Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (12)

12

Два дни по-късно голямата новина се разпространи из Стратънбърг. Пийт Дъфи нямаше да оспори екстрадирането си и пътуваше към града. В късната новинарска емисия в сряда водещата новина беше пристигането на господин Дъфи — телевизионен екип го снимаше отдалече, докато той слизаше от задната седалка на кола без обозначителни знаци и се отправяше към страничния вход на ареста. Беше с белезници, явно имаше вериги и на глезените. Носеше шапка и тъмни очила и беше обграден от полицаи. Мярнаха го само за кратко, но достатъчно, за да предизвика вълнението на Тео, който гледаше новините заедно с родителите си. Времето му за лягане отдавна беше минало, но те не обърнаха внимание на часовника, за да може той да види репортажа.

Журналистката съобщи, че според неназован източник господин Дъфи ще се яви пред съда за пръв път в петък.

Тео започна да крои планове как да пропусне училище и да отиде в съдебната зала.

— Как се чувстваш, Тео? — попита майка му.

Той сви рамене — не беше сигурен как се чувства.

— Ако не беше ти, Дъфи вече щеше да е в Южна Америка на свобода. И сигурно щеше да остане на свобода до края на живота си.

От една страна, на Тео му се искаше Дъфи да беше заминал там, но от друга, се вълнуваше, че се е върнал в града и му предстои нов процес.

— Знам, че е невинен до доказване на противното, но в момента ми е трудно да го смятам за такъв. Ако беше невинен, защо избяга?

— Трудно е, защото е безспорно виновен за бягство и укриване от правосъдието — каза госпожа Буун.

— Според Айк той ще се опита да постигне споразумение — каза Тео.

— Съмнявам се — оспори твърдението на Айк господин Буун както винаги. — Защо да се съгласява на доживотна присъда без шанс да бъде пуснат предсрочно?

— За да си спаси кожата — оспори твърдението на съпруга си госпожа Буун както винаги, поне по правните въпроси. — Чака го смъртно наказание, Уудс.

— Знам.

Журналистката направи няколко крачки и поздрави дългогодишния окръжен прокурор Джак Хоугън. Помоли го да разкрие подробности около залавянето на Дъфи във Вашингтон, но Хоугън заяви, че не може да обсъжда въпроса. В продължение на няколко секунди Тео не бе в състояние да си поеме дъх.

След това тя попита какви обвинения ще бъдат отправени на Дъфи. Същите като предишния път, отговори той. Първо, в убийство. А сега, очевидно, и в бягство. Кога щеше Дъфи да се яви в съда за пръв път? Още не е решено, поясни Хоугън, но беше ясно, че премълчава нещо. Накрая момичето му благодари и материалът приключи.

— Време е за лягане — отсече госпожа Буун и Тео се затътри нагоре по стълбите, следван по петите от кучето си.

Джъдж бързо-бързо заспа под леглото, но Тео не можеше да затвори очи. По някое време през дългата и тъмна нощ му хрумна блестяща идея. Господин Маунт искаше в края на срока да му предадат реферат от десет страници. Тео се канеше да пише за процедурите, които предшестват голямо наказателно дело. Имаше най-различни важни ходове в началните етапи, докато адвокатите се боричкаха за надмощие. Спореха за гаранцията. Подаваха искания за промяна на мястото на процеса или за провеждането му в друг град. Препираха се ожесточено за доказателствата, които са допустими или недопустими пред съда. И така нататък. Повечето хора нямаха представа от огромната работа, която се вършеше във връзка с процеса много преди той да започне.

Тео щеше да обясни всичко това в реферата си. Ако господин Маунт одобреше темата, щеше да се наложи Тео да прекара много време в съда.

Колкото повече обмисляше идеята си, толкова по-блестяща му се струваше тя.

Господин Маунт хареса идеята. Тео беше толкова въодушевен от нея, че не беше възможно да я отхвърли. Това се случи в четвъртък. В петък Тео го осведоми, че трябва да бъде в залата на петнайсети за първото явяване пред съда на Пийт Дъфи след завръщането му в Стратънбърг. А за да стане това, трябваше да бъде освободен от часа по физическо възпитание с господин Тайлър и от занималнята. Наложи се няколко минути да поспори с господин Маунт, преди да успее да го убеди. В крайна сметка беше петък следобед, когато Тео и бездруго често се освобождаваше от занималня. Имаше астма и при нужда се възползваше от нея.

И така, в един и десет Тео и Айк седяха в съдебната зала, която жужеше превъзбудено, защото още много други любопитни хора бяха дошли да видят господин Дъфи. Тео познаваше повечето пристави и чиновници. Присъстваха обичайните отегчени адвокати, които се навъртаха в съда и не правеха почти нищо друго, освен да си придават важност. Имаше поне трима репортери и неколцина полицаи, дошли в свободното си време. На масата на защитата господин Клифърд Нанс си бъбреше с още двама адвокати. На масата на обвинението господин Джак Хоугън и екипът му четяха някакви документи, които сигурно представляваха известна трудност, ако се съдеше по свъсените им физиономии.

Отвори се врата и двама едри полицаи влязоха в съдебната зала. Зад тях беше Пийт Дъфи, облечен в оранжев гащеризон, с белезници на китките и верига на краката. Всички разговори секнаха и хората го зяпнаха невярващо. Но наистина беше той. Заловен! Богаташът със скъпи костюми и самоуверено поведение, пропаднал до най-обикновен арестант в градския затвор. Красивият и елегантен господин сега имаше вид на отрепка със зле изрусената си коса и небръснатото си лице.

Полицаите бързо свалиха белезниците му. Той разтърка китките си, докато го водеха към стол на масата на защитата. Клифърд Нанс се приведе и му каза нещо. Дъфи огледа залата с налудничав поглед, стъписан от многобройните зрители. Изглеждаше уплашен и объркан, сякаш не вярваше, че се е върнал.

На първия ред зад преградата, където седяха зрителите, Тео мярна Омар Чийп, един от хората на Дъфи.

Приставът призова за ред и всички се изправиха, когато съдия Хенри Гантри се появи от вратата в дъното на залата. Той удари чукчето си и всички седнаха. Без да губи време, съдията погледна към обвиняемия и каза:

— Приближете се, моля.

Дъфи стана и направи няколко крачки към подиума. Погледна нагоре. Съдия Гантри погледна надолу. Клифърд Нанс излезе напред и застана до клиента си.

— Вие ли сте Пийт Дъфи? — попита съдията.

— Да, аз съм.

— Добре дошли у дома.

— Благодаря.

— Господин Клифърд Нанс все още ли е вашият адвокат?

— Да.

— Обвинението към вас е същото — убийството на съпругата ви госпожа Майра Дъфи. Разбирате ли?

— Да.

— Как пледирате — виновен или невинен?

— Невинен, господин съдия.

— Освен това сте обвинен в бягство от правосъдието. Обсъдихте ли това обвинение с адвоката си?

— Да, господин съдия.

— Как ще пледирате?

— Невинен.

— Благодаря ви, можете да седнете.

Дъфи и Нанс седнаха на масата си. Съдия Гантри заяви, че иска да се действа възможно най-бързо, че няма да допусне протакане и от двете страни и че е готов да насрочи дата за процеса. Клифърд Нанс спомена възможността за изслушване по въпроса за гаранцията, но съдия Гантри го отряза. Не, господин Дъфи щял да прекара дните и нощите преди процеса си в ареста. Нямало възможност за освобождаване под гаранция.

Нанс, изглежда, очакваше да се случи точно това. Както и всички останали. Адвокатите сновяха напред-назад и спореха колко време им е нужно, за да се подготвят.

Тео прошепна на Айк:

— Нали каза, че този път Дъфи няма да може да си позволи да наеме Нанс?

— Всичко е възможно — отвърна шепнешком Айк. — Хората си мислят, че Дъфи е разорен, но пък той може да е скътал малко пари. Или пък Нанс се е съгласил на по-нисък хонорар, за да участва в делото. Знам ли?

Айк често скалъпваше смахнати теории, напълно непотвърдени. Тео подозираше, че той прекалено много клюкарства с пенсионираните си приятелчета, които до един бяха доста възрастни и склонни да разсъждават, без да разполагат с факти.

Тео просто внимаваше. Беше се смъкнал на седалката и се беше привел зад човека отпред. Не искаше да среща погледа на Пийт Дъфи. Да, той беше в ареста и сигурно вече беше безвреден, но Тео искаше да стои на разстояние. Миналата събота се бяха погледнали в очите на летището във Вашингтон и Дъфи можеше да си го спомни. Разбира се, тогава Тео беше дегизиран донякъде. Беше обсъдил въпроса с Айк, но чичо му не се плашеше лесно.

Тук беше и Омар Чийп, съмнителен тип, за когото се знаеше, че се навърта край кантората на Клифърд Нанс и му върши мръсната работа. Той пък си имаше дружка — Пако. И двамата бяха гангстери.

След края на изслушването Тео можеше да избира между две неща: да яхне велосипеда си и да се върне в клас или да предложи на Айк да хапнат по един сладоледен йогурт в „Гъфс“. Знаеше, че чичо му никога не би му отказал и с удоволствие би го почерпил.

Тео си поръча обичайното — шоколадов йогурт, поръсен обилно с натрошени бисквитки „Орео“. Айк си взе малък сладолед с вкус на манго и черно кафе.

— Искам да те попитам нещо, Айк — каза Тео и налапа препълнена лъжица йогурт.

— Не се и съмнявам — отвърна Айк. — Ти винаги имаш въпроси.

— Доколкото разбирам процедурата, преди процеса от двете страни се иска да представят списък на свидетелите си. Нали така?

— Да. Списъкът включва не само имената на свидетелите, а и кратко резюме на показанията им.

— Значи самоличността на Боби Ескобар ще стане известна на Дъфи и на адвокатите му. Ще научат, че обвинението разполага със свидетел, който ще каже, че е видял Дъфи да се втурва в дома си по времето, когато съпругата му е била удушена, нали така?

— Обикновено да.

— Обикновено ли? Има ли изключения от правилото?

— Така ми се струва. Доколкото си спомням от времето си в окопите, обвинението може да помоли съдията да не разкрива името на някой свидетел, ако въпросният свидетел се нуждае от закрила. Това е последица от много от старите дела на мафията, в които основният свидетел срещу мафиотски лидер е доносник от организацията. Разкриели ли самоличността му, най-вероятно било да го намерят на дъното на някое езеро с бетонни ботуши.

— Има логика.

— Обзалагам се, че Джак Хоугън и полицията ще направят всичко по силите си да пазят в тайна самоличността на Боби до последния момент.

— И аз се надявам. Видях онзи гадняр Омар Чийп в съдебната зала. Сигурен съм, че и Пако се спотайва някъде. Ако разберат за Боби, ще стане опасно.

— Не бих се тревожил излишно, Тео. Хоугън знае, че без Боби обвинението му издиша. Нали помниш първия процес? Нямаше солидни доказателства и Дъфи щеше да бъде оправдан. Хоугън и полицията ще пазят момчето.

— Според теб трябва ли да го предупредя?

— Не, мисля, че направи достатъчно. Положението е опасно и ти трябва да стоиш настрана, ясно?

— Да, струва ми се.

Айк се пресегна и стисна китката на Тео.

— Чуй ме! — каза той със строго изражение. — Не се бъркай, ясно? Не е твоя работа.

— Е, донякъде е моя. Боби Ескобар нямаше да бъде замесен, ако не бях убедил братовчед му Хулио, че той трябва да свидетелства. И нямаше да водим този разговор, ако не бях забелязал Дъфи в метрото.

— Така е. Направи много да се стигне до тук. А сега се оттегли. Напиши си реферата. Ще наблюдаваме процеса и ще се надяваме справедливостта да възтържествува. Просто стой настрана, ясно? — Айк пусна китката му.

— Ясно — неохотно каза Тео.

— А сега е време да се връщаш в училище.

— Не трябва, Айк. Петък следобед е, а седмицата беше тежка.

— Тежка седмица. Говориш като бачкатор, който се е бъхтил четиридесет часа в някоя фабрика.

— Виж какво, Айк, дори начинаещите адвокати имат тежки седмици.