Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (23)

23

Изпълнявайки молбата на Боби, съдия Гантри, Тео и преводачката отидоха за пет минути с кола до парка „Труман“ и зачакаха до въртележката. Той се показа иззад редица високи чемшири и тръгна към тях. Ботушите му бяха покрити със засъхнала кал. Джинсите му бяха мръсни. Очите му бяха зачервени и изглеждаше изморен.

— Съжалявам за всичко това, но съм уплашен и не съм сигурен как да постъпя — каза той на испански.

Преводачката, млада жена, която се казваше Мария, се заслуша в думите на съдията.

— Боби, нищо не се е променило от последния път, когато говорихме преди няколко месеца. Ти си важен свидетел и ние имаме нужда да кажеш в съда какво си видял.

Мария вдигна ръка и помоли:

— Не толкова бързо. Кратки изречения, моля.

Тя преведе на испански, а съдия Гантри продължи:

— Няма да бъдеш арестуван, нито ще ти навредим по някакъв начин, обещавам. Тъкмо обратното. Ще се постарая да си под закрила.

Последва превод на испански и Боби успя да се усмихне бегло.

* * *

Новината, че свидетелят е намерен, отекна в съдебната палата и в правните кантори в центъра на града. В три следобед се събраха още повече зрители. Тео и Айк имаха превъзходни места два реда зад масата на обвинението, където към тях се присъедини Уудс Буун, който беше успял някак си да се откъсне от спешната работа в кантората. Тео се озърна и забеляза много местни адвокати да се провират между редовете в търсене на място.

Въведоха Пийт Дъфи. Изглеждаше пребледнял и объркан. Поговори с Клифърд Нанс, който беше видимо разстроен и нервен. Нямаше и следа от самоувереността, която Тео беше видял само преди час.

Приставът призова към ред в залата и след няколко секунди хората се успокоиха. Всички места бяха заети и хората се подредиха покрай стените на съдебната зала. Съдия Гантри зае мястото си и нареди на пристава да доведе съдебните заседатели. Когато те се настаниха, той ги погледна и се зае да им обяснява:

— Госпожи и господа съдебни заседатели, извинете за забавянето. Знам, че е неприятно с часове да чакате юристите и мен да решим проблема, но това е обичайно за един съдебен процес. Така или иначе, вече сме готови да продължим. Щатът ще призове още един свидетел, господин Боби Ескобар, който не говори английски. Затова ще използваме услугите на заклет съдебен преводач. Казва се Мария Олива. И преди съм работил с нея, много е добра и ще се закълне да казва истината точно като свидетеля. Малко странно е да се дават показания по този начин, но нямаме друг избор. Преди време прочетох някаква статия за федерален съд в Ню Йорк, където използвали заклети преводачи на повече от трийсет езика. Явно ние имаме късмет, езиците са само два. Все пак ще изслушаме показанията малко по-бавно и няма да пришпорваме процедурата. Моля ви за търпение и внимание. Готови ли са адвокатите да продължим?

Джак Хоугън и Клифърд Нанс кимнаха.

Мария Олива се приближи до свидетелското място. Приставът извади Библия и тя сложи лявата си длан върху нея. Приставът каза:

— Заклевате ли се да превеждате показанията вярно и точно с цялото си старание?

— Заклевам се.

— Господин Хоугън, можете да призовете следващия си свидетел — каза съдия Гантри.

Хоугън стана и каза:

— Щатът призовава Боби Ескобар.

Отвори се странична врата и от нея се появи Боби, който вървеше след друг съдебен пристав. Без да обръща внимание на зрителите, адвокатите и обвиняемия, той закрачи доста уверено към свидетелското място. Не за пръв път идваше тук. Седмица по-рано, преди началото на процеса, Джак Хоугън беше довел Боби в съдебната зала и го беше подложил на дълга и изморителна репетиция. Беше го обстрелвал с въпроси. Мария беше превеждала. Един млад прокурор беше влязъл в ролята на Клифърд Нанс и дори беше успял да се разкрещи на Боби. Нарече го лъжец! Отначало Боби беше разстроен и неуверен, но към края на деня започна да разбира същината на процедурата и особено на безмилостния кръстосан разпит.

След края на репетицията Джак Хоугън беше сигурен в свидетеля си. Боби обаче не беше толкова уверен.

Закле се да казва истината и зае мястото си. Мария седна на сгъваем стол до него, също с насочен към лицето й микрофон. Залата притихна. Съдебните заседатели чакаха.

Тео никога не беше усещал толкова силно напрежение.

Хоугън започна с бавни и лесни въпроси. Боби беше на деветнайсет години и беше живял с леля си и с нейното семейство. Беше от Ел Салвадор, а в Съединените щати пребиваваше по-малко от година. Беше преминал нелегално границата, за да си търси работа. У дома имаше семейство — родители и трима по-малки братя, които бяха бедни и гладни. Боби не искал да заминава от родината си, но нямал избор. Когато пристигнал в Стратънбърг, си намерил работа на голф игрището в „Уейвърли Крийк“, където косеше тревата и се грижеше за поддръжката. Печелеше седем долара на час. Опитваше се да научи английски, но му беше трудно. Беше напуснал училище четиринайсетгодишен.

Относно въпросния ден: било четвъртък, облачен и ветровит ден, затова на игрището нямало много хора. В единайсет и половина Боби и колегите му се запътили към бараката зад голф игрищата за трийсетминутната си обедна почивка. Както често правел, Боби се отделил от другите и отишъл на любимото си място под няколко дървета. Предпочитал да се храни сам, защото така имал време да мисли за близките си и да каже молитвите си.

Джак Хоугън кимна на помощника си и на екрана се появи голяма въздушна снимка на шестия феъруей на игрището „Крийк“. Боби взе лазерната показалка и показа на заседателите точно къде е обядвал.

Продължи с показанията: някъде по средата на обедната си почивка забелязал количка за голф да се движи бързо по асфалтираната алея покрай феъруея, после да се насочва към къщата, за която вече бяха изяснили, че е домът на семейство Дъфи. Мъж, облечен с черен пуловер, бежов памучен панталон и кафеникава шапка с козирка паркирал количката до задния двор, слязъл и бръкнал в торбата със стиковете си. Извадил бяла ръкавица и бързо я сложил на дясната си ръка. На лявата вече носел ръкавица. Прекосил двора, спрял пред вратата и събул обувките си. Според Боби той бързал. Както седял под дърветата на по-малко от сто метра разстояние, Боби виждал ясно мъжа и задната страна на къщата. По онова време Боби не мислел, че се случва нещо необичайно, макар да се зачудил защо мъжът си слага и другата ръкавица и защо оставя обувките си пред прага. Много жители на „Уейвърли Крийк“ отскачали до домовете си по една или друга причина по време на голф. Няколко минути по-късно Боби продължил обяда си. Нямал нито часовник, нито мобилен телефон, затова не знаел точно колко часът е. По онова време на игрището нямало други играчи. Мъжът излязъл от къщата, бързо обул обувките си, свалил и двете ръкавици и ги прибрал в торбата със стиковете си. Озърнал се, очевидно не забелязал никого и бързо поел в посоката, откъдето бил дошъл.

Няколко минути по-късно Боби се върнал в бараката. Обедната почивка била свършила. Началникът на Боби бил строг и карал хората си да се връщат на работа точно в дванайсет. След около час Боби и негов колега поправяли една пръскачка близо до тринайсетата дупка, когато Боби забелязал същия мъж да пристига на четиринайсетия тий бокс на игрището „Саут Найн“. Мъжът се озърнал, не забелязал никого, бръкнал в торбата със стиковете си, извадил нещо бяло и го пуснал в кошчето за смет. По това време мъжът носел бяла ръкавица за голф на лявата си ръка, както правят всички играчи десничари. Боби не видял какво пуска в кошчето мъжът, но няколко минути по-късно, докато го изпразвал, намерил две ръкавици — една дясна и една лява. Обясни, че момчетата, които работят на игрището, изпразват кошчетата два пъти дневно и че редовно претърсват съдържанието им и намират стари топки за голф, колчета, използвани ръкавици, всякакви отпадъци. Боби задържал ръкавиците няколко дни. Когато разбрал, че мъжът е заподозрян в убийството на жена си, Боби дал ръкавиците на свой приятел, който ги предал на полицията.

Джак Хоугън се приближи до малка маса до стенографката и взе найлонов плик. Подаде го на Боби и го помоли да го отвори и да разгледа ръкавиците. Боби го направи, без да бърза. Когато се увери, вдигна поглед и кимна.

— Да, това са ръкавиците, които намерих и които остави мъжът с черния пуловер, бежовия панталон и кафеникавата шапка за голф.

Боби остави ръкавиците настрани. Продължи да дава показания: малко след като ги намерил, в „Уейвърли Крийк“ се разчуло, че къщата в близост до шестия феъруей на игрището „Крийк“ гъмжи от полиция. Намерили мъртва жена!

Заинтригуван, Боби се върнал в бараката, после минал през гората. Когато се показала задната страна на къщата на семейство Дъфи, той видял същия мъж да седи в количката си за голф, заобиколен от полицаи. Мъжът бил видимо разстроен. Полицаите се опитвали да го успокоят.

Джак Хоугън попита свидетеля дали познава Пийт Дъфи. Не. Боби и колегите му били инструктирани да се държат учтиво с играчите, но да не разговарят с тях. На големия екран се появи друга снимка — Пийт Дъфи, седнал в количката си за голф, заобиколен от полицаи. Беше с черен пуловер, бежов панталон и кафеникава шапка.

Боби без никакво затруднение го разпозна като мъжа, който бе влязъл в къщата приблизително в единайсет и четиридесет и пет, някъде по средата на обедната му почивка, и който по-късно бе изхвърлил двете ръкавици за голф.

Джак Хоугън поднесе драматичния финал:

— Господин съдия, моля да се отбележи в протокола, че свидетелят разпозна обвиняемия господин Пийт Дъфи.

— Отбелязано е — каза съдия Гантри и погледна часовника си. Всички бяха забравили за времето. Беше пет и десет. — Да направим петнайсет минути почивка.

Боби беше седял на свидетелското място два часа и трябваше да си отдъхне. Показанията му бяха приковали всеобщото внимание, най-вече защото бяха достоверни, но постоянната смяна на езиците беше изтощила всички.

— Изглежда, Хенри смята да работи до късно днес — отбеляза Айк.

— Мислех, че винаги приключва заседанията в пет — отбеляза Уудс, но пък той рядко влизаше в съдебна зала.

— Зависи — поясни Тео като опитен адвокат.

Пийт Дъфи стана да се поразтъпче. Изглеждаше крехък и слаб, а раменете му бяха увиснали. Всичките му адвокати бяха начумерени. Омар Чийп и Пако, които седяха на първия ред зад защитата, се скупчиха край Клифърд Нанс. Малцина излязоха от съдебната зала, защото никой не искаше да изгуби мястото си.

В пет и половина съдия Гантри се върна на мястото си, но само за кратко. Обясни, че двама съдебни заседатели не се чувстват добре и тъй като денят и бездруго е доста напреднал, съдът се разпуска до девет на следващата сутрин. Удари с чукчето си и изчезна. Двама полицаи изведоха Боби от залата.

Тео допускаше, че ще го заведат на сигурно място и ще бдят зорко над него през цялата нощ.

Докато зрителите бавно напускаха залата, господин Буун каза:

— Айк, тази вечер ще си поръчаме китайска храна. Защо не дойдеш на вечеря, да поговорим за процеса.

Айк вече клатеше глава.

— Благодаря, но…

— Хайде, Айк — примоли се Тео. — Искам да те питам много неща.

Айк рядко отказваше на любимия си племенник.