Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (8)

8

Когато Тео, Айк, Слейд и Акърман кацнаха на летище „Роналд Рейгън“ във Вашингтон, там ги посрещнаха още двама агенти на ФБР със същите тъмносини костюми и тъмносини вратовръзки и със същите сериозни изражения. Запознаха се набързо — стиснаха здраво ръката на Тео и се държаха с него като с голям мъж. Единият му взе сака и каза:

— Насам.

Пред залата за пристигащи, на забранено за паркиране място, ги чакаше черен джип, но летищната полиция, изглежда, не му обръщаше внимание. Всички се качиха и младият Теодор Буун беше откаран като някоя важна персона. Двамата с Айк седяха на задната седалка и слушаха как четиримата агенти разговарят за други хора от ФБР. Докато прелитаха покрай скулптурния ансамбъл „Иво Джима“, Тео се загледа в далечината и се полюбува на Паметника на Джордж Вашингтон. Само преди шест дни се беше качил чак на върха му и беше съзерцавал града. Прекосиха река Потомак по Мемориал Бридж и се запровираха из уличното движение.

По време на полета Тео проучи картите на улиците и спирките на метрото в централната и северозападната част на Вашингтон. Искаше да знае точно къде е бил във всеки един момент. Когато завиха по Конститюшън авеню, той погледна надясно към Мемориала на Линкълн. Минаха покрай Огледалното езеро и продължиха по протежение на Националната алея. Завиха наляво по Дванайсета улица и се запътиха на север точно когато уличното движение стана по-натоварено. Близо до станция „Метро Сентър“ спряха неочаквано пред хотел „Мариот“. Отново паркираха на забранено място, но бързо отпратиха портиерите.

Явно от ФБР не се притесняват, че може да им вдигнат колите, помисли си Тео.

Бяха се погрижили за регистрацията в хотела. Качиха се с асансьора до петия етаж и бързо ги отведоха до стая 520.

— Настанен си в съседната стая, Тео — обясни един агент, — а господин Буун е до теб с междинна врата. — Погледна към Слейд и Акърман и добави: — Момчета, вие сте отсреща.

Вратата се отвори и влязоха в голям апартамент, пълен с още агенти, нито един от които не носеше тъмен костюм. По-възрастен мъж с прошарена коса пристъпи напред с широка усмивка и каза:

— Здравейте, аз съм Даниъл Фрай и съм ръководителят на този екип. Добре дошли във Вашингтон.

Отне известно време да се ръкуват с всички и да се запознаят. Имаше шестима агенти, плюс Фрай, всички облечени различно. Един носеше тъмнокафяв спортен екип, на чието горнище имаше надпис „Университет Мисисипи“. Друг беше по джинси и туристически обувки и имаше вид на човек, който идва направо от гората. Една жена беше облечена в бяла моряшка униформа. Друга агентка преспокойно можеше да мине за бездомна. Слабичко момче, наглед връстник на Тео, беше облечено като ученик, снабден с раница и с обица. Косата на шестия беше дълга като на Айк, а човекът изглеждаше също толкова раздърпан. Фрай пък все едно пристигаше от голф игрището.

Всички се държаха много дружелюбно и, изглежда, се забавляваха от перспективата да работят с тринайсетгодишно момче. Тео много се вълнуваше и се стараеше да не се хили глупаво. Агентите бяха насядали небрежно из стаята. Върху едно канапе бяха натрупани пуловери и шапки.

— Добре, Тео — поде Даниъл Фрай, — да караме поред. Кой е любимият ти отбор?

— „Минесота Туинс“.

Фрай се намръщи, неколцина от останалите — също.

— Странно. Ти не си от Минесота. Защо „Туинс“?

— Защото в Стратънбърг никой друг не вика за тях.

— Ясно. Проблемът е, че нямаме нищо на „Туинс“ — махна с ръка Фрай към колекцията от дрехи на канапето.

— Имате ли нещо на „Ню Йорк Янкис“? — попита Айк.

— Не си падам по „Янкис“ — изстреля Тео и разсмя няколко човека.

— Добре, какво ще кажеш за „Редскинс“ — попита Фрай.

— По-скоро не — каза Тео.

Още смях.

— „Нешънълс“?

— Става, тях ги харесвам.

— Чудесно. Ето че постигнахме напредък. Ще те облечем с това червено яке на „Нешънълс“ със съответната шапка.

— Без шапка — възрази Тео.

— Извинявай, но според нас трябва да си с шапка. Тя е част от дегизировката.

— Добре, обаче не шапка на „Нешънълс“. Ще си сложа някоя от моите.

— Добре, добре. След малко ще я видим. А сега ето какъв е планът.

Едната стена беше заета от голяма карта на Централен Вашингтон, а над нея имаше редица увеличени снимки, всичките на господин Дъфи. Фрай пристъпи към стената и посочи едно място с надпис „Мариот“.

— Ние сме тук. Станция „Метро Сентър“ е зад ъгъла. Там си се качил на влака миналия четвъртък, нали?

— Да, сър.

— А Дъфи вече е бил във влака, така ли?

— Да, сър.

— Между другото, наричаме го с кодовото име Каубой.

— И „Каубойс“ не харесвам — каза Тео.

Още смях.

— Ама ти кого харесваш? Кой ти е любимият футболен отбор?

— „Грийн Бей Пекърс“.

— Добре, ще използваме Пекър. Съгласни ли са всички? — попита Фрай и огледа хората от екипа си.

Всички вдигнаха рамене. На кого му пукаше как ще го наричат? Фрайд продължи:

— Добре, напредваме. В четири часа ти и господин Буун ще се качите на метрото до Юниън Стейшън и ще хванете обратния влак в четири и двайсет и осем. Тео ще е в третия вагон, а господин Буун — в четвъртия. Ще имаме свои хора във всички вагони, а на три метра от теб винаги ще има агент, Тео. В четири и половина ти и господин Буун ще слезете на станция „Джудишъри скуеър“, ще изчакате следващия влак за насам и ще наблюдавате тълпата. — Фрай показваше по картата, докато говореше. — Ще се качите отново и ще пътувате до тук, до „Метро Сентър“. Ако не видите нищо, ще продължите до „Фарагът Норт“, ще се придвижите в друг вагон и ще стигнете чак до „Тенлитаун“ и ще се помотаете на перона половин час. Там е слязъл Пекър миналата седмица. Във вторник и сряда покрихме целия маршрут, но не го засякохме и, честно казано, в момента се молим за чудо.

— Как ще поддържаме връзка? — попита Айк.

— О, приготвили сме ви много играчки, господин Буун.

— Може ли да ми казвате Айк?

— Разбира се, по-лесно е. — Фрай се приближи до ниска масичка, отрупана с всякакви джаджи. Взе една. — Изглежда като обикновен смартфон, нали? Но всъщност е радиостанция. Като си сложите слушалките, с Тео ще изглеждате като хора, които слушат музика, докато изпращат имейли или играят игри. — Той вдигна устройството към лицето си. — Ако искате да говорите, просто го доближете на трийсетина сантиметра до устата си, натиснете зеленото копче и говорете тихо. Радиостанцията улавя почти всеки звук. Ние ще бъдем на същата честота и ще слушаме. Всеки от нас може да говори с останалите по всяко време. — Погледна към Слейд и Акърман и каза: — Допускам, че искате да се включите във веселбата, момчета.

И двамата кимнаха.

— Добре, ще ви дадем по едно куфарче и ще се престорите на адвокати. В този град такива има поне половин милион, така че няма да е проблем да се смесите с тълпата. Аз ще бъда на „Метро Сентър“. Солтър ще е на „Удли Парк“, а Кийнъм ще е на „Тенлитаун“. Въпроси?

— А ако забележим Пекър? — попита Тео.

— Щях да стигна и до това. Първо, не се взирайте в него. Има ли вероятност той да ви разпознае?

Тео погледна към Айк и сви рамене.

— Едва ли. Никога не сме се запознавали, никога не сме били близо един до друг. Виждал съм го в съда, но съм сигурен, че той не ме е забелязал. Залата беше претъпкана. Освен това съм го виждал един-два пъти пред съда по време на процеса, но той едва ли ме помни. Защо да обръща внимание на някакво дете? Ти как мислиш, Айк?

— И аз се съмнявам, че те помни, но нека не рискуваме.

— Погледна ли те миналата седмица, когато ти го забеляза във влака? — попита Фрай.

— Мисля, че не. Нямахме зрителен контакт.

— Добре, ако го забележиш, не го гледай втренчено и при първа възможност натисни зеленото копче и ни съобщи. Ние ще ти задаваме въпроси в зависимост от това колко близо си до него. Когато той се накани да слиза, съобщи ни. А след като слезе, го проследи, но не прекалено отблизо. Дотогава вече ще има наши хора, готови да го спрат.

При мисълта, че ще бъде съвсем наблизо, когато ФБР заловят Пийт Дъфи, коремът на Тео се преобърна. Щеше да е адски вълнуващо и той щеше да стане герой, но наистина не искаше да привлича излишно внимание.

Фрай убеди Тео да си сложи чифт очила с черни рамки като част от дегизировката. Още десетина минути поспориха коя шапка е най-подходяща. Никой не харесваше тази, която Тео си носеше — избеляла, зелена, с логото на компанията „Джон Диър“ и регулираща се лента. Малко вероятно беше градско дете да носи шапка, рекламираща селскостопански машини, затова накрая Тео отстъпи. Съгласи се да нахлупи сива шапка с емблемата на „Джорджтаун Хояс“. Решиха да не носи своята раница и му дадоха друга, много по-лека, ако му се наложи да се движи бързо по улиците. Двамата с Айк изпробваха новите си радиостанции и слушалки и когато всичко беше готово, излязоха и се запътиха към „Метро Сентър“.

Качиха се и Тео си намери седалка близо до средата на четвъртия вагон. Айк седна срещу него, облечен със спортно сако, различни очила, зелен панталон и мокасини. Агентът с кафявия анцуг беше прав на няколко метра от тях. Когато влакът потегли, Тео пъхна слушалките в ушите си и огледа тълпата. Престори се, че пише есемес, когато чу гласа на Фрай:

— Как си, Тео?

Тео повдигна телефона с няколко сантиметра, натисна зеленото копче и тихо каза:

— Всичко е наред. Няма и следа от Пекър.

— Чуваме те съвсем ясно.

Тео, Айк и мъжът с анцуга слязоха на Юниън Стейшън, почакаха няколко минути и се качиха на влака в обратна посока. След минути той спря на „Джудишъри скуеър“ и те слязоха. Там според ФБР се качваше Пийт Дъфи. Тео пообиколи, уж вглъбен в музиката и есемесите си като всяко друго дете, което чакаше влака. От Дъфи нямаше и помен. В края на перона забеляза моряшката униформа. В другия край мярна кльощавия ученик. Пристигнаха още пътници и перонът се напълни. Сред навалицата Тео забеляза Слейд, който изглеждаше досущ като адвокат. Влакът пристигна. Никой не слезе и пътниците се втурнаха да се качват. Тълпата завлече Тео и той застана по средата на третия вагон. Айк хлътна в четвъртия. Анцугът се озова на метър и половина от Тео. Влакът се стрелна напред и Тео се огледа. Не видя никой, който дори смътно да прилича на Пийт Дъфи.

На „Метро Сентър“ се качиха още пътници. На „Фарагът Норт“ Тео побърза да слезе от третия вагон и да се премести в петия. Нищо. Следващата и последна за тях спирка беше „Тенлитаун“. Слязоха няколко пътници, сред които и Тео, Айк, анцугът и моряшката униформа. Когато прецени, че е сигурно, Тео натисна зеленото копче и каза:

— Тук е Тео, току-що слязох от влака. Не видях никого.

— Тук е Айк, и аз не видях никого — включи се чичо му.

Съгласно инструкциите те се помотаха на метростанцията и изчакаха още два влака да спрат. Фрай им нареди да се върнат на „Джудишъри скуеър“ и да повторят цялата операция. Въодушевлението на Тео се топеше. В метрото имаше толкова много хора, че му се струваше почти невъзможно да ги огледа всичките.

В продължение на два часа двамата с Айк се возиха напред-назад по червената линия, между „Тенлитаун“ и „Джудишъри скуеър“.

Ако Пийт Дъфи все още беше в града, той или пътуваше с такси, или по друга линия на метрото. За трети пореден път този ден издирването му удари на камък.

В хотелската си стая Тео съблече якето с емблемата на „Нешънълс“ и свали шапката на „Хояс“. Обади се на майка си и направи пълен отчет. В метрото страшно му е доскучало, но въпреки това издирването му харесва. Според него си губят времето.

Рано в петък Тео, Айк и целият екип слязоха в метрото и три часа се возиха с влаковете. Нищо. Фрай преустанови издирването в десет и половина и Тео и Айк се върнаха в хотела. Тео уби малко време, двамата обядваха в ресторанта на хотела и тъкмо се уговаряха да излязат на разходка, когато се появи Фрай и ги покани да разгледат централата на ФБР. Те моментално приеха и прекараха два часа в Хувър Билдинг на Пенсилвания авеню. В четири следобед се върнаха в метрото, за да оглеждат пътниците, но не откриха онзи, когото търсеха.

В седем вечерта на Тео му беше дошло до гуша от всичко — метрото, тълпите, постоянните мисли за Пийт Дъфи и самия град. Искаше просто да се прибере у дома.