Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (14)

14

Тео си тръгваше от училище в сряда следобед, когато приятелят му Уди го спря до стойката за велосипеди. Уди беше видимо притеснен.

— Ей, Тео, ти нали познаваш съдията в Съда за животни?

Въпросът имаше подтекст и Тео веднага се зачуди каква пакост е намислил Уди. Беше свястно хлапе, Тео го харесваше и му имаше доверие, но семейството му беше простовато, а Уди постоянно се забъркваше в неприятности или беше на крачка от тях.

— Разбира се. За какво става дума?

— Ами — каза Уди и се озърна, все едно полицията можеше да ги подслушва. — Трябва да се явя в съда утре следобед. С брат ми Еван сме обвинени в нещо.

Тео бавно слезе от колелото си, ритна стойката, за да го подпре, и попита:

— Добре. В какво сте обвинени?

— Майка ми и мъжът й не знаят за това, Тео, и аз искам да не вдигаме много шум.

Майката на Уди се беше женила няколко пъти и сегашният й съпруг пътуваше много. Баща му беше зидар, който живееше с новата си съпруга и с няколко малки деца. По-големият му брат си имаше неприятности със закона.

— Ако ти трябваше да се явиш пред съдията, щеше ли да кажеш на родителите си? — попита Уди.

— Не непременно — отговори Тео. За малко да добави, че винаги е добре да кажеш на родителите си, но самият той често пазеше тайни от своите. — Какво се е случило?

— Чувал ли си за припадащи кози?

— За припадащи кози ли?

— Да, за припадащи кози.

— Никога не съм чувал.

— Ами тя е дълга история.

 

 

Следващия следобед Тео беше с Уди и Еван в малката тясна зала на приземния етаж в съдебната палата на Стратънбърг и чакаше съдия Йек да заеме мястото си и да призове към ред в залата. Седяха на сгъваеми столове около сгъваема маса, а няколкото момчета зад тях, включително Чейс, Арън и Брандън, бяха дошли от любопитство. От другата страна на пътеката седеше гневен мъж на име Марвин Туийл. Беше фермер, облечен с работните си дрехи — избелял дочен гащеризон, карирана риза и ботуши със стоманен връх и кални токове. Зад него имаше няколко души, част от обичайните посетители на Съда за животни, които се опитваха да спасят кучетата без каишки, заловени от доста агресивната служба за контрол над безпризорните животни.

В четири следобед съдия Йек се показа от вратата в дъното и зае мястото си на съдийската маса. Както обикновено, беше облечен с джинси, каубойски ботуши и старо спортно сако. И пак както обикновено, изглеждаше отегчен от работата си. Той беше най-нископоставеният съдия в града, всъщност беше единственият съдия, който заемаше тази нещатна длъжност. Съдът за животни не се ползваше с голямо уважение. Тео обаче го обичаше, защото правилата тук бяха малко и не беше необходимо присъствието на адвокати. Всеки, включително тринайсетгодишно момче, което се мисли за адвокат, можеше да се яви от името на клиент.

— Здрасти, Тео — поздрави го съдия Йек. — Как са вашите?

— Добре са, благодаря, господин съдия.

Йек погледна лист хартия и каза:

— Така, първото дело е „Марвин Туийл срещу Еван Ламбърт“. — Погледна към фермера и попита: — Вие ли сте господин Туийл?

Той се изправи и отговори:

— Да, господин съдия.

— Добре дошли в Съда за животни. Не е нужно да ставате. Тук всичко е неформално.

Господин Туийл кимна смутено и седна. Беше видимо напрегнат и се чувстваше неловко. Съдия Йек погледна Тео.

— Предполагам, че ти представляваш братята Ламбърт.

— Да, господин съдия.

— Добре. Господин Туийл, вие сте ищецът, така че започнете пръв.

— Ами, господин съдия, трябва ли ми адвокат? Ако те имат, трябва ли да имам и аз?

— Не, господине, не и в този съд. А и Теодор Буун не е истински адвокат, още не. По-скоро е правен съветник.

— Трябва ли ми правен съветник като него?

— Не, господине, със сигурност не. Запознайте ни със случая.

Доволен и много по-спокоен, господин Туийл заразказва:

— Ами, господин съдия, имам малка ферма, южно от града и отглеждам няколко породи кози, които някои хора харесват за домашни любимци. Други ги отглеждат заради месото и кашмирената вълна. Не са типични кози. По-дребни са и изискват по-малко грижи. Наричат се миотонични кози, защото имат специфично мускулно заболяване, известно като „миотония конгенита“. Само толкова ми е известно по научната страна на въпроса, но една от проявите на болестта е, че мускулите им се схващат, когато изпаднат в паника, и тогава се сковават и падат с изпружени крака. Затова им казват припадащи кози. Всъщност не припадат истински, в съзнание са, но остават в това състояние десетина секунди. След това се изправят и всичко е наред. Просто увреждане на мускулите, не е свързано с мозъка или нещо подобно.

— Припадащи кози? — попита съдия Йек.

— Да, господин съдия. Доста са известни в света на козите.

— Е, извинете. И какво е оплакването ви?

Господин Туийл изгледа гневно Уди и Еван и продължи:

— Ами късно в понеделник следобед бях вкъщи и четях вестник, когато жена ми дойде и каза, че в кошарата на козите става нещо. Тя се намира на стотина метра зад къщата и аз се запътих натам. Когато се приближих, чух смях. Някой беше проникнал в имота ми, затова влязох в бараката за инструменти и грабнах пушката. Когато се приближих до кошарата, видях тези две момчета да дразнят животните ми. Наблюдавах ги няколко минути. Едното беше в единия край, а другото се беше облегнало на оградата и снимаше видео. Едното момче — не ги различавам — изскачаше иззад коритото за вода, пляскаше силно с ръце, крещеше на козите ми и после се кикотеше, когато те припадаха. Щом козите се изправяха, бягаха от него, а той ги гонеше и крещеше като идиот, докато приклещеше няколко, нападаше ги отново и се кикотеше, когато те припадаха.

Съдия Йек изглеждаше развеселен. Погледна към Тео и попита:

— Имаме ли това видео?

Тео кимна.

— Колко кози има в кошарата? — попита съдия Йек.

— Единайсет.

— Продължете, моля.

— После, и това вече наистина ме вбеси и положението стана сериозно, едно от момчетата запали пиратка и я хвърли към козите. Бум! Всички единайсет кози се строполиха, изпружили крака като мъртви. Момчетата си плюха на петите, но аз ги погнах. Видяха пушката ми и разбраха, че това е краят на забавленията. Имат късмет, че не ги застрелях.

— Козите изправиха ли се? — попита съдия Йек.

— Да, господин съдия, но ето неприятната част. Около един час след като прогоних момчетата и след като намерих имената и адреса им, се върнах в кошарата да проверя какво е положението. И тогава видях, че Беки е мъртва.

— Коя е Беки?

Господин Туийл взе две увеличени снимки. Подаде едната на съдията, а другата — на Тео. На снимката се виждаше бяла коза, полегнала на една страна — или припаднала, или мъртва.

— Това е Беки — каза господин Туийл и гласът му изведнъж потрепери.

Погледнаха го — очите му бяха насълзени.

— На каква възраст е Беки? — попита съдия Йек.

— Беше на четири, господин съдия. Присъствах на раждането й. Тя е може би най-сладката козичка, която съм имал. — Мъжът изтри очи с опакото на дланта си и продължи с още по-слаб глас: — Беше съвсем здрава. Държах я, защото беше добро разплодно животно. А вече я няма.

— Обвинявате Уди и Еван Ламбърт, че са убили козата ви, така ли? — попита съдия Йек.

— Тя си беше съвсем добре, когато те се появиха. Аз не карам козите си да припадат. Някои хора сигурно го правят за забавление, но не и аз. Тези момчета отначало подплашиха козите ми до смърт, а после пиратката страшно ги разстрои. Да, господин съдия, мисля, че те убиха Беки.

— Колко струва козата?

— Пазарната й цена е четиристотин долара, но за мен тя беше много по-скъпа, защото беше добро разплодно животно.

Господин Туийл вече се съвземаше.

Съдия Йек дълго мълча и накрая попита:

— Нещо друго, господин Туийл?

Той поклати глава.

— Тео.

Тео, който цяла нощ беше премислял аргументите си, а и през деня те не му излизаха от главата, започна с излагане на очевидните факти:

— Господин съдия, разбира се, клиентите ми са постъпили лошо. Имотът не е техен. Те несъмнено са били в нарушение и трябва да понесат наказание. Но не са действали предумишлено с цел да тормозят животните. Припадащите кози са известни тъкмо с това — те припадат. Господин Туийл току-що каза, че много собственици карат козите си да припадат просто за забавление. Проверете онлайн, вижте в Ютюб. Има десетки клипчета на хора, които притежават такива кози, които им крещят, показват се изневиделица с големи чадъри и така нататък, за да уплашат козите и те да направят каквото се очаква от тях — да припаднат! Това е.

— Само че клиентите ти не са собственици на козите — прекъсна го съдия Йек.

— Не, господин съдия, разбира се, че не са. Пак повтарям, не е трябвало да ходят там.

— И са заснели видео?

— Да, господине.

— Сигурно за да го качат в Ютюб.

— Да, господине.

— Носиш ли го?

— Да, господин съдия.

— Добре. Да го пуснем.

Тео знаеше, че клипът ще бъде показан, и се беше подготвил. Беше адски смешен и той смяташе да го използва с такава цел. Малко хумор, за да размекне съдия Йек и да покаже, че е безвредно да предизвикаш припадък на коза.

Свърза лаптопа си с по-големия монитор на сгъваемата масичка до съдия Йек, включи го и пусна клипа. Всички в съдебната зала вече се бяха приближили към масичката.

Какво се видя на екрана? Кошара с навес; стадо от единайсет дребни кози — някои черни, други бели, всички с големи изпъкнали очи — които просто си се мотаят. Изведнъж Еван Ламбърт изскача иззад коритото за вода, крещейки и размахвайки ръце. С викове връхлита стреснатите, нищо неподозиращи животни. Краката на няколко кози се сковават и те рухват на земята, други се разбягат, когато Еван ги погва, все още крещейки през смях като безумец. Избира си една коза и я преследва, докато тя решава, че сигурно ще е по-безопасно просто да припадне, и се катурва. Други се изправят и неистово блеят една срещу друга. Еван продължава да ги тормози, а зад камерата се чува необузданият смях на Уди.

Наистина беше смешно и повечето хора в съдебната зала прихнаха. Особено Уди, Еван, Чейс, Арън и Брандън, които изпокапаха от смях. Адвокатът Тео успя да запази сериозно изражение отчасти защото вече много пъти беше гледал видеото. Съдия Йек се забавляваше. Господин Туийл — не.

Следва миг на затишие в кошарата. Козите — вече всички на крак — се скупчват на едно място, сякаш търсят сигурност, докато Еван вади нещо от джоба си. Пиратка. Ухилва се широко срещу обектива, запалва я, хвърля я близо до разтревоженото стадо, чува се силен пукот и единайсетте животни се строполяват на земята с щръкнали като пръчки къси крачета. Еван се превива от кикот. Отново се чува смехът на Уди. Край на видеото.

Всички се отдръпнаха назад на местата си. Съдия Йек изчака залата да утихне и си пое дълбоко въздух.

— Продължи, Тео — каза той накрая.

— Бих искал Еван Ламбърт да направи изявление — каза Тео.

— Много добре.

Еван изпъна гръб и се прокашля. Беше на петнайсет, но не по-висок от по-малкия си брат. Веселието се беше изпарило и Еван беше доста неуверен.

— Господин съдия, както каза Тео, не трябваше да ходим там. Идеята беше моя. Миналата седмица гледах едно видео в Ютюб, затова с Уди започнахме да търсим припадащи кози. Проверихме в „Жълтите страници“ и намерихме ферми за кози, после открихме тази на господин Туийл. Искахме само да видим дали козите наистина припадат. Нали знаете — не бива да вярваш на всичко в интернет. Така че, просто се забавлявахме. Това е.

— Качихте ли видеото онлайн? — попита съдия Йек.

— Не. Господин Туийл ни предупреди, че ще ни застреля, ако го качим.

— И ще го направя! — изръмжа фермерът от няма и три метра.

— Достатъчно — предупреди съдия Йек. — Тео.

— Господин съдия, бих искал клиентът ми Уди Ламбърт също да направи изявление.

Уди се държа по-наперено от брат си и всъщност не се разкайваше искрено. Тео го беше предупредил, че дръзките приказки ще навредят на каузата им. Няколко пъти го беше посъветвал: дръж се така, все едно искрено съжаляваш.

— Ами, да, наистина съжаляваме. Не искахме да навредим на никого, нито пък на козите. Господин съдия, знаете ли, че в Тенеси всяка година има празник на припадащите кози? Кълна се. Хората водят козите си там и цели три дни ги карат да припадат. Мисля дори, че раздават награди. Така че постъпката ни не е толкова лоша. Но съм съгласен, че сбъркахме.

— Ами Беки? — попита съдията.

— Коя?

— Мъртвата коза.

— А, тя ли — отговори Уди. — Вижте, господин съдия, когато си тръгнахме, след като си поговорихме дълго с господин Туийл, всички кози си бяха живи и здрави. Не сме убили никоя. Ако някое животно е умряло по-късно, не виждам защо трябва да обвиняват нас.

— Докарахте й инфаркт — каза господин Туийл. — С абсолютна сигурност.

— Няма друг начин да бъде доказано това, господин съдия — намеси се Тео, — освен с аутопсия. Това е единственият начин да бъде установена причината за смъртта на животното.

— Искаш да се направи аутопсия на коза? — попита съдия Йек, извил вежди максимално нагоре.

— Не съм казал това, господин съдия. Аутопсията би струвала повече от козата.

Съдия Йек почеса брадата си и, изглежда, потъна в дълбок размисъл. След кратка пауза каза:

— Трябва да признаеш, Тео, че положението е доста подозрително. Козите са си били добре, преди пиратката да ги стресне и те да се строполят на земята.

— Само са припаднали, господин съдия, после са се изправили и са забравили случилото се.

— Откъде знаеш, че са го забравили?

— Ами, да, всъщност не знам.

— Внимавай какво казваш, Тео — назидателно го посъветва съдия Йек. — Адвокатите нерядко преувеличават аргументите си.

— Извинете, господин съдия, но обвинението към клиентите ми, че са убили коза, също е прекалено. Във вашия съд убийството на селскостопанско животно е престъпление, което се наказва с до пет години затвор. Наистина ли мислите, че Уди и Еван заслужават пет години затвор?

Уди го изгледа ядосано: Трябваше ли да повдигаш въпроса?

А в погледа на Еван прочете: Браво бе, страхотен адвокат си!

Съдия Йек погледна към господин Туийл и го попита:

— Искате ли тези момчета да влязат в затвора?

— И още как! — изстреля господин Туийл в отговор.

Съдия Йек погледна към братята Ламбърт и попита:

— Родителите ви знаят ли за това?

И двамата поклатиха енергично глава. Не.

— Не искаме родителите ни да научат — каза Еван. — Имат си достатъчно проблеми.

Съдия Йек си нахвърли някакви бележки. Залата притихна, сякаш всички бяха затаили дъх. Тео беше идвал тук много пъти и знаеше, че съдията търси компромисно решение и че ще оцени, ако някой му помогне.

— Господин съдия, ако нямате нищо против, може ли да предложа решение? — обади се той.

— Разбира се, Тео.

— Струва ми се крайно да говорим за затвор. Клиентите ми са ученици и няма да има никаква полза от престоя им в затвора. А тъй като родителите им не са замесени и нямат пари да платят глоба за навлизането в частен имот, клиентите ми биха могли да бъдат осъдени на няколко часа работа във фермата на господин Туийл.

— Не ги искам във фермата си — изломоти господин Туийл. — Козите ми ще пострадат необратимо.

Тео погледна към Уди и той се изправи, както беше инструктиран.

— Господин Туийл, с брат ми много съжаляваме за случилото се. Нямахме право да влизаме в имота ви и си даваме сметка за това. Просто се забавлявахме, не искахме да навредим. Поднасяме извиненията си и сме готови да направим каквото поискате, за да ви компенсираме.

Искрените извинения имаха голяма тежест в съдебната зала на съдия Йек.

Господин Туийл беше добродушен човек с голямо сърце. Как ще гледаш припадащи кози, ако не гледаш великодушно на света? Изражението му обаче остана строго, а очите му — забодени в пода. Уди седна.

Съдия Йек погледна господин Туийл и попита:

— Колко голяма е фермата ви?

— Двеста акра.

— Аз съм отраснал във ферма и знам, че все има храсти за сечене, дърва за цепене. Със сигурност ще намерите някаква работа на тези момчета, нещо за вършене далече от кошарата на козите.

Господин Туийл закима и почти се усмихна, сякаш се беше сетил за неприятна работа във фермата, отлагана с години.

— Да, струва ми се.

— Ето какво ще направим — отсече съдия Йек. — Обявявам и двамата за виновни за незаконно проникване в частен имот, но това няма да бъде отразено в съдебния архив. И тъй като нямате пари, не присъждам глоба. Осъждам ви на по двайсет часа труд във фермата на господин Туийл през следващия месец. Ако не се явите или не изпълните каквото ви каже, ще се видим отново тук и тогава няма да съм в добро настроение. И да не сте припарили до козите. Съгласен ли сте, господин Туийл?

— Да, струва ми се.

— Въпроси, Тео?

— Не, господин съдия.

— Много добре. Следващото дело.