Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (17)

17

Месец по-рано самоличността на Боби Ескобар беше разкрита по време на изслушване на закрити врата пред съдия Гантри. Джак Хоугън беше запазил името му в тайна до последния възможен момент, но безмилостните процедурни правила изискваха всички свидетели да бъдат назовани преди процеса. Съдия Гантри изнесе строга лекция: всеки непозволен контакт с Боби ще доведе до строги наказания. Опитът за подкупването на свидетел бе престъпление, при това сериозно, и съдия Гантри нямаше да се поколебае да накаже онзи, който се опита да го заплаши. Коментарите на съдията бяха насочени предимно към Клифърд Нанс и неговия екип от защитници и в един момент Нанс беше възразил с думите:

— Господин съдия, с цялото ми уважение, вие, изглежда, намеквате, че насърчаваме престъпна дейност. Намирам това за оскърбително.

На което съдия Гантри бе отговорил:

— Приемайте го както искате, господин Нанс, но никой да не е посмял да обели и дума пред това момче, ясно? Ще следя положението му отблизо.

Полицията премести Боби на тайно място и му осигури денонощна охрана. Разрешиха му само ограничен достъп до приятелите и роднините му. Той ходеше на работа на голф игрището всеки ден, придружаван от цивилен полицай.

Почти цяла седмица беше нужна на Тео, докато разбере къде се намира Боби. Хулио го издаде един ден по време на междучасието. Каза, че бил още по-уплашен и му се искало изобщо да не си е признавал какво е видял. Много тъгувал за дома си и се тревожел за майка си в Ел Салвадор. Била болна и искала той да се прибере у дома. Заплашвал да потъне в широката нелегална мрежа, с чиято помощ изобщо беше стигнал до Стратънбърг. Искало му се изобщо да не си е намирал работа на игрището. Тео насърчаваше Хулио да убеди братовчед си да прояви твърдост, да бъде смел и така нататък, но дори Хулио се колебаеше относно участието на Боби. Каза, че на Тео му е лесно да вярва, че постъпва правилно и в името на американската справедливост. Но не разбирал какво е да живееш незаконно, нежелан, постоянно уплашен, без да владееш езика и с неизменното опасение, че ще те арестуват и депортират. Боби не вярвал на полицаите, защото те много често приклещвали нелегално пребиваващи и им слагали белезници. Разбира се, сега се държали добре с него, ама след процеса?

Докато гледаше Джак Хоугън и слушаше как подхвърлят името на Боби из съдебната зала, Тео също изпитваше опасения. Той беше отговорен за откриването на Боби и за участието му. А сега положението щеше да се влоши.

Когато приставът призова за тишина, съдия Гантри каза:

— Господин Нанс, можете да произнесете встъпителната си реч от името на защитата.

Нанс се изправи важно и прекоси залата по посока ложата на съдебните заседатели. Както обикновено, започна с гръм и трясък. Високо и драматично оповести:

— Боби Ескобар е престъпник. Той е нарушил законите на тази велика страна, като е преминал нелегално границата в търсене на икономически облаги. Работи тук незаконно, докато много други граждани остават без работа. Храни се три пъти дневно, а десет милиона американски деца си лягат гладни всяка нощ. Има покрив над главата си, докато половин милион американци са бездомни. Когато е болен, има право да отиде в болницата и да получи отлични здравни грижи благодарение на данъкоплатците. — Нанс замълча и се приближи към другия край на ложата на съдебните заседатели. Обходи ги с поглед и продължи: — Защо не е в ареста? Защо не е депортиран в Ел Салвадор? Отговорът, госпожи и господа, е: защото Боби Ескобар е сключил сделка с полицията и с прокуратурата. Той е открил начин да остане в страната и не само да остане, но и да живее тук без страх, че ще го арестуват. Той стана най-важният свидетел по това дело. Ще застане на свидетелското място и когато го направи, ще каже всичко, което полицията и прокуратурата поискат от него. А след като даде показания, няма да бъде арестуван, нито депортиран. Защо? Защото е сключил споразумение. В замяна на фалшивите му показания срещу моя клиент, господин Пийт Дъфи, той ще се радва на различно отношение от това към останалите нелегални имигранти. Ще получи специален статут — имунитет. Ще се ползва със закрилата на полицията и прокуратурата, докато те се мъчат да му уредят разрешение за работа и дори зелена карта. Кой знае, може дори да са му обещали да го направят американски гражданин по бързата процедура. — Поредната пауза, докато Нанс мине към другия край на ложата. Всички съдебни заседатели го наблюдаваха внимателно. Той разпери ръце и каза: — Госпожи и господа, нека не допуснем да ни заблуждава един отчаян човек. Боби Ескобар е готов да каже всичко, за да избегне евентуално съдебно преследване. Всичко, за да остане в страната.

Адвокатът се взря в лицето на всеки съдебен заседател поотделно и бавно се върна на масата на защитата.

Това беше! Най-кратката встъпителна реч в историята на американското право.

На обяд в „Папис Дели“ Айк каза:

— Блестящо, просто блестящо. Той се насочи към най-силния коз на обвинението и срина благонадеждността на Боби Ескобар.

Тео, който усещаше топка в корема си, откакто Клифърд Нанс беше седнал на мястото си, попита:

— Мислиш ли, че съдебните заседатели ще повярват, че Боби лъже?

— Да, мисля. Клифърд Нанс ще го съсипе на кръстосания разпит. Съдебните заседатели вече са подозрителни. Тео, разбери, че имиграцията е изключително наболял проблем в тази страна. Според експертите, ние като нация сме разделени на две по въпроса за нелегалните работници. От една страна, мнозина разбират, че тези хора работят предимно неща, които никой друг не иска да върши. Но от друга страна, има хиляди бизнесмени, които не могат да се конкурират с ниските надници на незаконните. Сигурно повечето съдебни заседатели познават някой, който е изгубил бизнеса си, защото отказва да наема работници на черно. Който е устоял на изкушението да заобиколи закона и е платил прескъпо, като е закрил фирмата си. Нелегалните получават парите си в брой и често печелят доста по-малко от минималната надница. Много гняв е насочен към хора като Боби Ескобар.

— Но голф игрището в „Уейвърли Крийк“ е едно от най-хубавите в града. Защо ще наемат нелегални работници?

— За да пестят пари, много пари. Освен това, Тео, те невинаги знаят. Правят се много фалшиви документи. Някои работодатели не задават въпроси. Често собственикът на бизнеса наема по-малка компания за мръсната работа и си затваря очите. В случая с Боби твърде вероятно е той да работи за някоя малка озеленителна фирма, която има договор с голф игрището. Това е тъмна област и доказателства се намират трудно. По-лесно е просто да пренебрегнеш някои неща и да спестиш пари.

Тео, който не беше докоснал сандвича си, попита:

— Добре, а какво става, когато заловят работодател, който наема работници на черно?

— Съсипват го, плаща голяма глоба. Но това рядко се случва. Има твърде много работници и твърде много работодатели, склонни да плащат в брой и да ползват евтина работна ръка. Яж си обяда.

— Не съм толкова гладен. Даже малко ми е лошо. Иска ми се да не бях забърквал Боби в тази каша.

— Тази каша е започнала, когато Пийт Дъфи е убил жена си. Вината не е нито твоя, нито моя, нито на Боби. Едно престъпление често увлича невинни хора, които биха предпочели да не са замесени. Винаги става така. Ако свидетелите се страхуват да дават показания, много престъпления ще останат неразкрити.

Тео отхапа от сандвича си, но всъщност изобщо нямаше апетит.

Следобедното заседание започна и Джак Хоугън призова първия свидетел на обвинението. Жената се казваше Емили Грийн и беше по-малката сестра на Майра Дъфи. След като се закле, тя зае свидетелското място и се опита да се усмихне на съдебните заседатели. Беше видимо напрегната, както става с много хора, когато застанат на това място. Джак Хоугън бавно я преведе през събитията от онзи ден, в който беше намерила сестра си мъртва. Трябвало да се срещнат за обяд, но понеже Майра не се появила, Емили започнала да й звъни. Никой не вдигнал и тя заподозряла, че нещо не е наред, защото сестра й не се разделяла и за миг с мобилния си. Емили бързо се отправила към къщата на семейство Дъфи в „Уейвърли Крийк“, където заварила входната врата открехната. Влязла вътре и се натъкнала на Майра, просната на килима в дневната. Отначало Емили помислила, че Майра просто е припаднала или е получила инфаркт. Проверила пулса й и когато разбрала, че е мъртва, изпаднала в паника и позвънила на 911. Докато разказваше, свидетелката се разчувства, но успя да запази самообладание.

Клифърд Нанс се изправи и оповести, че няма въпроси. Освободиха Емили Грийн и тя седна на първия ред зад масата на обвинението.

Джак Хоугън призова следващия си свидетел, разследващия полицай Томас Кроун. След няколко предварителни въпроса Кроун описа местопрестъплението. На екрана показаха голяма снимка и съдебните заседатели отново видяха Майра Дъфи, както е била намерена на килима. Беше облечена с красива рокля и още беше с обувки на висок ток. Хоугън и Кроун обясниха всяка подробност от снимката. После показаха шията й в близък план и полицаят обясни, че още когато огледал тялото за пръв път, забелязал червенина и лека подутина от двете страни на врата, непосредствено под челюстта. Веднага заподозрял, че става дума за удушаване, и отворил дясното око на Майра Дъфи. Било напълно червено и веднага разбрал, че става дума за убийство.

На други снимки показаха шкафчетата и чекмеджетата, които убиецът беше отварял, и вещите, които беше разхвърлял, в опит да създаде представа, че става дума за обир, който впоследствие е прераснал в убийство. Липсваха няколко старинни часовника на Пийт Дъфи, три пистолета от колекцията му и няколко бижута на Майра. Предметите така и не бяха открити. Имаше снимка и на входната врата, тази откъм задния двор, която беше намерена затворена, но не заключена, а панелът на алармата до нея показваше режим „стендбай“. Хоугън използваше направена от въздуха снимка, докато разпитваше Кроун, за да може съдебните заседатели да получат ясна представа за дома на Дъфи и за близостта му до шестия феъруей на голф игрището. На други снимки се виждаха фасадата и страничната стена на къщата, уединени и засенчени от дървета — целта беше да стане ясно, че мястото е много изолирано. Бяха снети отпечатъци от вратите, бравите, прозорците, шкафовете, чекмеджетата, кутиите за бижута и старинната махагонова кутия, където господин Дъфи държеше часовниците си. Имаше отпечатъци само на семейство Дъфи и на тяхната икономка, което можеше да се очаква, защото те живееха или работеха там. Липсата на други отпечатъци доказваше, че или убиецът е носел ръкавици и е бил много предпазлив, или че това е дело на Пийт Дъфи. Икономката не била на работа през онзи ден и имаше солидно алиби.

Когато приключиха със снимките, Джак Хоугън показа карта на „Уейвърли Крийк“ и заедно с Кроун описаха местоположението на дома на Дъфи, на трите голф игрища, на сградата на клуба и така нататък. Според компютърния архив на игрището Пийт Дъфи дошъл сам в единайсет сутринта. Времето не било хубаво и на трите игрища имало съвсем малко хора. Той се придвижвал със собствена количка, не ходел пеша по игрището, което според изчисленията означавало, че се е намирал на четвъртата или петата дупка по времето на смъртта на жена си. С количка като неговата човек можеше да измине разстоянието от четвъртата или петата дупка до дома на Дъфи за около осем минути.

Доколкото полицията беше успяла да установи, никой не беше виждал Пийт Дъфи да напуска забързан игрището, за да се прибере у дома. Никой не го беше виждал да се връща обратно. Нито пък някакъв друг човек беше забелязан да влиза или излиза от дома на Дъфи. Нито един съсед не беше зървал чуждо превозно средство до къщата, но все пак в „Уейвърли Крийк“ се очакваше да има уединение. Там обитателите живееха зад затворени порти, а съседите не бяха свикнали да наблюдават улиците. Като цяло била съвсем спокойна сутрин без никакви специални събития — разбира се, докато не се появила Емили Грийн.

Кроун даде показания, че той и екипът му са били в къщата почти десет часа. Бил там, когато Пийт Дъфи влетял вътре към два и половина и видял жена си на пода. Изглеждал изумен и съсипан.

Като всеки добър прокурор Джак Хоугън действаше бавно и методично, но започна да повтаря въпроси, които целяха едни и същи отговори. Два часа по-късно Клифърд Нанс започна да възразява, но съдия Гантри не бързаше. Когато Хоугън най-сетне каза: „Нямам повече въпроси“, съдията обяви петнайсетминутна почивка.

На Тео никак не му се искаше да признае, но започна да му доскучава. Беше почти четири часът и занятията в училище бяха приключили. Искаше му се да намери Хулио и да се увери, че Боби е добре, но знаеше, че това няма да стане. Боби беше под охрана и Хулио нямаше връзка с него.

— На мен ми стига за днес — каза Айк. — Ти ще останеш ли?

Разбира се, Айк щеше да има удоволствието да наблюдава целия процес, а Тео разполагаше с ограничено време.

— Май да. Кой е следващият свидетел?

— Първо Клифърд Нанс ще се пробва с ченгето Кроун. Не съм сигурен, че ще изкопчи много, но ще се опита да го опровергае.

— Може да се окаже забавно. Ще остана. До утре.

Айк го потупа по коляното и си тръгна. На Тео му се искаше да извади телефона си и да изпрати есемес на господин Маунт, но не се осмели. В залата на съдия Гантри всеки, който използваше мобилен телефон, биваше изведен навън, не беше допускан обратно и му налагаха глоба от сто долара. Дори Тео не би успял да се измъкне от такава каша. Телефонът остана в джоба му.

Клифърд Нанс започна кръстосания разпит на Кроун с няколко прости въпроса. Най-напред установи, че Майра Дъфи е била висока метър и седемдесет и е тежала шейсет килограма по времето на смъртта си. Била е на четиридесет и шест години, здрава и в добра форма и не е имала физически недъзи, доколкото беше известно на Кроун. Често играела тенис, от време на време тичала и много сериозно се занимавала с йога. Пийт Дъфи бил три години по-голям, десет сантиметра по-висок и тежал седемдесет и девет килограма. Според собствените му твърдения не правел много физически упражнения и пушел по две кутии цигари дневно. С други думи, Майра не била дребна жена, а той не бил едър мъж. Освен това тя била в по-добра форма от него.

Основателно ли беше да се смята, че Пийт Дъфи би могъл да сграбчи жена си, да стисне шията й с ръце и да я удуши, без да има никакви следи от борба? Тя нямаше счупени нокти, които да издават, че се е съпротивлявала. Той пък нямаше драскотини по ръцете, дланите или лицето си, които да говорят за отчаяна борба.

Да, основателно било, поясни полицаят. Първо, тя го познавала и му имала доверие, поради което той можел да се доближи до нея, без да я разтревожи. Ако застанел зад нея, хванел шията й с две ръце и стиснел силно само за няколко секунди, тя щяла да изпадне в безсъзнание. Ако продължал да стиска, тя щяла да умре до четири минути.

Удушаването с ръце било разпространен начин за извършване на битово убийство, поясни Кроун.

Нанс настръхна при тези негови думи и го попита колко такива убийства е разследвал. А когато Кроун не си спомни за друго, Нанс го нападна като неблагонадежден свидетел, който говори излишно много. Кръстосаният разпит започна главоломно да се проваля, когато двамата мъже се разгневиха и започнаха да се прекъсват взаимно. Съдия Гантри изръмжа и на двамата и се опита да успокои положението, но стълкновението продължи.

Нанс продължи да притиска полицая и той призна, че не е лекар и няма медицинска подготовка. Призна и че не е сигурен как убиецът е сграбчил жертвата и я е удушил. А също и че Пийт Дъфи не е бил прегледан сериозно за драскотини и следи от нокти. Знаел, че носел две ръкавици за голф, и вероятно това предпазило ръцете му от нейните усилия да се откопчи.

— Вероятно! — гръмогласно възкликна Нанс. — Вероятно това, вероятно онова! Ами ако еди-какво си… Да предположим, че… Вие изобщо сигурен ли сте в нещо?

Колкото по-дълго спореха, толкова по-зле се представяше полицаят, а Нанс бележеше точки, като опровергаваше показанията му. След едночасов безмилостен разпит Нанс заяви, че е приключил. Съдия Гантри сложи край на днешното заседание. Всички се нуждаеха от почивка.