Кийра Кас
Наследницата (11)

Единадесета глава

На следващата сутрин пропуснах закуската със семейството си, за да се приготвя психически. Не исках околните да разбират колко ме е потресло вчерашното изживяване, затова се постарах да издигна щит пред себе си, дишайки бавно и спокойно.

Нийна си тананикаше някаква мелодия, докато чистеше стаята ми, и това беше най-похвалният й жест. Не само че се държа мило с мен, когато се появих в онова окаяно състояние, но и не ми зададе нито един въпрос по темата. По никакъв начин не ме натоварваше с присъствието си, поради която причина просто не можех да си представя живота в двореца без нея. Но какво щях да правя днес?

— Май поводът изисква панталони, Нийна — заявих аз.

Тя спря да си тананика.

— Пак черно?

— Поне малко. — Разменихме си по усмивка и тя изрови тесните ми черни панталони, а аз ги съчетах с високи токчета, които несъмнено щяха да видят сметката на краката ми до обяд. Отгоре облякох свободна риза и елече, а на главата си сложих тиарата със скъпоценни камъни, пасващи на цвета на ризата ми. Бях готова.

Щях да последвам примера на татко от неговия Избор. Още през първия ден беше елиминирал поне шест момичета. Е, аз пък щях да се сбогувам с почти двойно повече момчета. Несъмнено отстраняването на неподходящите кандидати щеше да демонстрира колко на сериозно приемам процеса, както и че резултатът от него е важен за мен.

Щеше ми се да не го правя пред камерите, но те бяха необходимо зло. Вече си бях подготвила списък в главата и имах някаква смътна представа какво да кажа; но допуснех ли грешка пред репортерите, резултатът щеше да е по-плачевен и от вчерашния… тоест трябваше да се справя безукорно.

Тъй като Дамският салон се считаше за територия на кралицата, всеки посетител от мъжки пол трябваше да иска разрешение, преди да влезе. Мъжкият обаче беше скалъпен за мое удобство, така че нямаше нужда от подобни формалности, благодарение на което успях да изляза доста зрелищно на сцената, като отворих двойната врата със замах и течението разпиля драматично косите ми.

Избраниците побързаха да се наредят с лице към мен — някои скочиха на крака, други обърнаха гръб на репортерите и камерите.

Като стигнах до Пейсли Фишър, спрях, дочувайки сухото му преглъщане. Усмихнах се и сложих ръка на рамото му.

— Можеш да си вървиш.

Той погледна недоумяващо към момчетата от двете си страни.

— Да си вървя?

— Точно така. Това означава, че ти благодаря за участието, но присъствието ти в двореца вече не е необходимо.

Когато Пейсли не помръдна от мястото си, аз се приведох до ухото му и прошепнах:

— Колкото по-дълго се задържиш, толкова по-неловко става. Най-добре си тръгвай.

Отдръпнах се от него, забелязвайки отчетливия гняв в очите му, докато излизаше с бавни крачки от стаята.

Не разбирах защо е толкова ядосан. Не го бях изритала безцеремонно, нито пък му се бях разкрещяла. Похвалих се наум, задето се бях отървала от човек с толкова детински характер, и продължих нататък със списъка си. Кой беше следващият? О… този си го беше заслужил.

— Блейкли, ако не се лъжа?

— Д… — Гласът му пресекна и той започна отново. — Да, Ваше Височество.

— При първата ни среща не отлепи очи от гърдите ми. — Лицето му пребледня, сякаш си беше въобразявал, че не съм забелязала. — Огледай добре и задните ми части на излизане.

Казах го достатъчно силно, че да достигне до камерите и останалите момчета. Надявах се публичното му унижение да сложи край на подобно поведение спрямо мен. Той сведе глава и излезе от стаята.

Спрях пред Джамал.

— Свободен си. — До него Конър отново се потеше геройски. — А ти можеш да го придружиш.

Двамата се спогледаха объркано и си тръгнаха заедно, клатейки глави.

След това се озовах пред Кайл. За разлика от повечето момчета, той не извърна очи. Точно обратното — впери ги в моите и усетих, че ме умолява с поглед да сложа край на мъките му и да го изгоня от това място.

И вероятно щях да изпълня молбата му, ако не бях сигурна, че майка му ще ме убие, понеже нямаше да го изхвърля само от съревнованието, но и от двореца. Щях да го сторя и ако вчера не бях видяла името му върху повечето лозунги. Естествено, Кайл беше местният представител, така че навярно почитателите му бяха пристрастни. Въпреки това не можех да се отърва от него. Не и засега.

Хейл, който стоеше до него, преглътна звучно. Спомних си как ме беше защитил по време на парада, поемайки ударите, предвидени за мен, някои от които ми се бяха сторили доста болезнени.

Доближих го и му казах тихо:

— Благодаря ти за вчера. Държа се много смело.

— За нищо — отвърна той. — Макар че костюмът беше неспасяем. — Пошегува се той в опит да омаловажи цялата случка.

— Жалко.

Сведох поглед и продължих напред. Не вярвах камерите да са уловили разговора ни, но несъмнено бяха хванали на лента усмивките ни. Чудех се какъв ли смисъл щяха да им придадат.

— Исир — обърнах се към върлинесто момче със зализана коса. — Не. Благодаря ти.

Той дори не оспори решението ми. Просто се изчерви и напусна възможно най-бързо.

Дочух шушукане и ми стана чудно кой ли би се осмелил да проговори в такъв момент. Обърнах глава по посока на звука и видях, че преводачът на Хенри му описва сцената със забързан шепот. В очите на Хенри се четеше тревога, но като изслуша разказа докрай, вдигна очи и ми се усмихна. Усмивката му беше толкова симпатично глуповата, а немирната му коса го караше да изглежда така, сякаш дивее, макар и да стоеше на едно място.

Ох! Искаше ми се да прекратя страданието му и да го изпратя у дома, но изражението му беше толкова доволно. Все някой трябваше да остане, а точно Хенри беше безобиден.

Просто махнах с ръка, минавайки покрай Нолан, а на Джейми заявих, че въпросът кога ще си получи парите беше крайно неудачен начин да ми се представи.

Продължих да крача из стаята, уверявайки се, че съм изгонила всички нежелани лица. Реакциите на пощадените варираха от интригуващи до причудливи. Холдън преглъщаше напрегнато в очакване секирата да се стовари и върху неговата глава, а Джак се усмихваше странно, сякаш намираше сценката за забавна и вълнуваща. Накрая достигнах и до Иън, който вместо да извърне поглед, ми намигна.

Забелязах, че седи сам в компанията на тефтер с кожена подвързия и химикалка. Явно не беше дошъл да създава нови приятелства.

— Не е ли малко дръзко от твоя страна да ми намигваш? — попитах го тихо.

— Коя принцеса би искала малодушен мъж до себе си?

Вдигнах вежди с усмивка.

— Май нямаш опасения, че си твърде самоуверен?

— Не. Такъв съм си. И нямам намерение да крия каквото и да било от вас.

В излъчването му имаше нещо почти плашещо, но безцеремонната му искреност ми допадаше. Видях, че една от камерите приближава иззад гърба му — явно операторът искаше да улови изражението ми, — и поклатих глава, потискайки ироничната си усмивка. Продължих напред, изпращайки Аризона, Брейди, Поли и Маккендрик в редиците на елиминираните. Ако сметките ми бяха верни, вече бях освободила единайсет момчета.

След като всички дисквалифицирани напуснаха стаята, отидох до вратата и се обърнах към оставащите кандидати.

— Щом още сте тук, значи, в периода между първата ни среща и този момент сте успели да ме впечатлите някак или поне сте имали благоразумието да не ме засегнете по един или друг начин. — Някои се подсмихнаха, навярно с мисълта за Блейкли, докато други стояха като вцепенени по местата си. — Ще ви помоля да подхождате сериозно към настоящото начинание, защото за мен това не е игра, господа. Това е животът ми.

Затворих вратите след себе си и дочух оживлението зад тях. Някои се смееха, други въздишаха, а трети просто повтаряха: „О, боже, о, боже!“ отново и отново. Репортерите се опитваха да надвикат всички останали в стаята, приканвайки ги да разкажат пред камерите как се чувстват след първата елиминация. Аз въздъхнах облекчено и тръгнах по коридора с чувство на увереност. Бях предприела решителна стъпка, а татко можеше да е спокоен, че Изборът вече наистина е в ход и няма да го разочаровам.

 

 

Като реванш за скучната първа вечер и отсъствието на кралското семейство след вчерашния парад, участниците бяха поканени на следобеден чай, по време на който щяха да се запознаят с обитателите на двореца и, разбира се, да пообщуват с мен, възлюбената им бъдеща съпруга. Мама и татко се появиха заедно с Арън, Кадън и Остън. Джоузи дойде със семейство Удуърк — които едва се сдържаха да не кръжат покрай синчето си, — а госпожица Луси, прекрасна както винаги, обикаляше из стаята, без да говори с никого. Като че ли не обичаше шумните сбирки.

Бях се преоблякла във вечерна рокля, а на краката си носех крайно неудобни обувки с високи токчета. Вълнението от елиминациите още ме държеше — толкова се радвах, че помагам на татко. Арън обаче успя да го потуши, запътвайки се към мен с предупредителен поглед.

— Какво си им причинила, по дяволите? — попита укорително той.

— Нищо — отвърнах аз. — Просто елиминирах няколко души. Държах да покажа на всички, че това е важно за мен. Така е постъпил някога и татко.

Арън притисна длан в челото си.

— С бюджетни доклади ли си се занимавала цял ден?

— Разбира се — потвърдих аз. — В случай че не си разбрал, това е работата ми.

Арън се приведе към мен.

— Видеоматериалите, които пуснаха по новините, те представят като черна вдовица. Наблягат на самодоволното ти изражение, докато гониш участниците. Изрита една трета от тях, Идлин. Това не оставя впечатление, че са важни за теб, а че имаш властта да се разпореждаш с тях така, както сметнеш за добре — шепнеше Арън, а аз усещах как кръвта се изцежда от лицето ми. — Двама от тях дори загатнаха по възможно най-деликатния начин, че е възможно да предпочиташ жени.

От гърлото ми се изтръгна звук, който само наподобяваше смях.

— Разбира се, защото единственият начин да харесам някой мъж е да се преклоня пред него.

— Сега не е моментът да отстояваш позициите си, Идлин. Трябва да си великодушна.

— Простете, Ваше Височество?

Двамата с Арън се обърнахме към гласа и се озовах лице в лице с репортерка, чиито очи и усмивка бяха на ръба на маниакалността.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но се питах дали е възможно да взема едно кратко интервю от принцесата, преди да е изтекло правото ми на престой в двореца? — Тя отново разкри зъбите си и вече започвах да се притеснявам дали няма да ме изяде жива, било в метафоричния, или в буквалния смисъл.

— За нея ще е удоволствие — каза Арън, целуна ме по челото и си тръгна.

Пулсът ми се ускори. Не се бях подготвила за такова нещо. Но при всички случаи не биваше да изпадам в смут пред хората.

— Ваше Височество, днес елиминирахте единайсет от кандидатите за ръката ви. Не смятате ли, че мярката ви беше малко драстична?

Изправих рамене и й се усмихнах вежливо.

— Напълно разбираемо е, че някои намират подхода ми за драстичен — отвърнах добронамерено аз, — но това е едно изключително важно решение. Смятам, че не би било разумно да отделям време на груби и недостойни момчета. Надявам се, че стеснявайки кръга им, ще успея да опозная младите господа много по-добре.

Прехвърлих отговора в главата си и не намерих нищо обидно или уличаващо в него.

— Да, но защо бяхте така неучтива? Някои от тях получиха просто „не“ или махване с ръка.

Опитах да не допускам тревогата до лицето си. В онзи момент даже ме беше досмешало.

— Никой не порицава баща ми, когато той постъпва също толкова строго. Не мисля, че е справедливо аз да бъда наричана жестока. Предстои ми да взема важно решение и опитвам да подходя трезво към него. — Колкото и да ми се искаше да изкрещя в лицето й, произнесох отговора си с гласа, който ме бяха научили да използвам по време на интервюта, и дори съумях да се усмихвам тук-там.

— Но едно от момчетата се разплака, след като напуснахте стаята — уведоми ме тя.

— Моля? — учудих се аз, опасявайки се, че лицето ми губеше цвета си с всяка изминала секунда.

— Един от кандидатите се разплака, след като приключихте с елиминациите. Според вас подобна реакция нормална ли е, или вие я предизвикахте с безмилостното си отношение?

Аз преглътнах, докато преравях ума си за отговор.

— Имам трима братя. Всичките плачат и мога да ви уверя, че причините за това често ми убягват.

Тя се подсмихна.

— Значи, не смятате, че сте били твърде сурова с тях?

Знаех какво прави: оплиташе ме в един и същи въпрос с надеждата, че ще се прекърша. И беше много близо до целта си.

— Не мога да си представя какво е да си от другата страна на Избора и да те отстранят на толкова ранен етап. Но и никой друг, освен баща ми не знае какво е да си от моята страна. Ще сторя всичко по силите си да намеря достоен съпруг. А ако един мъж не може да понесе една-две груби думи, определено няма да просъществува като принц. Повярвайте ми! — Пресегнах се и докоснах ръката й, сякаш си приказвахме по женски. Това беше една от омиротворителните ми техники. — А като стана дума за кандидатите, дано ме извините, но трябва да отделя малко време и на тях.

Тя отвори уста да ми зададе поредния въпрос, но аз се обърнах с гордо вдигната глава. Не знаех как да постъпя. Не можех да се запътя право към напитките, не можех да излея всяка ругатня от речника си във въздуха и не можех да се хвърля в обятията на родителите си. Трябваше да изглеждам ведро, затова тръгнах на обиколка из салона, усмихвайки се приветливо на момчетата.

Направи ми впечатление, че дори този малък жест ги караше да отвръщат въодушевено на усмивката ми или да променят позата на тялото си. Вместо да ме отбягват, ме гледаха с дружелюбни изражения и усещах как тези кратки моменти на нежност вече заличаваха спомените им от сутрешната случка в Мъжкия салон. От все сърце се молех и народът да остави неприятните чувства така бързо.

Предполагах, че рано или късно все някой от тях ще прояви смелостта да ме заговори. Оказа се, че този човек беше Хейл.

— Е, след като сме на чаено парти — подхвана той, влизайки в крачка с мен, — да попитам какъв чай обича принцесата?

Той отпи от собствената си чаша, усмихвайки се дяволито.

Хейл излъчваше естествена топлина, каквато откривах и у госпожица Марли, и разговорът винаги течеше гладко с него. Точно в онзи момент едва ли можеше да си представи колко благодарна бях, че именно той ме беше заговорил. Спасяваше ме за втори път.

— Зависи от настроението ми. И от сезона. Не знам защо, но не обичам да пия бял чай през зимата. Винаги залагам на черния.

— Съгласен съм — кимна с глава Хейл.

— Дочух, че някой плакал, след като съм си тръгнала днес. Вярно ли е?

Хейл ококори очи и подсвирна.

— Да, Лиланд. Помислих, че си е счупил някоя кост. Цял час го успокоявахме.

— Какво му се е случило?

— Вие му се случихте! Появявате се и тръгвате на парадна обиколка из стаята, елиминирайки този и онзи. Явно има слаби нерви и вие успяхте да ги изпънете.

Погледът ми попадна върху Лиланд, който стоеше сам в ъгъла. Ако наистина си търсех съпруг, вече щеше да е изхвърчал от двореца. Даже бях малко изненадана, че сам не беше помолил да си тръгне.

— Май се получи по-фрапиращо, отколкото бях възнамерявала.

Хейл се засмя.

— Не е нужно да сте фрапираща. Всички знаем коя сте и каква власт имате. Уважаваме ви достатъчно.

— Кажи го на онзи, който се поинтересува кога ще му платим — измърморих аз.

Той нямаше какво да добави по темата и ми стана съвестно, че бях възпряла разговора ни.

— Е, какво да очаквам днес? — попитах аз, опитвайки се да си върна самообладанието.

— Моля?

— Как ще ми се докажеш днес?

Той се усмихна.

— Днес ще ви поднеса обещанието си никога да не ви нося бял чай през зимата. — Не помоли да го извиня, нито ми се поклони, а просто се отдалечи с доволно изражение на лице.

Бадън погледна към мен през рамо. Първото ми впечатление за него нямаше нищо общо с първия ни разговор. Възприемах го единствено като момчето, което леля Мей намираше за обещаващо.

Личеше си, че умува дали да дойде при мен, или не. Аз сведох очи към пода и надникнах към него изпод миглите си. Чувствах се глупаво в тази роля, но трикът ми подейства и той се запъти към мен. Сетих се за разговора си с репортерката и се замислих колко странно беше, че ме бяха научили на толкова техники за измъкване от неудобни ситуации по време на интервюта и преговори, но ме бяха оставили да се справям сама, що се отнасяше до контактите с другия пол.

Бадън изглеждаше нетърпелив да ме заговори, но и двамата останахме с пръст в уста, когато едно от другите момчета пристигна отнякъде още преди да сме си казали и дума.

— Гънър — поздрави го Бадън. — Харесва ли ти партито?

— Прекрасно е. Тъкмо идвах да благодаря на Нейно Височество за поканата. Беше ми много приятно да се запозная с по-малките ви братя.

— О, боже! Какво са направили този път?

Бадън се засмя, а Гънър опита да сдържи усмивката си.

— Остън е много… енергичен.

Въздъхнах.

— Родителите ми са виновни. Май след появата на четвърто дете стремежът към насаждане на определени ценности изхвърча през прозореца.

— Харесвам го. Дано се виждаме по-често.

— При него никога не се знае. Остън е най-непредсказуем. Дори бавачката му — която ненавижда, между другото, — не може да му насмогне. Или прави бели, или се крие някъде.

Бадън реши да се намеси в разговора. Не знаех дали се опитва да флиртува, или просто да се направи на смел.

— Колко различни настроения! С всички от семейството ви ли е така?

Разбрах подтекста на въпроса му: от онези момичета ли бях, които търсеха нечия утеха, а веднага след това вдигаха врява до небето?

— Безспорно.

Бадън кимна.

— Добре е да го знам. Ще си купя щит и бинокъл.

Дявол да ме вземе, изкисках се. Нямах намерение, но така стана. Опитах да не се ядосвам, задето бях свалила гарда си. Сигурно щяха да се получат добри снимки. Направих реверанс и продължих разходката си.

Видях Хенри в другия край на салона. Ерик го следваше като сянка. Когато погледите ни се срещнаха, той веднага се отправи към мен, ухилен до уши.

— Здравейте! Hyvää iltaa! — Целуна ме по бузата, ход, който също би ме шокирал от страна на друг, но не и от него.

— Казва „Добър вечер“.

— О, хм… хийва илта? — смотолевих аз, мъчейки се да повторя думите му.

Той отвърна със смях на жалкия ми опит.

— Браво, браво!

Винаги ли беше толкова жизнерадостен?

Обърнах се към Ерик.

— Много зле ли беше?

Тонът му беше любезен, но нямаше намерение да ме лъже.

— Съжалявам, но по никакъв начин не бих се досетил какво казахте току-що.

Усмихнах се искрено. И двамата се държаха толкова непринудено, а като си представех в колко ли чужди води се чувстваше Хенри, направо му свалях шапка.

Преди да успея да продължа разговора ни, Джоузи изникна до мен.

— Чудесно парти, Идлин. Ти трябва да си Хенри, ако не се лъжа? Виждала съм снимката ти — изстреля тя, протягайки ръка за поздрав.

Макар и сащисан, Хенри отвърна на жеста.

— Аз съм Джоузи. Двете с Идлин сме като сестри — заяви възторжено тя.

— Без всякаква роднинска връзка, разбира се — додадох аз.

Ерик се стараеше да предава разговора ни бързо и дискретно на Хенри, което обаче разсея Джоузи.

— А ти кой си? — попита тя. — Не си спомням да съм виждала снимката ти.

— Аз съм преводачът на сър Хенри. Той говори само фински.

Джоузи придоби безкрайно разочаровано изражение, което ме наведе на мисълта, че явно беше дошла, защото намираше Хенри за привлекателен. Той определено изглеждаше по-млад от останалите, а и ведрото му поведение вероятно й се струваше по-подходящо за нея самата, отколкото за мен.

— Ама… — подхвана отново тя, — как изобщо живее така?

Без дори да преведе на Хенри, Ерик отговори вместо него:

— Щом сте като сестра на Нейно Височество, несъмнено дворецът ви е подсигурил първокласно образование. Тоест, вярвам, знаете, че дипломатическите отношения между Илеа и Суендуей са стари и силни, което привлича множество суендуейци във вашата страна, където сформираме малки общности, и обратното. Не е толкова трудно.

Аз стиснах устни, мъчейки се да сдържа усмивката си. Хареса ми колко красноречиво сложи Джоузи на мястото й.

Тя кимна.

— О, разбира се. Ъмм… — Явно нямаше желание да влага повече усилия в настоящия разговор. — Извинете ме.

— Съжалявам — прошепнах аз, щом тя се отдалечи достатъчно. — Поведението й няма нищо общо с вас двамата. Просто си е ужасна по природа.

— Няма нищо — отвърна прямо Ерик. После се обърна на фински към Хенри, навярно разяснявайки му какво се беше случило току-що.

— Извинете ме. Трябва да говоря с един човек. А с вас ще се видим на вечеря. — Направих им реверанс и ги оставих в търсене на поне малко уединение.

Одевешното интервю ме беше хвърлило в пълно смущение и се гордеех, че бях успяла да си върна самообладанието след това. Джоузи обаче имаше безотказната способност да ме изкарва извън нерви.

Видях мама да стои сама и веднага се спуснах към нея в търсене на утеха. Вместо това ме посрещна същият онзи свиреп поглед, с който ме беше удостоил Арън по-рано.

— Защо не ни каза какво си си наумила? — попита тихо тя, без да сваля ведрата усмивка от лицето си.

Отговорих й със същото изражение.

— Мислех, че е добър подход. Татко така е направил.

— Да, но в много по-скромен мащаб и не публично. Ти изкара на показ срама им. Никой няма да ти благодари за това.

Аз изпуфтях.

— Съжалявам. Наистина. Не знаех, че ще стане така.

Тя преметна ръка през кръста ми.

— Не искам да те обвинявам. Знаем, че се стараеш. — В този момент един фотограф дойде да ни направи спонтанна снимка. Питах се какво ли заглавие ще й измислят вестниците? Нещо, свързано с уроците на избраницата към избиращата може би?

— Какво да правя сега?

Мама се озърна из стаята, уверявайки се, че никой не ни подслушва.

— Просто… дай им малко романтика. Но нищо скандално, за бога — побърза да добави тя. — Народът иска да види, че се влюбваш.

— Не мога да го предизвикам. Няма начин да…

— Америка, скъпа — обади се татко. Остън се беше полял с нещо и мама се спусна да го изведе от стаята.

Бях готова да се обзаложа, че това беше умишлен опит от страна на Остън да се измъкне от партито.

Останах сама на мястото си, оглеждайки дискретно салона. Бях обградена от прекалено много непознати. Прекалено много очи, жадни за сензации. А толкова ми се искаше Изборът вече да е в миналото. Поех си дъх. Само три месеца и щях да бъда свободна. Можех да се справя. Нямах друг шанс.

Прекосих стаята с решителна крачка, знаейки с кого трябва да говоря. Като го доближих, прошепнах в ухото му:

— Ела в стаята ми. В осем часа. Не казвай на никого.