Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (21)

21

Тео се събуди добре отпочинал и готов за деня. Под душа си помисли за Боби, но някак си прогони мисълта за процеса.

Докато се обличаше, се замисли за Джак Хоугън, но някак си прогони мисълта за процеса.

Докато приготвяше две купи с корнфлейкс, се замисли за Пийт Дъфи, но някак си прогони мисълта за процеса.

Докато отиваше с колелото си към училище, пресече главната улица и видя в далечината съдебната палата, но някак си прогони мисълта за процеса.

Докато слушаше госпожа Моник да обяснява за испанските прилагателни, се замисли за есемеса си до Боби. Разбира се, не беше получил отговор. Но някак си прогони мисълта за процеса.

Докато седеше в часа по геометрия и си мечтаеше за предстоящия лагер в планината, някой почука на вратата и рязко я отвори. Госпожа Гладуел влезе с мрачно лице и без да обърне внимание на госпожа Гарман, впери поглед в Тео и каза:

— Тео, ела с мен, моля те.

Сърцето и дробовете му замръзнаха, а коленете му омекнаха, докато вървеше към вратата. Отпред в коридора го чакаха полицаите Бард и Снийд. Никой от двамата не се усмихваше, затова ръцете и китките на Тео също замръзнаха в очакване на белезниците.

— Току-що разговарях със съдия Хенри Гантри, който веднага иска да се срещне с теб в кабинета си — каза госпожа Гладуел. — Изпратил е двама полицаи да те заведат до съда.

Тео не можеше нито да мисли, нито да говори, единственото, което можеше, бе да стърчи като уплашено момченце, което много иска да дойдат мама и татко.

— Разбира се — отрони накрая. — Какво става?

О, прекрасно знаеше какво става. Бяха засекли двете му съобщения до Боби и сега щяха да го обвинят в опит да повлияе на свидетел. Съдия Гантри щеше да беснее. Клифърд Нанс щеше да настоява за арест. Свършено беше с живота му. Очакваше го изправителното училище.

— Да тръгваме — подкани го Бард.

Поведоха го по коридора като осъден на смърт към електрическия стол или към газовата камера, или към наказателната рота. Тео нерядко се озадачаваше колко бързо се разпространяват клюките в прогимназията на Стратънбърг, затова не беше толкова учуден, когато няколко любопитни учители застанаха на прага на кабинетите си, за да гледат. В главното фоайе няколко ученици от седми клас подреждаха рисунки върху информационното табло. Прекратиха работа, за да зяпат как отвеждат арестанта. До тротоара чакаше черно-бяла полицейска кола с всичките емблеми, надписи, лампи и антени.

— Скачай на задната седалка — каза Снийд.

Тео се качи и се смъкна надолу. Едва виждаше през прозореца, когато колата потегли, но успя да хвърли поглед назад към училището. Десетки ученици бяха застанали по прозорците и наблюдаваха как отвеждат Теодор Буун, за да се изправи пред яростта на наказателната съдебна система.

След няколко минути пълно мълчание той попита:

— Е, какво става, момчета?

Бард, който шофираше, отговори:

— Съдия Гантри ще ти обясни всичко.

— Може ли да се обадя на нашите?

— Разбира се — отговори Снийд.

Тео обаче се обади на Айк, който вдигна веднага.

— Здрасти, татко, аз съм, Тео. Виж, пътувам към съда, за да се срещна със съдия Гантри.

— Добре, аз съм пред съдебната зала — отговори Айк. — Има почивка. Съдебните заседатели още не са се върнали. Нищо не се е случило в залата, но подозирам, че Джак Хоугън най-накрая е признал, че Боби Ескобар е изчезнал. Положението е доста напрегнато.

Аз ли не знам.

— Ами ще пристигна след минутка. Най-добре кажи на мама.

— Окей.

Паркираха зад съдебната палата и влязоха през задната врата. За да избегнат всички, се качиха с асансьора до втория етаж и бързо се запътиха към чакалнята пред кабинета на съдия Гантри. Беше пълна с адвокати. Джак Хоугън и хората му, а също и целият екип на защитата бяха там. Хоугън и Клифърд Нанс стояха в ъгъла и шепнешком обсъждаха нещо адски важно. Всички спряха да си говорят и впериха поглед в Тео, който последва двамата полицаи към голямата врата.

Вътре съдия Гантри чакаше сам. Освободи Бард и Снийд и поздрави Тео. Не изглеждаше особено ядосан, само напрегнат.

— Извинявай, че те безпокоя така, Тео, но изникна нещо важно. Оказва се, че Боби Ескобар е изчезнал. Знаеш ли нещо по въпроса?

В този момент Тео не беше сигурен кое е правилно и кое не, но не можеше да промени стореното. Освен това имаше доверие на съдия Гантри.

— Да, господин съдия — отговори Тео. — Братовчед му Хулио Пеня ми се обади към полунощ в понеделник и ми съобщи, че току-що е разговарял с Боби, който напуснал мотела и се криел.

— Значи знаеш за това от понеделник, така ли?

— Да, господин съдия. Не бях сигурен как да постъпя. Аз съм още дете.

— Каза ли на родителите си?

— Казах на Айк вчера сутринта, а на нашите — вчера следобед. Надявахме се да намерят Боби Ескобар и всичко да се подреди.

— Е, не са го намерили. Имаш ли представа къде е той?

— Снощи Хулио пак ми се обади и ми каза, че Боби се крие в ябълкова градина някъде край Уиксбърг, че планира да се върне в Тексас и да премине границата. Хулио ми звънна и ми го съобщи.

Съдия Гантри свали очилата си и разтърка очи. Седеше зад огромното си бюро по риза и вратовръзка. Тео седеше на стол срещу него, а стъпалата му едва докосваха пода. Чувстваше се много дребничък.

— Има и още нещо — добави той и извади мобилния си телефон. Намери двата есемеса до Боби и подаде телефона си през бюрото.

Съдия Гантри прочете есемесите и сви рамене.

— На испански са. Ти ли ги написа?

— Помогнаха ми да преведа първото, но второто го написах сам.

— Какво пише?

— Само обяснявам на Боби, че днес е важен ден, че има нужда от него в съда, че ще се справи добре и ще бъде в безопасност. Това е. Не се опитвам да повлияя на свидетел, честна дума.

Съдия Гантри отново сви рамене и плъзна телефона обратно по бюрото.

— Впечатлен съм от испанския ти.

Тео грабна телефона си и усети как цялото му тяло се отпуска. Значи няма да има белезници, така ли? Няма да има затвор? Няма да му крещят, задето е изпратил есемеси на основен свидетел? Пое си дълбоко дъх и успя да издиша докрай. Възелът в корема му се поотпусна.

— Той отговори ли ти някак?

— Не, господин съдия.

— Говорил ли си с Хулио днес сутринта?

— Не, господин съдия.

— Е, изглежда, пак ще анулирам процеса. Джак Хоугън описа показанията на Боби пред съдебните заседатели във встъпителните си думи, а сега хлапето го няма. Не мога да повярвам, че полицията е допуснала да им се изплъзне.

— Трудно е за вярване — каза Тео, но само защото не се сещаше какво друго да каже.

— Ти по-добре остани тук, в случай че той реши да се обади. Освен ако не искаш да се върнеш в час, разбира се.

— Ще остана.

Съдия Гантри му посочи един стол в ъгъла между две тежки библиотеки.

— Седни ето там и нито звук.

Тео седна на стола и стана невидим. Съдия Гантри натисна копче на телефона си и каза:

— Госпожо Харди, доведете адвокатите и прокурорите.

След броени секунди вратата се отвори и всички, които чакаха отпред, нахълтаха в стаята. Съдия Гантри ги насочи към дългата заседателна маса и седна начело. Стенографката нагласи машината си до него. След като всички се настаниха, съдия Гантри каза:

— За протокола.

Стенографката започна да натиска копчетата на машината.

Съдията се прокашля и каза:

— В момента е към десет и половина в сряда сутринта, обвинението е призовало всичките си свидетели с изключение на Боби Ескобар, който не е тук и явно не може да бъде намерен. Съгласен ли сте, господин Хоугън?

Джак Хоугън не стана. Седеше видимо гневен и безпомощен, но явно примирен с поражението.

— Да, господин съдия, изглежда, е така.

— Господин Нанс?

— Господин съдия, от името на обвиняемия Пийт Дъфи настоявам да обявите процеса за невалиден, тъй като прокурорът, господин Хоугън, обеща във встъпителната си реч показанията на свидетел, които ще опровергаят нашата теза, свидетел, който ще предреши изхода на делото. Съдебните заседатели имаха всички основания да му повярват, всъщност всички му повярвахме. От понеделник сутринта съдебните заседатели очакват прокуратурата да доведе този свидетел в съда, а сега се оказва, че това няма да се случи. Което е ужасно несправедливо към обвиняемия и е безспорно основание процесът да бъде анулиран.

— Господин Хоугън?

— Да не прибързваме, господин съдия. Според мен положението може да бъде обяснено на съдебните заседатели и те може да бъдат инструктирани да пренебрегнат твърдението от встъпителната ми реч. С радост ще се извиня и ще обясня действията си. Всичко е изпълнено добросъвестно. Представили сме предостатъчно доказателства, за да бъде осъден обвиняемият дори без показанията на Боби Ескобар. Втори анулиран процес означава снемане на обвиненията в убийство, а това ще е несправедливост.

— Не съм склонен да се съглася, господин Хоугън — каза съдия Гантри. — Вредата е нанесена и защитата няма как да подложи свидетеля на кръстосан разпит. Струва ми се несправедливо към обвиняемия да се дава обещание за показанията на важен свидетел, а после да няма такива.

Раменете на Хоугън увиснаха и той поклати глава. Клифърд Нанс едва успя да сдържи усмивката си. Тео не можеше да повярва на късмета си — беше получил възможност да присъства на най-важния момент от най-големия съдебен процес, който помнеха по тези места. Попиваше всяка дума, без да помръдне и мускулче. Изглежда, никой не забелязваше, че и той е тук.

— Отлагам решението си за днес следобед — оповести съдия Гантри. — Издирването не е приключило, така че може да получа нова информация. Ще се съберем отново тук в два часа. Дотогава нито дума на никого. Не искам съдебните заседатели да разбират какво се случва. Срещата приключи.

Адвокатите бавно се надигнаха и се отправиха към вратата. Съдия Гантри даде знак на Джак Хоугън да остане. Когато вратата се затвори, той каза на прокурора:

— Има някаква ябълкова градина близо до Уиксбърг. Накарайте полицията веднага да я претърси.

Хоугън излезе бързо, а съдия Гантри се облегна на стола си. Погледна към Тео и каза:

— Ама че бъркотия. Какво би направил ти при това положение?

Тео се замисли. Осъзна колко самотна е тази работа, колко съдбоносни са решенията на съдията, които оказват силно влияние върху живота на толкова много хора. Когато не си мечтаеше да стане известен адвокат по наказателни дела, Тео мечтаеше да бъде мъдър и уважаван съдия. Но вече се колебаеше. В момента не искаше да е на мястото на съдия Гантри.

— Допаднаха ми думите на Джак Хоугън. Защо просто не обясните положението на съдебните заседатели и не ги оставите те да решават въз основа на показанията, които са чули? Има много улики, които сочат директно към Пийт Дъфи.

— Съгласен съм, но ако бъде осъден, той ще обжалва, а Върховният съд на този щат със сигурност ще отмени присъдата. Никой съдия не обича присъдите му да бъдат анулирани, Тео. Това ще означава, че трябва да съдим Пийт Дъфи за трети път, което не ми се струва справедливо.

— А няма ли това да ни даде време да намерим Боби Ескобар?

— Наистина ли мислиш, че той ще бъде открит?

Тео се позамисли и отговори:

— Не, господин съдия, сигурно в момента вече е на половината път до Тексас. И не го виня.

На вратата се почука силно и още преди съдия Гантри да отговори, в кабинета му влетя госпожа Марсела Буун и попита:

— Хенри, къде е Тео?

Тео скочи на крака и каза:

— Здравей, мамо.

Съдия Гантри също се изправи.

— Здравей, Марсела. С Тео тъкмо обсъждахме процеса.

— Чух, че е арестуван — каза тя.

— За какво да е арестуван? Не, той ми помага да обмисля искането за анулиране на процеса. Заповядай, седни.

Тя си пое дълбоко дъх, поклати глава невярващо или безпомощно — вероятно и двете — и най-сетне си отдъхна.