идеологии завземаха света, изтласквайки старите назад. Дали и мен нямаше да изхвърлят на улицата?

Настръхнах при мисълта.

— Вече ме замеряха с развалена храна — пророних.

— Какво?

— Толкова съм глупава — отвърнах аз, поклащайки глава. — Израснах с мисълта, че всички ми се прекланят… но народът не ме обича. След като мама и татко слязат от престола, едва ли нещо ще го спре да се отърве от мен.

Чувството беше осезаемо, сякаш предишните ми схващания ме бяха задържали над водата, а сега, когато проумявах, че съм се лъгала, тялото ми внезапно натежаваше.

Лицето на Арън посърна от тревога. Чаках да ме обори, но просто нямаше как.

— Можеш да ги накараш да те обичат, Идлин.

— Не съм нито обаятелна като теб, нито остроумна като Кадън, нито пък неустоимо темпераментна като Остън. В мен няма нищо специално.

Той блъсна главата си в рамката на леглото.

— Идлин, сигурно се шегуваш. Ти си първата наследница на трона. Страната ни не е имала друга като теб. Просто трябва да се научиш да използваш този факт, да им напомняш коя си.

Аз съм Идлин Шрийв и на света няма по-могъщ човек от мен.

— Не мисля, че биха ме харесали, ако разберат коя съм в действителност.

— Ако продължаваш да мрънкаш, ще те изритам от стаята.

— Аз пък ще наредя да те бичуват.

— Заплашваш ме с това още откакто бяхме на шест.

— Един ден ще изпълня заканата си. Слушай ми думата.

Той се засмя.

— Не се безпокой, Иди. Шансовете народът да се организира достатъчно добре, че да постигне нещо, са минимални. Просто изливат яда си върху нас. Като им мине, всичко ще се върне постарому, ще видиш.

Кимнах с въздишка. Може би се притеснявах безпричинно, но още чувах в главата си гневните крясъци от парада и още виждах гневните коментари за целувката ми с Кайл. Едва ли толкова лесно щяха да забравят желанието си да свалят монархията.

— Не казвай на мама и татко, чу ли?

— Щом настояваш.

Скочих от леглото и целунах Арън по бузата. Съжалявах момичетата, които си нямаха братя.

— До утре.

Той се усмихна широко.

— Отивай да поспиш.

Излязох от стаята му с намерението да се върна в моята. Но докато вървях по коридора, осъзнах, че съм гладна. А и кухнята ми се беше сторила много уютно място. Спомних си, че бях видяла разни плодове там, пък и в хладилника имаше сирене. Вече беше достатъчно късно, че да не обезпокоя никого, затова припнах към задното стълбище.

Бях се лъгала, че ще намеря кухнята празна. Шепа мъже и жени месеха тесто и кълцаха зеленчуци. Погледах ги за момент, запленена от експедитивността и замаха, с които вършеха работата си. Впечатлиха ме с това, че независимо от късния час, всички изглеждаха будни и щастливи и си бъбреха доволно.

Сценката беше толкова интригуваща, че в първите няколко мига не забелязах главата с буйни руси къдрици в задния край на помещението. Хенри беше закачил ризата си на една кукичка, а синият му потник беше покрит с брашно. Тръгнах тихо към него, но докато минавах покрай служителите, те започнаха да ме поздравяват с реверанси и поклони, известявайки Хенри за присъствието ми.

Щом ме видя, той опита да се поизтупа, но напълно неуспешно. Отметна назад косата си и се обърна към мен с неизменната си усмивка на лице.

— Ерик го няма?

— Той спи.

— А ти защо не спиш?

Хенри присви очи, подреждайки думите в главата си.

— Хмм. Извинявам. Готвя?

Аз кимнах.

— Може ли и аз да поготвя с теб?

Той посочи към ябълките и тестото на масата.

— Вие иска? Вие готви?

— Да.

По лицето му грейна широка усмивка и той кимна. После погледна към дрехите ми и след секунда размисъл грабна ризата си и загърна предната част на тялото ми с нея, завързвайки ръкавите на кръста ми. Престилка. Искаше да ми направи престилка.

Усмихнах се вътрешно. Все пак бях по нощница, но двамата не можехме да си говорим, камо ли да спорим.

Той взе една ябълка и я обели на една дълга ивица. След това я остави на тезгяха и взе друг вид нож.

— Pidäveitsi näin — каза той, демонстрирайки как е хванал дръжката му. — Pidäomena huolellisesti. — Сви пръстите на другата си ръка като нокти на граблива птица и стисна ябълката с тях. После започна да я реже.

Направи ми впечатление колко малко сила използва за всяко движение и как тази елементарна хватка защитава ръцете му от острието на ножа.

— Вие — каза след малко, подавайки ми инструмента.

— Добре. Така ли? — Свих пръстите си по негов пример.

— Да, да.

Далеч не бях толкова бърза, колкото него, а и парчетата ми не бяха равни като неговите, но ако съдеше човек по лъчезарната му усмивка, щеше да реши, че се справям майсторски.

Той омеси тестото, прибави канела и захар и включи един от фритюрниците до стената.

Стана ми чудно дали е сладкар по професия, или просто най-много обича да прави десерти.

Помогнах му да пъхнем резенчетата ябълка в тестото и макар да се ужасявах от горещото олио, потопих една от кошниците на фритюрника в него. Изпищях, когато мазнината запращя като жива. Хенри се засмя съвсем деликатно, което беше мило от негова страна.

Когато накрая ми сервира подноса с готовия десерт, вече умирах от глад и нямах почти никакво търпение да чакам. Въпреки това се сдържах да посегна, докато той не ми даде знак да опитам. Взех една от ябълковите понички и отхапах.

Беше неземно вкусна, по-вкусна дори от кифличките, които бях опитала онази вечер.

— О, ммм! — възкликнах, дъвчейки. Той се засмя и грабна една поничка за себе си. Стори ми се доволен от резултата, но видимо преценяваше качеството на творението си.

Според мен беше върховно.

— Как им се казва?

— Хмм?

— Ъ, име? — перифразирах аз, сочейки към храната.

— О, omenalörtsy.

— Оменалорци?

— Браво!

— Добре!

— Сериозно?

— Добре.

Усмихнах се. Трябваше да се похваля на Кадън, че овладявах имената на няколко суендуейски десерта.

Изядох две понички, макар и да ми натежа след това, а после погледах как Хенри черпи готвачите, всеки от които възвелича уменията му. Дълбоко в себе си се ядосвах, задето той самият не разбираше думите, които използваха.

Възхитителни. Съвършени. Отлични.

Но имах чувството, че дори да ги беше разбрал, щеше да заяви, че са твърде щедри в оценките си. И все пак нямаше как да съм сигурна. Просто такъв си го представях. Не знаех много за него.

Да, напомних си, а и не ти трябва.

В някои моменти ми ставаше все по-трудно да живея с тази мисъл.

Когато Хенри се върна с празна чиния, аз му се усмихнах свенливо.

— Трябва да поспя.

— Вие спи?

— Да.

— Добре, добре.

— Хм, тази вечер? Бюлетинът? — попитах, мъчейки се да говоря възможно най-опростено.

Той кимна.

— Бюлетинът, да.

Опрях длан в гърдите му.

— Беше много сладък.

— Сладък? Хмм, захар?

Засмях се.

— Да. Като захар.

Той вдигна ръка и я сложи върху моята, която още беше долепена до сърцето му. Докато се взираше в мен, усмивката му угасна. Той преглътна и сви рамене, опитвайки се сякаш да задържи момента по-дълго. Още притискаше ръка към моята и очевидно прехвърляше думи в главата си, докато се мъчеше да намери поне една, която бих разбрала…

Но явно не откриваше такава.

Исках да знае, че усещам какво опитва да ми каже. По всяка негова усмивка, по всеки жест си личеше, че изпитва чувства към мен. А колкото и да се стараех да го предотвратя, на мен също не ми беше безразличен. Боях се, че после ще съжалявам, но имаше само един начин да изразя това си чувство.

Скъсих разстоянието помежду ни и сложих ръка на бузата му. Той се взираше в очите ми, сякаш беше намерил нещо истински ценно, нещо необикновено, което можеше и да не види вече. Кимнах бавно и той приближи устни до моите.

Хенри беше уплашен. Усещах го. Страх го беше да ме докосне, да ме прегърне, да помръдне дори. Не знаех дали е защото пред него стоеше принцеса, или защото му беше за пръв път, но целувката му беше така плаха.

Което я направи още по-прекрасна.

Притиснах устни към неговите, опитвайки се да го уверя без думи, че няма страшно, че исках да ме прегърне. И накрая, след момент на колебание, той откликна на безсловесното ми разрешение. Докосваше ме като да бях порцеланова, сякаш се опасяваше, че ако ме стиснеше твърде силно, щях да се счупя. Целувките му също бяха такива, но като че ли вече не бяха подбудени от страх, а от нещо, което чувствах като благоговение, обожание, толкова красиво, че почти непоносимо.

Отдръпнах се леко замаяна от целувката, забелязвайки, че очите му изглеждаха тъжни, но по устните му играеше бледа усмивка.

— Трябва да вървя — повторих аз.

Той кимна.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Закрачих бавно, докато не се скрих от погледа му, след което побягнах. Виеше ми се свят от мисли, които не разбирах. Защо се бях трогнала така, когато Гаврил бе закачил Хенри? Защо бях настояла Фокс да остане, при положение че трябваше да го отпратя? Защо Кайл — Кайл, за бога! — постоянно изскачаше в съзнанието ми?

И защо тези въпроси ме ужасяваха така?

Щом стигнах до стаята си, се хвърлих на леглото с размътена глава. Колкото и да се ядосвах на Гаврил, че беше подхванал темата, наистина ме тревожеше фактът, че не можех да говоря нормално с Хенри, че не можех да му споделя нищо лично заради неловката ситуация, в която щях да поставя и себе си, и Ерик. Но макар това да беше пречка, имах чувството, че единственият човек, пред когото бих разкрила най-съкровените си мисли, беше именно Хенри. Чувствах се спокойна с него, знаех, че е разумен, възхищавах се на жизнеността му. Хенри беше добър човек.

Само че аз не говорех фински. А това беше лошо.

Завъртях се по гръб в леглото и изохках, когато нещо се заби в гръбнака ми. Пресегнах се и установих, че е възел. Още носех ризата на Хенри.

Развързах я и макар да осъзнавах, че е нелепо, я доближих до носа си. Разбира се. Разбира се, че ухаеше на канела и мед… и ванилия. Разбира се, че ухаеше на десерт.

Глупав суендуейски сладкар с глупавите му аромати.

Всичко това ме караше да се чувствам като празноглавка!

Именно затова любовта беше опасна: правеше те слаб.

А на света нямаше човек, по-могъщ от мен.