Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (22)

22

Полицията претърси три ябълкови градини близо до Уиксбърг, но не намери никого. Всеки нелегален работник в радиус от десет километра изчезна в горите. От тях не остана и следа и със сигурност нямаше следа и от Боби. На обед бяха съобщили лошата новина в полицията на Стратънбърг. Бяха се свързали с Хулио и с майка му Карола — и двамата нямаха новини от Боби. Разговаряха с шефа му — и той не знаеше нищо. Издирването приключи. Свидетелят се беше изпарил.

Тео отиде на приятен обяд с родителите си и Айк в „Папис Дели“. Баща му предложи да се върне в училището, но Тео не беше съгласен. Обясни, че съдия Гантри се нуждае от него. Беше получил строги нареждания от съда да бъде на разположение, в случай че Боби се появи.

— Няма шанс за такова нещо — отсече Айк, дъвчейки световноизвестния сандвич с пастърма.

Госпожа Буун трябваше да бъде в съда в един часа, а господин Буун, разбира се, имаше спешна работа в кантората. Тео и Айк закрачиха по главната улица, за да убият малко време, докато стане два часът, когато адвокатите отново щяха да се съберат и съдия Гантри щеше да направи немислимото — отново да анулира процеса.

По едно време Тео попита:

— Айк, замислял ли си се за паричната награда?

— Разбира се — призна Айк.

— Какво ще стане с нея?

— Не знам. От една страна, Пийт Дъфи е заловен и ще лежи няколко години за бягство. Допускам, че можем да поискаме парите, тъй като той е арестуван, съден и изпратен в затвора. От друга страна, наградата се дава на човек, осигурил информация, която да доведе до осъждането на Пийт Дъфи за убийството на Майра Дъфи. За убийство, не за бягство и укриване от правосъдието. Така че може би ще ни е трудно да си получим парите, ако процесът отново бъде анулиран.

— Значи не ни върви.

— Така изглежда. Ти мислил ли си за парите?

— От време на време.

— Е, забрави за тях.

Пред сладкарницата за сладоледен йогурт се разминаха с двама души от журито, чиито лица познаваха от залата. И двамата носеха големи кръгли значки, на които пишеше „Съдебен заседател“, та всички да знаят колко важни са тези хора и да не ги разпитват за Пийт Дъфи.

Айк искаше да пие кафе, затова се отбиха в „Гъртруд“, старо заведение на главната улица, световноизвестно със своите гофрети с ядки от пекан. Тео често се питаше дали всяко малко градче се хвали с някой специалитет, който е световноизвестен. Заведението беше пълно с хора, които Тео не познаваше, но беше виждал в съдебната зала. Изглежда, всички чакаха да стане два следобед. Само ако знаеха…

— Татко идва да закусва тук всяка сутрин. Сяда ей там, на кръглата маса, с няколко свои стари приятели, ядат препечени филийки, пият кафе и си клюкарят. Звучи доста скучно, нали?

— И аз го правех някога, Тео, преди много години, на същата маса — печално каза Айк, сякаш помнеше времена, когато това е било много по-приятно. — Но не ми липсва. Сега ми е много по-забавно да вися по баровете до късно през нощта и да играя покер със съмнителни типове. Там клюките са къде-къде по-интересни.

Тео си поръча портокалов сок и двамата с Айк убиха малко време. В един и половина телефонът му завибрира. Беше получил есемес от съдия Гантри:

Някакви новини, Тео?

Не, съжалявам.

Ела след петнайсет минути.

Добре, господин съдия.

— Беше съдия Гантри — осведоми Тео чичо си. — Иска ме в кабинета си след петнайсет минути. Виждаш ли, Айк, нуждае се от помощта ми, за да реши този много важен въпрос. Осъзнава колко съм умен и колко добре познавам закона и е решил да се облегне на мен в труден момент.

— Мислех го за по-умен.

— Той е гений, Айк. Ти самият трябва да си гений, за да разпознаеш гениалността на друг.

— И как би отсъдил ти по въпроса?

— Бих обяснил всичко на съдебните заседатели и бих продължил процеса с надеждата обвинението да представи достатъчно доказателства, така че Дъфи да бъде осъден.

— Обвинението няма достатъчно доказателства. Стана ясно още по време на първия процес. А ако сегашният не бъде анулиран веднага и ако има присъда, тя ще бъде обжалвана. От теб няма да стане добър съдия.

— Благодаря, Айк. А ти как би постъпил?

— Той няма друг избор, освен да анулира процеса. Аз така бих направил. А после бих казал на полицията да ни даде парите от наградата.

— Нали ми каза да забравя за парите.

— Вярно бе.

В един и четиридесет и пет Тео последва госпожа Харди, която го въведе в кабинета на съдия Гантри. Тя излезе и затвори вратата. Тео седна и зачака съдията да приключи телефонния си разговор. Изглеждаше изморен и разстроен. В средата на бюрото му се мъдреше недояден сандвич върху салфетка и до него имаше празна бутилка от вода. Тео разбра, че съдия Гантри не е имал лукса да излезе да обядва. Все се е намирал по някой шут, който да го разпитва за процеса.

Съдията затвори телефона и каза:

— Беше началникът на полицията в Уиксбърг, познавам го добре. Няма и следа от нашия приятел.

— Изчезнал е, господин съдия. Боби живее на тъмно като много други нелегални работници. Той умее да изчезва.

— Мислех, че родителите ти се опитват да му станат поръчители и да придвижат документите му за гражданство. Какво стана?

— Не съм сигурен, но според мен документите му заседнаха някъде във Вашингтон. Продължават да опитват, но нещата се движат много бавно. Вече ми се струва, че няма значение. Майка му в Ел Салвадор е болна и Боби си отива у дома.

— Е, той със сигурност обърка делото.

— Господин съдия, имам един въпрос. По време на първия процес, когато Боби се появи като свидетел, вие анулирахте процеса. На следващата седмица той отиде в кабинета на Джак Хоугън и направи официално изявление. Използвали са страхотен преводач, който превежда на съдебни процеси, и всичко е записано от стенограф, нали така?

— Точно така.

— Тогава защо тези показания не бъдат прочетени на съдебните заседатели? Така те ще чуят какво е казал Боби и ще можем да довършим процеса.

Съдия Гантри се усмихна и каза:

— Не е толкова лесно, Тео. Имай предвид, че когато си обвинен в престъпление, имаш право да се изправиш лице в лице с хората, които те обвиняват, и да подложиш на кръстосан разпит онези, които свидетелстват срещу теб. Пийт Дъфи нямаше тази възможност, защото адвокатите му не са присъствали, когато Боби е давал показанията си. Ако сега допусна показанията в съда, това ще бъде основание за обжалване на присъдата.

— Явно е нужна смелост, за да бъде човек справедлив, нали?

— Да, може да се каже. — Съдия Гантри погледна часовника си, намръщи се, потупа с пръсти по бюрото си, сякаш бързаше, и каза: — Е, Тео, мисля, че е време. Тук ли искаш да останеш, или ще се върнеш в училище?

— Ще остана.

— Естествено. — Съдията му посочи същия стол в ъгъла и Тео зае предишното си място. Съдия Гантри натисна едно копче на телефона си и каза: — Госпожо Харди, доведете адвокатите и прокурорите.

Вратата се отвори със замах и стаята бързо се напълни с хора, докато всички се събираха около кръглата маса. Когато стенографката беше готова, съдия Гантри каза:

— Сега е два часът следобед и издирването на Боби Ескобар е прекратено. Съдът трябва да разгледа искането за анулиране на процеса. Още нещо, господин Хоугън?

Джон Хоугън отговори неохотно:

— Не, господин съдия.

— Господин Нанс?

— Не, господин съдия.

— Добре. — Съдия Гантри си пое дълбоко дъх и каза: — Опасявам се, че нямам избор по въпроса. Би било несправедливо към обвиняемия да продължим без показанията на Боби Ескобар.

Телефонът в джоба на Тео завибрира. Той го извади, погледна го и едва не припадна.

— Почакайте, господин съдия — провикна се Тео.