Джон Гришам
Теодор Буун — Беглецът (16)

16

В осем и половина Тео седеше на бюрото си в класната стая на господин Маунт, наблюдаваше как минутната стрелка бавно се придвижва по кръга и чакаше първия за деня звънец. Беше пристигнал рано и безуспешно се беше опитал да убеди господин Маунт да се отправи незабавно към кабинета на госпожа Гладуел и да настоява Теодор Буун да бъде освободен от часа на класния, за да се втурне към съдебната палата, където залата със сигурност вече беше претъпкана. Господин Маунт беше на мнение, че достатъчно е обезпокоил госпожа Гладуел. Потърпи, Тео.

Звънецът най-сетне прозвуча и класът се успокои. Арън вдигна ръка и каза:

— Според мен не е честно Тео да гледа процеса днес, а ние не. Какви са тия привилегии?

Господин Маунт не беше в настроение за спорове.

— Няма никакви привилегии, Арън — отговори той. — Тео ще наблюдава процеса днес и утре ще представи резюме в часа по „Държава и право“. Ако не ти харесва, довечера можеш да напишеш доклад от три страници относно презумпцията за невинност и утре да ни го прочетеш.

Така коментарите и въпросите на Арън секнаха.

— Тео, можеш да тръгваш. Пропускът ти е при госпожица Глория.

Уди и още двама клоуни задюдюкаха и засъскаха, докато Тео изхвърчаше от стаята. Госпожица Глория работеше на рецепцията и си въобразяваше, че контролира цялото училище. Работата й беше неблагодарна — трябваше да се занимава с болни ученици и със здрави ученици, които се преструват на болни, с ядосани родители, с преуморени учители и със строг началник (госпожа Гладуел), изобщо с най-различни стресирани хора, но въпреки това тя съумяваше да задържи усмивката на лицето си. Тео два пъти й беше давал безплатни правни съвети и с радост би го направил отново, защото госпожица Глория имаше властта да го пуска да се измъква тайно от училище. Тя можеше да му потрябва по-късно през седмицата, но днес поне имаше официално разрешение за ранното си излизане. Подаде му официален пропуск, който щеше да го предпази от досадните инспектори, които често обикаляха града и търсеха избягали от училище деца. Два пъти бяха заловили Тео, но той и двата пъти беше успял да избегне неприятностите. Яхна колелото си и отпраши към центъра на града. Процесът щеше да започне точно в девет, а съдия Гантри държеше на строга дисциплина в съдебната си зала. Тео не се съмняваше, че всички места ще бъдат заети. Два телевизионни екипа бяха поставили камерите си пред съдебната палата и наоколо им се беше събрала малка тълпа. Тео спря доста далече от тях и привърза колелото си към една стойка. Влезе през страничен вход и хукна нагоре по тясно стълбище, което използваха рядко. Поздрави чиновничка в един кабинет, където пазеха нотариалните актове, но без да забавя ход. Закриволичи между няколко по-малки кабинета, размени две-три думи с друг чиновник и намери тъмен коридор, който водеше до стаичката, където щяха да заседават съдебните заседатели. Отвори следващата по-голяма врата със затаен дъх и надникна в залата. Както можеше да се очаква, там вече се беше събрала навалица, която жужеше в напрегнато очакване. Айк му махна и Тео успя да се настани на тясното място до чичо си. Седяха на третия ред зад масата на господин Джак Хоугън и екипа му от прокурори, които се подготвяха за началото на процеса.

В другия край на залата Пийт Дъфи седеше на масата на защитата заедно с Клифърд Нанс и още един адвокат. За краткото време, което бе прекарал в ареста, изрусената му коса беше възвърнала нормалния си цвят — черна, но много по-прошарена от предишния път. Носеше тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка и като нищо можеше да мине за поредния адвокат.

— Някакви проблеми? — попита Айк.

— Не. Нашите промениха решението си днес сутринта.

— Не се учудвам.

— Ти ли говори с тях?

Айк се усмихна и не каза нищо. Тео подозираше, че чичо му се е обадил на родителите му късно вечерта и ги е убедил да го пуснат да отиде в съда.

Точно в девет часа според големия часовник на стената над мястото на съдията приставът се изправи и се провикна:

— Станете!

Всички се изправиха, а неколцина закъснели се стрелнаха към малкото свободни места. Съдия Гантри влезе през вратата зад съдийската маса и приставът продължи:

— Дами и господа, обявявам заседанието на Десети окръжен наказателен съд за открито. Съдия по настоящото дело ще бъде почитаемият Хенри Гантри. Заинтересованите страни да представят своите становища. И нека Бог да благослови този съд.

Съдия Гантри с развята дълга черна роба зае мястото си върху подиума и каза:

— Седнете, моля.

Тео се огледа. Вече нямаше нито едно празно място, включително на балкона, където се бяха настанили съучениците му по време на първия процес.

Този процес беше различен. По време на първото дело в града цареше усещането, че Пийт Дъфи е убил съпругата си, но обвинението трудно ще го докаже. Очакваха прочутият му адвокат Клифърд Нанс да намери пробойни в обвинението и да предизвика достатъчно съмнение, за да бъде освободен клиентът му. Сега обаче, в началото на новия процес, хората бяха дълбоко убедени, че Дъфи е извършил убийството и го очаква смъртна присъда. Всички знаеха, че е избягал. Няма как, трябваше да е виновен! Дори Тео, който силно вярваше в презумпцията за невинност, не можеше да се принуди да гледа на Дъфи като на невинен човек.

Според чичо му, Клифърд Нанс храбро се беше опитал да договори споразумение с Джак Хоугън, за да може Дъфи да се признае за виновен за убийство и бягство и да получи двайсетгодишна присъда. Той беше на четиридесет и девет години и ако оцелееше в затвора, може би щеше да поживее няколко години като свободен човек. Според Айк Хоугън нямаше да се огъне. Най-доброто му предложение би било доживотна присъда без право на замяна. Дъфи щеше да умре в затвора по един или друг начин. Айк смяташе, че Дъфи трябва да приеме предложението. Твърдеше, че има голяма разлика между това да лежиш с доживотна присъда и да живееш сред обикновените затворници.

Съдия Гантри нареди на пристава да въведе съдебните заседатели. Отвори се страничната врата и залата притихна, докато съдебните заседатели влизаха един след друг. Бяха избрани предишната седмица на закрито заседание. Бяха четиринайсет-дванайсет редовни заседатели и двама резервни, в случай че някой се разболее или се наложи да бъде освободен. Всички ги наблюдаваха внимателно, докато заемаха местата си. Стратънбърг беше малък град, само със седемдесет и пет хиляди жители, и според Тео почти всички се познаваха помежду си. Но той не познаваше никой от журито. Айк каза, че познава номер шест — привлекателна жена на средна възраст, служителка в банка в центъра на града. И никой друг освен нея.

Съдия Гантри отдели няколко минути да разпита заседателите. Тревожеше го вероятността от неправомерни контакти. Дали някой е разговарял с тях относно делото? И така нататък. Съдиите винаги го правеха, а съдебните заседатели винаги отговаряха отрицателно. Този случай обаче беше различен. Пийт Дъфи разполагаше с пари — макар че никой не знаеше колко в момента след всичко, което беше надробил. С оглед на отчайващото му положение от него можеха да се очакват мръсни номера.

Джак Хоугън се изправи и се приближи към съдебните заседатели. Беше висок и строен мъж, който всеки ден се обличаше с еднакви черни костюми. Беше опитен прокурор и се ползваше с огромно уважение. Тео много пъти го беше наблюдавал в съда. Започна с вежлив поздрав:

— Добро утро, госпожи и господа съдебни заседатели.

Представи се и помоли членовете на екипа си да се изправят. Хоугън не се отличаваше с външен блясък, но успя да стопи ледовете и да помогне на съдебните заседатели да се отпуснат. Обясни, че работата му е просто да представи фактите и да ги остави те да вземат решение.

А какви бяха фактите: Майра Дъфи, четиридесет и шест годишна, беше удушена в дневната на дома си край голф игрището в „Уейвърли Крийк“. Голфът беше важна подробност от това дело. По това време съпругът й, обвиняемият Пийт Дъфи, играел голф сам, както правел често. Хоугън се приближи към масата си, натисна клавиш на един лаптоп и на големия екран точно срещу съдебните заседатели се появи голяма цветна снимка на Майра Дъфи. Беше красива жена, майка на двама прекрасни младежи. Следващата снимка беше от местопрестъплението: Майра Дъфи лежеше на килима в дневната на просторна къща. Нямаше кръв, нямаше признаци на борба, просто една добре облечена жена, наглед заспала. Причината за смъртта беше удушаване. Последва въздушна снимка на голямата модерна къща, разположена в сенчест парцел, непосредствено до шестия феъруей. С помощта на снимки и диаграми Хоугън преведе съдебните заседатели през събитията през онази ужасна сутрин. В единайсет и десет Пийт Дъфи започнал играта си на северното игрище с намерението да изиграе единайсет дупки. Бил сам, в което нямало нищо необичайно. Бил сериозен голфър, който обичал да играе сам. Денят бил хладен и мрачен, игрището било на практика безлюдно. Избрал идеалното време за идеалното престъпление.

В този момент Джак Хоугън заговори за мотива. Пийт Дъфи се занимавал с недвижими имоти и спечелил много пари, но пазарът се сринал и тогава той натрупал доста дългове. Някои банки го притискали. Трябвали му пари в брой. Майра имала застраховка „Живот“ за един милион долара, чийто бенефициент бил съпругът й.

Съдебните заседатели поглъщаха всяка драматична дума, изречена от Джак Хоугън.

— Мотивът е чисто и просто пари. Един милион долара, платими на Пийт Дъфи, в случай че съпругата му умре.

Отново към фактите: по времето на смъртта си Майра се подготвяла за обяд със сестра си в града. Входната врата била леко открехната. Алармата била изключена. Времето на смъртта беше определено като приблизително единайсет и четиридесет и пет. С помощта на чертеж Хоугън обясни, че Пийт Дъфи се намирал някъде между четвъртата или петата дупка на северното игрище, на около осем минути път с количка за голф от дома им.

Прокурорът замълча и се приближи към съдебните заседатели.

— В този момент Пийт Дъфи напуснал северното игрище и бързо отпрашил с количката. Крайната цел била къщата му. Пристигнал към единайсет и четиридесет и паркирал близо до задния двор. Господин Дъфи е десничар, затова като всички играчи десничари носел ръкавица на лявата си ръка. Доста износена ръкавица. Но когато влязъл в къщата си през задния вход, той направил нещо странно. Бързо надянал ръкавица и на дясната си ръка. Две ръце, две ръкавици — никога няма да видите подобно нещо на голф игрище. Влязъл вътре, нападнал съпругата си и след като тя издъхнала, обиколил къщата на бегом, отварял чекмеджета и изваждал от тях разни неща като бижута, старинни часовници и пистолети. Инсценирал обир, та хората да смятат, че неизвестен крадец е влязъл в къщата с намерението да краде, но се е натъкнал на Майра, която се наложило да елиминира, разбира се.

Поредната продължителна пауза. В съдебната зала цареше мъртва тишина. Хоугън видимо се наслаждаваше на драматизма.

— Откъде го знаем ли? Знаем, защото има свидетел. Младеж на име Боби Ескобар. Той работел на голф игрището — косял тревата и вършел други подобни дейности, а в единайсет и половина онази сутрин тъкмо започвала обедната му почивка. Боби е от Ел Салвадор и е нелегален работник. Пребивава в страната незаконно като мнозина други, което не променя факта, че е видял Пийт Дъфи да бърза към дома си онази сутрин. — Хоугън докосна лаптопа си и на екрана се появи още една въздушна снимка. С помощта на лазерна показалка той обясни: — Боби седял в гората ето тук и половинчасовата му обедна почивка била някъде по средата. От мястото си съвсем ясно виждал задната страна на къщата на Дъфи. Видял Пийт Дъфи да паркира количката си за голф, да слага втората ръкавица на дясната си ръка и бързо да влиза вътре. Няколко минути по-късно видял Дъфи да излиза още по-забързан и да потегля. — Джак Хоугън се приближи до масата си и отпи вода от пластмасова чаша. Всички съдебни заседатели го наблюдаваха. Той пъхна и двете си ръце в предните джобове на панталона си, сякаш беше време за приятелски разговор. — И така, госпожи и господа, лесно е да критикуваме и дори да осъждаме господин Ескобар, защото той дори не би трябвало да е в страната. Пристигнал е тук в търсене на по-добър живот. Изоставил е семейството си у дома и всеки месец изпраща пари на майка си. Но престоят му тук е незаконен и защитата рано или късно ще разгледа подробно този въпрос. Ще го критикуват. Той говори английски слабо и ще даде показания с помощта на преводач. Моля ви, не допускайте този факт да замъгли преценката ви. Боби не иска да свидетелства. Той се страхува от съдебната зала и от властите, и с основание. Но е видял каквото е видял, а то е важна част от престъплението. Той няма причина да лъже. Не познава нито Пийт, нито Майра Дъфи. Не си е търсел белята. Не е знаел, че тя е убита. Бил е просто едно самотно и обзето от носталгия момче, което кротко е обядвало само в гората, далече от другите работници. Попаднал е на подходящото място в подходящия момент, за да стане свидетел на нещо важно. Голяма смелост е нужна на момче като Боби Ескобар да заеме позиция и да свидетелства в тази съдебна зала. Моля ви да го изслушате без предубеждение.

Джак Хоугън седна и в този момент Тео не можеше да си представи, че някой ще смята Пийт Дъфи за невинен.

Съдия Гантри удари чукчето си и обяви петнайсетминутна почивка. Тео не искаше да рискува да изгуби мястото си, затова двамата с Айк не станаха.

— Имаш ли новини от Боби? — прошепна чичо му.

Тео поклати глава.